Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (6)

Шеста глава
Сбогуване с приятеля

Веднъж след лов Иван Иванич се прибра в къщи, нахрани Бим и си легна, без да вечеря и без да угаси лампата. Този ден Бим добре беше поработил, затова скоро заспа и не чу нищо. Но през последните дни и Бим почна да забелязва, че стопанинът му все по-често си ляга и денем, нещо е тъжен, понякога внезапно изохква от болка. Повече от седмица Бим отиваше сам на разходка, за малко — колкото да си свърши работата. Иван Иванич се разболя, едва се тътреше до вратата да пусне Бим да излезе или да се прибере. Веднъж изстена в леглото някак особено мъчително. Бим се приближи, седна до леглото, погледна внимателно лицето на приятеля си, после сложи глава върху отпуснатата му ръка. Видя какво беше станало лицето на стопанина: бледо — бледо, под очите му сини кръгове, небръснатата брадичка се е изострила. Иван Иванич обърна глава към Бим и каза тихо, с отпаднал глас:

— Е? Какво ще правим сега, момченце?… Лошо ми е, Бим, лошо ми е. Парчето… е стигнало до сърцето. Лошо, Бим.

Гласът му беше толкова необичаен, че Бим се разтревожи. Заразхожда се из стаята, дращеше непрекъснато по вратата, като че подканяше: „Хайде, стани, да излезем, да излезем“. Иван Иванич се боеше да шавне. Бим седна пак до него и тихичко изскимтя.

— Е хубаво, Бимчо, да опитаме — проговори с мъка Иван Иванич и се надигна предпазливо.

Поседя малко в леглото, после се изправи на крака и като се опираше с една ръка на стената, а другата притискаше към сърцето, запристъпя бавно към вратата. Бим вървеше до него, не откъсваше поглед от приятеля си и нито веднъж не размаха опашка. Сякаш искаше да каже: е, чудесно. Да вървим полекичка, да вървим.

На площадката на стълбището Иван Иванич позвъни на съседната врата, а когато излезе момиченцето Люся, каза й нещо. Тя изтича пак в стаята и се върна с една старица, Степановна. Веднага щом Иван Иванич й каза думата „парчето“, тя се засуети, хвана го под ръка и го поведе обратно:

— Вие трябва да лежите, Иван Иванич. Да лежите. Така е добре — успокои се тя, когато той легна по гръб. — Лежане. Само лежане. — Взе от масата ключовете и бързо излезе, почти изтича, като ситнеше старчески.

Разбира се, Бим възприе думата „лежане“, повторена три пъти, като да се отнасяше и за него. Изтегна се до леглото и не изпускаше вратата от очи: мъчителното състояние на стопанина му, вълнението на Степановна и това, че беше взела от масата ключовете — всичко се предаде и на Бим и той беше в тревожно очакване.

След малко чу: пъхнаха ключа в ключалката, тя изщрака, вратата се отвори, в антрето се чуха гласове, после влезе Степановна, а след нея трима чужди в бели престилки — две жени и един мъж. Те миришеха не като другите хора, а по-скоро като чекмедженцето на стената, което стопанинът му отваряше само при думите: „Зле ми е, Бим, много ми е зле. Лошо ми е.“

Мъжът пристъпи решително към леглото, но…

Бим се нахвърли върху него като звяр, опря лапи в гърдите му и лавна два пъти с все сила.

„Вън! Вън!“ — изкрещя Бим.

Мъжът отскочи, блъсна Бим, жените избягаха в антрето, а Бим седна до леглото, целият разтреперан и готов по-скоро да даде живота си, отколкото да пусне чуждите хора при своя приятел в толкова тежък за него час.

Застанал на прага, лекарят каза:

— Ама че пес! Какво да правим сега?

Иван Иванич повика с движение Бим да се приближи, погали го по главата и леко се извърна. Бим притисна рамо към приятеля си и почна да ближе шията му, лицето, ръцете…

— Елате — каза тихо Иван Иванич на лекаря.

Той се приближи.

— Подайте ми ръка.

Подаде му.

— Добър ден.

— Добър ден — каза лекарят.

Бим докосна с нос ръката на лекаря, на кучешки език това означаваше: „Какво да се прави! Така да бъде: нали приятелят на моя приятел е и мой приятел.“

Внесоха носилка. Сложиха Иван Иванич върху нея. Той каза с мъка:

— Степановна… наглеждайте Бим, мила. Пускайте го сутрин на разходка. Той сам се прибира след малко… Бим ще ме чака. — А на Бим каза: — Чакай ме… Да ме чакаш.

Бим знаеше думата „чакай“: пред магазина — „Седни и ме чакай“, на лов, до раницата: „Седни и ме чакай“. Сега той изскимтя, размаха опашка и това значеше: „О, моят приятел ще се върне! Той излиза, но скоро ще се върне.“

Разбра го само Иван Иванич, другите — не. Бим го прочете в очите на всички. Той седна до носилката и сложи лапата си върху нея. Иван Иванич я стисна.

— Чакай ме, моето момче. Чакай ме.

Само това Бим никога не беше виждал у своя приятел: така да се стича на капки вода от очите му.

Когато отнесоха носилката и ключалката изщрака, той легна пред вратата, изпружи предни лапи, сложи главата си на пода и я извърна встрани: така лягат кучетата, когато ги боли или им е тъжно; те и умират най-често в такава поза.

Но Бим не умря от мъка като онова куче водач, живяло дълги години със сляп човек. Онова куче легнало на гроба на стопанина си, не докосвало храната, която му носели състрадателни хора, а на петия ден при изгрев-слънце умряло. Това е истина, а не измислица. Ловците, които познават до бре изключителната преданост и любов на кучетата, рядко ще кажат за куче: „Пукна“, те казват: „Умря“.

Не, Бим не умря. На Бим му бяха казали ясно: „Чакай“. Той вярва — приятелят му ще се върне. Нали толкова пъти се е случвало: каже му „Чакай“ и непременно се връща.

Да чака! В това е сега едничката цел в живота на Бим.

Но колко тежко му беше тази нощ, самотен, колко болно! Нещо стана, нещо се промени… Престилките миришат на нещастие. Бим затъгува.

В полунощ, когато изгря луната, стана непоносимо. Даже когато лежеше до стопанина си, тази луна винаги тревожеше Бим: тя има очи и вперва мъртъв поглед, тя свети с мъртва студена светлина и Бим бяга от нея в тъмния ъгъл. Сега целият се разтрепери от погледа й, а стопанинът му го нямаше. И ето, в глухата нощ той почна да вие, проточено, сякаш на два гласа, да вие пред нещастие. Вярваше, че някой ще го чуе, може би даже стопанинът ще го чуе.

Дойде Степановна.

— Какво има, Бим? Какво? Иван Иванич го няма. Ох, ох, лошо.

Бим не отвърна нито с поглед, нито с опашка. Само гледаше вратата. Степановна запали лампата и си отиде. На светло му поолекна — луната се отдалечи и се смали. Бим се настани точно под крушката с гръб към луната, но скоро пак легна пред вратата: да чака.

На сутринта Степановна донесе каша, насита я в паничката на Бим, но той дори не стана. Така постъпило и кучето водач — и то не помръдвало дори когато му носели храна.

— Гледай ти колко бил жалостив! И такова не бях виждала. Хайде, Бим, иди да се поразходиш. — Тя разтвори широко вратата. — Иди се поразходи.

Бим вдигна глава, погледна внимателно бабичката. Думата „разходка“ му е позната, тя означава свобода, а „Иди, иди се разходи“ — пълна свобода. О, Бим знае какво значи свобода: прави всичко, което позволява стопанинът. Но сега него го няма, а му казват: „Иди се поразходи“. Каква свобода е това?

Степановна не умееше да се оправя с кучета, не знаеше, че такива като Бим разбират човека и без думи, а думите, които знаят, съдържат много и според случая — различни неща. Нали беше невежа, тя рече:

— Като не щеш каша, иди си потърси нещо. Ти и тревица обичаш. Може и от боклука нещо да изровиш (наивна беше и не знаеше, че Бим изобщо не докосва боклуците). Иди си потърси.

Бим стана, даже се поотърси. Какво значи това? „Търси“? Какво да търси? „Търси“ означава: търси скритото парченце сирене, търси дивеча, търси загубения или скрит предмет. „Търси“ е заповед, а какво да търси — Бим решава според обстоятелствата, според случая. Какво да търси сега?

Каза на Степановна всичко това с очите си, с опашката, с питащите движения на предните лапи, но тя нищичко не разбра и повтори: — Иди се поразходи. Потърси!

Бим се втурна към вратата. Стрелна се като мълния по стълбите от втория етаж, изскочи на двора. Да търси, да търси стопанина си! Ето какво ще търси, нищо друго: така беше разбрал. Ето тук бяха сложили носилката. Да, тук. Ето го и вече съвсем слабия дъх на хората с белите престилки. Дирята на автомобила. Бим описа кръг, влезе в него (така би постъпило и най-бездарното куче), намери пак същата следа. Тръгна по нея, излезе на улицата и веднага я загуби, някъде на ъгъла: там цялата улица миришеше на гума. Човешките дири са много и различни, но автомобилните са се слели и са еднакви. Но дирята, която му трябваше, е поела от двора, от ъгъла на улицата, натам, значи трябва да върви натам.

Бим измина една улица, втора, върна се към къщата, обиколи местата, където се бяха разхождали с Иван Иванич — никъде никаква следа. Веднъж му се мярна отдалеч кариран каскет и той настигна човека — не, не беше той. Като се взря внимателно, установи, че много, много хора носят карирани каскети. Откъде да знае, че тази есен продаваха само карирани каскети и затова те се харесаха на всички. Преди някак не беше го забелязал, защото кучетата обръщат внимание и запомнят предимно долната част от човешкото облекло. Това им е останало още от вълка, от природата, от векове насам. Лисицата например, ако ловецът е застанал зад гъст храст, който го прикрива само до пояс, забелязва човека, ако той не се движи и ако вятърът не носи миризмата му. Сега Бим съзря в това далечен смисъл: по горната част няма защо да търси, защото главите могат да са еднакви по цвят, да си приличат напълно.

Денят беше ясен. На някои улици листата покриваха тротоарите на петна, други бяха целите застлани и да беше попаднала поне частичка от дирята на стопанина, Бим щеше да я долови. Но не намери никъде нищо.

Към средата на деня Бим се отчая. Но изведнъж в един двор се натъкна на дирята на носилката: беше стояла там. После струя от същата миризма долетя отстрани. Бим тръгна по нея като по утъпкапа пътечка. Праговете лъхаха на хората с бели престилки. Бим задраска по вратата. Отвори му една девойка, и тя в бяла престилка, и отскочи уплашена. Но Бим я поздрави по всички възможни начини и я напита: „Иван Иванич да е тук?“

— Марш, марш оттука! — развика се тя и затвори вратата. После я открехна и викна някому: — Петров! Махни този пес, че шефът ще ми трие сол на главата, ще има да се дере: „Това «Бърза помощ» ли е, или кучкарник?“ Изпъди го!

От гаража излезе човек с черна престилка, тропна с крак на Бим и му викна беззлобно, като по задължение и дори малко мързеливо:

— Марш оттука, гадино! Чиба! Чиба!

Думи като „шеф“, „кучкарник“, „изпъди го“, „ще ми трие сол на главата“, „дере се“ и още по-малко „Бърза помощ“ Бим не разбираше, изобщо не беше ги чувал, но другите „марш“ и „чиба“, в съчетание с интонацията и настроението, разбра много добре. За такива неща Бим не можеш да го измамиш. Той се поотдалечи и седна, вперил поглед във вратата. Ако хората знаеха какво търси Бим, щяха да му помогнат, въпреки че не бяха докарали Иван Иванич тук, а го настаниха направо в болницата. Но какво да се прави, ако кучетата разбират хората, а те невинаги разбират кучетата, те и помежду си невинаги се разбират. За Бим, естествено, такива мисли са недостъпни; той не можеше да проумее на какво основание не го пускат да влезе през вратата, на която честно беше драскал, доверчиво и искрено, и зад която положително се намираше неговият стопанин.

Бим сяда чак до вечерта край един люляков храст с попарени листа. Пристигаха автомобили, от тях излизаха хора с бели престилки и водеха някого подръка или просто вървяха след него; от време на време от колата изнасяха човек на носилка и тогава Бим приближаваше малко и проверяваше миризмата: не, не е той. Привечер кучето привлече вниманието и на други хора. Някой донесе резенче салам — Бим не го докосна; някой се опита да го хване за нашийника — Бим избяга: даже онзи чичо с черната престилка на няколко пъти мина край него, опираше, поглеждаше го съчувствено и вече не му тропаше с крак. Бим седеше като статуя и не казваше никому нищо. Той чакаше.

По здрач изведнъж се сепна, ами ако стопанинът си е вече в къщи? Веднага хукна с лек тръс.

През града тичаше красиво, добре гледано куче с блестяща козина — бяло с черно ухо. Всеки добър гражданин би казал: „Ах, какво симпатично ловно куче!“

Бим задраска по родната врата, но тя не се отвори. Тогава легна на прага, свит на кравайче. Не беше гладен, нито каден — нямаше желание за нищо. Мъка.

На площадката излезе Степановна:

— Дойде ли си, миличко?

Бим махна само веднъж с опашка („Дойдох си.“)

— Е, хайде сега да вечеряш. — Тя побутна към него паничката със сутрешната каша.

Бим не я близна.

— Знаех си аз: сам се е нахранил. Умен си ми ти. Хайде, спи сега. — И затвори след себе си вратата.

Тази нощ Бим не ви. Но и не се отдели от вратата: чакаше.

На сутринта пак стана тревожен. Трябваше да търси, да търси приятеля си! В това е смисълът на живота. Когато Степановна го пусна, изтича най-напред при хората с белите престилки. Този път някакъв дебел човек навикваше всички и повтаряше често думата „куче“. Замеряха Бим с камъни, макар че все гледаха да не го улучат, размахваха подире му пръчки и най-сетне го шибнаха много болезнено с един дълъг прът. Бим избяга, седна, поседя малко, изглежда, реши: тук сигурно го няма, иначе защо ще го пъдят толкова жестоко. Бим си тръгна с леко наведена глава.

Из града вървеше самотен, нахокан без вина пес.

Излезе на една оживена улица. Беше пълно с хора и всички бързаха, от време на време разменяха по някоя дума и течаха, течаха безспир нанякъде. Бим навярно си помисли. „Дали няма да мине и той оттук?“ Седна без всякаква логика в ъгъла на сянка пред една вратичка и се загледа внимателно, не оставяше без внимание кажи-речи нито един минувач.

Преди всичко Бим установи, че всички хора миришат леко на автомобилен пушек, а през него си пробиват вече път и други миризми с различна сила.

Ето, минава един човек, мършав, висок, с широки, поизвехтели обувки и носи в мрежата си картофи, същите, каквито беше донасял и неговият стопанин. Мършавият носи картофи, а мирише на тютюн. Крачи припряно, бърза, като че някой го гони. Всъщност така му се струва — всички сякаш гонят някого. Всички търсят нещо, както при Бимовите упражнения на полето, иначе защо тичат по улицата, защо се втурват в къщи и изскачат оттам и пак хукват?

— Здравей, Черноушко! — поздрави го мимоходом мършавият.

„Добър ден“ — отговори мрачно Бим и прекара опашка по земята, без да отслабва нито за миг своята съсредоточеност, и продължи да се взира в хората.

Сега минава човек в комбинезон и мирише така, както мирише стена, ако я близнеш (мокра стена). Той е почти целият сиво-бял. Носи дълъг бял прът с брадичка на края и тежка чанта.

— Ти що щеш тук? — попита той Бим и спря. — Поседнал си да почакаш стопанина или си се изгубил?

„Да чакам“ — отговори Бим и размърда предни лапи.

— Тогава вземи. — Извади от чантата пакетче, сложи пред Бим един бонбон и погали песа по черното ушенце. — Яж, яж.

— (Бим не го докосна.) О, ти си бил дресиран. Интелигент! От чужда чиния не близва. — И си продължи пътя, бавничко, спокойно, не като другите.

— Кой каквото ще да си мисли, но за Бим този човек е добър; той знае какво значи „да чакаш“, той каза „чакай“, той разбра Бим.

Задава се ужасно дебел човек, с дебел бастун в ръка, с дебели черни очила на носа, понесъл дебела папка: всичко в него е дебело. Мирише явно на хартията, по която Иван Иванич шепне с пръчицата, а освен това като че и на онези жълти хартийки, дето все ги пъхат в джобовете. Спря пред Бим и каза.

— Тю! Я гледай! И това доживяхме: псета по главната улица.

— През вратичката излезе портиер с метла в ръка и застана до Дебелия. А той продължи, като се обръщаше към портиера и сочеше Бим:

— Я виж! На твоята територия е, нали?

— Факт, виждам. — И се опря на метлата, обърната с брадата нагоре.

— Виждаш… Нищо не виждаш — каза оня сърдито. — И бонбон не ще да близне, преял е. Не го разбирам тоя живот! — Беше ядосан не на шега.

— Като не ти харесва, не живей — каза портиерът и добави равнодушно:

— Както те гледам, много си изпосталял, да му дожалее на човек!

— Обиждаш значи! — кресна Дебелия.

Три млади момчета се спряха и, кой знае защо, се заусмихваха, като поглеждаха ту към Дебелия, ту към Бим.

— Какво се хилите, бе? Какво се хилите? Аз му казвам… псе! Хиляди псета са се навъдили, по две-три кила месо за всяко — това са два-три тона на ден. Правите ли сметка колко е то?

Едно от момчетата възрази:

— Три кила и камила не може да изяде.

Портиерът го поправи невъзмутимо:

— Камилите не ядат месо. — Той грабна неочаквано метлата за дръжката и току я размаха силно по асфалта пред краката на Дебелия. — Отмести се, гражданино! Хайде де! Чуваш ли какво ти казвам, главо дъбова?

Дебелият си отиде, като плюеше. Трите момчета също отминаха засмени. Портиерът веднага спря да мете. Погали Бим по гърба, постоя малко и каза:

— Постой, почакай. Ще дойде. — И влезе през вратата.

От кавгата Бим не само разбра — „месо“, „куче“, а може би и „псета“, но долови в интонацията на гласовете и най-важното, видя всичко, а то беше достатъчно, за да може умно куче да се досети: Дебелия живее зле, портиерът — добре единият е зъл, другият добър. Кой по-добре от Бим може да знае, че рано на разсъмване по улиците живеят само портиери и че те обичат кучетата. Това, че портиерът пропъди Дебелия, на Бим даже му хареса. Но по начало тази случайна, незначителна история само го отвлече, макар да се оказа може би полезна в смисъл, че почваше смътно да се досеща: хората са различни, те могат да бъдат и добри, и зли. Няма как: и това е от полза, ще кажем ние отстрани. Но в момента за Бим това нямаше абсолютно никакво значение: той все гледаше, гледаше минувачите.

Някои жени миришеха остро и непоносимо като момините сълзи, белите цветенца, чийто мирис те шиба в носа, от него Бим просто губеше обоняние; той се извръщаше и няколко секунди не дишаше — не му харесваха. Устните на повечето жени имаха цвета на флагчетата при хайката на вълци; и на Бим този цвят не му харесваше, както на всички животни, особено на кучетата и биковете. Почти всички жени носеха нещо в ръце. Бим забеляза, че мъже, които носят, се срещат по-рядко, а жени — често.

… Иван Иванич все още го нямаше. Приятелю мой! Къде си?

Хората течаха, течаха. Мъката на Бим се поуталожи, поразвя се между хората и той се взираше още по-внимателно — няма ли да се зададе той. Днес Бим ще го чака тук. Ще чака.

До него спря човек с отпуснати месести устни, с едри бръчки, чипонос, с изпъкнали очи и викна:

— Безобразие! (Хората започнаха да се спират). Върлува грип, има епидемия, рак на стомаха, а това на какво прилича? — сочеше той Бим с цялата си длан. — Сред най-гъстото население, сред масата на тружениците се с настанила зараза!

— Не всяко куче носи зараза. Я вижте какво мило псе — възрази една девойка.

Чипоносият я измери с поглед от глава до пети и се извърна възмутен:

— Каква диващина! Колко сте невежа, гражданко.

И ето… Ех, ако Бим беше човек! Ето че приближи същата онази лелка, „съветската жена“, клеветницата. Бим отначало се уплаши, но после козината на врата му щръкна и той зае отбранителна позиция. Лелката закаканижи, като се обръщаше към хората, застанали в полукръг малко по-надалеч от Бим.

— Диващина, чиста диващина! Ам, че то ма ухапа. У-ха-па ма! — И показваше на всички ръката си.

— Къде те ухапа? — попита един младеж с чанта. — Я да видя.

— Я се махай, бе сополанко! — И си прибра ръката.

Всички, освен Чипоносия се разсмяха.

— Добре те възпитават в университета, дяволе, виждам как те възпитават, гадино — нахвърли се тя върху студента. — На мене, на съветска жена не вярваш, а? Мога да си представя занапред какви ще ги вършиш! Накъде вървим, скъпи граждани, накъде? Или вече няма съветска власт, а?

Младежът се изчерви и избухна:

— Ако можехте да се погледнете отстрана, щяхте да завидите на кучето. — Той пристъпи към Лелката и викна: — Кой си е дал право да оскърбявате?

Бим не разбра думите, но не можа да издържи: скочи към Лелката, лавна с все сила и се опря здраво и на четирите лапи, за да се въздържи от по-нататъшни действия (за последиците вече не отговаряше). Интелигент! Но все пак — куче.

Лелката изпищя кански:

— Мили-иция! Мили-иция!

Някъде се чу свирка, някой се приближи и викна:

— Разотивайте се, граждани! Всеки да си гледа работата! — Беше милиционер (Бим даже завъртя опашка, въпреки че беше възбуден). — Кой вика? Вие? — обърна се милиционера към Лелката.

— Тя — потвърди младежът студент.

Намеси се и Чипоносия.

— Ами вие къде гледате! С какво се занимавате? — заяде се той с милиционера. — Псета, псета по главната улица на областния център!

— Псета! — крещеше Лелката.

— И диви питекантропуси! — крещеше студентът.

— Той ме оскърби! — почти ридаеше Лелката.

— Граждани, разотивайте се! А вие, вие, вие, да, и вие, хайде в милицията — посочи той лелката, младежа и Чипоносия.

— Ами псето?! — изскимтя Лелката. — Честните хора в милицията, а псето…

— Няма да дойда — отсече младежът.

Приближи се още един милиционер:

— Какво става тук?

Един човек с шапка и вратовръзка му обясни подробно и с достойнство:

— Бе туй студентче не ще да върви в милицията, не се подчинява. Тия двамата искат, пък тоз не ще. Неподчинение. То тъй не може. Като са те повели, ще вървиш. То иначе… — Той даде гръб на присъствуващите, бръкна с палец в собственото си ухо, като че искаше да разшири слуховото отвърстие. Беше явно жест на дълбока убеденост и на увереност в правотата на собствените мисли и на безусловно превъзходство над присъствуващите — дори над милиционерите.

Двамата милиционери се спогледаха и поведоха все пак студента. Чипоносият и Лелката заситниха подире им. Хората се разотидоха и вече не обръщаха внимание на кучето, освен онази мила девойка. Тя отиде при Бим, погали го, но после тръгна и тя с милиционерите. Тръгна по собствено желание, както установи Бим. Той я изпрати с поглед, потъпка на едно място, после хукна, настигна я и тръгна редом.

Човекът и кучето отиваха в милицията.

— Ти кого чакаше, Черноушко? — попита го тя и спря.

Бим седна унило и наведе глава.

— Ами че ти си кожа и кости, миличък. Аз ще те нахраня, почакай ме тук, Черноушко, ще ти донеса нещо да хапнеш.

Вече няколко пъти нарекоха Бим „Черноушко“. И стопанинът му беше казвал на времето: „Ех ти, Черноушко!“ Отдавна, много отдавна го беше казал, още когато беше мъничък. „Къде си, приятелю мой?“ — помисли си Бим. И тръгна пак с девойката, тъжен и оклюмал.

В милицията влязоха заедно. Там Лелката крещеше, Чипоносия чичо се дереше; студентът мълчеше, навел глава, а до масата седеше непознат милиционер и гледаше с нескрита неприязън и тримата.

Девойката каза:

— Доведох виновника. — И посочи Бим. — Много мило животно. Видях и чух всичко от самото начало. Този момък — тя кимна към студента — няма никаква вина.

Разказваше спокойно и сочеше ту Бим, ту един от тримата. Опитаха се да я прекъснат, но милиционерът спираше строго и Лелката, и Чипоносия. Към девойката беше явно дружелюбно настроен. В заключение тя попита шеговито:

— Нали казах истината, Черноушко? Обърна се към милиционера и добави: — Името ми е Даша. — После към Бим: — Казвам се Даша. Разбра ли?

Бим показа с цялото си същество, че я уважава.

— Я ела при мене, Черноушко! При мене! — повика го милиционерът.

О, Бим знаеше тази дума „при мене“. Много добре я знаеше. Приближи се.

Милиционерът го потупа по врата, хвана го за нашийника, видя номера и си записа нещо. На Бим заповяда.

— Легни!

Бим легна, както му е редът: задните крака под него, предните изопнати напред, главата — очи в очи със събеседника и леко наведена.

Сега милиционерът питаше през телефонната слушалка:

— Ловният съюз?

„Лов! — трепна Бим. — Лов“! Какво може да означава това тук?

— Ловният съюз? От милицията. Проверете за номер двадесет и четири. Сетер… Как така няма? Не може да бъде. Кучето е добро, дресирано… В градския съвет! Добре. — Сложи слушалката, и пак я вдигна, попита нещо и почна да записва, като повтаряше високо: — Сетер… с наследствени дефекти във външността, свидетелство за родословие няма, собственик Иван Иванович Иванов, улица Проезжая четиридесет и едно. Благодаря. — Сега той се обърна към девойката: — Браво, Даша. Стопанинът се намери.

Бим заподскача, допря нос в коляното на милиционера, близна ръката на Даша и я загледа в очите, право в очите, така, както могат да гледат само умните и мили доверчиви кучета. Защото разбра, че говореха за Иван Иванич, за неговия приятел, за неговия брат, за неговия бог, както би казал в този случай човекът. Целият се разтрепери от вълнение.

Милиционерът избоботи строго на Лелката и на Чипоносия:

— Хайде, вървете си. Довиждане.

Чичото се заяде с дежурния:

— Това ли е всичко? Че то туй на какво прилича, че това ред ли е? Ама че сте ги разпуснали!

— Хайде, вървете си, дядо. Сбогом. Идете да си почивате.

— Бе какъв дядо съм ти аз? Баща съм ти аз, татко съм ти. Забравихте хубавото обръщение, кучи синове! Такива искате да ги възпитавате — посочи той студента, — по главичките ги галите, по главичките. А те скоро ще ви се озъбят! Бау — и ще ви лапнат. — Той наистина излая като куче, съвсем истински.

Бим отвърна, разбира се, със същото.

Дежурният се разсмя:

— Ето, бащице, кучето ви разбира, съчувствува ви.

Лелката, сепната от двойното лаене на човека и на кучето, се дърпаше от Бим към вратата и викаше:

— Той мен ще ме лае, мен! И в милицията няма кой да защити една съветска жена.

Най-сетне се махнаха.

— Мене още ли ще ме държите? — попита навъсено студентът.

— Трябва да се подчиняваш, скъпи. Щом са те подканили, длъжен си да вървиш. Такъв е редът.

— Какъв ред? Няма такъв ред да те водят трезвен в милицията, да те мъкнат подръка като крадец. Лелката трябваше да я озаптите за една-две седмици, а вие… Ех, вие! — Подръпна Бим за ухото и си отиде и той.

Този път Бим нищичко не разбра: лошите хора навикват милиционера, и добрите също го навикват, а милиционерът търпи и даже се подсмихва; тая работа, изглежда, умно куче не може да я проумее.

— Вие ли ще го заведете? — попита дежурният Даша.

— Аз. Хайде в къщи, Черноушко, в къщи.

Сега Бим вървеше напред, поглеждаше Даша, изчакваше я: знаеше много добре думата „в къщи“ и я водеше именно в къщи. Хората не бяха съобразили, че може да се прибере и сам, беше им се сторило, че е малоумен пес; само Даша беше разбрала всичко, само Даша — тази руса девойка с големи, замислени и топли очи, на които Бим повярва от пръв поглед. Доведе я до тяхната врата. Тя позвъни, но никой не се обади. Позвъни още веднъж, този път на съседите. Излезе Степановна. Бим я поздрави: явно беше по-весел от вчера, каза й: „Даша е дошла. Доведох Даша“. (С други думи, не могат да бъдат обяснени погледите на Бим ту към Степановна, ту към Даша.)

Жените си приказваха тихо, повтаряха „Иван Иванич“ и „парче“, после Степановна отключи вратата. Бим канеше Даша да влезе, не сваляше поглед от нея. Тя вдигна най-напред паничката му, помириса кашата и каза:

— Вкисната е. — Изхвърли кашата в кофата за смет, изми паничката и я сложи на пода. — Ей сега ще се върна. Почакай ме, Черноушко.

— Името му е Бим — поправи я Степановна.

— Чакай, Бим. — Даша излезе.

Степановна седна на един стол. Бим седна срещу нея, но непрекъснато поглеждаше към вратата.

— Умно куче си ти — заговори Степановна. — Сам остана, ама като те гледам, разбираш кой ти мисли доброто. То и аз, Бимче… на стари години с внучката живея. Баща и, майка и, като я родиха, и се запиляха чак по Сибир, аз съм я отгледала. Тя, внучката де, хубаво ме обича, много е добра с мене.

Степановна си изливаше душата, нищо че говореше на Бим. Така хората, ако няма с кого да споделят, приказват понякога с кучето си, с любимия кон или с кравичката. Кучетата с по-остър ум добре разпознават нещастния човек и винаги изразяват съчувствието си. Този път то беше взаимно: Степановна явно му се оплаква, а Бим тъгува, страда, че хората с бели престилки отнесоха приятеля му; защото всички перипетии този ден само поуталожиха болката на Бим, и сега тя пламна отново, с още по-голяма сила. В казаното от Степановна той различи две познати думи: „хубаво“ и „към мене“, произнесени с тъжна топлота. Разбира се, Бим отиде при нея и сложи глава на скута й, а Степановна допря кърпичката си до очите.

Даша се върна с пакетче. Бим се приближи тихо, легна по корем на пода, сложи едната си лапа върху обувката й, а главата си върху другата лапа. По този начин той каза: „Благодаря ти“.

Даша извади от пакетчето две кюфтета и два картофа и ги сложи в паничката:

— Вземи.

Бим не почна да яде, въпреки че от три дена не беше слагал троха в устата си. Даша го потупваше леко по врата и го увещаваше гальовно:

— Хапни, Бим, хапни.

Гласът на Даша е мек, сърдечен, тих, навярно спокоен; ръцете й са топли и нежни, гальовни. Но Бим се извърна от кюфтетата. Даша му отвори устата и пъхна в нея едното кюфте. Бим го подържа, подържа в устата си, като гледаше учудено Даша, а в това време кюфтето си се глътна само. Така стана и с второто. С картофите — също.

— Трябва да се храни насила — каза Даша на Степановна. — Тъгува по стопанина си, затова не яде.

— Какво говориш — учуди се Степановна. — То, кучето, само си намира. Толкова кучета скитат наоколо, нали не ходят гладни.

— Какво ще правим сега? — попита Даша Бим. — Така можеш и да загинеш.

— Няма да загине — каза уверено Степановна. — Такова умно куче няма да се затрие. Веднъж на ден ще му варя каша. Няма как. Живинка.

Даша се замисли, после свали нашийника.

— Докато не върна нашийника, не пускайте Бим навън. Ще дойда утре към десет… Къде е сега Иван Иванич? — попита тя Степановна.

Бим потрепери: за него говорят!

— Откараха го със самолет в Москва. Ще му правят сложна операция на сърцето. Парчето е стигнало чак до него.

Бим целият е слух: „парчето“, пак това „парче“. От тази дума лъха нещастие. Но щом говорят за Иван Иванич, значи все трябва да е някъде. Трябва да го търси!

Даша си отиде. Степановна, и тя. Бим пак трябваше да прекара сам нощта. Този път задрямваше от време на време, но само за няколко минути. Всеки път му се присънваше Иван Иванич — в къщи или по време на лов. Тогава скачаше, озърташе се, обикаляше стаята, душеше из ъглите, вслушваше се в тишината и пак лягаше до вратата. Много го болеше рязката от пръчката, но беше нищо в сравнение с голямата му мъка и с неизвестността.

Да чака. Да чака. Да стисне зъби и да чака.