Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (8)

Осма глава
Случка при стрелката

Дните се нижеха един след друг. Бим вече не ги забелязваше. Претърсваше редовно града и го беше опознал в подробности. Сега обикаляше по предварително набелязан маршрут: да бяха се досетили, хората можеха да сверяват по Бим часовниците си. Появи ли се в парка — значи е пет часът сутринта, ако е при гарата — значи е шест, до завода — седем и половина, на главната улица — дванадесет, на левия бряг — четири часът след обяд и тъй нататък.

Той завърза нови познанства между хората. Бим установи, че повечето от тях са добри, но добрите вървят по улиците мълчаливо, а злобните винаги много дърдорят. Намери и хора, които миришеха на масло и желязо (преди ги срещаше по един, но двама). Всяка сутрин към осем часа те потичаха като пълен поток през портала, после през вратата до будката.

Там ставаха бъбриви като полски врани и почти нищо не можеше да им се разбере, по това всъщност не интересуваше Бим. Той сядаше встрани от потока и гледаше, чакаше.

— Хей, Черноушко! Привет! — викаше му всяка сутрин един момък в син комбинезон и слагаше пред Бим нарочно донесеното пакетче с храна. — Не се предаваш, нали? Здравей. — После подаваше на Бим добрата си човешка лапа, груба, но топла.

Други му подаваха мълчаливо длан, здрависваха се и бързаха нататък. Там никой нито веднъж не стори зло на Бим.

Бим свикваше постепенно да дели хората на категории. Ето, по пътя си често среща една дебеланка, краката й — като бутилки, тя винаги е доволна, весела, по лицето й е изписано щастие; но срещнеше ли Бим, почваше да пръхти като котка, плюеше, вдигаше чантата с продуктите чак до пищните си гърди и всеки път повтаряше все едно и също:

— Тю, каква гадост! Как не изтребят всички псета, та да не ни ходят по нервите? Дето рекъл оня: „Моята милиция ме пази“. Как не! Ще те опази… Всяко псе може преспокойно да ти смъкне полата посред бял ден. А къде гледа милицията? Дотрябвали сме й ние на милицията колкото на кучето пети крак.

Нали често повтаряше едно и също, Бим с кучешката си наивност реши, че на тая жена името й е Пети крак. Едно знаеше добре: не бива да я приближава. Нищо че беше разбрал само как се казва, нали чуваше и виждаше, нали си имаше правило: от такива — по-надалеч, с такива да си нямаш работа. По-късно почна да разпознава (по усет навярно) кого трябва да заобикаля и избягва. Добрите бяха огромното мнозинство, а злите — единици, но всички добри се бояха от злите. Бим не че се страхуваше, не, просто никак не го интересувала. Познанието му за човеците се разширяваше и задълбочаваше, от кучешка гледна точка той вече не беше изнежен дилетант и идеалист, готов да върти опашка на всеки минувач. За късо време Бим се превърна в ужасно кльощав, но сериозен пес, който си има цел в живота — да търси и да чака.

Ето че едно ранно утро, когато проверяваше миризмите по един тротоар, той се замая от радост. Спря, изпръхтя и хукна презглава, като бясно куче, без да вижда нищо отпреде си. Така можеше да се стори отстрани, но всъщност тичаше по прясна диря, оттук беше минала Даша! Само допреди малко е била тук.

Дирята го водеше до гарата. Да влезе вътре беше невъзможно: хора, хора, хора; даже отвън те се блъскаха пред някакво прозорче, викаха, пуфтяха, кряскаха като хрътки, които са настигнали заек и го разкъсват на парчета, без да обръщат внимание нито на камшика, нито на рога. В такава обстановка се оказа невъзможно да намери пак дирята на Даша — следата й беше изчезнала. Тогава Бим направи кръг около гарата и излезе на перона. Там хората стояха на групи пред вратите на дълги къщички на колелета, не ръмжаха, не се блъскаха, а, напротив, прегръщаха се, целуваха се и дори на едно място танцуваха пред вратата на къщичката. Никой не поглеждаше към Бим и той сновеше спокойно между краката и разчиташе съсредоточено миризмите по перона.

Изведнъж пред една врата замириса на Даша. Бим тръгна да се качи, но една жена с голям жетон на гърдите го изпъди. Бим не отстъпи: почна да души прозорците и да се взира в тях. После забеляза, че последни влязоха в къщичката две жени с бели престилки. Понечи да се втурне към тях, но къщичките бавно потеглиха. Бим се спусна към прозорците. В неговия кучешки ум бяха възникнали на пръв поглед съвсем верни заключения: Даша е там, хората с белите престилки са там, следователно Иван Иванич може също да е там. Може! Дали не са го откарали хората с белите престилки?

Бим, бедничкият Бим, сега вече нещастният Бим, тичаше отначало успоредно с къщичката и надничаше през прозорците. В този миг го видя Даша.

— Бим! Би-им!!! — викна тя. — Миличък Бим! Дошъл да ме изпрати! Добрият ми Бим! Би-и-им! Би-и…

Гласът и ставаше все по-слаб. Къщичката се отдалечаваше. Колкото и да се мъчеше, колкото и да напрягаше сили, Бим все повече изоставаше.

Тича известно време след крайната къщичка, докато тя не изчезна от поглед, и продължи да тича по същия път, защото той никъде не завиваше. Тича дълго. Най-сетне падна задъхан между релсите, прострял и четирите лапи, запъхтян и тихичко изскимтя. Нямаше вече никаква надежда. Нямаше желание никъде да ходи, нито беше в състояние, вече не искаше нищо, дори да живее.

Когато кучетата губят надежда, те умират естествено — тихо, безропотно, в мъки, непознати за света. Не е работа на Бим и не му е дадена способността да разбере, че ако изчезне всяка надежда, ако не остане нито капчица надежда на света, всички хора също биха умрели от отчаяние. За Бим всичко беше по-просто: отвътре много го боли, а приятелят му го няма — това е. Както умира лебедът, когато загуби любимата си, издига се високо, а после се хвърля като камък на земята. Както жеравът, загубил своята мила и единствена жеравица, ляга по очи, разперва криле и вика, вика, моли луната да му прати смърт. Така беше сега и с Бим: лежеше, бълнуваше за своя единствен и незаменим приятел и беше готов на всичко, дори без да осъзнава тази готовност. Той мълчеше. Няма на света човек, който да е чул как умира куче. Кучетата умират мълчаливо.

Ах, да имаше сега няколко глътки вода! Защото той положително нямаше никога да се надигне, ако…

Дойде една жена. Носеше ватенка и ватиран панталон, главата й беше вързана с шал. Силна, едра жена. Навярно беше помислила, че Бим е вече мъртъв — наведе се над него, после коленичи и се вслуша: Бим още дишаше. Откакто се беше разделил със своя приятел, беше съвсем отпаднал и не биваше да тича толкова дълго след влака — беше просто безразсъдно. Но какво значение може да има в такива случаи разумът, даже при човека!

Жената взе в длани главата на Бим и я вдигна:

— Какво ти е, кученце? Какво има, Черноушко? След кого си тичал така, нещастнико?

Тази грубовата наглед жена имаше топъл и спокоен глас. Тя слезе по насипа, донесе в брезентовата си ръкавица вода, вдигна отново главата на Бим и му поднесе ръкавицата, намокри му носа. Бим близна водата. После поклати безсилно глава, проточи врат и близна пак. Почна да лочи. Жената го галеше по гърба. Беше разбрала всичко: любим човек е заминал завинаги, а това е страшно, безкрайно тежко е да изпратиш завинаги, то е все едно като да погребеш някого жив.

Тя се изповяда на Бим:

— И аз, и аз… И баща си, и мъжа си изпратих на война… Нали виждаш, Черноушко, остарях вече… а все не мога да забравя… И аз тичах подир влака… и аз паднах… молех смъртта да ме прибере… Пий, миличък, пий, горкичкият ми…

Бим изпи почти всичката вода от ръкавицата. Погледна жената в очите и веднага повярва: добър човек. И близа, близа нейните груби, попукани ръце, ближеше капките, които падаха от очите й. Така за втори път през живота си Бим позна вкуса на човешките сълзи: първия път граховите зърна на стопанина, а сега тези — прозрачни, блестящи на слънцето, гъсто осолени от непоносима мъка.

Жената го вдигна на ръце и го свали от платното на железопътната линия:

— Лежи, Черноушко. Лежи. Сега ще дойда — тя се запъти натам, където няколко жени вършеха нещо по релсите.

Бим я проследи с мътни очи. После с огромно усилие се надигна и като се олюляваше, повлече се бавно подир нея… Тя се обърна, изчака го. Бим се довлече и лепна пред нея.

— Стопанинът ли те изостави? — попита тя. — Замина ли?

Бим въздъхна. И тя разбра.

Приближиха се към групата. Бяха само жени, облечени като Добрия човек, а встрани стоеше мъж с килната ушанка и с лула в зъбите. Той я попита сърдито:

— Подир псето ли се заплесна, Матрьона? А кой ще работи? Ох, Матрьона, Матрьона… Думи нямам, Матрьона. — И я сочеше с пръст.

Бим съобрази: Матрьона е Добрия човек. Тя му заповяда да легне в канавката, после взе някакви огромни клещи и ги вкопчи в траверсата. Същото направиха и другите жени.

— Раз-два, давай — изрева мъжът. — Хайде пак! Хайде пак! — ревеше той с ръце на кръста и даже с гордост.

На всеки вик жените отговаряха със задружен напън и гредата им се подчиняваше, пълзеше след тях, затисната с клещи от всички страни. При всеки напън лицата на жените се напрягаха и ставаха червени, а на една от тях, хилава и болнава, лицето, напротив, пребледняваше и дори посиняваше. Матрьона я отстрани с ръка, каза й същото, което беше казвал и стопанинът на Бим, когато го пъдеше:

— Махни се! Почини малко, че ще предадеш богу дух. — А на мъжа: — Хайде, викай пак, антихрист!

— Раз-два, давай! — ревна мъжът, намести си ушанката и занарежда уж с голяма мъка: — Хайде, жени, хайде, раз… Мъжете ви — в Кавказ! Още Кавказ невидели, други жени си довели! Пустите му зарази! Стоп! Остави инструмента!

Думата „зараза“ Бим беше чувал от Чипоносия чичо: лоша дума. Другите не разбра.

Жените оставиха клещите, взеха железните клинове и почнаха да ги забиват с тежки и дълги чукове. Матрьона леко, като на шега, забиваше тиблите с три удара, а Хилавата при всеки удар пъшкаше и стенеше:

— А-ах! О-ох!

— Давай, давай! — подвикваше Заразата и си тъпчеше лулата с тютюн. — Хайде, хайде, Анисия! — Той отиде при жената: — Като удряш, подръпвай чука към себе си — така е по-лесно.

Анисия беше Хилавата. Тя най-дълго се оправяше с всеки клин и, разбира се, изостана. Тогава се случи нещо странно и непонятно за жените: Бим се приближи с отмаляла походка до Анисия и близна, както и на Матрьона, горчивите брезентови ръкавици. Всички опряха да работят и загледаха учудени Бим.

После по заповед на Заразата насядаха под храстите да обядват, всяка от своето вързопче. Нахраниха и Бим. Той яде. Сега вече взимаше храна от ръцете на добрите хора. Тя трябваше да го спаси.

Привечер стана неспокоен: отиде при Матрьона, седна, размърда едва-едва предните си лапи, погледна я в очите, пак се отдалечи, легна, но след малко пак дойде и пак си отиде.

— Искаш да си вървиш, а, Черноушко? — досети се Матрьона. — Е, хубаво, иди си. Нямам къде да те сложа. Нямам. Иди си.

Бим се сбогува и тръгна бавно, едва-едва, но не по кучешки. Тръгна обратно по релсите. Пътят си е път, той сочи накъде да вървиш — ако си поел вярната посока, никога няма да сбъркаш. Само дето по цялото си тяло усещаше тъпа болка от вчерашните удари на Сивия и трудно дишаше, но нямаше как — трябваше да върви, нали беше похапнал при добрите жени, пък и пътечката край платното беше съвсем равна. Постепенно посвикна и пое със ситен тръс. Наистина колко жилави са кучетата и колко бързо им минава!

Погледнато отстрани — нищо особено: по железопътното платно ситнеше болно куче. Нищо повече.

Близо до града пътищата станаха два: още един чифт безкрайни железни ленти се проточи до първия. После станаха три. До една будка неочаквано запримигаха две червени очи: лявото, дясното, лявото, дясното — олюляваха се насам-натам. Червеното е неприятно за всички зверове; за вълка например е непосилно да прескочи дори линията на червените флагчета, а лисицата, обградена от тях, остава две-три денонощия в пръстена, ако не и повече. Бим реши да заобиколи огромните живи червени очи. Той слезе на третата линия релси, спря, загледа се в примигващото червено и просто не можеше да продължи. Изведнъж нещо изскърца под краката му…

Бим зави от ужасна болка, но не можа да отскубне лапата си от релсите: точно на стрелката лапата му беше попаднала в яко менгеме. От виенето на Бим можеше да се разбере само едно: „Олеле, боли! По-омощ!“

Наблизо няма хора. Хората не са виновни. Кучето не може да прегризе собствената си лапа, както прави понякога вълк, попаднал в капан, то чака помощ, то се надява на помощта на човека.

Но какво е това? Две огромни ярки бели очи осветиха линията и Бим, те го заслепиха, те приближаваха бавно и неумолимо. Бим се сви на клъбце от болка и страх. Млъкна в предчувствие на беда. Но гърмящото същество с огромни очи спря на тридесетина крачки, а в кръга на светлината от тъмното изскочи човек, изтича при Бим. Веднага се появи и втори.

— Кай тъй се заклещи, нещастнико? — попита първият.

— Какво да правим сега? — попита вторият.

Мъжете миришеха почти като шофьорите и носеха фуражки с големи медали.

— Ще има да ни трият сол за това закъснение, нищо че сме вече до гарата — каза първият.

— Сега е вече все едно — обади се вторият и тръгна към будката.

Нашият нещастен Бим разбра по интонацията (не по думите): това са неговите спасители. Чу как в будката закънтя силно звънец, а след малко менгемето пусна лапата му. Но Бим не помръдна, беше се вцепенил. Тогава човекът го вдигна и го занесе отвъд линията. Там Бим се завъртя като пумпал на едно място и заблиза премазаните си пръсти. Въпреки всичко (колко са наблюдателни кучетата!) чу и говора, долитащ от прозорците и вратите на влака; сега светлината не го заслепяваше и виждаше влака отстрани, от тъмното; разни гласове повтаряха думите „куче“ и „ловно“, много познати думи.

Бим беше благодарен на състрадателните, на добрите хора. Как беше станало? Някъде някой беше преместил стрелката на железопътната линия, по която така доверчиво вървеше Бим. Сега този „някой“ хич не го интересуваше, че на някакво псе му е премазан кракът и то е станало инвалид. Както и да е, но Бим вече никога няма да тръгне по железопътната линия: беше го разбрал така, както бе разбрал още през юношеството си, че където минават автомобили, не бива да стъпва.

Бим заподскача на три крака, измъчен, осакатен. Спираше начесто и ближеше изтръпналите и вече подпухнали пръсти на болната лапа, кръвта постепенно спря, но той продължаваше да ближе и близа, докато всеки обезформен пръст не стана идеално чист. Много болеше, но нямаше друг изход; всяко куче знае: боли, но трябва да търпиш, нищо, че боли, ти ближи, много боли, но ти мълчи.

… Докуцука до родната врата далече след полунощ. Няма! Пак няма диря от Иван Иванич. Бим искаше, както всеки път, да драска по вратата, но се оказа, че не може: с болния крак му беше невъзможно не само да се изправи на задни лапи, но дори да седне — можеше само да стои на три крака или да лежи, проснат по корем. Тогава пъхна нос в ъгъла на вратата и провери миризмата вътре: стопанина му го нямаше. Значи беше заминал завинаги. Дълго стоя така и сякаш крепеше с глава изтощеното тяло. После отиде до вратата на Степановна и високо, силно, отчаяно каза:

„Бау!“ (Аз съм тук).

Степановна се завайка:

— Олеле, божке! Къде те наредиха така? — отключи, пусна го и влезе с него в стаята му. — Ох, куче, куче, нещастно куче, какво ще те правя сега? И какво ще каже Иван Иванич?

Бим току-що беше легнал насред стаята, изпружил крака… Как така? „Иван Иванич?“ Бим вдигна глава, извърна я с усилие към Степановна и я загледа, гледаше я, без да откъсва очи; той явно питаше: „Иван Иванич? Къде е?“

Степановна не я биваше да се оправя с кучета, не знаеше как се храни, как се гледа куче, но тя умееше да съчувствува. Може би тъкмо съжалението й помогна този път да разбере Бим, да се досети, че думите „Иван Иванич“ са събудили у болното куче проблясък на надежда.

— Да, да, Иван Иванич — потвърди тя. — Почакай малко, ей сега ще се върна. — Тя излезе бързо и веднага се върна с писмо в ръката, поднесе го към носа на Бим: — Виждаш ли? Иван Иванич е пратил писмо.

Бим, клетият Бим, умиращ и възкръснал, премазан и спасен, болен и без капчица надежда — Бим се разтрепери. Пъхна нос в писмото, после прекара ноздри по краищата му: да, да, да… ето той е прокарал силно пръсти по плика насам-натам… Когато Степановна вдигна плика от пода и извади от него писмото, Бим с усилие се надигна и се протегна към нея; тя извади от същия плик съвсем чист лист хартия и го сложи пред Бим. Той размаха опашка: тук е написана миризмата на пръстите на Иван Иванич, да, той нарочно е търкал с пръсти.

— За тебе го е пратил — каза Степановна. — Точно така пише: дайте на Бим чистия лист. — Сочеше му отблизо листа и повтаряше; — Иван Иванич… Иван Иванич…

Изведнъж Бим се отпусна омаломощен на пода, изтегна се и сложи глава на листа. От очите му потекоха сълзи. Бим плачеше за пръв път през живота си. Това бяха сълзи на надежда, радостни сълзи, уверявам ви — най-хубавите сълзи на света, не по-лоши от сълзите на радост при среща, от щастливите сълзи.

 

 

… Дано е така, скъпи читателю! Но повярвай ми: сетерът може да се смее и да плаче.

… Степановна почваше да разбира кучето, но й стана ясно, че няма да се оправи с него, не й е по силите. Тя дълго седя при Бим и си мислеше за своя живот. Изпита такова желание да се върне в селото, където се беше родила и израсла, така й домъчня сред тези каменни клетки, дето хората с години не се познават, въпреки че живеят в една къща, дори в един вход. Все пак сети се да даде на Бим вода.

Ах, как му трябваше вода! Надигна се и пи жадно, като ронеше капки по пода, после лежа в същото положение. Бим затвори очи и сякаш се унесе.

Вече на разсъмване Степановна излезе, много тихо, като че се боеше да не наруши спокойствието на тежко болен човек.

Сред стаята остана да лежи самотното куче.

Бим не знаеше колко е спал: може би няколко часа, може би цяло денонощие. Събуди се от палеща болка в крака. Беше ден, защото грееше слънце. Въпреки болката той помириса листа. Миризмата на стопанина му беше отслабнала и се бе отдалечила, по това вече нямаше значение. Важно беше, че той съществува, че се намира някъде и трябва да го търси. Бим стана, пи вода от паничката и закуцука на три крака из жилището; болеше го, но той обикаляше, обикаляше — от стаята в антрето и обратно, кръжеше из стаята. Инстинктът му подсказваше: ако единият ти хълбок с изтръпнал, ако те боли, трябва да се движиш. Скоро разбра как трябва да ходи, за да не причинява болка на премазаната лапа: трябва да я вдига лекичко нагоре, а не да я влачи по пода — тогава не боли толкова. Когато Степановна му донесе храна, той вече можеше да завърти радостно опашка и да хапне.

Защо да не хапне, щом има надежда и в кучешката глава от възникнали двете магически думи — „да търси“ и „да чака“.

Но колкото и да моли, колкото и да настоява, Степановна не го пусна да излезе. (Стой си в къщи, ти си болен.) Най-сетне проумя, че Бим е живо същество и му се налага да излезе, да си свърши работата. Не знаеше, разбира се, че има случаи, когато кучета са умирали от разкъсване на червата или са се задушавали от запек, ако не са излизали повече от три цена. Такива случаи не са редки.

Дълбоко човешко състрадание и доброта ръководеха Степановна в нейния живот. Само те. Тя закачи ремъка за нашийника и тръгна. Бим закуцука до нея.

В отдалечения ъгъл на двора се виждаха две същества: стара, беловласа жена и мършаво куцо куче — такава беше картината.

Децата изскочиха от входовете, бързаха за училище, но много от тях дотичваха да попитат:

— Бабо, бабо, защо Бим е с три крака?

Или:

— Боли ли те, Бимчо?

Но трябваше да бързат за училище: то е голяма отговорност — да ходиш на училище, най-голямата отговорност в живота — пред семейството, пред учителя, пред приятелите. Затова не се бавеха, изчезваха бързо. Това обстоятелство се оказа много важно за Степановна и Бим, въпреки че те нищо не подозираха и просто се прибираха, когато му дойде времето.

На входа ги срещна Палтитич (Павел Титич Ридаев) и се обърна към Степановна:

— Такива ми ти работи значи. Тоя пес е много хубаво куче и трябва да се пази. Щом стопанинът ти е заръчал, и аз ще ти дам съвет: вържи го с верига. Непременно. Иначе ще избяга, няма да го опазиш. Ще изскочи през вратата — край.

— Хич бива ли такова умно куче да го връзвам с верига? — възрази не много уверено Степановна.

— Какво? И тебе ли да те възпитавам? Имай предвид: няма ли го стопанина, псето не го ли вържат, веднага се усеща свободно. Тогава — край.

— Амче, като го вържа, то ще стане зло.

— Ей, ами ти хептен нищо не разбираш! Ще стане зло, но затова пък ще остане живо. Верига, само верига — такава е мойта инструкция. Доброто му мисля, затова ти казвам: верига!

Степановна не можеше да не се подчини на председателя на блока, затова купи за рубла и десет копейки една верига и с нея извеждаше Бим на двора. Но в къщи я откачваше от нашийника и я хвърляше в ъгъла. Хитра бабичка беше Степановна — и вълкът сит, и агнето цяло. Впрочем с Бим тя излезе само два-три пъти по причина на необикновените събития, които се разгърнаха около името на Бим.