Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
didikot (2010)

Издание:

Гавриил Троеполски. Белият Бим Черното ухо

„Издателство на ЦК на ДКМС“, София, 1978


На Александър Трифонович Твардовски

Първа глава
Двама в една стая

То изведнъж започваше да скимти жално и някак безнадеждно и да се поклаща тромаво — търсеше майка си. Тогава стопанинът му го слагаше на коленете си и пъхаше в устенцата му биберона с мляко.

Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още нищичко не разбира, а майка му все не идва въпреки всичките му жалби. Затова първите два дена то се опитваше да дава от време на време тъжни концерти. Наистина после заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишенцето с мляко.

Но на четвъртия ден мъничкото взе да свиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата започват много скоро да реагират на ласката.

Името си още не знаеше, но след една седмица установи с положителност, че той е Бим.

Когато стана на два месеца, откри с учудване предметите: ужасно високото за едно кутре бюро, а на стената — пушката, ловджийската чанта и лицето на човека с дълги коси. Свикна бързо с всичко. Вече не се учудваше, че човекът на стената беше неподвижен: щом не мърда, не е интересен. Наистина по-късно честичко го поглеждаше: какво може да значи това — лицето наднича през рамката като през прозорец?

Втората стена беше по-интересна. Направена беше цялата от някакви калъпчета, които стопанинът можеше да вади едно по едно и да ги слага обратно. На четиримесечна възраст, когато Бим вече можеше да ги стигне, ако се изправи на задните си лапички, той също измъкна едно калъпче и се опита да го изследва. А то, кой знае защо, зашумоля и остави в зъбите на Бим един лист. Беше много забавно да разкъсва този лист на ситни парченца.

— Какво значи това? — навика го стопанинът. — Не бива! — И пъхаше носа на Бим в книгата. — Не бива, Бим. Не бива!

След такова мъмрене даже човек ще се откаже да чете, но Бим — не: той оглеждаше продължително и внимателно книгите, навеждаше глава ту на една, ту на друга страна. Навярно си каза: е хубаво де, като не може тази, ще взема друга. Заби тихичко нокти в корицата и отмъкна това нещо под канапето, там сдъвка най-напред единия ъгъл на подвързията, после другия. По едно време се забрави, измъкна нещастната книга насред стаята и почна да я подмята с лапи, заигра се и даже заподскача.

Но тогава разбра за пръв път какво значи „боли“ и какво „не боли“. Стопанинът стана от бюрото и каза строго:

— Не бива! — И му издърпа ухото. — Ами че ти, глупчо, си ми изпокъсал „Библията за вярващи и невярващи“. — И пак: — Не бива! Книгите — не бива! — И още веднъж му издърпа ухото.

Бим изскимтя, вирна и четирите лапички нагоре. Така, легнал по гръб, той гледаше стопанина си и не можеше да разбере какво всъщност става.

— Не бива! Не бива! — повтаряше натъртено стопанинът и пъхаше отново и отново книгата под носа му, но повече не го пипна. После взе кутрето на ръце, почна да го гали и да повтаря все едно и също: — Не бива, момченцето ми, не бива, глупаче. — После седна и го сложи на коленете си.

Така още в ранна възраст на Бим му четоха морал заради „Библията за вярващи и невярващи“. Бим близна ръката на стопанина и го загледа внимателно в лицето.

Той вече обичаше стопанинът да разтоваря с него, но разбираше засега само две думи: „Бим“ и „не бива“. Все пак много, много е интересно да наблюдава как над челото пада кичур бяла коса, как мърдат добрите устни, а топлите, гальовни пръсти докосват козината му. Бим вече можеше да определя безпогрешно — весел ли е сега стопанинът му, или е тъжен, ругае ли го, или го хвали, дали го вика, или го пъди.

А той биваше и тъжен. Тогава си приказваше сам или се обръщаше към Бим:

— Да, такъв е животът, глупаче. Ти защо поглеждаш към нея? — сочеше той портрета. — Тя, братко, умря. Няма я. Няма я… — Галеше Бим и повтаряше напълно убеден: — Какво си ми глупаче, Бимчо. Още нищичко не разбираш.

Но беше прав само отчасти, защото Бим разбираше, че сега няма да си поиграят с него, че думата „глупаче“ се отнася към него, и момченце също. Тъй че, когато неговият голям приятел го наричаше глупаче или момченце, Бим веднага тръгваше към него, както и, щом чуеше името си. А щам на тази възраст различаваше интонацията на гласа, значи обещаваше да стане извънредно умно куче.

Но дали само умът определя положението на едно куче между неговите събратя? За съжаление не. Освен умствените данни при Бим не всичко беше наред.

Наистина Бим беше роден от чистокръвни родители, сетери, с дълго родословие. Всеки от прадедите му притежаваше личен картон, свидетелство. По него стопанинът му можеше да стигне не само до прадядото и прабабата на Бим, но да научи, ако пожелае, дори кои са били прадядото на прадядо му и прабабата на прабаба му. Всичко това, разбира се, е чудесно. Но работата беше там, че въпреки всичките си качества Бим имаше един голям недостатък, който се отрази по-късно много тежко върху неговата съдба: макар да беше от породата на шотландските сетери (сетер-гордон), цветът на косъма му се оказа абсолютно нетипичен — това беше лошото. Според стандартите за ловните кучета сетер-гордонът трябваше непременно да бъде „черен с лъскав синкав оттенък — с цвета на гарваново крило, и непременно с ясно отграничени ярки ръждивочервени петна“; дори белите дамги на места, които не са предвидени в стандарта, се смятат при гордоните за голям порок. А Бим се беше родил такъв: тялото бяло, но с червеникави петна и дори с едва забележими ръждиви капчици, само едното му ухо и единият крак черни наистина като гарваново крило; другото му ухо с мек жълтеникаво-ръждив цвят. Подобно явление е даже за учудване: по всички външни белези — сетер-гордон, а по цвят на косъма — съвсем различен. Някой далечен, много далечен прадядо е изскочил ненадейно тъкмо в Бим: родителите му гордони, той албинос в породата си.

Всъщност с тези разноцветни уши и с петънцата под големите умни тъмнокафяви очи муцунката на Бим ставаше дори по-симпатична, по-особена, може би даже по-умна или, как да кажа, по-философска, по-замислена, отколкото на обикновените кучета. Наистина всичко това не може даже да се нарече муцуна, а по-скоро кучешко лице. Но според законите на кинологията в конкретния случай белият цвят се смята за признак на израждане. Във всичко останало — красавец, но от гледна точка на стандартите за цвета на косъма той беше явно съмнителен и дори порочен. Да, такава беда беше сполетяла Бим.

Естествено, Бим не изпитваше вина, че се е родил такъв, защото и на кутретата природата не е дала правото, преди да се появят на бял свят, да си изберат родителите, на Бим не му беше дадено и да разсъждава по този въпрос. Той просто си живееше и сега-засега се радваше на живота.

Да, но стопанинът му се тревожеше: ще дадат ли на Бим родословно свидетелство, което да утвърди положението му сред ловните кучета, или ще си остане изгой за цял живот? Това ще се разбере, когато кутрето стане на шест месеца и (пак според заканите на кинологията) ще представлява вече нещо близко до онова, което се нарича породисто куче.

Собственикът на майката на Бим почти беше решил да бракува бялото кутре от котилото, тоест да го удави, но се намери един чудак, комуто дожаля за такъв красавец. Този чудак беше именно сегашният стопанин на Бим; беше харесал очите му, умни били, представете си! А сега възниква въпросът: ще му признаят ли родословието, или не?

Междувременно стопанинът му се мъчеше да проумее откъде се е взела у Бим тази аномалия. Прерови всички книги по лов и по развъждане на кучета, та поне малко да се приближи до истината и да докаже след време, че Бим няма вина. С тази цел почна да преписва от разни книги в една голяма тетрадка всичко, което можеше да докаже, че Бим е истински представител на породата на сетерите. Бим беше вече негов приятел, а на приятелите трябва винаги да се помага. Защото, ако не успее, Бим никога няма да стане победител на изложби и на гърдите му никога няма да зазвънтят златните медали: на лов той може да е златно куче, но от породистите ще го изключат.

Колко несправедливост има все пак на този свят!

Бележки на стопанина

През последните месеци Бим влезе неусетно в моя живот и зае в него трайно място. С какво ме спечели? С доброта, безкрайно доверие и гальовност — чувства, на които никога не можеш да устоиш, ако не са примесени с подлизурство, което е в състояние да превърне по-късно всичко в лъжа — и добротата, и доверието, и гальовността. Страшно нещо е подлизурството. Да не ти се случва! Но засега Бим е мило мъничко кученце. Всичко в него ще зависи от мене, неговия стопанин.

Странно, сега и аз наблюдавам в себе си неща, които по-рано ги нямаше. Например, ако видя, картина, на която има куче, преди всичко обръщам внимание на цвета му и гледам дали е породисто. Защото ме тревожи въпросът: ще му дадат ли свидетелство?

Преди няколко дена ходих в музея на художествена изложба и вниманието ми веднага бе привлечено от картината на Д. Басано (XVI век) „Мойсей изсича вода от скалата“. На преден план е нарисувано куче — явно прототип на птичар, но с необичайна окраска: гърдите бели, а муцуната черна с бяла ивица по средата, ушите, и те черни, а носът пък бял, на лявата плешка черно петно, задните крака, и те черни. Измъчено, измършавяло, то жадно лочи дългоочакваната вода от човешка паница.

Друго куче, с дълга козина, и то с черни уши. Изнурено от жажда, то е сложило глава на коленете на стопанина си и смирено очаква водата.

До тях: питомно зайче, петел, отляво две агънца.

Какво е искал да каже художникът, като е нарисувал кучето на пръв план, между хората? Навярно е искал да каже, че още от дълбока древност хората са обичали кучетата, никога не са ги изоставяли, даже в нещастие, даже когато народът е бил застрашен от гибел, а кучетата са оставали предани и верни, готови да загинат заедно с човека.

Та нали само допреди минути всички са били отчаяни, без капчица надежда. Казвали са право в очите на спасилия ги от робство Мойсей:

„О, да бяхме умрели от ръката господня в египетската земя, когато седяхме край котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защо ни доведе в тази пустиня, за да умориш всички ни от глад.“

Мойсей е изпитал безкрайна горчивина, когато разбрал колко е вкоренен у хората робският дух: хляб в изобилие и казаните с месо са им по-скъпи от свободата. Но ето, той изсякъл вода от скалата. Тогава всички се почувствували добре и го последвали — това се усеща от картината на Басано.

Или може би художникът е нарисувал кучетата на пръв план като укор към хората за тяхното малодушие в нещастието, като символ на вярност, надежда и преданост? Всичко е възможно. То е било отдавна.

Картината на Д. Басано е отпреди повече от триста години. Нима черното и бялото у Бим идва от онези времена? Не може да бъде. Впрочем природата си е природа.

Но това едва ли ще помогне да бъде отстранено обвинението срещу Бим за аномалиите в цветовете по тялото и по ушите му. Та нали колкото по-древни са примерите, с толкова по-голямо основание ще го обвинят в атавизъм и непълноценност.

Не, трябва да се намери нещо друго. Ако някой от кинолозите ми напомни за картината на Д. Басано, мога в краен случай да му отговоря чисто и просто: какво общо имат с всичко това черните уши у Басано?

Нека потърсим данни, по-близки по време до Бим.

Бележка на стандартите за ловните кучета:

„Сетер-гордоните са порода, получена в Шотландия… Породата се е оформила някъде в началото на втората половина на XIX век… Съвременните шотландски сетери са запазили мощта и масивността на скелета, но са станали по-бързи. Тези кучета имат спокоен, мек нрав, послушни са и незлобливи, те по-рано и по-лесно почват да правят стойка и се използуват успешно и в блатата, и в горите… Характерна е красивата, сигурна стойка с високо вдигната глава…“

Из двутомника „Кучетата“ на Л. П. Сабанеев, автор и на прекрасните книги: „Ловен календар“ и „Рибите в Русия“.

„Ако вземем предвид, че в основата на сетерите лежи най-древната порода ловни кучета, която в течение на много столетия е получавала, тъй да се каже, домашно възпитание, няма да се учудваме, че сетерите са едва ли не най-културната и най-_интелигентната порода_“.

Така! Следователно Бим е куче от интелигентна порода. Това вече може да послужи.

От същата книга на Л. П. Сабанеев:

През 1847 година Перленд донася в Англия като подарък за великия княз Михаил Павлович два изключително красиви сетера от много рядка порода… Тези кучета не се продавали и били заменени срещу кон, който струвал 2000 рубли…

Виж ти! Уж подарък, а му взел цената на двадесет крепостни селяни. Но виновни ли са кучетата? И какво общо има с това Бим? Не, няма да влезе в работа.

Из писмо до Л. П. Сабанеев на С. В. Пенски, известен на времето си любител на природата и ловец, който развъждал кучета:

През време на Кримската война видях много хубав черен сетер у Сухово-Кобилин, автора на „Сватбата на Кречински“, а в Рязан, у художника Пьотр Соколов, видях жълти, на петна.

Аха, това е вече нещо за нас. Интересно: даже сатирикът е имал тогава сетер. Този на художника бил жълт, на петна. Дали не е дошла оттам и твоята кръв, Бим? Това да можехме да докажем! Но тогава откъде… това черно ухо? Не ми е ясно.

Из същото писмо:

Порода червени сетери беше развъдил и московският придворен лекар Бере. Една червена кучка той покри с черния сетер на покойния император Александър Николаевич. Какви са били кутретата и къде са се дянали — не зная; зная само, че едно от тях отгледа на село граф Лев Николаевич Толстой.

Стоп! Не е ли тук разгадката? Ако твоят крак и ухото ти са черни от кучето на Лев Николаевич Толстой, ти си щастливо куче, Бим, даже без личен картон за породата, ти си най-щастливото куче на света. Великият писател е обичал кучетата.

Из същото писмо:

Видях черния пес на императора в Илинское след обеда, на който негово величество беше поканил членовете на управата на Московското ловно дружество. Беше много едро и доста хубаво стайно куче, с прекрасна глава и козина, но типичното за сетерите беше проявено слабо; освен това краката му бяха прекалено дълги, а единият съвсем бял. Казваха, че сетерът бил подарък на покойния император от някакъв полски пан, и се носеше слух, че не било съвсем породисто.

Значи полският пан е измамил императора? Възможно. Такива неща са се случвали навярно и на кучешкия фронт. Ох, този черен императорски пес! Впрочем редом с него върви и кръвта на жълтата кучка на Берс, която притежавала „изключително обоняние и съобразителност“. Следователно, Бим, дори ако кракът ти е от черния пес на императора, ти целият можеш спокойно да си далечен потомък на кучето на великия писател… Но не, Бим, в никакъв случай! За императорския нито думица. Сякаш изобщо не е съществувал. Само той ни липсваше.

Та какво ни остава при вероятен спор в защита на Бим?

Мойсей отпада по понятни причини. Сухово-Кобилин отпада и по време, и по цвят на косъма. Остава Лев Николаевич Толстой: а) по време е най-близък; б) бащата на неговото куче е бил черен, а майката червена. Всичко това може да ни свърши работа. Но бащата, черният, е на императора, това е лошото.

Както и да го усукваме, ще трябва да се откажем да търсим далечните прадеди на Бим. Следователно кинолозите ще съдят, както е прието, само по родословието на бащата и майката на Бим: щом в родословието няма бял — значи край. Толстой изобщо не ги интересува. И те имат право. Иначе всеки може да изведе родословието на кучето си от кучето на писателя и да се приближи и той до Л. Н. Толстой. Й наистина: колко толстоевци се навъдиха у нас! Ужасно много станаха, ум да ти се замае.

Колкото и да ми е мъчно, но разумът ми е готов да се примири с това, че между чистокръвните кучета Бим ще си остане изгой. Лошо. Остава само едно: Бим е куче от интелигентна порода. Но и това не е доказателство (нали затова съществуват стандартите).

— Лошо, Бим, лошо — въздъхна стопанинът, остави писалката и пъхна тетрадката в чекмеджето.

Като чу името си, Бим се надигна от лежащия стол, седна, наведе глава към лявото ухо, като че слушаше само с жълто-червеното. Това беше много симпатично. С целия си вид казваше: „Ти си добър, мой мили приятелю. Аз те слушам. Кажи, какво искаш?“

От този въпрос на Бим стопанинът му веднага стана весел и каза:

— Браво, Бим! Ще си живеем двамата, па макар и без родословие. Ти си добър пес. Добрите кучета всички ги обичат. — Той сложи Бим на коленете си и го загали по козината, като повтаряше: — Хубаво, момчето ми, все пак е хубаво.

На Бим му беше топло и уютно. Сега той разбра за цял живот: „Хубаво“ значи ласка, благодарност и дружба.

Бим заспа. Какво го интересуваше кой е той, неговият стопанин? Важното е, че е добър и му е близък.

— Ех ти, черно ухо, императорски крак — каза тихо стопанинът и пренесе Бим на лежащия стол.

Той стоя дълго до прозореца, като се взираше в тъмнолилавата нощ. После погледна портрета на жената и каза:

— Виждаш ли, малко ми поолекна. Вече не съм сам. — Не беше забелязал как в самотата си свикна постепенно да разговаря на висок глас с „нея“ или даже със себе си, а сега и с Бим. — Вече не съм сам — повтори той на портрета.

А Бим си спеше.

Така заживяха двамата в една стая. Бим растеше якичък. Много скоро той разбра, че стопанинът му се нарича „Иван Иванич“. Умно кутре, съобразително. Разбра постепенно, че не бива да пипа, може, само да гледа предметите и хората. По начало не бива нищо да пипа, ако не му позволи или не му заповяда стопанинът. „Не бива“ стана най-важният закон в живота на Бим. А очите на Иван Иванич, интонациите, жестовете, отчетливите думи заповеди и гальовните думи го напътствуваха в кучешкия му живот. Нещо повече, самостоятелните решения да направи едно или друго не биваше в никакъв случай да противоречат на желанието на стопанина. Но Бим почна постепенно да отгатва дори някои намерения на своя приятел. Ето, той е застанал до прозореца, загледал се е в далечината и мисли, мисли. Тогава Бим сяда до него и също гледа, и също мисли. Човекът не знае за какво мисли кучето, а кучето с целия си вид казва: „Сега моят добър приятел непременно ще седне до бюрото, сигурен съм, че ще седне. Ще се поразходи от единия ъгъл до другия, а после ще седне и ще шари по белия лист с една пръчица, която тихичко шепне. Ще трае дълго, затова нека поседя и аз до него.“ После ще пъхне нос в топлата му, длан. А стопанинът ще каже:

— Е, Бимчо, хайде да поработим. — И наистина ще седне.

Бим ще се свие на кравайче в краката му или, ако са му казали: „Иди си на мястото“, ще седне на стола в ъгъла и ще чака. Ще чака поглед, дума, жест. Впрочем след известно време може и да слезе от мястото си, да поиграе с кръглия кокал, който не може да прегризе, но може да си точи с него зъбите, само да не пречи.

Но ако Иван Иванич закрие лицето си с длани и се облегне на бюрото, Бим отива при него и слага муцунката с разноцветните уши на коленете му. Стои така. Знае, че ще го погалят. Разбира, че приятелят му нещо не е добре. Иван Иванич му благодари:

— Благодаря ти, миличък, благодаря, Бимчо. — После зашепва пак с пръчицата по бялата хартия.

Така беше в къщи.

Но друго беше в ливадите, където и двамата забравяха всичко. Там можеше да тича, да лудува, да гони пеперуди, да се търкаля по тревата, — всичко беше позволено. Но и там, откакто Бим навърши осем месеца, вече всичко ставаше по заповед на стопанина: „Върви, върви!“ — значи можеш да си поиграеш. „Назад“ — много ясно. „Легни!“ — от ясно по-ясно. „Оп!“ — прескачай. „Търси!“ — търси парченцата сирене. „До мен!“ — върви редом, но непременно отляво. „При мене!“ — бързо при стопанина, ще даде бучка захар. И много още думи научи Бим, преди да стане на годинка. Приятелите се разбираха все по-добре, обичаха се и си живееха като равни — човекът и кучето.

Но веднъж се случи нещо, от което животът на Бим се промени и той стана по-възрастен само за няколко дни. Случи се само защото Бим откри изведнъж у стопанина си голям, поразителен недостатък.

Това стана така. Бим сновеше усърдно и внимателно из ливадата, търсеше тръснатото сирене, но изведнъж сред разнообразните миризми на треви, на цветя, на пръст и на река нахлу струя въздух, необичайна и вълнуваща: миришеше на някаква птица, много различна от онези, които Бим вече познаваше — разните там врабци, веселите синигери, стърчиопашки и друг ситнеж, който нямаше даже смисъл да подгониш (беше опитвал вече). Миришеше на нещо непознато, което вълнуваше кръвта. Бим опря и погледна Иван Иванич. А той сви встрани, без нищо да забележи! Бим беше поразен: приятелят му няма нюх! Та той е инвалид! Тогава Бим взе решението сам: запристъпва тихо, без да изпъва ремъка, заприближава се към непознатото, вече без да поглежда Иван Иванич. Стъпките му ставаха все по-бавни, той сякаш избираше точка за всяка лапа, за да не изшумоли, да не закачи някоя тревица. Най-сетне миризмата стана толкова силна, че беше невъзможно да продължи. Без да опре до земята предния си десен крак, Бим замря на място, застина, сякаш се вкамени. Това беше статуя на куче, сякаш създадена от изкусен скулптор. Ето я, първата стойка! Първото пробуждане на ловната страст до пълна самозабрава.

О, не, стопанинът се приближава тихо, гали леко потреперващия от напрежението Бим.

— Напред… Напред…

Но Бим не може — няма сили.

— Напред… Напред… — тегли го Иван Иванич.

Бим тръгна: тихо-тихо. Остава му още мъничко — струва му се, че непознатото е съвсем близо. Изведнъж рязка заповед:

— Напред!!!

Бим се втурна. Шумно изхвръкна пъдпъдък. Бим се понесе след него и-и-и… го погна страстно, с всички сили.

— На-азад! — извика стопанинът.

Но Бим не чуваше нищо, сякаш изобщо нямаше уши.

— Назад! — И изсвирване. — Назад! — И изсвирване.

Бим тича лудо, докато не изгуби от поглед пъдпъдъка, а после се върна весел и радостен. Но какво значи това? Стопанинът е навъсен, гледа строго, не го гали. Всичко е ясно: неговият приятел не може нищо да надуши! Нещастният му приятел… Бим му близна някак много предпазливо ръката, за да изрази трогателното си съчувствие за такава очебийна наследствена непълноценност у най-близкото нему същество, Стопанинът каза:

— Ти съвсем друго си мислиш, глупаче. — И по-весело: — Е, да започваме, Бим, но истински. Той свали нашийника, сложи му друг (неудобен) и закачи за него дълъг ремък. — Търси!

Сега Бим търсеше миризмата на пъдпъдъка нищо друго. Иван Иванич го насочваше натам, накъдето се беше преместила птицата. Бим не можеше да разбере, че приятелят му е видял къде горе-долу е кацнал пъдпъдъкът след позорното преследване (да надуши, разбира се, не можеше, но за виждане — виждаше).

Ето, същата миризма! Без да обръща внимание на ремъка, Бим намалява все повече периметъра на търсенето, души, души, вдига глава и души високо във въздуха… Отново стойка. На фона на залязващото слънце той поразява с необичайната си красота, за която имат очи само малцина. Разтреперан от вълнение, Иван Иванич пое края на ремъка, нави го здраво около китката си и заповяда тихо:

— Напред… Напред…

Бим тръгна дебнешком. И пак опря.

— Напред!!!

Бим се втурна отново, както и първия път. Сега пъдпъдъкът изхвърча с рязко изскърцване на крилете. Бим беше готов пак да се втурне безразсъдно да гони птицата, но… силното дръпване на ремъка го накара да отскочи.

— Назад!!! — викна стопанинът. — Не бива!!!

Бим се отърколи и падна. Не можа да разбере какво значи това. Продължи да тегли ремъка към пъдпъдъка.

— Легни!

Бим легна.

После всичко се повтори още веднъж, с друг пъдпъдък. Но този път Бим усети по-рано подръпването на ремъка, а като чу заповедта, легна и се разтрепери от вълнение, от страст, но и от униние и мъка: за това говореше целият му облик от носа до опашката. Толкова го боли! Не само от жестокия, отвратителен ремък, но и от шиповете на нашийника.

— Така, така, Бимчо. Няма как — така трябва. — Иван Иванич галеше нежно Бим.

От този ден стана истинско ловно куче. От този именно ден Бим разбра, че само той, единствено той може да открие къде е птицата, а стопанинът е безпомощен и носът му е само за фасон. Започна истинска служба и в основата и лежаха три думи: не бива, назад, добре.

А после — ех! — После дойде пушката! Изстрел. Пъдпъдъкът падаше като попарен с вряла вода.

Оказа се, че изобщо няма нужда да го настига, трябва; само да го намери, да го вдигне на крило, а останалото ще свърши приятелят му. Игра на равни начала: стопанинът без обоняние, кучето без пушка.

Така топлата дружба и преданост се превръщаха в щастие, защото единият разбираше другия и не изискваше от него повече, отколкото той беше способен да даде. В това е основата, солта на дружбата.

Когато наближи две години, Бим беше вече чудесно ловно куче, доверчиво и честно. Знаеше стотина думи, свързани с лова и дома: кажеше ли Иван Иванич: „Подай“ — заповедта се изпълняваше веднага; каже ли: „Подай ми чехлите“ — ще му ги подаде, „Донеси паничката“ — носи, „На стола!“ — седне на стола. Нещо повече! Разбираше го и по очите: посреща ли стопанинът му някого с благ поглед — този човек става веднага близък познат и на Бим; стрелне ли го недружелюбно — случва се Бим да изръмжи; дори подмилкването (гальовното подмилкване) в гласа на чуждия човек умееше да долови. Но Бим никога никого не беше ухапал, ако ще и по опашката да го настъпят. Ще предупреди нощем с лая си, че към огъня приближава чужд, но за нищо на света няма да ухапе. Такава си му беше породата — интелигентна.

За неговата интелигентност говореше и това: сам беше разбрал, със собствения си ум, че подраска ли по вратата, ще му отворят. Случваше се Иван Иванич да се разболее и да не отиде с него на разходка, а да го пусне сам. Бим се поразтъпче, свърши си там работата, както му е редът, и бърза да се прибере. Подраска по вратата, застанал на задни лапи, поскимти умоляващо и вратата се отвори. Стопанинът му шляпа тежко по коридора, посреща го, гали го и пак си ляга. Така ставаше, когато той, възрастен човек, се разболяваше (напоследък боледуваше все по-често и Бим не можеше да не го забележи). Бим вече знаеше с положителност: издраскаш ли по вратата, непременно ще ти отворят; та вратите са затова — всеки да може да влезе: помоли, и ще те пуснат. От кучешка гледна точка това беше вече твърдо убеждение.

Но Бим не знаеше, не знаеше и не можеше да знае колко разочарования и беди го очакват заради тази наивна доверчивост, не знаеше и не можеше да знае, че има врати, които не се отварят, колкото и да драскаш по тях.

Какво ще става занапред, не знаем, но засега нека кажем едно: Бим имаше изключително обоняние, но въпреки това си остана съмнителен — не му дадоха свидетелство. Иван Иванич на два пъти го води на изложба: сваляха го от ринга, без да му дадат оценка. Значи — смятаха го за изгой.

Въпреки всичко Бим не беше потомствен бездарник, а чудесно, истинско куче: беше почнал да прави стойка по дивеча още на осем месеца. И то как! Иска ни се да вярваме, че пред него се открива добро бъдеще.