Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (11)

Единадесета глава
Черноушко на село

Селото, в което доведоха Бим, наистина го смая. И тук живееха хора, но всичко беше различно от там, където се беше родил и израснал. Къщичките малки — направо върху земята, без площадки по стълбищата, без многобройни прагове, вратите не щракат с ключалки. Наистина за през нощта слагат отвътре резе. Всички къщички са покрити с ребрести синкавобели листове. Сутрин по едно и също време от всяка къща се извива нагоре пушек, но къщичките не потеглят, не отлитат, а си стоят на прави редици и си димят тихо и мирно, без да скърцат.

Най-много беше поразен Бим (сега Черноушко) от това, че заедно с хората тук живеят и разни животни и птици: крави, кокошки, гъски, овце, свине, с които не се запозна отведнъж. Зад всяка човешка къщичка животните си имат свои къщички, покрити със слама или е тръстика и заградени с ниска прозираща стена от преплетени пръти и клони. Тук никой никого не закача — нито хората животните и птиците, нито животните хората, и никой по никого не стреля с пушка.

Първия ден постлаха на Бим сено в ъгъла на пруста. Човекът го върза с едно въже, нахрани го добре, облече си мушамата и отиде някъде. Останалата част от деня Бим прекара сам, сред пълна тишина и безмълвие. Привечер чу как овцете затрополиха с копитца и влязоха в двора, а в обора измуча крава (искаше нещо). След малко дойде и човекът, същият, но заедно с едно момченце в мушама, с ботуши и с калпак на главата, с дълга пръчка в ръка… Лицето му беше кафяво, като на Добрия човек; момченцето миришеше на овце.

— Е, Альоша, запознай се е новия си приятел — каза възрастният на момченцето.

Двамата отидоха при Бим.

— Тате, няма ли да ме ухапе?

— Не, Альоша, такива не хапят… Ех, ти, Черноушко… Черноушко е добро куче. — И го потупа лекичко по хълбока.

Бим лежеше и разглеждаше наежен момченцето. А то го погали.

— Черноушко… Черно-ушко… — И се обърна към възрастния: — Тате, ако го отвържем, ще избяга ли?

— Ще почакаме малко. — Излезе през вратата, отиде в стаята.

Бим се надигна, седна, подаде на момченцето лапа, с което му каза: „Здравей. Ти си добър.“

— Тате! — извика момченцето. — Тате, я ела!

Бащата се върна.

— Здравей, Черноушко! — подаде ръка момчето.

Бим се здрависа още веднъж. Двамата човеци явно одобриха неговата учтивост. Първите минути на запознанството бяха важни за Бим: той разбра, че онзи, който го беше довел, се нарича Тате, а момченцето — Альоша. Дори най-обикновените, най-безличните непородисти кучета научават бързо имената на хората, а Бим… Има ли нужда да приказваме. Знаем какво куче е той.

Вече по здрач дойде и жената. Беше облечена чудновато: главата й увита с два шала, ватенката изопната като барабан, панталонът й като на Добрата жена от железопътната линия, дето забиваше клинове. Но тази миришеше на пръст и на цвекло (един сладък корен, който и Бим не пренебрегваше). Тя влезе в къщата, заприказва нещо с мъжете, веднага изтрополи през пруста към двора с кофа в ръка. Бим установи, без да напуска мястото си: едната врата води през пруста към улицата, другата — при животните, а третата — в къщата. Но не можеше да стигне до тях — въжето не го пускаше. Това научи Бим засега.

Той пак полегна.

Мирише на овце, мирише силно откъм двора. Бим отдавна знаеше какво е това — овце. Преди си мислеше, че те живеят на стадо, разхождат се из полето и нищо не вършат, само пасат и блеят. До тях винаги имаше човек с брезентова мушама и дълга тояга с кука на края; един беше дошъл при Бим и при Иван Иванич, когато си почиваха до една копа сено, и беше стиснал ръка на стопанина му; с човека беше дошло и голямо рунтаво куче. С Бим се запознаха доста странно. Отначало Рунтавия се нахвърляше върху него и страшно лаеше, но Бим легна по гръб, вирна лапи и каза: „Какво искаш? Виновен ли съм за нещо?“

Разбира се, коректността победи грубостта и рунтавото куче почна да души Бим, близна го по корема, поотдалечи се и се разписа върху един камък. Бим направи същото. Това означаваше: Мир, мир. Докато стопанинът на Рунтавия приказваше със стопанина на Бим, двамата си поиграха на гоненица и на криеница и Бим се оказа толкова по-бърз и по-ловък, че си спечели нескритото уважение на новия познат. На сбогуване (нали трябваше да последват стопаните си!) помирисаха камъка и си казаха с поглед:

„Ела някой ден пак тук“ — каза Бим и заподскача по пътя.

„Пустата работа…“ — отвърна Рунтавия и се повлече оклюмал към стадото.

Така беше. Ето и сега мирише на овце. При тази миризма, която разтревожи паметта му, Бим не можеше да не мисли за Иван Иванич: в чуждия пруст, в тази чужда къща, в сумрака на здрач, без хора, му стана много мъчно.

После чу как някакви струйки забръмчаха ритмично по желязо: жжх-жжих! Бим не знаеше какво значи това жж-х-жжих! жжих-жжих! Непознатите звуци замлъкнаха и от двора веднага влезе със същата кофа онази жена. От кофата миришеше на мляко. Миришеше чудесно! В града Бим не беше подушвал нито веднъж млякото да мирише така, не — това е нещо друго и все пак мляко е, положително. В града млякото не мирише на човешки ръце, на приятни треви и съвсем не миришеше на крава, — ето кое е чудно. А тук всичко се е смесило във възхитителен аромат, който поразява със своя прекрасен, някак розов дъх. Да не спорим: щом и човек отличава понякога мляко от „мляко“, как да не го усети нашият Бим, надарен с безкрайно чувствително обоняние, как да не го порази миризма, в която човешки ръце са примесени с дъх на цветя и треви. Затова скочи бързо и завъртя опашка на жената. Но тя едва ли можеше да разбере възторга на Бим.

През дългите четири години на своя живот той за съжаление никога не беше виждал как доят крави. А млякото миришеше все пак на крава. Нещо оставаше неясно за Бим: имаше нещо, което той не знаеше. Впрочем малко ли неща не знае всяко куче? В това няма нищо срамно. Да допуснем даже, че той всичко знае, убеден е, че може да поучава кое как се прави и накъде трябва да се тича. И кокошка няма да му повярва. Какво като е по-силен от кокошката — пак няма да му повярва. Право да ви кажа, има такива псета. Да вземем за пример скоч — териера: дава си вид, че тая негова глава, дето е като тухла, е претъпкана с идеи (брада, дълги мустаци, рунтави вежди! Цял философ!). Но всъщност той от нищо не разбира, само командори, по цял ден се заяжда като неврастеник със стопанина си и се превзема. А ползата каква е! Никаква! Едната, фукня. А вътре? — плява или изобщо празно.

Не, Бим е съвсем друг: той е искрен и прямодушен. Ако нещо не знае, веднага му проличава: каквото не знам не го знам. Ако не обича някого, направо казва: „Ти си лош човек. Махай се оттук! Бау!“ Понякога така почва да лае, че само бягай!

Но той не можеше да не уважава жената, която взема отнякъде това приказно мляко. Затова не откъсваше поглед от вратата, през която тя изчезна заедно с кофата.

Някой дойде отвън и отвари рязко вратата.

„Кой е? — попита с една дума Бим. — Бау!“

Влезлият се стъписа и изскочи от пруста. От къщата излезе Таткото, запали лампата в пруста и попита:

— Кой е?

— Аз съм, бригадирът — отговори непознатият.

Той влезе в пруста, двамата си стиснаха ръце (значи са приятели и не бива да лае) и отидоха при Бим.

Таткото приклекна, галеше Бим и му приказваше:

— Браво, Черноушко. Браво, знаеш си службата. Добро куче. — Отвърза го и го пусна в стаята.

Най-важното беше, че в стаята имаше една куца кокошка. Бим се втурна към нея, направи стойка, вдигна предната лапа, но някак неуверено, а това значеше, че казва на присъствуващите: „Що за птица? Не помня да ми се е случвало…“

— Я виж, бригадире! — възкликна Таткото. — Че той бил златен пес, тоя Черноушко — за всичко го бива!

Но тъй като кокошката не обърна на Бим никакво внимание, той седна, но я поглеждаше изкосо, което на кучешки език означаваше няколко къси и много съдържателни думи: „Я гледай ти… И таз пък!… Ще те науча аз тебе!“ Погледна присъствуващите.

— Не закача кокошките! — възхищаваше се Альоша.

Бим го наблюдаваше внимателно, гледаше го в очите.

— Ами очите! Мамо, виж му очите! Като на човек — радваше се Альоша. — Черноушко, ела при мене… при мен!

Може ли Бим да остане равнодушен към искрената радост? Отиде при Альоша и седна до него.

Около масата се завърза разговор. Таткото отвори бутилка. Майката сложи яденето. Бригадирът пресуши чашата си. Таткото също. Майката, и тя. Альоша, кой знае защо, не пи, той яде шунка и хляб. Хвърли късче хляб на пода, но Бим не се помръдна от мястото си (нали трябваше да му кажат „Вземи“!).

— Интелигент ще да е — обади се зачервилият се бригадир — хляб не кусва.

Кокошката закуцука и отмъкна залчето, предназначено за Бим. Всички се смееха, а Бим гледаше внимателно Альоша: ако няма взаимно разбиране, никому не е до смях, даже в атмосфера на дружба.

— Я почакай, Альоша — каза Таткото. Сложи на пода късче хляб, изпъди кокошката и се обърни направо към Бим: — Вземи, Черноушко. Вземи!

Бим глътна с удоволствие вкусното късче хляб, въпреки че беше сит.

Бригадирът сложи по същия начин резенче шунка.

— Не бива! — предупреди той.

Бим не помръдна. Кокошката закуцука странешком към шунката и тъкмо да я клъвне, Бим изпръхтя срещу нея и за малко не я бутна с нос. Кокошката изкуцука под леглото. С една дума — комедия!

— Черноушко, вземи! — разреши бригадирът.

Бим изяде учтиво и това парченце.

— Край! — викаше Таткото. Той говореше високо, а като се зачерви, стана още по-добър. — Тоз Черноушко е чудо на чудесата! — И даже го прегърна.

„Добри хора“ — помисли си Бим. Много му харесаха и мустаците на Таткото, меки, вълнени — усети ги, когато го прегръщаше.

От по-нататъшния разговор Бим разбра само една дума — „овце“, но съвсем точно определи, че отначало двамата мъже спореха.

— Хайде, Хрисан Андреевич, да поговорим и за работата. — Бригадирът сложи ръка върху рамото на Таткото. — Овцете искат ли да ядат, или не искат?

— Искат — отговори Таткото. — Само че моят срок мина, думата ми беше — до Покров, а Покров мина.

— Овцете са частни, лични, а не колхозни, и те искат да ядат. Колхозниците ми проглушиха ушите: няма сняг, трева колкото щеш, докато падне сняг, овцете трябва да се изкарват на паша. Така си е.

— Овцете — докато падне сняг… Ами аз да не съм от желязо, Альоша да не е от желязо?

— До първи сняг, Хрисан Андреевич — повтаряше бригадирът. — Двойно ще ти платим. Съгласен?

— Не ща — упорствуваше Таткото. — Жената не можа да се оправи с цвеклото, трябва да й помогна, а ти — „до първи сняг“.

В края на краищата се спогодиха, дълго си стискаха ръце и повтаряха „до първи сняг“. После и тримата изпратиха бригадира до стълбището и забравиха Бим.

Е, и той излезе на стълбището, обиколи двора, постоя, постоя до плета, надуши миризмата на овце, с която беше свързан един от спомените му за любимия, единствения човек, и приседна в нерешителност.

Нощ. Тъмна есенна нощ на село, тиха, спотаила се от зимата, макар и готова да я посрещне. Всичко в такава нощ е непознато за Бим. Кучетата, общо взето, не обичат да странствуват нощем (освен бездомните, които избягват хората, защото са загубили вярата си в човека), а Бим… Какво можем да кажем? Засега Бим се съмняваше. Альоша беше толкова добър малък човек!

Гласът на Альоша сложи край на съмненията му. Той извика тревожно, колкото му глас държи:

— Черноу-ушко!

Бим дотича и влезе с него в пруста. Альоша го настани на мястото му, подпъхна сеното под хълбоците му, погали го и отиде да спи.

Всичко притихна. Не се чуваха нито трамваи, нито тролейбуси, нито клаксони — нищо от това, с което беше свикнал.

Започваше нов живот.

Днес Бим разбра, че Таткото е още Хрисан Андреевич или Бащата, а Майката е още Петровна, Альоша си беше само Альоша. Освен това той не презираше кокошката, но и не я тачеше: според разбиранията на кучетата птицата трябва непременно да лети, а тази само ходи и затова е недостойна за уважение като безкрила, че на всичкото отгоре и саката. Виж, овцете са друго: те му напомнят за Иван Иванич; и Альоша мирише на овце… Петровна — на пръст и на цвекло… Ароматите на земята винаги вълнуваха Бим. Кой знае може и Иван Иванич да дойде тук…

Бим заспа, стоплен от ароматното сено. Върху сено, чийто дъх извиква неволна усмивка, даже човекът заспива веднага и от аромата на прясното сено, преди да заспи, пред очите му възниква небесносин цвят. Бим имаше много по-развито обоняние от човека, затова и най-тънкият оттенък на този аромат го успокояваше, беше като балсам за мъката му.

Бим се събуди от кукуригането на петел. На времето го беше чувал неведнъж, но не толкова отблизо, а този се обади отвъд стената — високо, проточено, гордо: „Ку-ку-ри-гу-у!“ Отговориха му всички петли в селото. (По-късно Бим щеше да разбере, че това е петел — солист, и че такива петли налитат на бой.) Бим седеше и слушаше чудесната музика; тя се носеше на талази над селото — ту наблизо, ту по-надалеч, навярно в зависимост от това, на кого идваше ред; последен изписука самотно един немощен гащатко, дрезгаво и късо, неподобаващо на петел, достоен за уважение. След време Бим щеше да разбере, че тъкмо такива петли са пъзльовци, те бягат дори от чужд петел, нахлул в дворните владения, въпреки че по всички правила на кокошето общество този страхливец е длъжен да брани спокойствието на подведомствените му кокошки. А той бяга, глупакът. Тъкмо затова подобен петел е безмилостен към чуждите пилета — кълве ги, мизерникът, а се знае, че петел, който не е лишен от чувство за собствено достойнство, никога няма да клъвне пиленце, дошло отнякъде. Такъв един пропя последен, и то чак след като се убеди напълно, че не е сбъркал времето. Хората биха нарекли такова жалко петле конюнктурщик, а на Бим просто му беше смешно. Да, поради неопитност на Бим и през ум не му минаваше, че никой не си сверява часовника по такива хилави полупетли.

Бим полегна и задряма. Изведнъж ново песнопение се понесе на талази над цялото село, от край до край. Бим седна и пак се заслуша с голямо удоволствие. Запяха и трети път — още по-силно, по-гласовито и, честна дума, по-възвишено. Ах, чудесно пеят! Наистина чудесно! А как ли звучи отблизо — просто е трудно да си представиш! Бим още не знаеше, че в колхозната птицеферма се надпяват в хор, по неписани ноти, бели като пяна самоуверени петли красавци и ако не беше затворен в пруста, непременно щеше да изтича да погледа и да послуша отблизо това чудо! Но в пруста беше като в клетка.

През пролуката на вратата допълзя бавно-бавно и отпуснато сивичко есенно разсъмване. Бим стана и огледа пруста: крина жито, кошче с царевица в единия ъгъл, в другия — зеле на глави. Това беше всичко.

Излезе Петровна с кофа в ръка. Бим я поздрави. Тя излезе на двора. Бим я последва. Петровна седна до кравата, Бим — наблизо. Струйките зазвънтяха във ведрото, а Бим загреба с предните лапи от учудване: мляко! Кравата стоеше мирно и си преживяше, без да яде — като че шепнеше и бълбукаше симпатична жива цистерна с отворени кранчета.

Петровна свърши доенето и повика Бим (Черноушко), наля му в паницата мляко и каза: „Не бива“, постоя малко и рече: „Вземи“, засмя се с добър смях и забърза към къщата.

О, господи, какво чудно мляко беше! Топличко, дъхаво, мирише и на треви, и на цветя, и на поле — на всичко заедно, а освен това (сега е сигурен!) и на ръцете на Петровна, а не на човешки ръце изобщо, както му се бе сторило вчера отдалеч. Бим излока всичко, облиза паницата, завърши утринния си тоалет и обиколи набързо двора. Кравата го прие с доверие и дори го близна по главата: от благодарност Бим докосна с език грапавия й, миришещ на мляко нос; иззад преградката овцете му тропнаха с копита, уж да го посплашат, но веднага се кротнаха, разбрали, че Бим няма агресивни намерения; свинята и двете прасенца изобщо не удостоиха Бим с вниманието си, ами изгрухтяха нещо иронично и даже не помръднаха, въпреки че лежаха до преградката с глава към Бим. Така го приеха четирикраките. Но, виж, кокошките — то беше друго! Впрочем не самите кокошки, а червеният петел. Той веднага хвръкна от пръчката си в кокошарника, запляска с криле, замърмори злобно: „Ко-ко-ко-ко-ко!“ И се спусна като ястреб върху Бим. Червеният петел с червения гребен удари кучето с гърдите си и с нокти. (Виждате ли какви петли има!) В отговор Бим изръмжа и го перна с лапата. В същия миг петелът провеси крила, сви се и избяга в края на двора, при кокошките, скупчени на тревожно ято съчувствуващи зрители; той бягаше от Бим, унизен докрай — но щом стигна при тях, заподскача като герой. Веднага се провикна: „Видяхте ли как го напердаших! Нали видяхте!“ Кокошките почнаха да хвалят в един глас петела колкото им стигаше кокошата сила. И какво мислите? Бим изгледа внимателно петела, изгледа го даже с уважение. Никога не беше виждал птица да напада така смело куче. А това все пак не е малко.

— Каква е тая олелия! — попита Хрисан Андреевич, който излизаше от пруста. Сопна се на кокошките: — Къш де! От кучето ли се уплашихте, глупачки. — Хвана Бим за нашийника, заведи го при кокошките, постоя така с него и го пусна.

Бим се отдалечи и обърна гръб: много са му дотрябвали! Оттогава петелът и кокошките не приближаваха кучето, но и не се страхуваха много от него — някоя току изкудкудяка и побърза да се махне от пътя му. А то изобщо не я забелязва. Кокошките ходят, а не летят, не плуват и никой не стреля по тях, значи не са птици, ами някакви смешни същества. Петелът е друго нещо: и до покрива може да хвръкне, и да предупреди, че е дошъл чужд човек, едва ли не преди Бим; бива го и да ръководи — намери червей и няма да го клъвне, ами ще викне подчинените и понякога даже ще им го раздели. Тъй че петелът напълно е заслужил званието си.

Не пуснаха Бим да излезе от двора още близо седмица и той някак от само себе си стана там главен: легне насред двора и само наблюдава. Още на четвъртия ден познаваше всички кокошки по физиономия, а когато през плета прескочи чужда кокошка, така я натири, че тя още дълго каканиза и ту изтичваше някъде, ту се връщаше и тъпчеше на едно място, озърташе се уплашено и любопитно. Да се пръснеш от смях!

Прасенцето например само предложи да се сприятелят: отиде при Бим, изгрухтя, побутна го с влажната зурличка по врата и го загледа с глупавите си очета с руси миглички. Бим го близна по зурличката. На прасенцето ужасно му хареса: то подскочи от удоволствие, взе да рови край Бим и да изхвърля пръстта под него. Бим се премести снизходително, но свинчо го последва, измърмори нещо неясно (свинете и кучетата не се разбират помежду си, също като чужденците) и най-сетне легна и се притисна към топлия, покрит с козина гръб на Бим. Затова, когато един мразовит ден Бим се почувствува зле (денем вратата за пруста е залостена), никой в двора не се учуди, че кучето легна да спи между прасетата, върху мека постилка, стоплен и от двете страни. Даже майката на прасенцата нямаше нищо против тази дружба, нещо повече — влезеше ли Бим в жилището им, тя почваше енергично да стене от прилив на дружелюбие, а съвсем не от болка. Бим разбра много скоро тази особеност на свинския език, но с това успехите му в езикознанието се изчерпаха. Може би не е най-важното да знаеш езика. Кучето и свинята се различават по всичко, но това не им пречи да живеят в мир и съгласие.

Хранеха Бим много добре, освен това прасетата — вече доста големки, на половината колкото Бим, не му се сърдеха, когато сегиз-тогиз опитваше храната в тяхното коритце. Всяка сутрин му даваха близо литър мляко, което тук се лееше щедро. Да, наистина какво повече му трябва на едно куче? Но дворът си е двор, лагер клетка, заграден с плет, а портата и вратницата винаги са затворени. Не е за ловно куче това — да лежи, да пази кокошките, да възпитава прасетата — не, не и не, и то за куче с изключително обоняние, каквото притежаваше — отдавна го знаем — нашият Бим.

Той свикна с двора, с населението му и вече не го учудваше ситият живот. Но полъхнеше ли от полята вятър, Бим почваше да се разхожда тревожно, сновеше от плет до плет или опираше в него предни лапи, сякаш за да се приближи, поне малко към висините; гледаше нагоре, към небето, където летяха гълъби — леки и волни. Отвътре нещо го глождеше и той смътно се досещаше, че въпреки изобилната храна и хубавото гледане му липсва най-важното.

… Ах, гълъби, гълъби, какво знаете вие за ситото куче в неволя!

Бим разбираше, че щом не го пускат, значи нямат му доверие. Всяка сутрин Хрисан Андреевич и Альоша извеждаха овцете от двора, излизаха с тях за цял ден, облечени в мушами, с тояги в ръка. Бим толкова ги молеше да го вземат, но те го оставяха в двора.

Веднъж Бим лежеше, пъхнал нос в плета, а вятърът му донесе новини: някъде наблизо има ливада, има и гора. Свободата е наблизо! Видя през пролуката как претича куче. Не можа повече да издържи. Загреба с лапа пръстта под плета: веднъж, още веднъж и заработи усилено: с предните копаеше и трупаше пръстта под себе си, със задните я изхвърляше по-надалеч; даже с болната може да се работи, макар и не с пълна сила.

Кой знае какво щеше да стане, но Бим почти привършваше да копае, когато в двора влязоха овцете. Те видяха как изпод плета хвърчи пръст и се втурнаха обратно към портата, към Альоша, който ги беше докарал от пасбището. Овцете събориха Альоша и се юрнаха по улицата като луди. Альоша хукна след тях, а Бим не обръщаше внимание на нищо: продължаваше да копае.

Но дойде Хрисан Андреевич и го дръпна за опашката. Бим замря в дупката си като мъртъв.

— Домъчня ли ти, Черноушко? — попита Хрисан Андреевич и дръпна леко Бим за опашката, подкани го да излезе.

Бим излезе. Какво ще правиш, като те дърпат за опашката?

— Какво ти е, Черноушко?! — учуди се Хрисан Андреевич и се дръпна изумен. — Да не си побеснял?

Очите на Бим бяха кървясали, той трепереше нервно, въртеше нос, дишаше учестено, като че се бе върнал току-що от напрегнат лов. Заснова тревожно из двора и най-сетне задраска по вратницата, като поглеждаше към Хрисан Андреевич.

А той стоеше посред двора, дълбоко замислен. Бим отиде при него, седна и му каза с очи съвсем ясно: „Искам да ида там, на свобода. Пусни ме, пусни ме!“ Просна се умоляващо по корем и заскимтя така тихо, така жално, че Хрисан Андреевич се наведе и почна да го гали:

— Ех, Черноушко, Черноушко… И кучето иска свобода.

Е, да-а, ама-а-а! — После викна Бим в пруста, сложи го на сеното, върза го с въженце и му донесе паница с месо.

Така завърши всичко. Тъжно. Ситият живот без свобода беше опротивял на Бим. Той не докосна месото.