Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (9)

Девета глава
Малкият приятел, неверните слухове, тайният донос срещу Бим и отстъпление на автора

В училище децата още от първото междучасие пръснаха новината, че в техния двор има куче, което е ходело досега на четири крака, а сега куцука на три, много е кльощаво, а преди не било кльощаво, доскоро имало лъскав косъм, а сега е рошаво, било весело, а сега е посърнало, казва се Бим; стопанина му го откарали в Москва на операция и сега го води на разходка баба Степановна.

Новината стигна до ушите на един учител методист и на следващата районна конференция на работниците по просветата ток направи интересно изказване в такъв дух: расте чудесно младо поколение, „то се приобщава към идеята за доброто, която включва и съчувствие към всичко живо на земята“. Даде за пример живия интерес, проявен в едно училище към непознато куче с черно ухо, чийто стопанин е откаран задълго в болницата за операция.

Три дена наред във всички училища от този район на града учителите говориха на децата да бъдат жалостиви към животните, разказваха им колко хубаво и топло са се отнесли в училище номер еди-кой си към някакво куче. Все пак най-предпазливите предупреждаваха, че това е възможно само ако кучето не е бясно и че трябва да се внимава. В училището на Толик учителката им разказа същото, но простичко и сърдечно.

— Помислете, деца, само си помислете! — каза тя. — Жесток човек е счупил крака на кучето. (Така се беше поизменил слухът между учителите: слухът си е слух!) Това е недостойно за съветски човек! Нещастното куче с черното ухо е останало завинаги инвалид. — Намери в тетрадката си необходимата страничка и продължи: — А сега, деца, да напишем съчинение, късо и сърдечно, на свободна тема: „Аз обичам животните“. За да бъде изложението свободно и за да не сбъркате нещо, ще ви дам планче въпросник.

Тя написа с тебешир на дъската, като поглеждаше в тетрадката:

1. Как се казва вашето куче?

2. Бяло ли е, или черно, или с друг цвят?

3. Щръкнали ли са му ушите, или са увиснали?

4. Дълга ли му е опашката, или къса?

5. От каква порода е, ако домашните ви знаят това?

6. Добро ли е, или зло?

7. Играеш ли си с кучето и как?

8. Хапе ли вашето куче? Ако хапе — кого?

9. Обичат ли го мама и татко?

10. Защо обичаш кучето си?

11. Какво е отношението ти към другите животни (кокошки, гъски, овце, елени, мишки и други)?

12. Виждал ли си някога лос?

13. Защо кравата я доят, а лоса не го доят (домашни и диви животни).

14. Трябва ли да обичаме животните?

Толик седеше като на тръни, не можеше нищо да напише. Сред общата тишина той не издържа и попита:

— Ана Павловна, как се казва кучето с черното ухо?

Учителката надникна в бележника си и отговори:

— Бем!

— Бим! — възкликна Толик и с възгласа си размири целия клас — Ана Павловна, моля ви, пуснете ме да си ида! Ще потърся Бим, аз го познавам, той е много добър. Моля ви! — настояваше той жално, готов от благодарност да целува на Ана Павловна ръце.

— Толя! — прекъсна го строго Ана Павловна. — Пречиш на другите да работят. Мисли и си пиши съчинението.

Толик седна. Гледаше чистия лист в тетрадката, а виждаше Бим. Замисли се уж заедно с всички над свободната тема, но написа само заглавието: „Аз обичам животните“.

Малко преди да избие звънецът, се залови най-сетне да измисли набързо отговорите. Остана дори малко след звънеца и Ана Павловна, както правеше в такива случаи, седна до масата и търпеливо го почака. Най-сетне, мрачен и недоволен кой знае от какво, сложи пред Ана Павловна съчинението си. И излезе.

Беше предал работата си последен и затова Ана Павловна прочете най-напред нея (лежеше най-отгоре).

Толик беше отговорил точно и дори доста подробно на всички въпроси по свободната тема. Съчинението му съдържаше и поетически опити, наистина явно заимствувани от една популярна песничка, която знаеше всяко дете. Но ето и самото съчинение:

„АЗ ОБИЧАМ ЖИВОТНИТЕ“

Казва се Бим. То е бяло с черно ухо. Ушите му са клепнали. Опашката му е дълга. То е ловджийска порода, не е овчарско куче. Добро е. Поиграх си с него веднъж, но някакъв чичко — досадна муха — го отведе, беше гаден старчок и на нищо не приличаше. То не хапе. Мама и татко не могат да го обичат, защото е чуждо, с жълта табелка на шията. Не зная защо го обичам, просто така. Обичам кокошките, гъските, овците, елените и мишките, но от мишките ме е страх. Лос още не съм виждал, те не живеят в градовете. Кравата я доят, за да има в магазините мляко и за да се изпълнява планът. („Господи — та той е дефективен!“ — помисли си Ана Павловна.) Лоса не го доят, защото в магазините не се продава лосе мляко и то никому не е нужно. Трябва да обичаме животните, а кучето е най-добрият приятел на човека. Аз ей сега съчиних една песничка:

И лосът е добър,

и еленът е добър,

и мишката е добра,

но кучето е най-добро.

Бях почнал да развъждам морски свинчета, но мама каза, че умирисали апартамента, просто носа си да запушиш, и ги даде на едно чуждо момиченце. Непременно ще намеря Бим, нищо, че не ме пуснахте да изляза. Непременно ще го намеря, казах, че ще го намеря и ще го намеря. Какво като сте Ана Павловна, много важно.

Ана Павловна се облещи: „Та той е изскочил от рамките! Дявол знае за какво мисли това момче. От тихата вода…“ Последната си мисъл не доведе докрай, защото беше педагожка, и просто, със съзнание за изпълнен дълг му писа двойка.

Да, такива ми ти работи, Ана Павловна беше учителка на почит, децата уж я обичаха и слушаха, с изключение на няколко, но такива си ги има неизбежно във всеки клас. Възпитанието е нещо сложно, извънредно сложно, бих казал, и предполагам, че Толик навярно затова написа такова съчинение, едно от първите му: от необяснима обида и, разбира се, несъзнателно, ако се вземе предвид, че в темата нямаше въпроси нито за морските свинчета, нито за Ана Павловна. Може би, като порасне, той ще разбере детинската си грешка, но сега-засега не можеше да я проумее. Той даже не се върна в клас след междучасието. А това е вече извънредно произшествие!

От новия квартал, в който живееше, Толик отиде в стария, където беше онова училище №… и успя да научи от момчетата всичко: кога са видели Бим и къде живее. За своя радост чу също, че кракът му не е откъснат, а само виси. Веднага отиде с момчетата в онази къща, при Бим.

Натисна копчето на звънеца. Бим се обади с въпрос: „Бау! (Кой е?)“

— Аз съм, Толик! — извика гостът. После чу как Бим, долепил нос до процепа на вратата, пръхти и души въздуха. — Бим, аз съм, Толик.

Бим изскимтя, залая. По този начин викаше: „Здравен. Толик!“

Момченцето го разбра, за пръв път разбра изречение, казано на кучешки език.

Степановна чу лая и разговора между човека и кучето и излезе.

— Какво има, момченце?

— Дошъл съм при Бим.

Всичко много лесно се изясни. Влязоха двамата.

Толик не можа да познае Бим: измършавял, с хлътнал корем, козината му сплъстена, накуцва, ребрата му се броят — не, това не е Бим. Но очите, умни и пълни с любов, му казваха: „Аз съм Бим“. Толик приклекна и остави кучето да прави каквото си иска. Бим го душеше, ближеше якето му, брадичката, лицето, ръцете и най-сетне сложи муцунка върху носа на обувката му. Беше се май поуспокоил.

Степановна разказа на непознатото момче Толик всичко, което знаеше за Бим и за Иван Иванич, не можа само да обясни кой и къде му е премазал лапата.

— Съдба — заключи тя. — Всяко куче си има съдба.

Разговаряше с момчето спокойно, макар и с горчивина, без да подчертава своята старост и сякаш без да подозира огромния си жизнен опит, говореше с него като е равен.

— Къде е табелката? — попита Толик. — Нали имаше. Аз я четох.

— Имаше. Тебе как те викат?

— Толик.

— Хубаво име — Толик… Имаше. Някой, види се, я е свалил. — Толик си помисли: „Той я е свалил, Сивия чичко“. Не го каза на глас, защото още не беше сигурен. — Божичко, какво ще го правя сега? — попита Степановна, като поглеждаше към Бим. — Хем го жаля, хем не знам какво да го правя. Витиранарен му трябва на него.

— Ветеринарен — поправи я Толик, без да усеща и той своето превъзходство, и отговори на въпроса „какво да се прави?“: — Аз ще идвам всеки ден след училище, ще го разхождам. Може ли?

Така Бим си намери нов малък приятел. Всеки следобед Толик прекосяваше целия град, за да отиде при Бим, разхождаше го из двора, по улиците, из парка и за най-голямо удоволствие на всички хлапаци заявяваше гордо:

— Кучето е най-добрият приятел на човека.

Смисълът на тези думи беше съвсем различен от вложения в съчинението, което беше написал от обида.

Толик беше решил твърдо: да намери оня Сив чичо и сериозно да поприказва с него. Почна да го дебне в своя нов квартал. Най-сетне се срещнаха — очи в очи.

— Чичко — попита Толик, като повдигна леко козирката на фуражката и скръсти ръце на гърба, — защо свалихте табелката на Бим?

— Ти, момченце, да не си полудяло? — отговориха му на въпроса с въпрос.

— Че вие го отведохте с табелката. Всички видяха.

— Аз си го пуснах с табелката. Той нали ме ухапа! Как да не го пуснеш, щом хапе като вълк.

— Лъжете, чичко: Бим е добро куче.

— Аз? Аз ли лъжа, бе кутре?… Къде са родителите ти? Къде са твоите родители? Казвай! — почна да настъпва чичкото.

Донякъде Сивия беше прав. Именно донякъде: той не излъга, че Бим го е ухапал, той имаше пълно право да се възмути, но лъжеше, че не бил свалял табелката от нашийника. За първопричина на станалото той смяташе ухапването на Бим, а ме свалянето на табелката, но да размениш местата на причината и следствието винаги е било много изгоден начин за доказване. Той беше дълбоко убеден, че говори истината, а това, че казваше не цялата истина — изобщо не го интересуваше. Кой можеше да знае къде е причината и къде следствието: дали най-напред е ухапало кучето, или първо е била свалена табелката? Това щеше да остане тайна за всички. Но Толик беше дълбоко убеден, че Бим не е могъл да ухапе Сивия, защото е човек, а не заек или лисица. Затова повтори още веднъж:

— Лъжете, чичко. Как не ви е срам.

— Чиба бе! — лавна чичкото. И си тръгна, като куцаше и кривеше задник (изглежда, Бим яко го беше захапал).

Просто да се чуди човек как имат право и двете страни, когато единият казва половината истина, а другият не знае втората половина от истината.

Сивият вървеше и си мислеше: „Ще вземе да се повлече с ония сополанковци в милицията, ще им каже, ония ще довтасат, ще видят колекцията… Не, юбилейния, петстотния няма да им дам. Вместо него съм готов да пожертвувам двадесет знака, които си изберат.“ Той реши: „Най-добрата отбрана е нападението“.

В къщи написа заявление и го занесе във ветеринарния пункт. Там прочетоха:

По улицата тичаше куче (непородист сетер с черно ухо), спусна се, отхапа от съответното място на организма ми парче месо и избяга… Тичаше като бясно, отпуснало опашка и глава към земята, очите му бяха кървясали… Трябва или да бъде хванато и убито, за което да се даде нареждане на бригадата ловци на бездомни кучета, или ще се оплача на по-горните инстанции от нашата бюрокрация и бездушие в дейността… и т.н.

Ветеринарният лекар се разтревожи:

— Къде ви ухапа? Кога? Къде? При какви обстоятелства?

Сивият лъжеше като същински писач, само че без капка въображение. За доктора всичко беше ясно от собственоръчно написания документ на ухапания: ухапан е на улицата от бясно куче! Той вдигна слушалката и се обади на дежурния от пастьоровия пункт.

Много скоро, само след няколко минути пристигна с линейка една лекарка, накара Сивия да свали панталона, погледна и попита:

— Колко дена са минали?

— Десетина — отговори пациентът по неволя.

— След четири дена ще побеснеете — отсече категорично лекарката. Но тъй като пациентът никак не се развълнува от присъдата, това събуди у нея подозрения и го попита: — От колко месеца не сте се къпали?

— От третата събота преди ухапването. От страх да не я замърся, да не гангреняса… Мястото е сериозно…

Намеси се и ветеринарният:

— Мястото ви наистина е сериозно. Като телевизор. (Той беше присмехулник, този симпатичен ветеринарен лекар.)

— Ах, какво сте направили! — възкликна лекарката, като огледа още веднъж раната. — В медпункта, в пункта, в пункта! Веднага инжекция против бяс… в корема… в продължение на шест месеца.

— Абе вие да не сте си загубили ума! — изрева Сивия чичко.

— Нищо не сме си загубили — сряза го спокойно ветеринарният. — Ако не се подчините, ще приложим сила, от милицията ще дойдат да ви вземат у дома ви, щом сте такъв невежа.

— Аз? Аз съм невежа?! — разкрещя се Сивия. — Че вие знаете ли къде работех на времето?!

— Никак не ме интересува — отговори лекарката. — В пункта! — добави тя още по-строго.

Сега доносникът трябваше да ходи редовно на инжекции в определени дни и часове. Не беше никак приятно — хитрата сврака е двата крака: псето за задника, а докторите — в корема.

После се случи следното:

Как се сдушиха с оная лелка — никой не знаеше, но някак се сдушиха. Може би отдавна се познаваха (така трябва да е било), но този ден се срещнаха на улицата. Такива се надушват отдалече, както рибарят рибаря, глупакът глупака и клеветникът клеветника. Надушиха се значи и се разприказваха. Стана ясно, че той се е изкривил от ухапването на едно псе с черно ухо.

— Ами че аз го знам! Честен кръст, знам го! — изхриптя Лелката. — И мен ме е хапало.

Сивият знаеше, че тя лъже, но каза:

— Аз лично съм написал молба да го хванат и да го убият. Така ми подсказва моята съвест.

— Правилно ви подсказва! — одобри с възхищение Лелката.

— И вие напишете… разбира се, ако сте честен човек.

— Аз ли? Аз няма да се дам!

Още същия ден тя занесе заявлението си във ветеринарния пункт. Наум Сивия си каза: „Като лъжеш, нека докторите и на тебе да ти надупчат коремчето“. Не обичаше него да го лъжат и се гордееше с това. Та Лелката и тя — хитрата сврака е двата крака: крещя, руга, лъга колкото сметна за необходимо, например, че раничката била малка и вече зараснала, сочеше някакъв стар белег на ръката си и крещеше, че и тя, като честна съветска жена, го е написала за общо благо, а те искат да я мушат в корема.

Странно, но нея, кой знае защо, я пуснаха да си върви, само й записаха адреса и казаха, че на другия ден щели да наминат да изяснят случая. Както и да е, но Лелката намрази Бим с люта омраза, намрази и Сивия, но не чак толкова, въпреки че й беше погодил тоя номер.

Въз основа на двете заявления два дена по-късно в областния вестник се появи съобщение:

„Има основание да се смята, че някакво куче, непородист сетер с черно ухо, хапе минувачите. Който знае местопребиваването му, а също така и ухапаните, молим да се обади на следния адрес… с цел кучето да бъде уловено за изследване и да бъдат ликвидирани възможните последствия. Граждани! Пазете здравето си и здравето на околните — недейте да мълчите…“ и т.н.

В близките дни заваляха писма от читателите. В едно се казваше:

„… (на еди-кой си ден и месец от настоящата година)… в посока към гарата тичаше куче (непородист сетер с черно ухо), то не поглеждаше встрани, ами пердашеше право напред; кучетата, ако са здрави духом, не тичат така, без да се оглеждат, не пресичат площадите, ами заобикалят препятствията или предметите, които срещат по своя маршрут. Опашката му беше увиснала и муцуната наистина беше клюмнала. Гореспоменатото псе (непородист сетер с черно ухо) е напълно опасно и може да ухапе всеки гражданин на Съветския съюз и дори чуждестранен турист, каквито са налице, и поради това то следва да бъде хванато и ликвидирано без всякакви изследвания, за каквито се споменава в обявлението на вашия уважаем вестник.“

Под тази петиция имаше дванадесет подписа.

Имаше и други писма (невъзможно е да се изредят всички). Но ето още примери: „… Точно такова куче, само че без черно ухо, също тичаше право напред“… Или: „Градът гъмжи от псета и просто не може да се разбере кое от тях е бясно“. Или: „Онова куче изобщо не е бясно, вие сте бесни, витиринарите“. Или: „Ако Областният изпълнителен комитет не може да постави на широка нога организирането на постепенно, запланувано за години наред изтребване на кучетата, тогава накъде вървим ние, другарю редактор? Къде ни е плановостта? Къде е градивната критика и защо не се вслушвате в нея? Хляб ни бива да печем, но да опазим здравето на трудещия се гражданин — никакви ни няма. Аз съм честен човек и казвам винаги право в очите голата истина, никому не цепя басма. И да знаете, че от никого не ми пука. А вие си помислете над тия мои думи. Нямам вече търпение: пишеш, пишеш, а файда никаква.“

Писмата бяха толкова много, че се разгърна дискусия, в резултат на която излезе редакционна статия „Том в апартамента“, в която бяха цитирани места из писмото на един доцент от педагогическия институт. Доцентът беше отявлен кучемразец. Защо — трудно е да се досети човек, но изказването му имаше огромно възпитателно значение за децата и юношите: ако те го разберат правилно, още от най-крехка възраст ще почнат да душат кучетата, загрижени за здравето на трудещите се, а след човек, който държи куче, ще крещят по улицата колективно и задружно: „Безделник!“ (с тази дума бе нарекъл доцентът хората, които обичат кучета), „Мърльо!“ (из творчеството на същия доцент).

Както беше казано по-горе, невъзможно е да се изредят всички писма, но нека цитираме още едно, последното. То съдържаше само два реда. Читателят просто беше задал въпроса: „Ако видим куче, на което и двете му уши са черни — да го трепем ли?“ Този читател беше практик, чужд на абстрактното възприемане на света. Въпреки това писмото му не беше цитирано пито в статия, нито на страниците на печата и остана даже без отговор! Помислете! Какво неуважение към нуждите на човек, който си предлага услугите.

Да, да, все още се срещат отзивчиви читатели, не са се свършили, слава богу. Такъв читател няма да пропусне възможността да се изкаже и да заклейми. Така стана и при нашия случай: вече търсеха Бим из целия град, вече бяха оклеветили доброто куче. Защо? Хубаво де, да речем, че наистина е ухапал, така е, ами обстоятелствата, при които е ухапал? Това, че бил бесен, си е чиста лъжа. Загриженият читател е объркал всичко не по своя вина: той дори не е подозирал за клеветата, а тя има къси, но затова пък много яки крака.

Но редакторът забеляза навреме, че дискусията е стихийна, възбудена е очевидно от ухапан човек, това е дискусия неорганизирана и пусната на самотек. Постъпи мъдро, като публикува съобщение, набрано с нонпарей (шрифта, който упоритият читател никога няма да пропусне):

„Кучето Черноушко е уловено. Редакцията прекратява дискусията на тази тема. Ръкописи не се връщат.“

Редакторът имаше чувство за хумор, нещо, което „читателят борец“ просто не можеше да понася.

Но не беше вярно: никой не беше хванал Бим. Чисто и просто Толик, като чу в училище за съобщението, намери привечер жилището на ветеринарния лекар, позвъни и когато му отвориха, каза:

— Идвам във връзка с Бим, Черното ухо.

Въпросът се изясни незабавно: още на другия ден Толик отиде при Бим и заведе трикракото куче във ветеринарния пункт, при лекаря. Той го прегледа и каза:

— Цялата тази дискусия е чиста идиотщина. Кучето не е бясно, а болно. Пребито е и осакатено. Ех, хора! — въздъхна той някак неопределено.

Прегледа болната лапа, преслуша вътрешностите, предписа някакъв мехлем за крака, даде и сироп за вътрешностите, а като изпращаше приятелите — момчето и кучето, — попита на сбогуване:

— Ти как се казваш, бе герой?

— Толик.

— Мъж на място си ти, Толик. Браво!

На излизане и Бим благодари на доктора. Той миришеше на лекарства, но съвсем не беше болен, напротив, беше висок, мъжествен човек с добри очи.

„Добър човек сте вие — му каза Бим с опашката си и с поглед. — Много добър човек!“

… Приятелю мой, читателю! Не се обръщам към онзи читател, който си въобразява, че без неговите заклеймяващи писма кучетата ще изядат всички граждани и гражданки. Не, към съвсем друг читател се обръщам аз. Прости ми, читателю, че в лирично — оптимистичната си повест за едно куче ще вмъкна и една-две сатирични картинки. Не ме кори, че нарушавам законите на творчеството, защото всеки писател си има свои „закони“. Не ме обвинявай, скъпи, и в смесване на жанровете, защото самият живот е смесица: добро и зло, щастие и нещастие, смях и тъга, истина и лъжа живеят редом и толкова наблизо, че понякога е трудно да ги различиш. По-лошо щеше да е за мене, ако ти изведнъж откриеше в онова, което съм написал, полуистина. Полуистината е като полупразна бъчва. А да се доказва разликата между полупразна и полупълна бъчва няма смисъл.

Най-важното е, че съм привърженик на това да се пише за всичко, а не за едно и също. Последното е вредно. Само си помисли! Ако пишем само за доброто, злото ще се възрадва, за него ще е добре дошло; ако пишем само за щастието, хората няма да виждат нещастните и в края на краищата ще престанат да ги забелязват; ако пишем само за сериозно-прекрасното, хората ще престанат да се смеят на безобразното.

Впрочем нали пиша само за едно куче. В потвърждение на това ще последват увлекателни глави и, нека кажа, невинаги веселите истории, които са се случили с нашия мил Бим.