Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Гавриил Троеполски. Белият Бим Черното ухо

„Издателство на ЦК на ДКМС“, София, 1978

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Първият неприятел на Бим

Отмина лятото, весело и радостно за Бим, изпълнено с дружбата с Иван Иванич. Разходки из ливадите и блатата (без пушка), слънчеви дни, къпане, тихи вечери на брега на реката — какво повече му трябва на едно куче? Нищо повече не му трябва — вярно е.

При тренировка и обучение срещаха и други ловци. Запознанството с тях ставаше веднага, защото всеки такъв човек водеше куче. Още преди да се срещнат стопаните, двете кучета се затичваха едно към друго и беседваха накратко на кучешкия език с жестове и погледи:

„Ти кой си: той или тя?“ — питаше Бим и душеше съответните места (разбира се, само за форма).

„Нали виждаш, защо питаш“ — отвръщаше тя.

„Как е?“ — питаше весело Бим.

„Работим!“ — изскимтяваше в отговор събеседницата и подскачаше кокетно и с четирите крака.

После се втурваха към стопаните си и докладваха ту на единия, ту на другия за запознанството. Когато двамата ловци сядаха да си побъбрят в сянката на някой храст или дърво, кучетата така лудуваха, че езикът им не можеше да се побере в устата. После лягаха до стопаните и слушаха тихия им, приятелски разговор.

Другите хора, с изключение на ловците, не бяха особено интересни за Бим: хора и толкоз. Добри са, но нали не са ловци!

А кучетата, виж, те са най-различни.

Веднъж в ливадата той срещна рунтаво женско кученце, два пъти по-дребно от него, черничко такова. Поздравиха се сдържано, без кокетство. Какво ти кокетство, когато на всички обичайни при такъв случай въпроси новата позната отговаряше, размахала лениво опашка:

„Гладна съм.“

Устата й миришеше на мишле. Бим помириса устните й, попита учудено:

„Ти си изяла мишка?“

„Да, изядох мишка — отговори тя. — Гладна съм.“ — И загриза бял възлест тръстиков корен.

Бим искаше да опита и той тръстиковия корен, но тя запротестира и пак повтори:

„Гладна съм“.

Бим седна да я почака да изгризе корена и я покани да дойде с него. Тя го последва веднага и заситни подире му, рошава, но чиста (изглежда, обичаше да се къпе, както повечето кучета, затова през лятото те никога не са мръсни, даже бездомните). Бим я заведе при стопанина си, който наблюдаваше отдалече запознанството на своя приятел. Но Рошла не повярва отведнъж на чуждия човек, а седна по-встрани, въпреки че Бим сновеше от стопанина си до нея и обратно, викаше я, увещаваше я. Иван Иванич свали раницата, извади една наденичка, отряза парченце и го хвърли на Рошла:

— Ела тук, Рошло, ела.

Резенчето падна на около три метра от нея. Тя пристъпи предпазливо, проточи шия, лапна го и веднага седна. За следващото късче се приближи още. После почна да яде в краката на човека и дори му позволи да я погали, въпреки че се озърташе. Бим и Иван Иванич й дадоха цялата наденичка: стопанинът хвърляше резенчетата, а Бим не пречеше на Рошла да яде. Всичко си върви по реда: хвърли парченце — ще се приближи, след второто — още, след третото, четвъртото ще бъде в краката ти и ще ти служи вярно и предано. Така си мислеше Иван Иванич. Той опипа Рошла, погали я по шията и каза:

— Носът й е студен, значи е здрава. Това е добре. — Изкомандува и на двамата: — Търси, търси!

Рошла не разбираше такива думи, но видя, че Бим се стрелна из тревата, и веднага съобрази: трябва да се тича. Двамата, то се знае, така се заиграха по кучешки, че Бим изобщо забрави защо е тук. Иван Иванич не ги спираше, продължаваше да върви и да си свирка.

Рошла ги придружи съвсем естествено чак до града, но щом стигнаха предградията, седна най-неочаквано край пътя и не помръдна. Викаха я, каниха я — не тръгна. Остана да си седи и само ги изпрати с поглед. Иван Иванич сбърка — не всяко куче можеш да го купиш за парче салам.

Бим не знаеше и не можеше да знае, че и Рошла си имаше стопани; те живееха доскоро в малка къщичка, но улицата, където беше къщичката, я събориха цялата, а стопаните на Рошла получиха апартамент на петия етаж с всички удобства.

С една дума, изоставиха Рошла на произвола на съдбата. Ала тя успя да намери и новата къща, и вратата на стопаните, но те я натириха. Оттогава живееше сама. Из града обикаляше само нощем, както повечето бездомни псета. Иван Иванич се досети за всичко, но беше невъзможно да го разкаже на Бим. Бим просто не искаше да я оставя, озърташе се, спираше, вдигаше поглед към Иван Иванич. Но той продължаваше да върви.

Да знаеше само как горчивата съдба ще събере Бим и Рошла, да знаеше кога и къде ще се срещнат те двамата, нямаше да върви сега толкова спокойно. Но бъдещето е неизвестно и за човека.

* * *

… Изтърколи се и трето лято. Хубаво лято за Бим, не лошо и за Иван Иванич. Една нощ стопанинът затвори прозореца и каза:

— Студеничко е, Бимчо, хванал е първият студ.

Бим не разбра. Той стана, допря в тъмното нос в коляното на Иван Иванич, с което му каза: „Не разбирам“.

Иван Иванич разбираше добре езика на кучетата — езика на очите и движенията. Той запали лампата и попита:

— Не разбра ли, глупаче? — После му обясни точно: — Утре отиваме на лов за бекаси. Бекаси!

О, Бим знаеше тази дума! Той подскочи и успя да близне приятеля си по брадичката.

— На лов отиваме утре, Бим, на лов!

Олеле? Бим заскача, завъртя се като пумпал подир собствената си опашка, изскимтя, после седна и впи очи в лицето на Иван Иванич, а козината на предните му лапи потреперваше. Бим знаеше, че възхитителната дума „лов“ е сигнал за щастие.

Стопанинът заповяда:

— Сега да спим. — Угаси лампата и си легна.

Останалата част от нощта Бим лежа до кревата на своя приятел. Какъв ти сън! Иван Иванич, и той ту задрямваше, ту се събуждаше в очакване на утрото.

На разсъмване подредиха заедно рапицата, изтриха маслото от цевите на пушката, закусиха леко (когато тръгваш на лов, не бива да преяждаш), провериха патронташа, като местеха патроните от гнездо в гнездо. Много работа трябваше да свършат за този кратък час на приготовления: стопанинът отиде в кухнята — и Бим в кухнята, стопанинът в килера — и Бим в килера, стопанинът вади от раницата консервена кутия (не я е наместил добре) — Бим я взима и я пъха обратно, стопанинът проверява патроните — Бим следи (да не сбърка); на няколко пъти отива да души калъфа на пушката (да не я забравят); на всичкото отгоре в такива напрегнати минути от вълнението те засърбява зад ухото и трябва непрекъснато да вдигаш лапа, да му се не видеше макар, и да се почешеш, когато и без туй се чудиш кое по-напред да свършиш.

Е, най-после всичко е готово. Бим е във възторг. Разбира се! Стопанинът му е облякъл ловджийската си куртка, метнал е на рамо ловната чанта, откачил е пушката.

— На лов, Бим! На лов — повтори той.

„На лов, на лов!“ — казваше с очи възхитеният Бим. Той даже тихичко скимтеше от преизпълнилото го чувство на благодарност и любов към своя единствен на света приятел.

Тъкмо в този миг влезе един човек. Бим го познаваше — беше го срещал на двора, — но смяташе, че не е интересен и не заслужава особено внимание. Късокрак, дебел, широколик, той каза с леко скърцащ бас:

— Здравейте значи! — И седна на стола, като изтриваше лицето си с кърпа. — Таака… На лов значи, а?

— На лов — измърмори недоволно Иван Иванич, — за бекаси. Но, моля, заповядайте.

— Та-ака значи… на лов… Ще трябва да поотложите значи.

Бим местеше поглед от стопанина към Госта учудено и внимателно. Иван Иванич каза почти сърдито:

— Не ви разбирам. Кажете по-ясно.

И тогава Бим, нашият Бим, най-напред лекичко изръмжа, а после изведнъж излая. Това му се случваше за първи път — в къщи, и то срещу гост. Гостът не се уплаши, изглежда, беше му все едно.

— Стой си на мястото! — заповяда все така сърдито Иван Иванич.

Бим се подчини, легна на стола, сложи глава върху ламите и се загледа в чуждия човек.

— Я го виж ти! Слуша значи. Та-ака… Той значи и подир квартирантите така лае из двора, както подир лисиците, да речем?

— Никога. Никога и срещу никого. Това му е за пръв път. Честна дума — тревожеше се Иван Иванич и се сърдеше. — Освен това той няма нищо общо с лисиците.

— Та-ака — отново проточи Госта. — А сега да минем към целта.

Иван Иванич овали куртката и чантата:

— Да, кажете.

— Вие значи държите куче — почна Госта. — Аз пък получих — той извади от джоба си някакъв лист — оплакване срещу него. Ето. — И подаде листа на стопанина.

Докато го четеше, Иван Иванич се развълнува. Бим забеляза това, слезе самоволно от стола и седна в краката на приятеля си, сякаш за да го защити, но към Госта вече не поглеждаше, въпреки че беше нащрек.

— Глупости — каза Иван Иванич вече по-спокойно. — Празни приказки. Бим е добро куче, никого не е ухапал и няма да ухапе, никого няма да закачи. Той е интелигентно куче.

— Хе-хе-хе! — разтресе шкембе Госта. И кихна съвсем неуместно. — У-у, животно! — обърна се той беззлобно към Бим.

Бим се извърна още повече, но разбра, че става дума за него. Въздъхна.

— Вие така ли разглеждате жалбите? — попита Иван Иванич вече съвсем спокойно и се усмихна. — Срещу когото е жалбата, давате му да я прочете. Щях да ви повярвам и да бяхте ми я преразказали.

Бим забеляза в очите на Госта смях. А той каза:

— Първо на първо, така си му е редът. Второ, жалбата не е срещу вас, а срещу кучето. А на кучето няма да я дадем да я прочете. — И се разсмя.

Стопанинът също се позасмя. Бим дори не се усмихна: знаеше, че говорят за него, но не можеше да разбере какво става — много неясен беше този човек. Гостът посочи Бим и каза:

— Ще трябва да махнете туй куче. — И направи жест към вратата.

Бим много добре разбра какво искат от него: махай се. Но не се отдалечи от стопанина си нито на сантиметър.

— Защо не повикате жената, която се е оплакала — ще поприказваме, може и да се разберем — помоли Иван Иванич.

Гостът най-неочаквано излезе и скоро се върна с една жена.

— Ето, доведох ти лелката значи.

Бим я познаваше: тантуреста, писклива и тлъста, тя седеше по цели дни на пейката в двора с други жени без работа. Веднъж Бим даже й близна ръката (от прилив на чувство не лично към нея, а към човечеството изобщо), а тя изписка и се разлая колкото й глас държи, като се обръщаше към отворените прозорци. Бим не я разбра какво викаше, но се уплаши, хукна да бяга и задраска по вратата да се прибере. Това му беше цялата вина пред Лелката. И ето че тя влезе. Какво му стана? Притисна се към краката на стопанина, а когато той го погали, подви опашка и отиде да седне на стола си, като я гледаме изпод вежди. Нищо не разбираше от думите на Лелката, а тя грачеше като сврака и току си показваше ръката. От тези жестове, от сърдитите й погледи Бим разбра: дето я е близнал по погрешка. Млад, млад беше Бим, затова не съобразяваше някои неща. Или може би разсъждаваше така: „Виновен съм, разбира се, но какво мога да сторя сега?“ Нещо подобно можеше да се прочете в погледа му.

Едно само не разбра Бим — че го клеветят.

— Искаше да ме ухапе! Да ме уха-апе!!! За малко не ме ухапа!

Иван Иванич прекъсна брътвежа на Лелката и се обърна направо към Бим:

— Бим! Я ми донеси чехлите.

Бим го направи с удоволствие и легна пред стопанина. А той събу ловните обуща и пъхна крака в чехлите.

— Сега отнеси обувките.

Бим свърши и това: занесе ги една по една под закачалката.

Лелката млъкна и облещи очи. Госта го похвали:

— Брааво бе! Я го виж ти, може значи. — После погледна май доста недружелюбно към Лелката. — Друго знае ли да прави?

— Но, моля, поседнете — покани Иван Иванич и Лелката.

Тя седна и скри ръце под престилката. Стопанинът сложи пред Бим стол и изкомандува:

— Бим! На стола!

На Бим няма нужда да му повтаряш. Сега и тримата седяха на столове. Лелката прехапа устна. Гостът поклащаше със задоволство крак и повтаряше:

— Бива си го, а, дип си го бива.

Стопанинът присви хитро очи към Бим:

— Хайде, сега дай лапа. — И протегна длан. Здрависаха се.

— А сега, глупаче, ръкувай се и с Госта — посочи му го с пръст.

Гостът протегна ръка:

— Здравей, братле, здравей значи.

Бим направи всичко много елегантно, както му с ред.

— Няма ли да ме ухапе? — попита предпазливо Лелката.

— Какво говорите! — възкликна Иван Иванич. — Подайте му ръка и кажете: „Дай лапата!“

Тя измъкна наистина длан изпод престилката и я протегна на Бим.

— Само да не ме ухапеш — предупреди го тя.

Но стана нещо просто неописуемо. Бим скочи върху лежащия стол, зае веднага отбранителна позиция, притисна гръб към ъгъла и се втренчи в стопанина си. Иван Иванич се приближи към него, погали го, хвана го за нашийника и го заведе при Лелката:

— Дай лапа, дай…

Не, Бим не подаде лапа. Извърна се и заби очи в пода. За пръв път не послуша. Върна се оклюмал в ъгъла, бавно, виновно и ужасно потиснат.

Боже господи, какво последва! Лелката се раздърдори като засъхнало кречетало.

— Ще ме обиждаш значи! — Кресна тя на Иван Иванич. — Някакво краставо псе ще ме подминава мене, съветска жена! — Закани се с пръст и на Бим. — Ще видиш ти… Ще те наредя аз тебе!

— Стига! — кресна изведнъж Госта. — Ще лъжеш значи. Нито те е хапало, нито през ум му е минавало животното бяга от тебе като дявол от тамян.

— Я не ми кряскай — опита се тя да му възрази.

Но Госта каза кратко:

— Млък — и се обърна към стопанина: — То с такива иначе не може. — И пак на Лелката: — Я-я виж ти! „Съветска жена“, хайде де!… Я марш оттука! — викна й той. — Още веднъж ако ги забъркаш такива, ще видиш дебелия край. Заминавай! — Жалбата той скъса пред очите й.

Бим много добре разбра последните думи на Госта. Лелката си отиде, без да каже нито дума, с гордо вдигната глава и не погледна никого, въпреки че сега Бим не сваляше от нея очи и дори продължи да гледа към вратата, след като тя си отиде, а стъпките й заглъхнаха.

— Вие май попрекалихте с нея… доста груб бяхте — каза Иван Иванич.

— Иначе не може, уверявам ви: целия двор ще подстори, знам си я. Щом го казвам, значи я знам. До гуша са ми дошли тия клюкарки и скандалджийки. — И той прекара ръка по гърлото си. — Нали няма какво да прави, само гледа кого да ухапе. На такава ако не й свиеш сармите, цялата къща ще вдигне на главата си.

Бим наблюдаваше непрекъснато израза на лицата, жестовете, интонацията и чудесно разбра: Госта и стопанинът му съвсем не са врагове и дори, както изглежда, се уважават. Още дълго ги наблюдава как си приказват за нещо. Но след като беше установил най-важното, останалото почти не го интересуваше. Той се приближи към Госта и легна в краката му, сякаш за да каже: „Извинявай“.

Бележки на стопанина

Днес дойде при мен председателят на нашия блок, донесе жалбата срещу кучето. Победи Бим. Впрочем моят гост отсъди като Соломон. Самороден талант!

Но защо отначало Бим изръмжа срещу него? А, разбрах! Нали не му подадох ръка, посрещнах влезлия студено (заради него трябваше да отложим лова), а Бим е верен на кучешката си природа: врагът на стопанина е и мой враг. Аз трябва да се засрамя, а не Бим. Просто да се чуди човек колко тънък усет има той за интонациите, израза на лицето, жестовете! Трябва винаги да го имам предвид.

После имах интересен разговор с председателя. Той мина с мене окончателно на „ти“.

— Само си помисли — каза: в блока са сто и петдесет апартамента! А четири-пет айляк жени, кавгаджийки, могат такава каша да забъркат, че живота да ни отровят. Всички ги знаят, ама се страхуват от тях и само тихичко ги кълнат. Да знаеш: подир калпавия квартирант и клозетната чиния ръмжи. Честно слово!… За мене кой с най-страшният враг? Ами тоя, дето не работи. У нас, братле, можеш хем да не работиш, хем да си лапаш колкото си щеш. Да ти кажа откровено, аз това не го разбирам. Има нещо гнило в тая работа… Може, може да не се работи. Така е! Ето ти например, какво правиш?

— Пиша — отговорих, въпреки че не можах да разбера шегува ли се, или е сериозен (хора с чувство за хумор често правят такива номера.)

— Е де, та това работа ли е! Седиш си, нищо не правиш и си получаваш парички, нали така?

— Получавам — отговорих. — Но аз взимам малко — поостарях, от пенсията живея.

— Преди да се пенсионираш, какъв беше?

— Журналист. Във вестниците работех. Сега пописвам по малко, у дома.

— Пишеш значи? — повтори той снизходително своя въпрос.

— Пиша.

— Е, карай, щом е така… Както те гледам, не си лош човек, ама на… — Сам виждаш… И аз имам пенсия, сто рубли, ама празен не стоя, председател станах — неплатен. Свикнал съм да работя, цял живот на ръководни длъжности съм бил, от номенклатурните никога не са ме задраскали, отникъде не са ме сваляли. Чак към края ме поизтикаха: все по-надолу взеха да ме смъкват. Най-накрая някакво заводче ми набутаха. Там ме пенсионираха. Лична пенсия не ми дадоха — имаше една спънчица… — Всеки трябва да работи. Аз така мисля.

— И моята работа не е лесна — опитах се да се оправдая.

— Писането ли? Глупости. Да беше млад, набързо щях да те оправя. Но щом имаш пенсия… Иначе, ако е млад и не работи, направо го натирвам от къщата: или се труди, или ми се махай от главата.

Той наистина беше бич за безделниците в блока. Изглежда, сега главната цел в живота му беше да не оставя на мира лентяите, клюкарите и тунеядците и да възпитава всички наред — вършеше го наистина с удоволствие. Но да го убедиш, че и писането е работа, се оказа невъзможно: или се шегуваше с лукав хумор, или проявяваше снизходителност (хубаво де, нека си пишат, има къде по-страшни безделници).

Отиде си поомекнал, вече не хитруваше, погали Бим и каза:

— Живей си значи. С Лелката гледай да си нямаш вземане-даване. — На мене каза: — Хайде със здраве. Пиши си, какво да те правя, щом ти е такава работата.

Ръкувахме се. Бим го изпрати до вратата, махаше с опашка и го гледаше в очите. Сега Бим си има нов познат: Павел Титич Ридаев, или както го наричат — „Палтитич“.

Но Бим има вече и неприятел: Лелката, единственият човек измежду всички хора, комуто той не вярва. Кучето разпозна клеветника.

Но ловът ни днес пропадна. Така става: човек очаква добър ден, а му се струпат само неприятности. Случва се.