Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (5)

Пета глава
Хайка във Вълчи дол

Един есенен ден при Иван Иванич дойде човек, който миришеше на пушка и на куче. Въпреки че не носеше ловни доспехи, а беше облечен обикновено, както всички неинтересни хора, Бим усети и тънката миризма на гора, и следи от пушка по дланите, и аромата на есенни листа по обувките. Разбира се, Бим каза всичко това, като душеше госта, хвърляше погледи към стопанина си и въртеше енергично опашка. Виждаше го за пръв път, но вече го беше приел за приятел без никакви съмнения и колебания.

Гостът знаеше езика на кучетата и каза ласкаво:

— Прие ме, прие ме. Браво, браво, добре. — Погали го по главата и каза уверено и ясно: — Седни!

Бим изпълни заповедта — седна и размърда нетърпеливо лапи. Слушаше и гледаше внимателно.

Стопанинът и гостът се ръкуваха и очите им се срещнаха с добър, много добър поглед.

„Чудесно!“ — изскимтя Бим.

— Умен пес — погледна гостът към Бим.

— Бива си го моят Бим, по-добър пес, здраве му кажи! — потвърди Иван Иванич.

Поприказваха си така тримата и гостът ловец извади от джоба един лист, разгърна го, прекара по него пръст и заговори:

— Ето тук… тук, в гъсталака на Вълчи дол. Сам ходих и като почнах да вия, петима се обадиха: три са дошли отнякъде, двата са тамошни, стари вълци. Единия го видях. Вълчище!

Бим разбираше думите, които и стопанинът му казваше при търсенето: „Тук-тук, тук — тук“. Наостри уши. Но когато чу „вълк!“, разтвори широко очи: това е онази ужасна миризма на горско куче, миризма, която бе уплашила на времето Бим, за нея стопанинът му бе повторил тогава, заплашително сочейки дирята: „Вълк! Това е вълк, Бим.“ Ето сега и ловецът каза: „Вълк!“

Гостът си отиде, след като се сбогува и с Бим.

Иван Иванич се залови да зарежда патрони с едри сачми, поръсени с нишесте.

Тази нощ Бим спа неспокойно.

Много преди да съмне, те излязоха с пушката на улицата и застанаха на ъгъла. Скоро дойде голям автомобил, пълен с ловци. Бяха насядали о покритата каросерия върху пейки, седяха тихо и тържествено. Иван Иванич качи най-напред Бим, после се настани и той под брезента. Вчерашният ловец каза на Иван Иванич:

— А-а, з-ащо? Не биваше да довеждаш Бим!

— На хайка не се ходи с кучета. Свалете го! — каза някой строго. — Ще лавне и ще прати цялата хайка по дяволите.

— Бим няма да лае — отговори Иван Иванич, сякаш се оправдаваше. — Той не е гонче.

Възразиха му едновременно няколко души, но в края на краищата вчерашният гост каза:

— Хубаво де. Ще ви сложа, Иван Иванич, на глуха пусия. Има едно място: точно там един вълк се опита веднъж да избяга през флагчетата, по дерето.

Бим се досети, че не искат да го взимат. Почна и той да увещава съседите си, но в тъмното никой не го разбра. Въпреки всичко камионът потегли.

Слънцето беше вече изгряло, когато спряха в района на познатия лесничей. Всички слязоха тихо, без да продумат. Бим — и той. После дълго вървяха във верига покрай гората. Никой не пушеше, не кашляше, никой не удари дори ботуш в ботуш — стъпваха кучешката: всички знаеха накъде са тръгнали и защо. Само Бим не знаеше, но следваше като сянка стопанина си. А той, както вървеше, докосна ухото на Бим: това означаваше — добре, Бим, добре.

Най-отпред, като главен, вървеше вчерашният гостенин ловец. Ето, той вдигна ръка и всички спряха. Тримата първи навлязоха в гората още по-безшумно, като котки, и скоро се върнаха. Сега Главния вдигна фуражката си и замахна с нея напред. По този знак половината от ловците го последваха, между тях, най-отзад, Иван Иванич и Бим. Сега Бим вървеше последен; никой не можеше да пристъпва по-тихо от него, но въпреки това Иван Иванич го водеше за каиша.

По безмълвната команда на Главния първият след него застана зад един храст и замря. След малко по същия начин замря край дъбовете и втори, после трети и така, един по един, всички заеха местата си. С Главния останаха Иван Иванич и Бим. Вървяха още по-предпазливо от преди. Сега Бим видя, че отстрани на пътя им е проточен шнур, а по него висят неподвижно късчета плат с цвета на огън. Най-сетне Главния ги остави сами и се върна обратно.

С острия си слух Бим чуваше стъпките му, въпреки че на хората им се струваше, че никой не ги чува. Бим разбра, че Главния разпорежда и останалите ловци на пусия, но толкова далеч, че постепенно даже и той престана да долавя шума.

Настъпи тишина. Напрегнатата, тревожна тишина на гората. Бим го усети и по това, как замря неговият стопанин, как коляното му потрепери, по това, колко тихо отвори пушката, сложи патроните, затвори и пак застана в напрежение.

Стояха под прикритието на лешников храст край една ровина, обрасла с гъст трънак. Наоколо им се простираше могъща дъбова гора, сега сурова и мълчалива. Всяко дърво беше исполин! Гъстият подлее подчертаваше още по-силно необичайната мощ на вековната гора.

Бим се превърна целият във внимание: седеше неподвижно и душеше миризмите, но засега не забелязваше нищо особено, защото въздухът беше неподвижен. Това правеше Бим неспокоен. Ако подухва, макар и слаб ветрец, той винаги знае какво има там, отпред, защото чете по струите като по редове, но в безветрие, и то в такава гора — опитай се да бъдеш спокоен, особено ако и добрият му приятел, застанал редом, също се вълнува.

Изведнъж започна.

Сигналният изстрел разби тишината на големи късове: ехото забоботи ту тук, ту там, ту някъде далеч. Последва го, сякаш в унисон с горския тътен, някъде много надалеч гласът на Главния:

— Тръгва а-ай! Охо-хо-хо-хо-о-о-о!

Иван Иванич се наведе към ухото на Бим и прошепна едва чуто:

— Легни!

Бим легна. Затрепери.

— У-у-у, а-а-а — ревяха там гоначите.

Сега тишината се трошеше на гласове, непознати, яростни, диви. Заудряха с тояги по дърветата, затракаха хлопки, като сто свраки, заплашени от гибел. Веригата на ловците приближаваше с викове и изстрели в небето.

И ето… Бим усети познатата от младини миризма: вълк! Притисна се към крака на стопанина и лекичко, съвсем, съвсем леко се вдигна на крака, изпъна опашка. Иван Иванич разбра всичко.

Видяха и двамата: три флагчетата, на разстояние повече от един изстрел, се показа вълк. Правеше големи скокове, навел глава, опашката му висеше като цепеница същия миг звярът изчезна. Веднага почти едновременно се чу изстрел във веригата, после втори.

Гората боботеше. Гората се бе разтревожила почти злобно.

Още един изстрел във веригата. Вече съвсем близо. И виковете се чуваха все по-близо, по-близо, по-близо.

Вълкът, огромен стар вълк, се появи неочаквано. Беше минал по ровината, скрит от трънака, а като видя флагчетата, рязко спря, сякаш се беше надянал на нещо. Но тук, над ровината, флагчетата висяха по-високо, отколкото по цялата пусия, три пъти по-високо от боя на животното. Хорската глъчка вече го настигаше по петите. Вълкът мина някак не много решително и даже вяло под флагчетата и се озова на петнадесет метра от Иван Иванич и Бим. Ето, той направи няколко крачки, но в това време човекът и кучето успяха да видят, че е ранен: кървавото петно се беше разляло по хълбока му, муцуната беше цялата в червеникава пяна.

Иван Иванич стреля.

Вълкът подскочи и с четирите крака, обърна се рязко с цялото си тяло, без да извръща врат към изстрела и… застина. Широкото, могъщо чело, очите, налети с кръв, оголените зъби, червеникавата пяна… Въпреки всичко той не беше жалък. Той беше красив, този волен дивак. О, не, той не беше страхливец, той не искаше да падне и сега, този горд звяр, но… все пак рухна, изпъна се целият и почна бавно да гребе с лапи. После звярът замря, притихна, успокои се.

Бим не можа да понесе всичко това. Той скочи и направи стойка. Но каква стойка беше! Козината на гърба му беше настръхнала, на врата почти изправена, а опашката беше стиснал между краката: злобно — страхлива, отвратителна стойка срещу родния брат, срещу гордия цар на кучетата, вече мъртъв и затова безопасен, но още страшен с духа си, страшен и със своята кръв. Бим мразеше своя брат. Бим вярваше на човека, а вълкът не вярваше. Бим се боеше от своя брат, а вълкът не се боеше от никого, даже смъртно ранен.

… Виковете приближиха съвсем. Отново се чу изстрел. После един дублет. Изглежда, опитен вълк минаваше съвсем близо до веригата и може би си беше пробил път в последния миг, когато хората са престанали да бъдат толкова бдителни и са се приближили един към друг. Най-сетне от подлеса се появи Главния, отиде при Иван Иванич и каза, като гледаше към Бим:

— Я го виж ти! Не прилича на куче: цял-целеничък звяр. Два избягаха. Единият е ранен.

Иван Иванич галеше Бим, милваше го, увещаваше го, но въпреки че козината на гърба му вече не беше настръхнала, Бим продължаваше да се върти на едно място, дишаше зачестено, изплезил език, и се извръщаше от хората. Когато двамата ловци тръгнаха към трупа на вълка, Бим не ги последва, напротив, нарушавайки всички правила, той повлече подире си каиша, отдалечи се на тридесетина метра, легна, сложи глава върху жълтите листа и затрепери като в треска. Когато се върна при него, Иван Иванич забеляза, че очите на Бим са кървавочервени. Звяр!

— Ах, Бимчо, Бимчо. Зле ли ти е? Разбира се, че ти е зле. Но така трябва, момченце. Трябва.

— Иван Иванич — каза Главния, — имай предвид, че ловното куче с вълк можеш и да го погубиш — ще почне да се страхува от гората. Кучето е роб, а вълкът — свободен звяр.

— То си е така, но Бим е четиригодишен — възрастно куче, гората не може да го уплаши. За сметка на това, ако в гората има вълци, няма да се отдели от тебе: ще намери дирята и ще ти каже: „Вълци!“

— Прав си: вълците душат ловните кучета като малки пиленца. Но това тук едва ли ще го хванат: надуши ли ги, няма да се отлепи от крака ти.

— Ето, виждаш ли! Докато стане на година, наистина не бива да го плашиш с вълк. Иначе — какво да се прави! — нека изживее и това.

Иван Иванич отведе Бим, а Главния остана при вълка, да дочака ловците.

Когато всички ловци се събраха при лесничея, пийнаха по чашка и се разприказваха, весели и възбудени, Бим легна отчуждено и самотно до оградата, свит на кравайче, суров, с кървясали очи, поразен и отровен от властното присъствие на вълка. Ах, да знаеше Бим, че съдбата ще го захвърли още веднъж в същата гора!

До него се приближи лесничеят, стопанинът на кордона, приклекна, погали го по гърба.

— Добро куче си ти, добро. Умно куче. През цялата хайка нито излая, нито почна да виеш.

Тук всички обичаха кучетата.

Но когато ловците насядаха в камиона и Иван Иванич качи Бим, той скочи като котка на земята, настръхна целият и почна да вие: не желаеше да пътува заедно с три мъртви вълка.

— Охо! — каза Главния. — За него можеш вече да не береш грижа.

Някакъв непознат дебел ловец слезе сърдито от кабината и се качи с мъка в каросерията, а Иван Иванич и Бим седнаха в кабината.

* * *

След това ходиха още няколко пъти на лов за бекаси, не много често, и Бим работеше отлично, като винаги. Но усетеше ли диря на вълк — прекратяваше лова: притискаше се към крака на стопанина и не се отделяше от него. Така изразяваше пределно ясно думата „вълк“. Това беше добре. След хайката той обикна още повече Иван Иванич и повярва още по-непоколебимо в силата му. Бим вярваше в добротата на човека. Велико благо е да вярваш. И да обичаш. Без тази вяра кучето вече не е куче, а свободен вълк или (което с още по-лошо) бездомно псе. Между тези две възможности избира всяко куче, ако е престанало да вярва в стопанина си, избягало е от него или са го изпъдили. Но горко на онова куче, което загуби любимия си приятел човек и почне да го търси, да го чака. То не може да се превърне нито в свободен вълк, нито в обикновено бездомно псе, а си остава пак куче, предано и вярно на загубения приятел, но самотно до края на дните си.

Няма да ви разказвам, скъпи читатели, пито една от многобройните достоверни истории за такава преданост в продължение на дълги години и чак до края на кучешкия живот. Ще ви разкажа само за Бим с черното ухо.