Патриша Грасо
Амулетът на Венера (8)

8

Саманта затвори вратата на стаята зад гърба си и се облегна със затворени очи на рамката. Веселостта, с която я беше заразил Рудолф, изведнъж отстъпи място на дълбока меланхолия.

Беше прекарала прекрасен ден с един ослепително красив и изкусителен мъж, който носеше червен утринен халат, обичаше музиката и книгите също като нея и танцуваше валс с малката си дъщеря, за да я разсмива. Въпреки това тя не можеше да се наслаждава на дните с Рудолф и да бъде щастлива. За целта трябваше напълно да заличи от съзнанието си Лондон и миналия си живот, а това беше непостижимо.

Животът й като принцеса в този приказен замък редом с руския принц Рудолф беше само миг. Много скоро двамата щяха да се върнат в Лондон и да заживеят отново в реалния живот. Тя не беше принцеса, а момиче от обедняло семейство, което не обичаше годеника си. Не биваше да забравя, че той едва ли я искаше вече след прибързаното й бягство от Лондон в новогодишната нощ.

Саманта пое дълбоко въздух и бавно се запъти към гардеробната, за да си избере рокля за вечерята. Когато се помъчи да разкопчее копчетата на гърба, си припомни как пръстите на Рудолф я милваха, припомни си нежното им притискане, докато танцуваха валс в балната зала, и се разтрепери. Беше невероятно да усеща докосванията му, а когато стъпи на ботушите му, се почувства като дете в силните му ръце. При мисълта за нощта, която бяха прекарали заедно, за нежните милувки по голата й кожа, за проникването на твърдата му мъжественост в най-интимната част на тялото й, й се зави свят.

В следващия момент тя се упрекна сърдито и се нарече похотлива, безотговорна личност. Отдавна знаеше, че е влюбена в принца, но не беше толкова наивна да вярва, че любовта им има бъдеще, дори ако Рудолф я обичаше, което беше съмнително. Беше крайно време да се вразуми и да погледне реално на времето в Суитхарт Манър. То беше само епизод от живота й — епизод, който щеше да остане незабравим, но никога нямаше да се повтори. Щеше да й бъде много по-лесно да понесе това обстоятелство, ако не съзнаваше, че отдавна вече не е господарка на сърцето си. То принадлежеше изцяло на принца — все едно балсамирано или не.

Саманта облече красива рокля от гранатово копринено кадифе и почука на свързващата врата. Рудолф й отвори и отстъпи настрана, за да я пропусне вътре.

— Ако обичаш… — Саманта посочи копчетата на гърба си.

— За мен е удоволствие, любов моя — той закопча роклята, помилва нежно тила й и я обърна към себе си. — Рубинът подхожда отлично на роклята. Какъв цвят е това?

— Гранатов — отговори с усмивка тя.

— Според мен е червен — подразни я той и бързо я целуна по устата. Вдигна от масичката дървена кутийка и я размаха пред лицето й, за да събуди любопитството й.

— Какво е това?

— Изненада.

Двамата излязоха заедно от стаята и отидоха в трапезарията, където ги очакваха Дъруин и двамата прислужници, отговорни за сервирането. Саманта видя отдалече, че им бяха приготвили две места едно до друго в средата на дългата маса.

— Защо няма да седим на обичайните си места? — попита тя, докато крачеха към вратата.

— Тъй като смятам, че ще останем няколко седмици в Суитхарт Манър, реших, че малко разнообразие няма да ни навреди, и се разпоредих при всяко ядене да сядаме на различни места — обясни той с очарователната си усмивка. — Промяната се отразява добре, когато човек е принуден да остане дълго на едно място. Тя ни позволява да виждаме нещата от различен ъгъл и да се вживеем в мислите и чувствата на хората около нас.

Саманта се намръщи замислено.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато човек промени мястото си, светът изведнъж става друг — отговори той.

Саманта вдигна едната си вежда.

— Искаш да ми кажеш май нещо друго?

— Искам да кажа, че не би било зле да погледнеш на положението ни с моите очи — обясни с невинно изражение той.

— Знаех си — изохка тя, но в очите й имаше смях. — Идеята ти да внесеш разнообразие във вечерите ни е очарователна. Но искам веднага да ти припомня, че промяната на мястото не означава непременно промяна на становището. Или поне не за нещата, които засягат доброто ми име.

Принцът въздъхна театрално и я поведе към трапезата. После се обърна към иконома.

— Както виждам, не сте забравили молбата ми.

— Една от най-важните ми задачи е да не забравям молбите, които отправяте към мен, ваше височество — отговори с достойнство Дъруин.

— Разбира се.

Двамата прислужници им сервираха доматена супа, следвана от изкусно подредена салата от краставички с кайенски пипер и топло хлебче. Основното ястие беше телешки стек, маринован в оцет, олио, пипер и горчица. Вечерята беше превъзходна — очевидно след похвалата на принца готвачката беше надминала себе си.

— Направи ми впечатление, че повечето стаи в къщата са в червеникави тонове — отбеляза Рудолф. — Маркизът очевидно има предпочитание към червеното.

— Също като теб, като се има предвид червеният халат — засмя се Саманта.

Вместо да отговори, принцът погледна втренчено деколтето й и тя се изчерви.

— Рубинът е прекрасен, но имаш нужда от накити, които да подхождат на новите ти рокли — каза накрая той. — Намирам, че диамантите и перлите са най-подходящи за теб. Когато отидем в Дъмфрийз да ти купим нова кама, ще потърсим нещо хубаво.

— Много щедро от твоя страна, но напълно ненужно — отговори сковано Саманта.

— Наистина ли си готова да ме лишиш от това удоволствие? — попита той, като понижи глас.

Саманта се изчерви. Много добре беше разбрала за какво удоволствие става дума.

Когато се навечеряха, Рудолф стана от мястото си и посегна към тайнствената кутия, която беше донесъл. Предложи другата си ръка на Саманта и каза:

— Заповядайте, принцесо. Ще се оттеглим в големия салон, за да могат тези добри хора да се присъединят към празнуващите.

В салона Саманта се разположи в едно удобно кресло пред бялата камина и проследи как принцът сложи срещу нея малка масичка и примъкна една отоманка, за да седне насреща й. Той постави дървената кутия върху масата и я отвори. Появиха се шахматна дъска и фигури.

— Трябва да се научиш да играеш шах, принцесо — обяви тържествено той и започна да нарежда фигурите.

— Трябва ли? — попита с усмивка тя.

— Да, защото шахът е играта на влюбените. Още Тристан е играл шах, а сигурно помниш и сцената от Шекспировата „Буря“, в която Фердинанд и Миранда играят шах.

— Винаги съм смятала, че шахът е военна игра.

— Любовта и войната си приличат — отговори дълбокомислено Рудолф. На устните му играеше иронична усмивка.

— Наистина ли вярваш, че ще те пусна в леглото си, ако ме посветиш в тайните на играта на шах? — попита предизвикателно Саманта. Сама не знаеше откъде намира смелостта да говори по този начин с принца.

— Кой знае — загадъчните му очи я измериха с преценяващ поглед и тя се изчерви от срам. Когато забеляза смущението й, Рудолф изкриви уста в самодоволна усмивка. — Трябва да знаеш, че аз много обичам шаха. Впрочем ти беше напълно права, като го нарече военна игра — посочи фигурите, които беше наредил от двете страни на дъската, и обясни: — Тези фигури са представлявали смелите воини, участвали някога в голямата битка на леда.

— Какво значи това?

— Преди стотици години Александър Невски превел армията си по замръзналата повърхност на Чудското езеро, за да се сражава срещу рицарите, проникнали в земята му.

Откъм салона се чу музика и Саманта вдигна глава.

— Очевидно прислугата се забавлява — отбеляза тя.

— Очевидно тази вечер не си в настроение за шах. Ще те науча друг път — Рудолф стана от отоманката и й подаде ръка. — Ще идем на празника. Трябва да говоря с Карл.

Саманта също стана и се приближи до него.

— Но ако видим, че присъствието ни ги притеснява, ще си тръгнем веднага, нали?

— Винаги мислиш първо за другите, никога за себе си — отбеляза Рудолф. — Ще напуснем празника веднага щом пожелаеш — той поднесе ръката й към устните си и добави: — Твоето желание е заповед за мен, принцесо.

Саманта го дари с дръзка усмивка.

— Казваш го само защото искаш да нося със себе си балсамираното ти сърце.

Когато Рудолф и Саманта влязоха в голямата зала, веселите гласове и музиката замлъкнаха. Мъжете и жените спряха да танцуват и устремиха очи към господарите си.

— Не биваше да идваме — пошепна смутено Саманта.

— Остави на мен — отговори той и се обърна с усмивка към събралите се. — Прекрасната музика ни доведе тук. Трябва да разменя няколко думи с Карл. Надявам се, че е донесъл обещаната водка.

Рудолф огледа залата и откри верния си слуга, който кимна утвърдително.

— Продължете празника си — подкани принцът. — Ние с принцесата ще постоим малко, за да се запознаем с традициите на този край, и ще си отидем.

Когато никой не помръдна, Рудолф хвърли подканващ поглед към цигуларите. Отново зазвуча весела мелодия, на паркета излязоха танцуващи, разговорите се подновиха.

— Настроението май не е същото — рече тихо Саманта.

Рудолф сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си. Целуна я по слепоочието и заяви:

— Като пийнат още малко водка, настроението ще се повиши от само себе си.

Дъруин застана пред тях и се поклони.

— Ваше височество, позволете да ви отведа на бюфета. Ще опитате някои от традиционните ни шотландски ястия.

— Благодаря, Дъруин, с удоволствие — отговори с усмивка принцът.

Масивната дъбова маса, където ги отведе икономът, беше отрупана с най-различни студени и топли ястия. Саманта не познаваше повечето от специалитетите, но веднага почувства отвращение към варената овча глава. Имаше още топли и студени месни пастетчета, печени кестени, пържена херинга, хлебчета със сардини, картофи и ядки, множество дребни сладки. За пиене имаше тъмна бира, уиски и водка.

— Ще се обслужим сами — каза Рудолф на иконома и напълни чинията на Саманта с дребни сладки. — Искаш ли малко от овчата глава, любов моя?

Саманта поклати решително глава, опитвайки се да прикрие отвращението си. Посочи му едно топло пастетче и помоли:

— Би ли ми подал това? — хапна малко и заяви доволно: — Чудесно е! От какво е?

— Нарича се хагис, националното ястие на шотландците — обясни Дъруин, изненадан от незнанието й.

Саманта се изчерви.

— За съжаление родителите ми не говореха никога за Шотландия.

— Хагис се прави от сърцето, черния и белия дроб на овцата, които се нарязват и се смесват с бъбречна мас, лук, овесено брашно и подправки — обясни подробно Дъруин. — Сместа се вари дълго в овче шкембе.

Саманта кимна с усмивка и хвърли отчаян поглед към принца, който се хилеше безсрамно. Трябваше да положи огромни усилия, за да преглътне хапката в устата си.

— Знаеш ли, всъщност не съм гладна — каза тя и остави чинията си на масата. Наля си малка чашка водка и под изненаданите погледи на иконома и принца я глътна наведнъж. След това бързо захапа парче сирене. Рудолф избухна в смях.

— Вече съм сигурен, че във вените ти тече руска кръв, любов моя — похвали я той и тя се усмихна. — Ще ни извините ли, Дъруин? Трябва да говоря с Карл.

— Разбира се, ваше височество.

Рудолф улови ръката на Саманта и двамата заобиколиха танцуващите, за да отидат при Карл, който стоеше в другия край на залата. Докато вървеше редом с принца, Саманта забеляза, че повечето от прислужничките го проследиха с жадни погледи, и отново изпита прилив на ревност.

— Утре след обяда ще ми трябва каретата — каза Рудолф и Карл кимна.

— Къде ще ходим, ваше височество?

— Ти няма да дойдеш с нас — отговори принцът. — Саманта и аз ще посетим Суитхарт Аби.

Мъжът се поклони в знак на съгласие и Саманта попита:

— Харесва ли ви Шотландия, Карл?

— Тук е прекрасно, ваше височество — увери я той и закова поглед върху близката група развеселени прислужници.

— Защо ме наричате така?

Карл вдигна рамене.

— Как другояче бих могъл да наричам съпругата на принца?

— Но аз не съм…

— Да не говорим повече за това — прекъсна я Рудолф и се обърна отново към Карл: — Надявам се, че не си им предоставил целия ни запас от водка?

— Никога не бих направил подобно нещо, ваше височество — засмя се Карл. — Освен това шотландците предпочитат своето уиски.

В този миг се появи Сали, една от прислужничките, и Саманта завистливо устреми поглед към огромните й гърди, подчертани от дръзкото деколте. Младата жена направи реверанс пред принца и попита:

— Ваше височество, ще ми окажете ли честта да танцувате с мен? Много ми се иска след години да разказвам на внуците си, че съм танцувала с истински принц.

— Сали! — извика предупредително Дъруин и се запъти към тях, но Рудолф го спря с властен жест.

— Още сте толкова млада, а имате внуци? — пошегува се принцът и дари момичето с благосклонна усмивка. Сали се изчерви като рак и се изкиска нервно.

— Нали нямаш нищо против да те оставя за малко сама, любов моя? — обърна се принцът към Саманта.

Тя се усмихна криво и поклати глава. Когато Рудолф поведе прислужницата към танцовата площадка, в сърцето и отново се надигна дива ревност.

Без да съзнава какво прави, тя си наля още водка в чашата и я глътна на един дъх. После бързо отхапа парче сирене.

— Пиете водката като руснак — отбеляза Карл.

Саманта погледна към принца и обясни с усмивка:

— Имах добър учител.

Карл кимна.

— Какво означава „любов моя“? — попита любопитно тя.

— Това е обръщение към любимата жена — отговори учудено той.

Саманта кимна и се усмихна замечтано. Сърцето й преливаше от нежни чувства към руския принц, които прогониха горчивия вкус на ревността.

— Всички жени искат да танцуват с руски принц — оплака се Рудолф, когато танцът свърши и се върна при Саманта. — Хайде да се махнем оттук, любов моя, преди да съм танцувал поред с всички прислужнички в къщата.

Тя вдигна предизвикателно едната си вежда.

— Можеш да им откажеш.

Рудолф сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си.

— Не мога да откажа танц на нито една жена, била тя и прислужничка — отговори той, докато я водеше към вратата. — Това би означавало да нараня ненужно чувствата й.

Саманта му позволи да я изведе навън. Очевидно двете чаши водка бяха постигнали целта си, защото се чувстваше спокойна и леко замаяна. Зимната нощ беше студена и свежа и Рудолф веднага свали жакета си, за да я загърне.

— Благодаря, но не искам ти да замръзнеш — каза тя.

— Твоето присъствие ме стопля, любов моя — отговори той.

Саманта му се усмихна отстрана.

— Сигурно ме ласкаеш, за да нося на гърдите си балсамираното ти сърце?

— Как позна? — попита през смях той.

Саманта погледна към нощното небе, където светеше пълната луна, обкръжена от безброй ярки звезди.

— Слънцето не може да се сравни с красотата на нощта — отбеляза тихо тя.

— Без съмнение изкусителната нощ е много по-красива от слънцето — съгласи се с нея Рудолф. — В Русия пълнолунието е известно като вълча луна. По това време на годината прадедите ни се събирали около огньовете и се вслушвали във воя на вълците, които слизали към селата да търсят храна.

— Звучи застрашително.

— Погледни звездите, любов моя — подкани я принцът. — На нова година среднощните звезди се връщат на първоначалните си места като конете в обора си.

— Какво интересно сравнение — засмя се Саманта.

Рудолф я прегърна и посочи с лявата си ръка най-голямата звезда.

— Това е главната звезда на съзвездието Орион. Знаеш ли историята на Орион?

Саманта поклати глава.

— Ако свържеш звездите в тази част на небесния свод, ще се образува фигура на мъж — обясни принцът. — Орион бил един от най-големите ловци на всички времена, син на Земята и Морето.

Саманта потрепери и той веднага попита:

— Студено ли ти е? Искаш ли да се приберем?

Макар че наистина й беше студено, не й се щеше вечерта да свърши така. Принцът беше неустоим и й се искаше да се наслади докрай на компанията му.

— Разкажи ми за Орион — помоли тя.

— Зевс, Посейдон и Хермес…

— Кои са тези?

— Гръцки божества — отговори Рудолф. — Тримата посетили един мъж на име Йерей, който бил много гостоприемен. За да му се отблагодарят, решили да го надарят богато и пребогато. Единственото, което Йерей искал, било да има син. Зевс, Посейдон и Хермес уринирали върху кожата на вола, с който били вечеряли, и наредили на Йерей да я погребе. От тази кожа се родил Орион.

— Началото на живота му не е особено приятно.

— Погледни на юг, любов моя — Рудолф я обърна в указаната посока и стопли изстиналото й тяло, като я притисна до себе си и я обгърна с големите си ръце. — Сириус е най-ярката звезда на небето. Наричат го и „кучешката звезда“, защото се намира близо до съзвездието Голямото куче. Виждаш ли го?

— Да — излъга Саманта. Не виждаше никакво куче, само една ярка звезда, но се наслаждаваше на близостта на принца.

„Защо се измъчвам?“ — запита се тя. Трябваше само малко да окуражи принца и той щеше да дойде отново в леглото й. За съжаление след това прекрасно приключение я очакваха само болка и страдание.

— Какво правиш? — попита учудено тя, когато Рудолф я обърна в противоположната посока.

— Това е полярната звезда — обясни той и посочи нагоре. — За разлика от другите тя никога не променя местоположението си. Моряците се ориентират по полярната звезда, докато обикалят моретата. Но ти замръзваш, любов моя. Да се прибираме!

Саманта си припомни десетките прислужнички, които поглъщаха принца с жадни погледи, и потрепери.

— Хайде да заобиколим къщата и да влезем през главния вход — предложи тя. — Не бива да смущаваме повече празника им.

Скоро след това Рудолф и Саманта влязоха в празното антре и се изкачиха на втория етаж, където бяха спалните им.

И тази вечер принцът последва Саманта в стаята й и я накара да се обърне, за да разкопчее роклята й. Когато се справи с безбройните малки копченца, той помилва нежно тила й.

— Желая ти приятни сънища, любов моя — пошепна в ухото й той.

Щом я пусна, тя се обърна към него, но той вече вървеше към свързващата врата.

— Според мен не е редно да се държиш толкова… свойски с персонала — изрече тя, преди да е успяла да се спре. — Така само ги окуражаваш да се държат дръзко.

— Какво каза? — Рудолф направи крачка към нея и я погледна объркано.

— Казах, че не би трябвало…

— Ти май ревнуваш.

— Естествено, че не — Саманта усети как лицето й пламна от смущение.

— Не се опитвай да ме излъжеш, принцесо — засмя се Рудолф и направи още една крачка към нея. — Надявам се, вече разбираш как се чувствам, когато говориш за Александър Емерсън.

Признанието му, че я ревнува, повдигна духа й. В следващия миг осъзна, че през последните дни изобщо не беше мислила за годеника си, и изпита угризения на съвестта.

— Наистина ли ревнуваш от Александър?

— В момента говорим за твоите чувства, не за моите — напомни й Рудолф, вдигна ръката й към устните си и добави: — Би трябвало да имаш повече доверие в мен, принцесо. Никога не бих споделил тялото си с друга жена, камо ли с прислужничка.

— Какво имаш против жените от бедното съсловие? — попита сърдито Саманта. — Аз също нямам пари…

— Не говоря за парите — възрази Рудолф и помилва бузата й. — Като принц и работодател аз съм длъжен да уважавам служителите си както те мен. Ако прелъстя някоя от прислужничките, ще направя точно обратното.

След като принцът напусна спалнята й, Саманта бързо се приготви за сън. Когато свали златната верижка с рубина, която леля Рокси й бе подарила в деня на очаквания годеж с Александър Емерсън, тя я подържа малко между пръстите си. В сърцето й отново пропълзя мъчително чувства за вина. Как бе приела предложението за женитба на един джентълмен, след като по цели дни не се сещаше за него? Какво ли мислеше Александър за внезапното й изчезване? Как ли се чувстваше семейството й?

Саманта коленичи до леглото и покри лице с ръцете си. „Благодаря ти, господи, за прекрасния ден с принца — зашепна тя. — Благодаря ти, че принцът се държи толкова почтено.“

Прекалено почтено — добави вътрешният й глас. Саманта разтвори пръсти и хвърли бърз поглед към свързващата врата. Какво бе казал принцът? „Ти се наслади на интимната ни близост… Доброто ти име е безвъзвратно погубено.“

Тъкмо защото съзнаваше, че в думите му има истина, тя реши да се пребори с желязна упоритост с грешното си желание. Скочи в леглото и се зави презглава, за да не се изкуши и да не отиде в стаята на принца.