Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (13)

Тринадесета глава
Горската болница. Татко и мама. Буря в гората

Щом почна да се развиделява, Бим се опита да стане, но не беше лесно, беше почти невъзможно. Най-мъчното беше, както се е сгънал на кравайче, пак да се разгъне: сега нещо беше застинало вътре в него и сякаш се беше слепнало. Криво-ляво, не по кучешки, той изпъна отначало единия заден крак, както го изпружва кокошката изпод крило, после — втория, опря го на стената и изпълзя изпод пейката. Полежа и изпълзя от навеса. Седна. Отеклите му крака се пораздвижиха. Като превъзмогваше болката и я уталожваше с тихо скимтене, той запристъпва — отначало с мъка, като дращеше с лапи по земята, а после все по-уверено.

Опита се да тича бавничко — така болката в гърдите намаляваше. Заситни леко, заситни напред. Отстрани би могло да се стори, че кучето нито тича, нито върви, а мести крака почти без да поклаща тялото. Така му беше по-леко. Бим усети, че изобщо му е по-добре — и от тревите, и от движението. И ситнеше ли ситнеше покрай шосето.

Вървеше отляво на платното, срещу колите. Не беше запознат, разбира се, с „Правилата за уличното движение по пътищата на СССР“ и в избора на тази оправдана за него посока нямаше никаква логика или целесъобразност, както биха могли да си помислят шофьорите — просто инстинктът му подсказваше: откъм тази посока ме докараха, по нея ще се върна. Хората, които се мяркаха в прозорците на автомобилите, положително си мислеха: „Какво умно куче — спазва правилата за движението. Но е болно.“ Всъщност, не беше необходим кой знае какъв ум, за да се разбере, че съответният параграф от правилника отговаря на изискванията за безопасност.

Дълго ситни Бим — може би три, може би четири часа (със спиранията, с почивките, разбира се, повече). Скоростта му не надминаваше тази на пешеходец, беше може би малко по-голяма. Но и това не беше зле!

Но ето че, неочаквано за самия себе си, той позна автобусната спирка, на която слизаха с Иван Иванич преди лов. Позна я!

Край навесчето стояха хора, чакаха автобуса. Бим поспря, без да ги приближи, и сви вляво, по пътя, по който беше ходил на лов. Някой засвирка подире му, някой подвикна: „Бясно е!“ Бим не обръщаше внимание. Опита се дори да ускори крачка, да мине в галоп, но не можа, скоростта не се увеличи, само го заболя.

Най-важното беше — да отиде там. Там, където може би е бил наскоро или скоро ще отиде Иван Иванич. Натам, напред.

Бим ситнеше към гората. Като стигна до нея, спря, озърна се и влезе. Скоро намери съвсем наблизо познатата полянка и застана като вцепенен до едно пънче. Постоя, провери с нос наоколо, без да помръдва от мястото си, после обиколи пънчето, задуши ниско по земята. Изведнъж легна някак много решително върху окапалата шума край пънчето: тук, ето тук сядаше всеки път Иван Иванич преди лов. Бим изопна глава и дълго я търка в жълтите листа на същото място, където бяха стояли някога краката на неговия приятел, въпреки че всички миризми отдавна се бяха изпарили.

А денят беше много топъл!…

* * *

Случва се в късна есен, дори след първия сняг, лятото да се върне и да закачи с огнена опашка отминаващата есен. Тогава есента се стопява от нежност, притихва като ласкав пес, гален от жена. Гората дъхти на прощалния аромат на окапала шума, на рубинените плодове на шипката и кехлибара на киселата трънка, тръпчива и люта, като пипер, и още на копитник, на непипната манатарка, вече изгнила и напоена с вода, но още миризлива, напомняща за хубавото време; из цялата гора се разлива ведър, чудесен аромат: от бора към брезата, от брезата към дъба, а той отвръща с могъщия си мирис на сила, на горска якост и вечност. В миризмата на леса има нещо вечно и неизтребимо, което се усеща най-вече през топлите, меки и гальовни прощални дни на отминаващата есен; тя вече се е освободила от досадните дъждове, от злите набези на първия студ и от педантичните, покриващи всеки сантиметър иглички на скрежа: всичко си е отишло, всичко е в миналото. Есента сякаш е заспала и сънува лятото, и разкрива пред нас виденията си чрез цялото величие на одухотворената красота и животворните аромати на земята. Блазе на онзи, който е съумял да попие от детинство всичко това и го е съхранил през целия си живот, без да разплиска нито капка от дарения му от природата съсъд за опасение на душата.

През такъв ден в гората сърцето е всеопрощаващо, но и взискателно към себе си. Умиротворен, ти се сливаш с природата. В тези тържествени мигове на сънищата на есента така искаш да няма неправди и зло на света. В тишината на отминаващата есен, облъхнат от нежната й дрямка, в дните на кратка забрава на приближаващата зима, почваш да разбираш: само истината, само честта, само чистата съвест и за всички тях — словото. Словото, обърнато към малките хора, които ще станат възрастни, словото, предназначено за възрастните, които не са забравили, че са били някога деца.

Може би тъкмо затова пиша за съдбата на едно куче, за неговата вярност, преданост и честност. За кучето, което лежеше през този топъл-топъл есенен ден до пънчето в гората. И тъгуваше.

И тъй, през един щастлив за природата ден, в гората лежеше нещастното куче Бим. А денят беше толкова топъл!

Но земята беше студена. Затова Бим се сви до пънчето на кравайче, като да лежеше в краката на господаря си, поотпочина си и тръгна бавно през гората да търси нещо. Усети глад. Загриза сочната кора на току-що повалена черна топола — най-вкусната и най-любимата храна на лосовете. Подозираше ли Бим, че и тази кора е целебна за него?

Впрочем хората може би изобщо не се досещат, че с извънредно тънкото си обоняние кучетата навярно различават полезните миризми от вредните. Нали Бим не захапа отровния копитник, но спря до корена на валериана. Защо кучетата и котките обичат миризмата му? И това не е ясно. Но Бим порови пухкавата покривка на шумата, прегриза коренчето и го изяде. Намери още, и него изяде. Коренчето на валериана е почти на повърхността — не е мъчно да се извади. Яде колкото трябваше, не повече, повъртя се на едно място, като че искаше да отъпче, да си приготви място за лежане, но мястото не му хареса (пак неизвестно защо). Описа малък кръг, после го стесни, натъкна се на някогашно фронтово окопче, пълно догоре с шума, влезе в него и пак се завъртя на едно място. Беше си отъпкал вече дълбока и мека постеля, но явно не искаше да ляга, като че се преборваше със съня; после някак изведнъж просто се строполи на постелята си и веднага, в същия миг, заспа дълбок сън.

Валерианът беше почнал да действува. В Тамбовска област го наричат „купир“. Но в нито една област и губерния здравите кучета никога не са яли и не ядат корена на валериана, най-много да отъркат муцуна в него, а болните го ядат. В това отношение Бим не отстъпваше на другите кучета, въпреки че беше интелигент. Ето, и той яде. Тъй че много те ви моля: по-тихо. По-тихо. В окопчето спи нашият мил Бим.

Вече трето денонощие Бим не беше хапвал нищо освен треви, не беше мигнал от болка и тревога, затова отдавна не беше спал толкова дълбоко. В окопчето беше топло и тихо. Гората, есенно притихнала, бдеше над спокойствието на болния Бим, лекуваше го с тревите си и с целебния си въздух. Благодаря ти, гора!

Бим се събуди чак привечер. Излезе от падинката. Вървеше с мъка, но по-лесно отпреди, много по-лесно, отколкото сутринта. Вътре в него онова нещо беше поомекнало. Но още нямаше сили. Отиде до милото пънче, поседя малко и се върна в окопчето. Пак поседна. Отново провери с нюх, озърна се: всичко беше спокойно. Легна пак в топлата, уютна, дълбока ямичка. Навярно му се присъни хубав сън. Положително, защото Бим въртеше леко, едва забележимо опашка.

Спа цялата нощ. И не настина.

На разсъмване го събуди тихо шумолене, той вдигна глава, ослуша се: някой рови шумата. Бим стана на крака, прочете с нос едва доловимите в безветрието микроскопични струйки въздух и установи с положителност: бекас.

Непреодолимата страст на ловеца караше слабото му тяло да пружинира и заглушаваше притискащата отвътре болка. Бекасът беше на четири-пет крачки, не повече. Той разравяше с лапички шумата, пъхаше клюнче в меката пръст и уцелваше абсолютно точно отвора на дупката на червея, измъкваше червея и с удоволствие го излапваше. Крилото на птицата се влачеше по земята (такива сакати птици остават от разни пишман ловджии, преживяват до зимата, а после стават плячка на лисиците или загиват, ако оцелеят до силните студове).

Бим премести лапа; увлечен в работата си, бекасът не го чу. Премести и втората — пак не го чу: работеше си. И бекасът не бива да губи време: при топло време червеите се приближават към повърхността и дори лягат направо под плътната шума. Бим се приближи иззад дървото и замря в стойка. Никои не му викна: „Напред!“, той сам се устреми, искаше да се хвърли върху птицата, да я притисне с лапи, но не можа да скочи: просто падна и хвана бекаса със зъби. Подържа го, легнал на хълбок, обърна се по корем и… изяде дивеча. Целият. Останаха само пера. Глътна даже клюнчето, съвсем меко, както установи Бим.

Как стана така, как можа Бим, дресиран, обучен от опитна ловна ръка, да наруши честта и да изяде дивеча? Знам ли, и аз съм се замислял над това. Случи се, защото и кучето иска да живее. Друго обяснение едва ли може да се намери.

Най-важното беше, че усети прилив на сили. Ожадня. Бим намери локвичка, каквито има много във всяка гостоприемна гора, и утоли жаждата си. На връщане напипа с обонянието си мишка: изяде я като добавка към първата порция. Затърси треви. Най-напред откъсна вече полуизсъхналите стебълца на дивия чесън, изплю ги, но изяде главичката. Преглътна я и се намръщи (все пак чесън е). Скиташе из гората и намираше, каквото му беше нужно. Кой го знае откъде беше научил, че чесънът съдържа два или три процента йод. Никой няма да отговори на този въпрос. Можем само да се досещаме, че в тежките, почти предсмъртни часове преди около два дена го беше осенил като откровение опитът на далечните прадеди, програмиран още през изминалите немалко векове, още по времето на Мойсей. Това също беше чудо на природата!

Бим се лекува още пет дни. Хранеше се с каквото дал господ, но се лекуваше упорито. Спеше в удобното трапче, станало временно негов дом. Веднъж се натъкна даже на спящо зайче, но не можа да го опита: то рипна и дим да го няма. Бим изобщо не се опита да го гони. Дори здрав сетер не може да го стигне, а за него преследването беше немислимо. Изпрати го с поглед, облиза се и толкоз. Но гората не оставяше Бим гладен, прехранваше се някак — лошо, разбира се, но се прехранваше. Беше отслабнал, измършавял от болестта и недояждането, но тревите направиха своето — Бим не само оживя, но беше вече в състояние да продължи пътя си, за да търси човека приятел. Направи го, без да влага много разум, то беше продиктувано от сърцето, от предаността и верността.

При поредната проверка на полянката с пънчето Бим полегна, стана, отново легна и пак стана. Сигурно беше решил, че няма да дочака тук Иван Иванич. Върна се при трапчето, от него — пак при пънчето; оставаше около минута и на двете места и пак се връщаше. Тези претичвания насам-натам издаваха силно нетърпение; тревогата му се засилваше. Най-сетне отмина пънчето, без да спира, и заситни леко към шосето. Беше привечер и слънцето се канеше да си ляга.

* * *

В града Бим стигна късно вечерта. В града беше светло, не както в гората нощем, но тъкмо тази светлина тревожеше Бим. Такова нещо никога не беше му се случвало. Вървеше предпазливо, но забързано, доколкото му позволяваше здравето, и отиваше, разбира се, при стопанина си, при Степановна, при Люся, при Толик: те положително са там. Неочаквано за самия себе си, още в началото на новия квартал, сред онези къщи близнаци, Бим реши да заобиколи опасния участък, за да избегне къщата на Сивия. Описа кръг, сви в една странична улица и се намери пред една ограда. Искаше да я заобиколи, но изведнъж замря пред вратичката: дирята на Толик! Момченцето, което Бим така обикна, бе минало оттук. Току-що беше минало. Вратичката беше затворена, но Бим, без да се замисля, се промъкна пълзешком под нея и тръгна по следата на своя малък приятел. Току-що, току-що е минал! Беше се озовал в малък парк градина, сред който се издигаше неголяма двуетажна къща. Дирята го поведе към нея.

Бим стигна до вратата, през която Толик беше влязъл преди малко. Свикнал още от паленце да се отнася с доверие към всяка врата, задраска и по тази. Отговор не последва. Бим не разбираше, че такова поведение пред вратата може да се нарече наивно нахалство. Драсна още веднъж, вече по-силно.

Зад вратата се чу женски глас:

— Кой е?

„Аз — отговори Бим. — Бау!“

— Това на какво прилича? Толик! Някой те търси и е довел куче. Само това липсваше!

„Аз съм, аз съм! — каза Бим. — Бау, бау!“

— Бим! Бим! — извика Толик и отвори вратата. — Бим, миличък Бим, Бимчо! — И го прегърна.

Бим ближеше ръцете на момченцето, якенцето му, пантофките и го гледаше в очите. Колко надежда, вяра и любов имаше в погледа на кучето, понесло толкова изпитания!

— Мамо, мамо, виж какви очи има. Човешки! Бимчо, умният Бимчо ме намери. Мамо, сам ме е намерил…

Докато приятелите се радваха на срещата си, майката не каза нито дума. Когато възторгът поутихна, попита:

— Онова същото ли е?

— Да — отговори Толик. — Това е Бим. Той е добър.

— Изпъди го веднага.

— Мамо!

— Веднага.

Толик прегърна Бим:

— Мамо, моля ти се, недей! — И заплака.

Иззвъня музикално звънче. Влезе един човек. Той попита с добър, но уморен глас:

— Какви са тези викове? Толик, защо плачеш? — Съблече си палтото, събу се, обу пантофи, отиде при момчето и кучето и каза: — Какво има, глупаче? — Погали Толик по главата, подръпна и ушето на Бим. — Я виж ти! Кученце. Гледай само какво е… мършаво.

— Тате… тате, Бим е много добър. Недей.

Чак сега майката се развика:

— Винаги е така! Аз му говоря едно, ти — друго. И това ми било възпитание! Ще осакатиш детето! — тя мина на „вие“: — Някой ден ще си удряте главата, Семьон Петрович, но ще бъде късно.

— Чакай малко, не викай. Спокойно. — Отведе я в по-отдалечена стая, където тя крещеше по-високо, а той я успокояваше.

От всичко това Бим разбра, че Майката е против Бим, а Таткото е на негова страна и че сега-засега ще остане при Толик. Даже за човек не беше необходимо да чуе думите, можеше всичко да разбере със запушени уши. А на това куче ушите му не бяха запушени, а очите му бяха умни. Как няма да разбере! После Толик отведе Бим в своята стая (тя миришеше само на Толик).

Нито Бим, нито Толик чуха по-нататъшния разговор между Мама и Татко:

— Защо говориш пред Толик такива неща: „Ще осакатиш детето“ и тям подобни? Та това е пагубно за него.

— А това не е ли пагубно: някакво болно, бездомно псе — сред нашата образцова чистота! Да не си луд! Още утре може да се разболее дявол знае от какво. Няма да допусна! Веднага изпъди кучето!

— Ех, майко, майко! — въздъхна Семьон Петрович. — Хабер си нямаш от тактика.

— Махайте ми се от главата, Семьон Петрович, с вашата тактика.

— Ти едно си знаеш… Нали трябва умно да постъпим: хем да не травматизираме Толик, хем да махнем кучето. — Прошепна й нещо и заключи: — Така ще направим: ще го махнем.

— Защо не ми каза веднага — поуспокои се Майката.

— Как да ти кажа пред Толик… А ти, нали си ми глупавичка, крещиш: „Махайте ми се от главата с вашата тактика“. — Той я потупа по бузата (значи, бяха се сдобрили).

Влязоха двамата при Толик, Майката каза:

— Добре де, нека остане…

— Разбира се, да остане — потвърди и Таткото.

Толик се зарадва. Гледаше с благодарност Майка си и Татко си, разказваше им за Бим, показа им какво може.

Бяха щастливо семейство, където сега всички са доволни от живота.

— При едно условие, Толик: Бим ще спи в антрето, в никакъв случай при тебе — заключи Таткото.

— Добре, добре — съгласи се Толик. — Бим е много чист. Познавам го добре.

Бим забеляза, разбира се, че Таткото е добър, спокоен, сигурен и уравновесен. Когато малко по-късно Толик поведе Бим из стаите, за да го запознае с жилището, Бим забеляза, че Таткото се храни сам, с вестник в ръка, пак така спокойно и уверено. Добър човек е Таткото или още Семьон Петрович.

Толик си игра до късно с Бим: вчеса го, даде му да хапне (Таткото каза да не му дава много — „Гладно куче не бива да преяжда, опасно е“), измоли от Майката едно дюшече (съвсем новичко), сложи го в ъгъла на антрето и каза:

— Ето твоето място, Бим. Иди си на мястото!

Бим се подчини незабавно. Беше разбрал всичко: засега ще живее тук. Усети как отвътре му става топло от грижите и вниманието на малкото човече.

— Време е за сън, Толик. Хайде. Вече е десет и половина. Лягай си — придумваше го Бащата.

Толик си легна. Заспивайки, си помисли: „Утре ще ида при Степановна, ще и кажа: нека Бим поживее при мен, докато се върне Иван Иванич“… Спомни си: когато разказа, че ходи при Степановна, че там живее и Люся, че води Бим на разходка, мама се развика, а татко каза на Толик: „Повече няма да ходиш при тях“; а когато Толик се разплака, баща му каза най-накрая на майка му: „Ние с тебе сме забравили какво значи тактика“. Той галеше Толик по касата и повтаряше: „Няма как. Ти трябва да пораснеш, да станеш голям човек, а не кучкар и няма защо да обикаляш разни бабички. Няма как!“ Но сега Бим ще живее при него и няма да става нужда „да обикаля бабичките“… Само веднъж ще изтича при Степановна да й разкаже всичко… и при Люся… Люся е мило момиче… Бим сигурно вече спи. Милият Бим!

Толик заспа с тази мисъл, спокоен, радостен, светъл сън.

… Късно през нощта Бим чу стъпки. Отвори очи, без да вдигне глава, и се взря. Таткото се приближи тихо до телефона, почака малко, ослуша се, после свали слушалката и каза шепнешком само две думи:

— Колата… Веднага.

Бим, естествено, не разбра значението на тези думи. Но забеляза, че Бащата поглежда тревожно към вратата на Толик, хвърли неспокоен поглед и към Бим, после отиде в кухнята, върна се на пръсти с въже и някакво вързопче. Бим съобрази: нещо не е в ред, а Таткото нещо се е променил — той не прилича на себе си. Вътрешното чувство му подсказваше, че трябва да лае, да избяга при Толик! Бим несъмнено щеше да постъпи точно така, но Таткото се приближи към него и почна да го гали (значи всичко е наред), после върза въжето за нашийника, облече си палтото, отвори много тихо вратата и изведе Бим.

Пред вратата стоеше и боботеше истински автомобил.

Ето, Бим вече пътува на задната седалка. Пред него е човекът на кормилото, до него Семьон Петрович. От вързопчето, сложено до Бим, мирише на месо. На врата му има въже. Хората мълчат. Бим също. Нощ. Тъмна, тъмна нощ. Небето е покрито с облаци — то е черно като котела в къщата на Хрисан Андреевич, непрогледно. В такава нощ кучето не може да наблюдава пътя през стъклото на колата и да запомни как да се върне. Къде го водят, Бим също не знае. То не е кучешка работа. Откарват го някъде и толкова. Но защо е това въже? Когато стигнаха гората и спряха, Бим вече сериозно се разтревожи.

Семьон Петрович поведе с въжето Бим навътре в гората, взе си и пушката. Вървяха надолу, към някакво дере, и осветяваха просеката с фенерче. Пътеката ги доведе до малка поляна, заобиколена от огромни дъбове. Там Семьон Петрович върза Бим за едно дърво, разтвори вързопа, извади от него паница с месо и я сложи пред Бим, без да пророни ни дума. После си тръгна. Като се отдалечи на няколко крачки, обърна се, заслепи Бим с фенерчето и каза:

— Хайде, довиждане. Няма как.

Бим изпращаше с поглед отдалечаващата се светлина на фенерчето и мълчеше — учуден, недоумяващ, горчиво оскърбен. Нищо, нищичко не разбираше. Трепереше от вълнение, въпреки че беше топло и даже задушно, необичайно за есенно време.

Колата замина. Замина „натам“, определи Бим по отдалечаващия се звук, който ставаше все по-слаб и най-сетне заглъхна; звукът сякаш начерта на Бим посоката, която трябваше да поеме в случай на нужда.

Гората мълчеше.

През една тъмна — тъмна есенна нощ в гората, под могъщите дървета, седеше куче, вързано с въже.

Как можа да се случи тъкмо тази нощ! Случва се рядко, много рядко, но се случи: в края на ноември, при такова необичайно затопляне, някъде много далече се чу гръмотевица.

Отначало Бим седеше, заслушан в гората, и проверяваше наоколо, доколкото му позволяваше обонянието. За кучето не е трудно да определи каква е гората, ако веднъж е идвало в нея. Бим скоро разбра, че е там, където бе идвал с господаря си на хайка. Същата гора. Сега-засега наблизо не миришеше на вълк. Бим притисна хълбок към дървото и притихна в непрогледния мрак, сля се с него, самотен, беззащитен, изоставен от човек, комуто не бе сторил никакво зле.

С най-съкровените дълбини на своето същество, с инстинкта си Бим разбра, че вече не бива да се връща при Толик, сега ще отиде при своята родна врата, само там и никъде другаде. И така му се дощя да е там, че, забравил за въжето, се дръпна с всички сили, които му бяха останали, отлепи се от дървото и падна: болката в гърдите отекна в цялото тяло и го подкоси. Сега лежеше неподвижен, прострял и четирите си лапи. Но това трая малко, той се вдигна пак и седна до дървото, привидно примирен със съдбата си.

В черната нощ още веднъж избоботи гръмотевица, сега по-близо, закънтя изтежко и нашироко в безлистната гора. Духна вятър, клоните на дърветата застенаха като в предчувствие на беда, по-слабите стволове се залюляха и най-сетне всичко се сля в единен тревожен черен шум, сред който се открояваше ясно стенанието на полуизсъхнала трепетлика: тя скърцаше, скърцаше ритмично някъде до корена, вече прекършена и стара; нейното глухо, мъчително стенание плашеше Бим повече от всичкия шум в гората.

А гората шумеше, шумеше, шумеше. Вятърът беснееше все по-силно — единствен и пълен властелин сред непрогледния мрак, така се разлудя, че застенаха и дъбовете. На Бим му се струваше, че някакво черно — черно и огромно същество е разперило криле над могъщите дъбове, над безнадеждната, умираща стара трепетлика, над него, захвърления сред този ужас пес; черният плющеше с полите на черното си наметало по върхарите на дърветата, обгръщаше ги разлюляваше ги в див танц, правеше заклинания, тресеше се и се извиваше, крещеше и виеше със стогласа дива сила.

Бим бе обхванат от такъв ужас, че дори болката в тялото му замря за малко, забрави се. Той се притисна в ствола на дървото, прилепи се към него. Вятърът взе да хвърля в гората студ и долу, в дерето, потече вледеняваща струя, която веднага прониза Бим. Така късното затопляне винаги бива последвано от рязко застудяване. Бим се премести откъм другата страна на ствола, срещу вятъра, за да може да души — по вятъра, и да гледа — под вятъра. Наоколо му беше пълен мрак. Бим трепереше.

Изведнъж мълния разсече като с тесен нож тъмнината, освети за секунда виещия непокорно лес, после горе нещо изтрещя, загромоля и задрънча като строшено, избоботи надолу и се пръсна из гората по всички посоки. Мълнията и гръмотевицата сякаш уплашиха магьосника, той хукна да бяга и най-сетне се спотаи; тогава отгоре затрополяха капни. Дъждът беше кратък, силен, студен. После и той спря.

Сега гората мърмореше тихичко, отърсваше се и се оправяше, като след битка. Но изведнъж трепетликата изскриптя, изпращя и като се вкопчваше в другите дървета и се прощаваше със съседите си, зашумя страшно и рухна на земята, кършейки клони в горчиво предсмъртно отчаяние: издържа последното сражение и падна. Трепетликата беше близо до Бим и той слушаше с тревога и ужас смъртта на дървото, защото отначало му се стори, че то ще падне право върху него; в този миг заотстъпва от своя съдбоносен дъб, изопна въжето, но въжето си е въже.

Бим седя така до разсъмване, премръзнал, болен, измъчен. Пред него стоеше паницата с месото — не беше го докоснал.

На разсъмване някъде далеч почна да вие вълк. Виеше сам: в гората нямаше кой да отговори на неговия зов. Беше онзи, най-хитрият вълк, който се спаси тогава от хайката. Козината по врата на Бим настръхна, зъбите му затракаха и той слушаше, слушаше, слушаше, ловеше с ноздри въздуха и го вдишваше дълбоко. Приготви се за срещата, без да подозира нито за миг, че куражът му да се брани може да се нарече героизъм на отчаянието (нали беше ухапал Сивия чичко и едва не го бе съборил!) Но вълкът този път не дойде. Вятърът беше утихнал и отдалеч звярът не можеше да усети Бим, изглежда, не му беше дошло и времето да броди из тези места. В напрегнатото очакване, без сам да забележи, Бим беше изопнал въжето и нашийникът силно го душеше. Тогава Бим отстъпи към дървото, притисна задница към ствола, захапа с кътници въжето и… го прегриза. Като с нож го отряза. Край!

Бим беше вече свободен, макар и сам сред гъстата гора.

Така постъпва в края на краищата всяко куче, въпреки че при различните породи то става по различен начин: кучетата, свикнали да ги връзват с верига, за да пазят, веднага прегризват въжето: те признават само яките вериги: мопсовете не прегризват въжето, но вържеш ли ги, почват да се дърпат, да се въртят, да вият, могат даже и да се удушат; хрътките размислят дълго, но прегризват въжето: интелигентно куче, дресирано за лов на ценен дивеч, ще чака дни наред стопанина си, но ще прегризе въжето само в минута на опасност или отчаяние, ако стане ясно, че никой няма да му се притече на немощ. Така постъпи и Бим: дойде времето и той направи, което трябваше.

Бим се отдалечи предпазливо от дървото, озърташе се, вслушваше се в гората. Наблизо изведнъж заграчи сврака: „Тук има, има, има някой! Има, има, има някой!“ Бим незабавно, още при първото предупреждение на свраката, спря в гъстия дъбак, заобиколил плътно стария и много дебел вековен дъб. Почти не чувствуваше вече болка, тя се бе притаила някъде дълбоко. Полепна върху шумата, проточи врат и притисна глава до земята. Свраката изкрещя наблизо — Бим я видя на едно високо дърво. Положително би се махнал, без да губи нито минута, но свраката крещеше за опасност тъкмо и посоката, която трябваше да поеме Бим. Зачака с трепет, но и много решително, благодарен на свраката, че овреме го предупреди за врага. Благодаря ти, сврако! Само хищните животни ругаят тази птица, чудесна вестоноска, родена с телеграф на опашката, доброволен слуга на мирните обитатели на гората. Без свраката тичащото и летящо население щеше да е напълно лишено от информация за живота в гората.

Вълчицата излезе на края на поляната и спря. Предният й крак беше крив (значи била е някога ранявана от човек). Направи, накуцвайки, още няколко крачки, извърна глава към Бим и веднага се спусна към него. Не го улучи — попречи й сакатият крак. Бим й се изплъзна в последния миг със скок встрани. Звярът се извърна, подскочи сякаш на три крака и пак се нахвърли върху Бим. Но той се отърколи като пумпал зад дъба и усети с гърба си отвърстие, хралупа. Веднага, в мила на втората несполука на вълчицата, той се вмъкна в хралупата, озъби се, изръмжа яростно и почна да лае, както никога през живота си не беше лаял — като хрътка, попаднала на диря, като лайка пред леговището на мечка, без да спира. Гласът на Бим зазвънтя из гората с една-единствена дума, ясна за всички: „По-омощ! По-о-мощ!“ Гората я подхвана и му помагаше вече с ехото си: „По-омощ! По-омощ!!!“

Благодаря ти, горо!

Веднага се понесе от сврака до сврака, по-бързо от телеграф, тревожното известие: „Някой иска да изяде някого, някой иска да изяде някого, някой някого, някой някого…“ Горският в лесничейството разбра, че и неистовият лай на кучето, и ужасната тревога на свраките не са на добро. Той взе пушката, зареди я с едри сачми и се запъти навътре в гората. Човекът вървеше смело, защото гората беше почти негов дом, а горските обитатели го познаваха лично. И той познаваше мнозина от тях, познаваше лично и вълчицата, но, кой знае защо, не я убиваше. „Дали не се е наврял някой млад ловец в собствената територия на вълчицата? А после се е уплашил от нея и се е покатерил на някое дърво, оставил кучето на произвола на съдбата?“ — мислеше си лесничеят и бързаше. Лаят идеше отдалеч, чак откъм Вълчи дол, но изведнъж секна. „Край!“ — реши той и продължи по-бавно, но в същата посока. Жалко — трябваше да побърза. На всяка цена!

Но какво се бе случило там, при вековния дъб?

Вълчицата беше „видяла и патила“: тя се отдалечи от хралупата, за да млъкне Бим. Знаеше, че с кучешкия лай винаги се появява и човек с пушка. Бим млъкна, защото вълчицата вече не се хвърляше върху него. След известно време тя се приближи и седна, без да откъсва поглед от Бим. Така двете кучета се гледаха очи в очи; дивото псе, далечен роднина на Бим, враг на човека, и интелигентното куче, което не можеше да живее без човешката доброта; вълкът мрази всички хора, а Бим беше готов да ги обича всичките, ако всички бяха добри към него; кучето — приятел на човека, и кучето — врат на човека, се гледаха очи в очи.

Вълчицата разбираше, че не може да се промъкне през отвора на хралупата, но отиде до нея и проточи муцуна. Бим отстъпи и се озъби, но вече не лаеше, в своята крепост той беше недосегаем.

Колко време щеше да продължи това, никой не знае. На ето че вълчицата почна да души, отдалечи се рязко от хралупата, приведе глава, като пред опасност, и се запъти крачка след крачка към поляната, към дъба, за който бяха вързали Бим. Вървеше с някакъв ужас, отпуснала опашка като цепеница.

Обзета от ловна страст, беше пропуснала това място, защото нощният дъжд беше поизмил миризмите, а сега, като подухна вятър, тя ги откри: въжето около дървото, паницата с месо. О, тя вече знаеше какво значи това; тук е идвал човек! Въжето мирише на човек, кръглият предмет мирише на желязо, а дирите също са негови; месото е измама, предателство, капан. Поспря, направи скок встрани и хукна да бяга като от голяма беда. Така бяга вълкът от капан, сложен неумело — незамаскиран нито отвън, нито по миризма.

Избяга от Бим последната в тази гора, храбра и горда вълчица.

… Единственото същество на света, което вълкът ненавижда, е човекът. По земята още се разхождат последните вълци и ти, човече, ще изтребиш тези доброволни санитари изгорите и полята, които очистват земята от мръсотия, от мърша и болести и регулират живота, та да остава само здраво потомство. Последните вълци още са живи… Живеят, за да изтребват краставите лисици и да опазят от зараза останалите, за да не могат омаломощените от ехинокок зайци да разпространят болестта из горите и полята и да дават потомство, хилаво и порочно; живеят, за да има кой в години на силно размножаване на мишките, разпространители на туларемия, да ги унищожава в огромни количества. Последните вълци още са живи.

Когато те вият мъчително и възбудено в нощта, душата ти, човече, кой знае защо, потреперва от това откровено и прямо известяване на всичко живо наоколо: „Аз съм ту-у-ук! Аз съм ту-у-ук!“ Но ти знаеш, човече, че вълчицата няма да пипне кутрето сукалче на кучето, а ще го приеме като своя рожба; няма да пипне и малкото детенце, а ще го домъкне в леговището си и ще го побутне към циците си. Много са случаите вълчица да откърми от човек дете човек вълк! Чакалите не могат така. Дори кучетата не могат. А ще отвлече ли вълкът овца от родните си места, оттам, където живее? Никога. Но ти, човече, въпреки всичко се боиш от вълка. Омразата може понякога така да помрачи разума (разлика от животните), така да обхване човешкото същество, че полезното да бъде взето за вредно, а вредното — за полезно.

Но последните вълци все още живеят на тази земя.

Един от тях избяга от омразната и опасна миризма на човека, а не от Бим. Не знаем как щеше да завърши срещата им и колко време щеше да седи вълчицата пред хралупата. Или може би щяха да се сдушат (тя беше самотна вълчица, а Бим — самец). Няма да говорим за това, което не е станало, само ще напомним, че хората са виждали неведнъж кучета сред глутница вълци. Но Бим не бе сполетян от такава участ.

Когато вълчицата избяга, Бим усети как в него се надига от само себе си силна болка в премазаните гърди. Почна да се задушава и затова изпълзя от хралупата и се строполи до нея — да става каквото ще! Въпреки всичко не изяде месото, дори му помина и можа да стане. Оставаше му едно: да върви напред, докато му стигнат силите.

Бим тръпна. Изкачва дълго и мъчително огромния стръмен скат, дълъг близо километър. Някъде по средата на склона се натъкна на дирята на вълчицата и не се реши да я пресече (нали и тя беше минала оттам!), затова сви в гъстия непроходим трънак и… видя вълк. Видя го право пред себе си, мъртъв. Беше същият, който избяга, смъртно ранен, в кръга, образуван от хайката; вълчицата продължаваше да се върти край него и да известява от време на време на всичко живо своята страшна за човека тъга. Мъртвият вълк. Козината му се беше увлякла на фъндъци. Беше останала само част от разлагащия се и хлътнал в земята звяр. Само ноктите му бяха пораснали дълги, зловещо чисти и страшни. Бим видя: дори когато вълкът е вече мъртъв и изтлял, ноктите му остават. И плашат.

Бим направи полукръг и забърза, колкото можеше, да се върне на пътечката, като заобикаляше отклонилата го диря.

Най-сетне се изкачи горе и спря там, където вчера стоеше колата, озърна се и се запъти точно накъдето трябваше — към къщи. Силите му отново го напуснаха, той пак си почиваше ту в копа сено, ту върху борова хвойна, пак търсеше из пътя треви и ги ядеше.

По шосето тичаше мършаво куцо куче, тичаше напред, само напред, бавно, тромаво, но все напред, към онази врата, която е добра, пред която Бим искаше да легне и да чака стопанина си, да чака доверието и най-обикновена, проста човешка ласка.

… Ами Толик? Какво стана с него, когато се събуди сутринта?

Още необлечен, по долни дрешки, той изтича при Бим и изведнъж се развика:

— Мамо! Къде е Би-им?! Къде е!!!

Майка му го успокои:

— Бим искаше да се изпишка, татко ти го пусна и той не се прибра. Избяга. Татко ти го вика, вика, но той избяга.

— Тате! — разплака се Толик. — Не е вярно, не е вярно! — Той се просна върху креватчето си, момченце по долни дрешки, и викаше с укор, с молба, с надежда, че това не е истина: — Не е вярно, не е вярно, не е вярно!

Сега почна да го успокоява Семьон Петрович:

— Той ще си дойде, ще си дойде… Ако не се прибере сам, ние ще го намерим и ще го вземем при нас. Непременно ще го вземем. Ще то намерим — кучето не е игла.

Толик опря да плаче и втренчи поглед в една точка. После изтри сълзите си, погледна родителите си и каза твърдо:

— Нищо, аз ще го намеря.

Произнесе думите е такава увереност, че бащата и майката се спогледаха тревожно, казаха си с очи: „Това момче си има собствено мнение“.

От този ден Толик стана мълчалив и в училище, и в къщи, затвори се в себе си, стана недоверчив към близките си.

Той търсеше Бим. В града често можеше да се види спретнато момченце от щастливо културно семейство да спира някой минувач, избран по физиономия, и да го пита:

— Чичко, да сте виждали едно бяло куче е черно ухо?