Патриша Грасо
Амулетът на Венера (1)

1

Лондон, юли 1812 година

„Проклетото куцане ще развали всичко.“

Осемнадесетгодишната Саманта Дъглас се оглеждаше критично в огледалото, докато ходеше напред-назад из спалнята си, провлачвайки леко единия крак. Копринената й рокля беше с къси испански ръкави и правоъгълно деколте, наситеносиня като очите й. Камериерката на леля й беше събрала абаносовите къдрици във висок кок, украсен с диамантени цветя, които блещукаха като звездите в нощното небе.

Саманта се взираше напрегнато в огледалото. Скоро стигна до заключението, че никога досега не е изглеждала толкова красива. Нито един от хората, с които щеше да се срещне тази вечер, нямаше да повярва, че младата дама не е водила безгрижния живот на глезена аристократка. Чувстваше се като принцеса… но само докато стоеше на едно място.

„Защо онази проклета карета трябваше да блъсне точно мен? — запита се за хиляден път Саманта. — Защо не…?“

Не, не биваше да бъде жестока. На никого не желаеше онова, което се бе случило с нея.

За да престане да мисли за миналото, тя се обърна и обходи с поглед просторната спалня. Леглото с балдахин беше величествено и заемаше повече място от цялата стаичка за спане в родителския дом, която беше споделяла с двете си сестри. Всичко в сегашната й спалня — мебелите, килимите, гоблените по стените — сияеше в нежни розови, златни и кремави тонове.

„Стая на млада дама“ — помисли си Саманта. Едва от няколко седмици живееше в дома на дук Инверъри и все още не беше свикнала с разкоша и богатството. Не можеше да си представи, че родителите й и леля й бяха прекарали почти целия си живот в такъв лукс.

— Е, готова ли си за първото излизане в обществото?

Саманта се обърна към по-малката си сестра.

— Няма да отида на бала — заяви твърдо тя.

— Да не ти е зле? — попита стреснато Виктория и забърза през стаята към нея.

— Заради куцането ми. Не мога дори да вървя грациозно, камо ли да танцувам.

„Куцата… куцата… куцата…“

В паметта й грозно отекнаха думите, които селските деца подвикваха зад гърба й след злополуката. Оттогава беше принудена да стои настрана. Малкото недъгаво момиче не беше желана участничка в буйните детски игри. Нямаше причина да се надява, че висшето общество ще приеме с готовност куцащата млада жена, а нямаше никакво желание да стои до стената с възрастните дами и да наблюдава танцуващите двойки отдалеч.

— Нито един джентълмен няма да покани на танц сакато момиче — изрече с треперещ глас Саманта.

— Ти не си саката! — възрази сърдито Виктория и продължи укорно: — Само леко куцаш. Освен това тази вечер имаме съвсем други грижи и никой не мисли за куцането ти. Ако някой открие, че сме беднички, никога няма да си намерим съпрузи.

— Ние не сме беднички! — извика Анджелика, най-голямата от сестрите Дъглас, която в този момент влезе в спалнята. — Татко беше граф Мелроуз и след смъртта му аз съм графиня Мелроуз.

— Да, но татко загуби семейното богатство — възрази Виктория.

— Не го загуби — поправи и сърдито Анджелика. — Чарлз Емерсън му го отне с измама.

— Всичко това е вярно, но ние нямаме какво да предложим, освен очарованието си и великодушието на дук Инверъри — изрече тихо Саманта. — Само се преструваме, че сме богати.

— И какво от това? Всички се правят на по-богати, отколкото са в действителност — обясни Анджелика с пренебрежителен жест.

— Леля Рокси каза, че ти ще се омъжиш за маркиза и ще станеш дукеса, щом дукът умре — заяви с въздишка Виктория. — Питам се обаче за кого ще се омъжим аз и Саманта.

Анджелика побърза да смени темата.

— Е, готови ли сме да се изправим с гордо вдигнати глави пред висшето общество на Лондон?

— Аз няма да дойда — пошепна Саманта.

— Върви да доведеш леля Рокси — нареди Анджелика на малката си сестра и се обърна към Саманта: — Защо не искаш да дойдеш? Изглеждаш прекрасно. Само си помисли как ще се забавляваме. Това е първият ни бал!

Саманта удостои сестра си със скептичен поглед.

— Повече от десет години слушам как децата и възрастните ме наричат „куцата“ — обясни тихо тя, без да може да прикрие болката в гласа си. — Не бих понесла, ако лондонските дами и господа си шепнат същото. Пък и кой джентълмен би поканил на танц куца девойка?

— Моля те, сестричке, не допускай една дреболия да разруши целия ти живот — опита се да я успокои Анджелика.

— Лесно ти е да говориш — отвърна Саманта. — Никой никога не ти е казвал дори една жестока дума. Ти си красива, талантлива и интелигентна. Маркиз Арджил те обожава.

— Ти също имаш прекрасни дарования — Анджелика меко помилва рамото й. — Дори ако оставим настрана очарованието ти, ти си най-добрата и най-безкористната млада жена, която познавам.

— Джентълмените не ценят добротата и безкористието — заяви твърдо Саманта. — Те предпочитат красота, чар и интелигентност — когато сестра й развеселено вдигна едната си вежда, Саманта побърза да се поправи: — Е, добре, може би джентълмените не се интересуват особено колко интелигентна е младата дама, с която танцуват.

В този момент вратата се отвори шумно и на прага се появи пищната фигура на леля Рокси. Достолепната дама разтърси глава и гъстите кестеняви къдрици се разпиляха по гърба й.

— Какво става тук?

— Вече ти казах — извика задъхано Виктория, която бе дотичала след нея. — Саманта не иска да отиде на бала. Тя…

Леля Рокси хвърли бърз поглед към малката си племенница и момичето веднага затвори уста.

— Не смей да сядаш! — изсъска в следващия миг тя, обърната към Саманта.

Младата девойка веднага се изправи като свещ.

— Защо не ми позволяваш да седна?

— Защото ще измачкаш красивата си рокля.

— Няма да отида на бала — повтори упорито Саманта.

— Защо изведнъж промени решението си? — попита с мек тон лелята.

— Защото Чарлз Емерсън ме блъсна с каретата си — отвърна раздразнено Саманта. — Защо сега трябва да отида на бал в къщата му — може би, за да му покажа обезобразения си крак?

— Първо, кракът ти изобщо не е обезобразен, само е малко по-къс от другия. И второ, това злощастно събитие се случи преди много, много години — продължи все така меко леля Рокси. — Трето, той не е имал намерение да те нарани.

— Злополука или не, Емерсън ще си плати за онова, което стори на семейство Дъглас — заяви твърдо Анджелика.

— Миличка, трябва най-сетне да престанеш да се чувстваш малоценна — каза леля Рокси, все едно, че не беше чула гневния изблик на голямата си племенница. — Ти имаш прелестни крачета, Саманта, и куцането ти почти не се забелязва. Чуй какво ще ти кажа и го запомни: ако ти самата се приемеш, и другите ще те приемат. Нали искаш да срещнеш подходящ джентълмен, за когото да се омъжиш?

— Намери ми мъж, който не се притеснява да застане пред олтара със саката булка, и ще се омъжа за него още утре — заяви мрачно Саманта.

— Ти не си саката — натърти леля Рокси и в гласа й прозвуча гняв. — Изразходвах богатството на тримата си съпрузи, за да ви отгледам, а сега дук Инверъри ни прие в дома си. Негова светлост и аз сме твърдо решени да ви намерим най-добрите мъже. Аз съм вече стара жена, мила Саманта, и нямам нерви да понасям проклетия ти инат!

— Ти изобщо не си стара и аз ценя високо жертвоготовността ти и великодушието на негова светлост — отговори с усмивка Саманта. — Но никоя от вас не разбира какъв страх ми вдъхва това първо излизане пред обществото. Аз не съм нито руса красавица като Анджелика, нито имам огнения темперамент на Виктория.

— Затова път имаш други качества: сърцето ти е винаги отворено за грижите на другите и си напълно лишена от егоизъм.

— Мъжете не се интересуват от такива качества — възрази с въздишка Саманта. Стана й ясно, че нямаше шанс да си остане вкъщи. По-добре да беше излъгала, че е болна.

— Милинка, аз познавам мъжете по-добре, отколкото вие трите заедно. Повярвай ми, те се забавляват с красиви и темпераментни жени, но в крайна сметка се женят за безкористните.

— О, благодаря ти, лельо Рокси — поклони се намръщено Виктория.

— Вече се чувстваме много по-добре и сме напълно подготвени за излизането си в обществото — подкрепи я Анджелика.

Леля Рокси изобщо не им обърна внимание.

— Споменах ли вече, че бъдещият ти съпруг ще бъде на бала?

— За какво говориш?

— Имах видение — обясни с усмивка лелята. — Ти ще се омъжиш за човек, който не е точно онова, за което се представя, но въпреки това е изключителна личност.

Възможно ли беше леля Рокси да казва истината? Саманта знаеше, че скъпата й леля наистина получаваше видения и често предвиждаше неща, които наистина се случваха. Нима в Лондон наистина съществуваше джентълмен, който нямаше да се притесни от куцането й?

— Щом Анджелика ще се омъжи за маркиза, а Саманта за изключителния непознат, кой ще остане за мен? — попита нацупено Виктория.

— Никой — отговори засмяно лелята. — Никой няма да те поиска и ще си останеш стара мома.

Лицето на Виктория изрази такъв ужас, че Саманта избухна в смях, към който се присъедини и Анджелика.

Леля Рокси съжали малката си племенница и бързо се поправи:

— Видях един граф и един принц.

— Нима ще се омъжа два пъти?

— Не съм казала това.

— Говориш със загадки — обвини я Виктория.

Леля Рокси я удостои с тайнствена усмивка и отново се обърна към Саманта. Протегна й ръка и рече:

— Нали ще ми се довериш, Саманта?

Младото момиче се поколеба, но накрая все пак сложи ръката си в тази на Рокси.

— Е, добре, но не мога да обещая, че ще се забавлявам.

— Скъпа, уверена съм, че това ще бъде най-прекрасната вечер в живота ти — засмя се самоуверено леля Рокси.

След минути Саманта вече седеше до Виктория в каретата на дука. Магнъс Кембъл, дук Инверъри, и леля Рокси седяха насреща им. Маркизът бе убедил Анджелика да се качи в неговата карета.

— Не забравяйте, скъпи мои, че не бива да танцувате два пъти с един джентълмен — заговори предупредително леля Рокси, докато каретата се носеше към дома на Чарлз Емерсън на Гросвенър Скуеър.

— Според мен това правило е остаряло и никой не се придържа стриктно към него — намеси се добродушно дукът.

— Когато става въпрос за бъдещето на племенничките ми, не мога да поемам рискове — заяви твърдо леля Рокси.

„Какво бъдеще?“ — помисли си Саманта, загубила смелост при вида на множеството грациозни, модно облечени дами, които влизаха в ярко осветената къща. Нито една от тях не куцаше. „Никой джентълмен няма да ме покани на танц и цяла вечер ще подпирам стената. Никой няма да ме погледне.“

Дук Инверъри слезе пръв от каретата и помогна едно след друго на леля Рокси, Виктория и Саманта. Анджелика и маркизът ги чакаха на стълбището пред главния вход.

— Огледайте добре тази къща, сестрички — зашепна настойчиво Анджелика. — До преди десет години тук живеехме ние.

— Нищо не си спомням — промърмори Виктория.

Вместо да погледне внушителната къща, Саманта се обърна към улицата.

— Тук ли стана злополуката с каретата? — попита с треперещ глас тя.

— Тази вечер няма да се говори за миналото — намеси се решително леля Рокси. — Да влизаме.

Саманта усети ръката на Анджелика върху рамото си.

— Да, тук се случи — пошепна в ухото й сестра й.

— Денят напълно се е изличил от паметта ми — отговори също така тихо Саманта.

— Емерсън ще плати скъпо и прескъпо за престъпленията си спрямо теб и татко — обеща Анджелика.

— Мразя тази подла невестулка! — извика необуздано Виктория.

— И аз — кимна мрачно Анджелика.

— Никой не го мрази повече от мен — присъедини се към сестрите си Саманта.

— Много се радвам, че най-после изяснихме този въпрос — засмя се весело леля Рокси. — Може ли вече да влизаме?

— Може би предпочитате да се върнете вкъщи? — осведоми се любезно Робърт Кембъл, маркиз Арджил. — Кочияшът ми с удоволствие ще ви закара.

— Саманта е длъжна да присъства на този бал — настоя със загадъчна усмивка леля Рокси.

— Мисля, че ще се справим, милорд — подкрепи я Саманта и се усмихна смело на маркиза.

Когато влязоха в просторното предверие, в паметта й оживяха отдавна забравени спомени. Видя родителите си във вечерно облекло, спомни си как я целуваха за лека нощ, преди да излязат. Успокояващият аромат на люляк, който струеше от косите на майка й, все още висеше във въздуха.

— Спомняш ли си нещо? — поиска да узнае Виктория.

— Само смътно. Анджелика обаче помни всичко — отговори шепнешком Саманта.

Групата изкачи бавно стъпалата към балната зала на втория етаж. На входа стояха Чарлз Емерсън, синът му Александър и дъщеря му Венеция Емерсън Кембъл и посрещаха гостите. В другия край на залата свиреше оркестър, състоящ се от корнетист, пианист, челист и двама цигулари.

Саманта проследи с поглед Анджелика и Робърт, които веднага се отправиха към танцовата площадка. Маркизът и сестра й бяха просто създадени един за друг. Леля Рокси имаше право — много скоро Анджелика щеше да се омъжи за Робърт Кембъл и един ден да стане дукеса Инверъри.

Когато понечи да се обърне към леля си, Саманта изпита неясното чувство, че я наблюдават. Плъзна поглед по присъстващите, ала не откри никой, който да я е удостоил с особено внимание. Въпреки това неприятното усещане не я напусна: чужди очи я следяха много внимателно.

След минута към нея се приближи Робърт Кембъл.

— Ще позволите ли да ви поканя на танц, млада госпожице? — попита с усмивка той.

Това беше дело на Анджелика! Голямата й сестра си въобразяваше, че може да направлява живота й. Саманта се изчерви силно, в гърдите й се надигнаха смущение и паника.

— Аз… аз… — заекна тя. — Мога ли да ви помоля да отложим танца за по-късно? Чувствам се някак… неловко сред толкова много хора.

Маркизът кимна с разбиране.

— Винаги когато пожелаете.

— Аз с удоволствие ще танцувам с вас — намеси се със сладка усмивка Виктория.

— Тори, не е редно дамата да кани джентълмена на танц — укори я шокираната леля Рокси.

— Младата дама просто ме изпревари — усмихна се галантно Робърт и протегна ръка на Виктория.

Анджелика застана до Саманта и попита сърдито:

— Защо не танцуваш?

— Нямам намерение да стана за смях на цялото общество.

— Уверявам те, че няма…

Саманта отново усети присвиване в стомаха. Някой със сигурност я наблюдаваше. И тогава го видя.

Джентълменът стоеше до стената, скръстил ръце под гърдите си, и се правеше, че не забелязва тълпата обожателки, образувала полукръг около него. Без съмнение той беше най-красивият мъж, когото Саманта беше виждала досега. Носеше елегантен черен костюм и се взираше в нея с внимание, от което коленете й омекнаха. След като дълго я бе гледал право в очите, той сведе поглед и го плъзна бавно по тялото й, сякаш искаше да се наслади на всяка отделна извивка. Накрая погледът му отново намери нейния и той я поздрави с леко кимване.

„Безсрамник“ — помисли си Саманта и лицето й пламна от гняв и смущение. Изгледа го хладно и му обърна гръб. Но само след минута не устоя на изкушението и отново се обърна към него.

Той продължаваше да я наблюдава. Потърси отново погледа й и ъглите на устата му се повдигнаха в усмивка. Когато отново й кимна, Саманта леко наклони глава в неговата посока. Почти против волята си отговори на усмивката му.

— Ти изобщо слушаш ли ме? — достигна до ушите й гневният глас на Анджелика.

— Какво каза? — сепна се Саманта и погледна объркано сестра си.

— Всъщност не беше толкова важно.

Танцът свърши и Робърт и Виктория се присъединиха отново към тях.

— Сега ще ми се карат — пошепна Робърт с дяволита усмивка.

Саманта проследи погледа му и видя, че към тях се приближаваше Венеция, овдовялата снаха на маркиза. Придружаваше я джентълменът, който допреди минута я наблюдаваше настойчиво. Тя извърна поглед от непознатия и се помоли да не я запознаят с него. Ами ако я поканеше на танц?

— Лейди Анджелика, позволете. Тук е принц Рудолф, който желае да поднови запознанството си с вас — рече Венеция.

Саманта с мъка потисна усмивката си. Наскоро сестра й се бе похвалила многословно пред Венеция, че руският принц е поискал ръката й.

— Ваше височество, за мен е извънредно удоволствие да ви видя отново — заговори Анджелика, твърдо решена да се измъкне с достойнство от неловката ситуация. — Сигурно помните и сестрите ми: Саманта и Виктория.

Саманта се разтрепери. Принцът я погледна втренчено и заяви:

— Как бих могъл да забравя такава красота?

— Още не си танцувал с мен, Робърт — проговори нацупено Венеция.

— Ако знаеш откога се радвам на предстоящия танц — отвърна маркизът и й протегна ръка. — Позволете да ви поканя, мадам.

След като двамата се отдалечиха, Анджелика се усмихна благодарно на принца и обясни с почервеняло от смущение лице:

— Проявихте забележително великодушие, ваше височество, като не разкрихте малката ми измама.

— Прав ли съм в предположението си, че двамата сме били много близки? — попита принц Рудолф.

— Нещо подобно — отвърна несигурно Анджелика.

— И вие сте ме изоставили с разбито сърце? — продължи с усмивка принцът.

— Бяхте съкрушен — обясни Анджелика и се засмя дяволито.

Докато сестра й разговаряше с непознатия, Саманта го оглеждаше скритом. Принц Рудолф беше едър като маркиза, над метър и осемдесет. Руснакът имаше широки рамене, тесни бедра и изглеждаше блестящо в официалния костюм. Красивото лице с класически черти, заобиколено от гъста черна коса, се озаряваше от загадъчни черни очи.

Изведнъж принц Рудолф се обърна към Саманта и попита:

— Желаете ли да танцуваме?

Поканата я стресна. Как, за бога, да откаже на принц?

— Ваше височество, аз… страдам от старо нараняване — обясни Саманта и кръвта нахлу в лицето й. Той я погледна загрижено.

— Болки ли имате?

— Не, но аз… куцам, като ходя.

Принц Рудолф я погледна със загадъчните си тъмни очи. Коленете й моментално затрепериха и тя разбра защо руснакът постоянно беше заобиколен от жени.

— Значи ще танцуваме — заяви спокойно той и й протегна ръка.

Погледът й спря нерешително върху ръката му. Въпреки страховете си тя умираше от желание да танцува с чуждестранния принц. Поддаде се на внезапния си импулс и сложи ръка върху неговата. Той я стисна окуражително, сякаш усещаше страха й, и я поведе към танцовата площадка.

Щом я взе в обятията си, Саманта се освободи като с магия от напрежението и страха. Той се движеше с лекотата на опитен танцьор, имащ зад гърба си безброй валсове. Докато се носеше с него през ярко осветената бална зала, краката й сякаш не докосваха пода. Опияняваше се от музиката и от красивия принц. За миг си припомни твърдението на леля си, че това ще е най-прекрасната вечер в живота й, и кимна усмихнато.

— Имам чувството, че всички ме зяпат — промълви тихо тя.

— Зяпат мен, не вас — отговори принц Рудолф. — Хората са ужасно любопитни, като видят кралски височества. Впрочем вие танцувате божествено.

— Божествено за жена, която куца — поправи го Саманта и сведе поглед към гърдите му.

— Говорете с мен, а не с гръдния ми кош — заповяда строго той и когато тя го погледна, повтори спокойно: — Казах, че танцувате божествено.

Саманта усети как лицето й пламна.

— И вие танцувате божествено.

Забележката й го разсмя.

— Благодаря ви от името на десетките учители по танци, които се измъчиха с мен — отвърна сухо той.

Саманта се усмихна.

— Усмивката ви е прекрасна. Съветвам ви по-често да я пускате в употреба — каза принцът.

— Хората, които се усмихват без причина, се смятат за неуравновесени, ваше височество.

— За съжаление сте права — въздъхна той. — Но моля, наричайте ме Рудолф.

— Не мога, ваше височество, не е прилично. Вие сте личност с висок ранг, а аз…

— Аз не съм само принц, а и човек — възрази той. — Освен това желая да ви наричам Саманта и мога да го направя само ако се съгласите да ме наричате Рудолф.

— Е, добре, Рудолф, но само когато никой не ни чува — предаде се Саманта.

— Прекрасно е да чувам името си от устата ви — рече тихо принцът и лицето й отново запламтя.

Музиката спря и Саманта понечи да напусне танцовата площадка, ала принцът не свали ръката си от кръста й и не се помръдна от мястото си.

— Ще танцувате още веднъж с мен — тонът му не търпеше противоречие.

Леля й бе казала, че не е редно да танцуват повече от един път с един и същи джентълмен, но не обясни дали двата танца могат да бъдат непосредствено един след друг.

— Редно ли е? — попита несигурно тя.

— Никой не възразява на кралските височества, когато поискат нещо.

Саманта склони глава и се приближи към него за следващия валс. Когато хвърли бърз поглед към леля си, Рокси й се усмихна окуражително.

Отново се носеше по блестящия под в обятията на принц Рудолф — това беше като сън! Вече се наричаше глупачка, че е изпитвала такъв страх от танцуването.

„Принцът и малката крадла“ — помисли си тя. Може би един ден Джейн Остин щеше да й посвети роман.

— Обичайно е дамата и кавалерът да разговарят, докато танцуват, Саманта — в гласа на принца звучеше лек укор.

— Простете, Рудолф.

— За какво мислите?

— Тъкмо си казвах колко добър е английският ви — излъга тя.

— Изобщо не сте мислили за съвършения ми английски — засмя се кратко той. — Въпреки това с удоволствие ще ви съобщя, че майка ми е англичанка и лично ме научи на родния си език.

Преди Саманта да намери думи за отговор, танцът свърши, ала принцът отново отказа да я пусне.

— Много съжалявам, ваше… Рудолф — изрече уплашено Саманта, — но леля ми категорично забрани да танцуваме повече от два пъти с един и същи джентълмен.

— Леля ви със сигурност не е искала да обидите принц, като откажете да му бъдете партньорка — отвърна саркастично Рудолф. — Пък и правилото да не се танцува повече от два пъти с един мъж важи само за простия народ.

— Аз съм само втора дъщеря на граф, значи принадлежа към простия народ — отговори твърдо Саманта.

— Е, добре, принуден съм да се съглася на компромис — Рудолф сложи ръка на гърба й и я поведе към изхода на залата. — Ще дойдете с мен в бюфета и ще изпием по чаша шампанско.

Саманта не знаеше как да реагира. Леля й не бе дала никакви указания относно пиенето на шампанско с принц. Може би това й даваше право сама да взема решения?

— С удоволствие ще дойда с вас — в действителност не можеше да понесе мисълта, че принцът ще танцува с друга жена.

Двамата излязоха от балната зала, без Саманта да се обърне дори веднъж към леля си. В никакъв случай не желаеше да срещне неодобрителния й поглед.

— Странно, но изобщо не си спомням балната зала. Помня само предверието — промълви като на себе си тя.

Принцът я погледна любопитно.

— Какво казахте?

— До седмата си година съм живяла в тази къща — обясни откровено тя.

— Родителите ви са продали вилата на Емерсън, така ли? — осведоми се Рудолф.

— Негодникът я е откраднал от баща ни — отговори Саманта, неспособна да потисне горчивината в гласа си. „Не бива да говоря толкова много“ — заповяда си тя в следващия миг.

Принцът спря и я огледа с искрена изненада.

— Не биваше да казвам това — опита се да заглади грешката си тя и леко докосна ръката му. — Моля ви, не го споменавайте пред никого.

— Никога не бих нарушил доверието, с което са ме удостоили — увери я принцът. — При тези обстоятелства не разбирам как родителите ви са приели поканата на Емерсън.

— Родителите ми починаха — обясни просто Саманта. — Джентълменът, с когото дойдохме, е дук Инверъри, а дамата е леля ни Рокси.

— Дук Инверъри? — повтори принцът и в очите му светна интерес. — Трябва да ми обясните по-подробно.

— Може би друг път — отклони тя, като се огледа. — Историята не е предназначена за чужди уши.

Вместо към бюфета принц Рудолф я поведе към стълбището.

— Да отложим шампанското. Предпочитам да се поразходим в градината, за да ми разкажете историята си, без да ни смущават.

Саманта спря и се залови за парапета.

— Редно ли е да изляза с вас в градината?

— Няма от какво да се опасявате — увери я принцът. — Никога не бих изложил на риск доброто ви име.

Облекчена, тя прие предложената й ръка и заслиза по стълбата. Като видя колко много двойки се бяха запътили към градината, отново я обзеха съмнения. Беше сигурна, че леля Рокси няма да одобри поведението й, но щом погледна принца, разбра, че не може да се върне при близките си и да го остави. Ако наистина я очакваше самотен, скучен живот, трябваше да има поне една щастлива вечер, за която да си спомня.

След минути двамата излязоха в свежата лятна нощ. По земята се стелеше лека мъгла и я обгръщаше като влюбен мъж, който не е в състояние да се отдели от любимата си. Небето беше ясно, над главите им грееше пълната луна. Домакините се бяха погрижили да запалят навсякъде факли, за да осветяват пътя на разхождащите се двойки. Въздухът тежеше от аромата на безброй цветя.

Рудолф улови ръката й и я поведе през градината към една сребърна бреза.

— Спомняте ли си градината? — попита с интерес той.

— Не. Може би на дневна светлина…

— Разкажете ми за дук Инверъри — подкани я той.

Без да обръща внимание на роклята си, Саманта се облегна на нежното стъбло, сякаш търсеше защита.

— Дукът беше стар приятел на баща ни. Покани ни в дома си и настоя да се грижи за сестрите ми и за мен.

— Много великодушно.

— Ваше височество танцува с просякиня — обясни Саманта и дяволито изгледа принца с ясносините си очи. На устните й заигра лека усмивка. — Нямам нищичко, с което да ви впечатля.

Принцът направи крачка към нея и повдигна брадичката й с един пръст.

— Напротив, имате — отвърна той и дълбокият му глас беше самото изкушение.

Саманта се вгледа замаяно в тайнствените черни очи. Красивото мъжко лице се приближаваше към нейното.

„Божичко, той ще ме целуне!“ В следващия миг възбуждащо мъжественият аромат на санталово дърво, който струеше от кожата му, завладя сетивата й и направи всяка ясна мисъл невъзможна.

За кратък, мъчителен миг лицето му спря на сантиметри от нейното, после устните им се докоснаха.

„Колко са топли“ — беше първата й мисъл, после се отдаде на новото усещане и престана да мисли. Беше съвсем естествено да лежи в прегръдките му и да усеща устните му върху своите. Скоро вълшебният миг отмина.

— Нежна сте като българска роза и тайнствена като азиатски жасмин — пошепна Рудолф и устните му бяха само на сантиметри от устата й. — Замаяхте сетивата ми.

Упоена от целувката, Саманта го гледаше втренчено с грамадните си сини очи, без да говори. Той плъзна пръст по бузата й.

— Благодаря ви, че ме дарихте с първата си целувка — изрече нежно той.

— Откъде… откъде знаете? — попита едва чуто тя.

Принц Рудолф допря брадичка до челото й.

— Лицето ви пламти от смущение, а това е сигурен знак за първа целувка.

Саманта се усмихна облекчено. Очевидно не беше допуснала грешка.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли тя и очите й засияха.

— Какво искате да знаете?

— Разкажете ми за Русия.

— В родината ми е студено.

— Казахте, че майка ви е англичанка. А другите членове на семейството ви?

— Всички са руси.

Като разбра, че той нарочно я дразнеше, Саманта неволно го дари с кокетна усмивка.

— А ще ми кажете ли как прекарват дните си принцовете?

— Даваме заповеди на подчинените си — засмя се весело Рудолф — и естествено носим корона на главата.

— Непременно ли трябва да сте с корона на главата, за да давате заповеди? — осведоми се Саманта и отметна глава назад, за да погледне в тъмните му очи.

— Принцът никога не се разделя за дълго с короната си — потвърди той и чувствено извитите му устни се разтегнаха в развеселена усмивка. — Другото ни основно занимание е да спасяваме девици като вас от дракони.

— С това ли се занимавате тази вечер? — попита замислено Саманта. — Права ли съм в предположението си, че ме спасявате от дракона, наречен добро общество?

— А вие искате ли да ви спася, милейди? — попита Рудолф и я погледна втренчено.

Саманта се откъсна от магията на погледа му, обзета от плашещото чувство, че той проникваше до сърцето й и откриваше най-дълбоките й тайни, страхове и болки. Само семейството знаеше колко страдаше от недъга си. Носеше в себе си твърде много Дъгласова гордост, за да признае мъката си пред целия свят и особено пред този мъж.

Когато не получи отговор, принцът смени темата.

— Сега искам да узная как прекарват дните си английските дами.

„До преди две седмици крадях по улиците“ — каза си Саманта и лицето й помръкна. Вдигна глава към принца и се насили да се усмихне.

— Свиря на цигулка.

— Бихте ли посвирили някой път за мен? — попита веднага той.

— За мен ще е чест.

— Какво ще кажете все пак да изпием по чаша шампанско, моя българска роза? — предложи галантно Рудолф.

— С удоволствие, ваше височество.

Сложила ръка върху лакътя му, Саманта вървеше бавно към вилата, без да се тревожи от куцането си. На вратата срещнаха Анджелика и маркиза, които също се бяха запътили към градината. Сестра й очевидно не беше доволна от поведението й, защото й хвърли мрачен поглед. Леля Рокси сигурно щеше да я обсипе с укори.

В момента изобщо не я беше грижа какво ще кажат близките й. Бъдещето се простираше пред нея безкрайно мрачно. Принцът със сигурност нямаше да се заинтересува сериозно от нея, но поне я беше дарил с една прекрасна вечер, за която да си спомня.

Може би примерът му скоро ще бъде последван от други, по-подходящи господа, които ще потърсят познанство с мен, каза си с надежда тя.

— Искам да ви попитам нещо, Рудолф — рече тя, когато влязоха в предверието. Той се обърна към нея, но тя сведе глава и втренчи поглед в гърдите му. — Защо тази вечер избрахте точно мен?

— Защото ми е много приятно да гледате гърдите ми — отговори с дрезгав глас той.

Саманта рязко вдигна глава и той избухна в смях.

— Вие сте привлекателна жена — обясни сериозно принцът. — Защо да не се почувствам привлечен от вас?

Отговорът я изненада.

— Но аз куцам…

На улицата пред вилата отекна пистолетен изстрел, последван от уплашени викове.

— Останете тук! — заповяда принцът и с два скока се озова до вратата.

— Идвам с вас — отговори твърдо Саманта и го последва навън.

Излязоха на улицата и се запътиха към бързо събралата се тълпа. На известно разстояние бяха застанали сестра й и маркизът.

— О! — изохка стреснато тя, когато от сянката излезе грамаден мъж, облечен изцяло в черно, и им препречи пътя.

— Добър вечер, ваше височество — поздрави учтиво мъжът.

— Добър вечер, Игор — отговори Рудолф. Гласът му издаваше раздразнение. Очевидно не одобряваше неочакваната поява на непознатия. — Как е Владимир?

— Върнете Венера на законния й собственик или ще си понесете последствията — щом каза тези думи, великанът изчезна също така внезапно, както се беше появил.

— Какво беше това? — попита уплашено Саманта.

Без да отговори на въпроса й, Рудолф поднесе ръката й към устните си.

— Трябва да вървя. Ще ми позволите ли да ви посетя през някой от следващите дни?

Усмивката на Саманта огря нощта. Въпреки предупрежденията на разума в сърцето й покълна плаха надежда.

— Да, Рудолф.

Принцът я дари с омайна усмивка, обърна се и забърза надолу по улицата. Саманта го изчака, докато се качи в една от каретите, и бавно се върна в къщата.

Чакането беше напразно. Принцът никога не я посети.