Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (15)

Петнадесета глава
Пред последната врата. Тайната на железния фургон

Бим се събуди още преди да съмне. Не му се тръгваше от топлото и толкова гостоприемно място, където никой не наруши неговия сън. Стори му се, че усеща прилив на сили — опита се да стане, но не можа отведнъж. Тогава седна. Успя, но му се зави свят (както тогава в полето, след удара в гърдите): стените се олюляха на една страна, перилата на стълбите затрепериха, етажите се сляха в някакво възвишение и сякаш се нагънаха на хармоника, лампата се люшкаше заедно с тавана. Бим седеше клюмнал и чакаше да разбере какво ще става с него.

Главозамайването спря пак така внезапно, както бе почнало. Бим запълзя по корем надолу по стълбата. Външната врата беше отключена, Бим изпълзя, полежа малко на освежаващия студ и въпреки всичко се изправи на крака. Беше някъде на границата на пълно загубване на съзнанието, затова не усещаше болка и подчинен на непозната на хората вътрешна кучешка воля, тръгна, повлече се като чумав.

Едва ли щеше да стигне до дома, ако не беше срещнал по пътя си някакъв боклук, из който ровеше малко кученце. Бим се приближи и седна. Кученцето, рунтавичко и мърляво, го помириса и му завъртя опашка.

„Къде отиваш?“ — питаше го Рошла.

Бим веднага позна Рошла — беше я срещнал в ливадата, където тя гризеше тръстиков корен. Отговори й доверчиво и тъжно, само с очи: „Зле съм, приятелко“.

Кученцето се върна при боклука, сякаш канеше гости, обърна оттам глава към Бим и завъртя опашка, което значеше: „Тук може да се намери нещичко. Я ела.“

И какво мислите? От туй малко, от онуй малко, коричка хляб, глава от скумрия — Бим можа да похапне. Силите му бавно се възвръщаха; след малко той се облиза, благодарен на Рошла, и продължи пътя си, вече много по-уверено.

Не, в трудни мигове боклукът е велико нещо! От този ден Бим навярно би се отнасял вече с уважение към подобни места, ако…

Трудно ми е да разкажа за това.

В сивото утро, на разсъмване, когато остатъците от вчерашния пушек се спускаха над земята като лека прозрачносиня мъглица, Бим стигна най-сетне до своя дом… Ето го! Ето и прозореца, през който гледаха с Иван Иванич изгряващото слънце. Няма ли да се покаже той сега на прозореца? Бим седна на отсрещния тротоар и гледаше, гледаше, гледаше сега е радост и надежда. Стана му хубаво. Прекоси улицата, бавно, но вече с вдигната глава и сякаш се усмихваше, сякаш още миг и ще срещне незабравимия си приятел. Бяха минути на очакване и щастие. Та и кое ли живо същество не е бивало по-щастливо в миговете на очакване, отколкото в минутите на самото щастие?

Напред улицата, пред родния дом, вече близо до заветната врата, Бим беше щастлив от пробудилата се надежда.

Но изведнъж той съзря страшното: от входа на къщата излезе Лелката! Бим седна с широко разтворени от ужас очи и целият се разтрепери. Лелката го замери с тухла. Бим се върна бързо на отсрещния тротоар.

Толкова рано улицата беше безлюдна, даже портиерите още не бяха излезли с метлите. Само Лелката и Бим се гледаха един-друг. Тя явно бе решила да стои там и да не го пуска да влезе, дори се разкрачи по-широко, за да е по-стабилна, и застана като истукана насред входа, опряла юмруци в хълбоците. Гледаше Бим надменно и презрително, унищожаващо и гордо със съзнание за собственото си достойнство, превъзходство и правота. А Бим беше безпомощен, можеше да се надява вече само на зъбите си, още страшни в предсмъртна хватка. Той го знаеше, не беше го забравил, затова се поприведе и като надигна горната си устна, показа предните си зъби. Човекът и кучето се гледаха втренчено. Минутите се струваха на Бим безкрайни.

… Докато човекът и животното не откъсват поглед един от друг и дебнат и най-леките си движения, нека се обърнем към Лелката, въпреки че я познаваме донякъде от предишните истории с Бим. Лелката беше напълно свободна жена: свободна от експлоатацията на капиталиста, от каквото и да било понятие за дълг пред социализма, свободна от труд. Но тя си оставаше все пак робиня на своя стомах, без да забелязва ярема на това робство. Освен това имаше все пак известни задължения. Така например тя ставаше най-рано от всички обитатели на многолюдната къща, още преди да съмне. За свое първо задължение смяташе да види дали от някоя врата няма да излезе чужд човек; чий прозорец свети, докато всички спят дълбок утринен сън; кой е тръгнал за риба или на лов и с кого; кой е изхвърлил пръв, още по тъмно, нещо на боклука. После тя ще надникне и ще реши какво е ставало, съдейки по изхвърленото: ако са бутилки — значи крил ги е от жена си; ако е ненужно вехто палто — значи е скъперник, държал е у дома си ненужни парцали; ако са изхвърлили развалено месо — значи домакинята никаква я няма и тъй нататък. Ако девойка се прибереше на разсъмване, за Лелката това беше върховно тържество. Кучетата и притежателите им тя мразеше, затова наблюдаването им беше навярно едно от нейните най-важни мероприятия и тя често ги сподиряше с мръсни приказки — от тях притежаваше неизчерпаеми запаси, което свидетелствуваше за силна памет и голяма ерудиция.

Всичко това й беше трайно необходимо за ежедневната информация, когато ще седи дълго заедно с други свободни жени на грижливо боядисаните пейки и ще докладва кой какъв е; да, тогава никой няма да бъде забравен и нищо няма да бъде забравено. Талант! Тя издаваше ежедневно устен бюлетин. Смяташе това за второ свое задължение пред обществото. Беше осведомена и по международните събития (със собствените си уши е чула: ще има война, много скоро, та трябва, да се позапаси човек с брашно, със сол); слухът плъзваше с усърдното съдействие на ней подобните, но вече с позоваване на „еди-кого си“, а той е доцент, няма да лъже, със собствените си уши го „е чул“.

Въпреки всичко, както вече знаете, Лелката наричаше себе си „съветска жена“ — ни повече, ни по-малко — и се гордееше с това, напълно уверена, че нейната дивашка съвест е просто образец за подражание. Да имаше дете — какво ли човечище щеше да стане!

Но два дена в седмицата тя почиваше; в неделя ходеше да купува на колхозния пазар, а в понеделник препродаваше купеното. По такъв начин, без да има кокошки, зеленчукова градина, мрежа за ловене на риба, тя продаваше яйца, кокошки, домати, прясна риба, изобщо всичко необходимо, за да може да живее човек. Благодарение на това свое трето задължение (през почивните дни) Лелката имаше спестовна книжка, живееше си доста добре и нямаше нужда да работи. Освен това се разполагаше с квартира с всички удобства, съответствуващи на високата й култура (два скрина, три огледала, една картина, купена на пазара: „Девойката и лебедът“, огромен глинен орел и вечните изкуствени цветя, имаше и хладилник, телевизор). Притежаваше всичко необходимо и нямаше нищо излишно.

И тъй, Лелката стоеше на самия вход и Бим не можеше да я заобиколи. Той трябваше да се махне, час по-скоро да се махне, но той нямаше сили да се откъсне от родния дом. Сега ще чака, озъбен, докато врагът си отиде, ще чака колкото и дълго да се наложи да чака. Кой — кого!

Но ето че в сивкавата студена мъгла се появи самотен фургон и спря неочаквано между Лелката и Бим. Фургонът беше тъмносив, обкован с тенекия, без прозорци. От него излязоха двама и тръпнаха към Лелката. Бим наблюдаваше внимателно, без да помръдва от мястото си.

— Чие е кучето — попита мустакатият и посочи Бим.

— Мое — отговори надменно Лелката, без да се замисля.

— Защо не го прибереш? — попита вторият, младо момче.

— Опитай се да го прибереш. Нали виждаш, въжето му е киснало от врата, прегриза го. Хапе всички наред. Побесняла е гадината! Положително е побесняла.

— Вържи го — каза мустакатият, — иначе ще го приберем.

— Божке, че аз заявление писах. Ходих, молих ги — да го приберат. Ама къде ти! Мръсни бюрократи! — Тя вече крещеше: — Душа не ми остана от тия бюрократи.

— Хайде — каза мустакатият на младото момче.

Момъкът извади от автомобила малокалибрена пушка, а мустакатият измъкна, от един жлеб на стената на фургона дълъг прът с обръч и мрежа накрая, нещо като сак за лов на пеперуди, големи колкото овца. Пръв се приближи оня с пушката, зад него вторият, приготвил сака…

Бим видя пушката, завъртя опашка, с което искаше да каже: „Пушка! Пушка! Познавам пушката!“

— Гали се — каза момъкът. — Оная лъже, че е бясно. Хайде.

Мустакатият мина напред. Бим го усети, че мирише на куче.

„О, вие положително сте добри хора!“ — каза им той с цялото си държание.

Но изведнъж откъм фургона жалостиво изскимтя куче, безнадеждно и горчиво. Бим разбра всичко: това е измама! Даже пушката е измама. Всичко е измама! Понечи да скочи встрани, но… беше късно: обръчът на сака беше вече около врата му. Бим подскочи нагоре и се озова в мрежата, която сам беше преметнал през обръча…

Бим гризеше въжетата, скърцаше със зъби, хриптеше яростно и се мяташе конвулсивно, като в припадък. Това му отне бързо и последните сили и той скоро притихна. Кучкарите пъхнаха сака през вратата на фургона и изтърсиха Бим на пода.

Вратата се хлопна.

Мустакатият се обърна към Лелката, станала изведнъж много весела:

— Какво се хилиш? Като не знаеш да гледаш кучета, що си го мъчила, жабешка муцуно. Наклала се като свиня, а псето мършаво, да те е страх да го погледнеш, на куче не мяза.

(Той се оказа наблюдателен: отпуснатите крайчета на дебелите устни, плоският нос и облещените очи на Лелката наистина напомняха „жабешка, муцуна“.)

— Мене, съветската жена, ли ще оскърбяваш, бе, вонящ кучкарино, гадино мръсна! — Че като се разкрещя, без да подбира много-много изразите си. Думи, дето няма как на хартия да ги напишеш, изскачаха от устата й леко и свободно и дори някак плавно и широко. Бяха, изглежда, програмирани: натиснеш копчето и готово, сами изскачат.

— Я не хулиганствувай! — кресна й момъкът. — Че като те захлупя със сака и ще те набутам в железния сандък. Такива като тебе трябва барем веднъж в годината да ги озаптисват в такъв фургон. — Той наистина грабна пръта с обръча и пристъпи решително към нея.

Лелката хукна да пише жалба за оскърбление. Написа я до председателя на градския съвет и го наруга не по-малко от кучкарите. Тя не носеше отговорност за нищо, за нищо не отговаряше пред обществото, но за сметка на това изискваше отговорност от всички. И това беше част от нейните задължения, както и на всеки паразит в обществото.

… Това утро слънцето изгря огромно и жълто, студено и неприветливо, като в началото на зимата. Отърси така неохотно и вяло предутринната мъглица, че на места сиво-синкави повесма останаха да се влачат над града като скъсан тюл: на една улица беше светло, на друга мътно и сиво.

Тъмносивият, обкован в тенеке фургон напусна града и влезе в двора на самотна къща, заобиколена с висока ограда. На вратата висеше табела: „Вход за външни лица забранен — опасно за здравето“. Това беше карантинната, където докарваха бесните кучета и ги изгаряха, тук попадаха и уловените бездомни псета като възможни носители на епидемии — тях не изгаряха, а ги предоставяха за научни изследвания или им одираха кожите; животни, заболели от инфекциозни болести, ги лекуваха, ако си заслужаваше: на конете например се даваха лекарства до последния миг на живота им, унищожаваха ги в един-единствен случай — ако са болни от шап. Но тази болест е много рядка: останали са толкова малко коне, че няма кой да боледува.

Двамата, дето хванаха Бим, бяха тук обикновени общи работници. Не бяха лоши хора. Нещо повече, непрекъснато бяха изложени на опасността да прихванат тежка болест или да ги ухапе бясно куче. Те очистваха от време на време града от бездомните псета или откарваха някое куче по лично желание на собственика му. Смятаха това задължение за неприятно и тежко, въпреки че за всяко уловено куче получаваха допълнително възнаграждение към основната заплата.

Бим не чу как железният фургон спря в двора, как двамата слязоха от кабината и отидоха някъде. Той беше в безсъзнание.

Нашият Бим дойде на себе си след два-три часа. До него седеше същата, отдавна позната Рошла, която срещна на разсъмване при боклука. Сега тя ближеше носа и ушите на Бим…

Удивително същество е кучето! Ето, на кучката й умира кутренце, а тя му ближе нослето, ближе му ушетата, ближе го дълго, безкрайно дълго, масажира му коремчето. Случва се кутрето да оживее. При кучетата масажът е нещо задължително при отглеждането на новородените кутренца. Чудно е всичко това и странно.

Рошла ближеше сега Бим пак по някаква непонятна за нас повеля на природата. Изглежда, през време на скитанията си и тя бе натрупала опит, а може би не за пръв път попадаше тук. Кой знае.

Тънък-тъничък слънчев лъч се промъкна през пролуката на вратата и падна върху Бим. Той вдигна глава. В железния затвор бяха само двама: той и Рошла. Като превъзмогваше болката в гърдите, Бим се опита да промени положението на тялото си, но не успя още с първия опит. При втория можа все пак да подгъне под себе си и четирите лапи и да отлепи хълбоци от студения метал, на който лежеше. Рошла, премръзнала и тя, се притисна плътно до него и се сви на кравайче. Заедно им стана малко по-топло.

Двете кучета лежаха в железния затвор и очакваха участта си.

Бим не откъсваше поглед от вратата, от тъничкия слънчев лъч, единствен вестител от светлото. Но ето, някъде наблизо се чу рязък изстрел. Бим потрепери. О, колко познат му беше този звук! Той напомняше за стопанина, за Иван Иванич, той означаваше: лов, гора, волност и призив, ако кучето се е заблудило или се е увлякло по дирята на птица или заек. Откъде намери Бим сили, щом чу изстрела, да стане, да отиде, олюлявайки се, до вратата, да долепи нос на пролуката и да поеме дълбоко въздуха на свободата? Но той вече стоеше на крака, той сякаш беше възкръснал. Почна да снове като махало из фургона, от единия ъгъл до другия. После пак до вратата, пак душеше през пролуката и установи по миризмите: на двора става нещо тревожно. Продължи да се разхожда, като дращеше с нокти по тенекето, затопляше се и сякаш се готвеше за нещо с това раздвижване.

Трудно е да се определи колко време беше минало. Но Бим… почна да драска по вратата.

Тази врата беше много различна от другите, които Бим познаваше: беше обкована с тенеке, на места вече разкъсано, с щръкнали остри краища. Но все пак беше врата, сега единствената врата, през която можеше да издаде вик за помощ и съчувствие.

Настъпи нощ. Студена, мразовита.

Рошла почна да вие.

А Бим драскаше. Гризеше със зъби тенекията и пак дращеше, вече легнал. Зовеше. Молеше.

Призори във фургона стана тихо: Рошла не виеше, Бим също притихна, само от време на време ще задраска с лапа по желязото. Дали беше изнемощял до краен предел, или се беше примирил, беше загубил надежда и очакваше безропотно участта си — не знаем. Засега това си оставаше тайната на железния фургон.