Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъглас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Charm a Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Rositsa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Патриша Грасо. Амулетът на Венера

ИК „Ирис“, София, 2003

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–074–9

История

  1. — Добавяне

16

Саманта отвори очи с тих стон и видя, че се намира в собствената си стая.

— Добре дошла отново в света на живите, миличка — проговори нежно леля Рокси. — Ако знаеш колко ни уплаши…

До лелята седяха Виктория и Анджелика и я наблюдаваха със смесица от загриженост и облекчение.

Те я съжаляваха!

Жалка саката женичка — така я бе нарекла съпругата на Рудолф пред стотици дами и господа от висшето лондонско общество.

— Защо просто не ме оставихте да умра? — простена задавено Саманта.

— Защото щеше да пропуснеш един прекрасен живот, миличка — отговори окуражително леля Рокси. — Принцът те обича и е твърдо решен да те направи своя законна съпруга. Грант, Дрейк и дори Зара те обожават. Още тази година ще родиш първото си бебенце. Какво друго би могло да желае женското сърце — освен рокли, бисери и кожи?

По лицето на Саманта пробяга уморена усмивка.

— Рудолф едва не полудя от тревога — продължи лелята.

Саманта не каза нищо, ала очите й се напълниха със сълзи.

— Принцът твърди, че притежава документи, които доказват развода му с Олга — обясни Анджелика. — Но за да повярваме в твърденията му, трябва да изчакаме пристигането на братята му. Те ще докажат истинността им.

— Няма да се омъжа за принца — изхълца Саманта. — Вече не мога да му вярвам. Той твърдеше, че жена му е мъртва!

Леля Рокси нареди на сестрите на Саманта да напуснат стаята. Анджелика енергично хвана за рамото съпротивляващата се Виктория и я изведе.

— Ти ще се омъжиш за принца дори ако аз и негова светлост трябва да те отведем пред олтара за косите и да те вържем с въжета — заяви леля Рокси с гняв в гласа, необичаен за ведрия й нрав. — Няма да изложиш дука и мен, като родиш извънбрачно дете. Ако след сключването на брака искаш да живееш отделно, никой няма да те спре.

— Аз не искам да живея отделно от него — изплака Саманта. — Искам да ме обича.

— Но той те обича, момиче! — леля Рокси успокоително помилва ръката й. После стана от леглото и каза: — Ще ти изпратя принца да си поговорите.

— Не желая да говоря с него!

— Откога си станала такъв инат? — попита развеселено Рокси. — Изслушай го, миличка. Поне това му дължиш.

Очевидно племенницата й не смяташе, че дължи нещо на годеника си, защото се разплака неудържимо и се обърна към стената.

 

 

Принц Рудолф седеше с дук Инверъри и маркиз Арджил в кабинета на дука. Тримата мъже пиеха уиски и мълчаливо очакваха дукесата да се върне от спалнята на Саманта.

— Бедното дете изживя такъв ужас — отбеляза дукът. — Знаете ли колко трудно ми беше да я преведа по средната пътека към олтара…

Рудолф устреми тъмния си поглед към дука.

— Значи тя не искаше да се омъжи за мен?

— Разбира се, че искаше — отговори с тънка усмивка дукът.

При тези думи принцът видимо се отпусна.

— Накрая трябваше да й кажа, че няма друг избор, освен смело да докуцука до вас по средната пътека, ако иска да ви стане съпруга — продължи дукът. — След това вървеше доста по-уверено.

Рудолф неволно се усмихна. Макар да беше млада и ранима, Саманта притежаваше изключителен кураж и го бе доказала, като преодоля сковаващия си страх и измина с куцукане дългия път към олтара пред очите на шестстотин гости.

— Можеш ли да ми обясниш защо Олга постъпи така? — попита с интерес Робърт.

— Владимир иска да притежава Казанската Венера. Аз я взех, когато напуснах Русия — отвърна Рудолф и като забеляза питащите лица на събеседниците си, обясни: — Казанската Венера е златен медальон, в който е гравирана фигурата на богинята, държаща ръката на сина си. Накитът е собственост на семейството Казанови вече петстотин години и се предава от бащата на първородния му син. Тъкмо поради това Владимир твърди, че Венера се пада по право на него.

— Какво толкова важно има в този медальон? — попита с усмивка Робърт.

— Всички са убедени, че Венерата носи на собственика си богатство и плодородие.

— Действително ли вярвате в подобни легенди?

Рудолф вдигна рамене.

— Няма значение в какво вярвам аз. За съжаление брат ми е убеден в магическите свойства на Венера и полага всички усилия да се добере до нея.

В този момент Рокси влезе в кабинета на съпруга си, без да почука.

— Как е тя? — попита Рудолф и скочи.

— Дойде в съзнание — съобщи дукесата и посегна към уискито на мъжа си. — А на мен ми се искаше упоритото хлапе да остане в безсъзнание доста по-дълго!

— Трябва да говоря с нея — произнесе с треперещ глас принцът и се запъти към вратата.

— Готвачката й приготвя нещо за хапване, но не гарантирам, че Саманта ще ви посрещне с радост. Точно обратното.

Без да каже дума, Рудолф излезе от кабинета на дука. След минути вече стоеше с табла в ръка пред вратата на Саманта. Готвачката беше приготвила чаша бульон, две препечени филийки и чаша чай. Принцът влезе, без да почука, и веднага видя, че Саманта лежи с лице към стената.

Рудолф спря в средата на стаята. Сърцето му се разкъса от болка, като видя как раменете й се тресяха от плач. Сигурно вече нямаше сълзи, но не можеше да престане да плаче.

— Оставете го на масичката — помоли тя. — Ще ям по-късно. — Последва тихо хълцане.

Рудолф остави таблата на масичката и отпусна безпомощно ръце. Застана до леглото и се вгледа отчаяно в крехкия й гръб. Как можеше да я утеши в тази безизходна ситуация? Какви думи щяха да я успокоят?

— Позволи ми да ти помогна, принцесо — помоли тихо той и приседна на ръба на леглото. — Твоята болка ще разболее бебето.

Макар че Саманта се възпротиви, той я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Моля те, любов моя, не се бори с мен. Моля те!

Щом тялото й се отпусна, той я залюля като малко дете, докато тя плачеше, скрила лице на гърдите му.

— Как ми се иска да поема част от мъката ти — пошепна с треперещ глас той. Вдигна лицето й към своето и потрепери от болка, като видя подутите й очи. — Разведох се с Олга, когато тя откри, че съм копеле — продължи той, решен да й каже всичко. — Тя не се интересува дори от Зара, защото не може да очаква нищо от мъж с незаконен произход.

— Тя е много красива — проговори през плач Саманта. — Ти си я обичал.

— Обичах я, защото си бях въобразил, че е като теб — обясни Рудолф. — Олга искаше да се омъжи за първородния син на Казанови и направи всичко, за да го постигне — беше мила, нежна, снизходителна, безкористна и вярна. С една дума, държеше се като теб.

— Благодаря ти — пошепна едва чуто тя.

Рудолф обхвана с една ръка лицето й и устата му се приближи до нейната. Целувката му беше дълга, нежна, изцелителна. Сърцето му преливаше от любов към тази, която държеше в обятията си.

Той простена задавено и притисна Саманта до гърдите си. Всичко, което тя искаше от него, беше да я обича. Той беше принцът, който трябваше да я пази от жестокия свят и да я спаси от живот, изпълнен с болка и страдания. Вместо това й причини още повече мъка и болка. Един ден щеше да я възмезди за онова, което беше сторил.

— Щом братята ми пристигнат в Лондон и удостоверят истинността на документите за развода, ще забравим този нещастен епизод — обеща той. — Освен ако… Може би просто трябва да дам Венерата на Владимир, за да се отърва от него и от Олга.

Саманта поклати глава.

— Двамата се държаха толкова отвратително, а ти искаш да ги възнаградиш.

Лека усмивка накъдри красивите му устни. Неговата Саманта щеше да бъде страхотна майка — строга, но справедлива.

— Трябва да хапнеш нещо — помоли той.

— Не съм гладна.

Рудолф помилва нежно закръгления й корем.

— Моля те, любов моя, трябва да ядеш. Бебето се нуждае от храна.

Саманта послушно седна в леглото и той поднесе чашата с бульон към устните й.

— Какво правиш?

— Храня те.

— Не е нужно да го правиш — прошепна тя.

— Искам да го направя — отвърна той. Когато очите и отново се напълниха със сълзи, заяви сърдито: — Но ще престана веднага, ако това те разплаква.

— Аз не плача — възрази Саманта и се опита да потисне хълцането си.

— Не можеш да си представиш колко се гордеех с теб, докато вървеше срещу мен към олтара — разказа й Рудолф, докато я хранеше. — Твоята красота и смелост бяха достойна конкуренция на седемте чудеса на древния свят.

— Леля Рокси бе права — промълви Саманта. — Това беше сватбата на десетилетието. Скоро няма да я забравят.

Рудолф с усмивка й предложи чашата. Тя я пое от ръката му и отпи голяма глътка.

Рудолф седна до нея и се облегна на таблата. Прегърна я и положи главата й върху гърдите си. Когато тя въздъхна доволно, той се усмихна и зарови лице в косата й.

— Ти си по-благородна от всяка благородна дама, която днес седеше в църквата — пошепна той, — защото успя да запазиш достойнството си въпреки подлата провокация на бившата ми съпруга.

Когато Саманта най-сетне заспа, Рудолф стана предпазливо от леглото и внимателно я положи върху възглавниците. Тя изхълца тихо насън и той простена от болка.

След около час Саманта се събуди с главоболие. Беше сънувала мрачен сън за Казанската Венера. Правилно ли постъпи, като забрани на принца да върне накита на брат си? Изведнъж изпита сковаващ страх: кой знае какво можеше да се случи, ако Рудолф не се откаже от проклетата Венера! В дома на дука двамата бяха защитени от посегателствата на Владимир, но Саманта съзнаваше, че Олга е много опасно оръжие: ако тя продължаваше да отрича, че е разведена с принца, нейното бебе щеше да се роди извънбрачно. Вече й беше ясно какво означаваше за Рудолф да стане баща на незаконно дете. Това щеше да разкъса сърцето му!

Трябваше непременно да го предпази от тази мъка. От друга страна обаче, ако върнеше медальона на Владимир, щеше да извърши предателство спрямо принца. Как трябваше да постъпи?

След като помисли малко, Саманта стигна до заключението, че няма избор: трябваше да отмъкне Казанската Венера от стаята на Рудолф. За да не се разколебае, тя се промъкна в спалнята му и много скоро намери търсеното.

Веднага щом отнесе черната кадифена торбичка с Венерата в своята стая, тя повика сестра си — за следващите си действия се нуждаеше от помощта й.

През нощта Саманта спа изненадващо добре. Виктория бе обещала да й помогне и двете се уговориха да свършат работата следващия следобед. На сутринта тя се обърна с усмивка и посегна към парчето хляб на нощното си шкафче.

Очевидно Рудолф беше влязъл в стаята й на разсъмване, за да остави хляба. Той имаше чувства към нея и те щяха да се засилят, когато разрешеше проблема му. Естествено тя не можеше да го посвети в плановете си — той никога нямаше да й позволи да отиде в Монтагю Хаус и да застане очи в очи с Владимир и Олга.

След като изяде черния хляб, Саманта стана и облече синята рокля, която някога й беше купил принцът.

Слезе в трапезарията и поздрави Тинкър, без да го погледне, защото беше сигурна, че очите му са пълни със съчувствие.

Проследи как принцът отиде до бюфета, за да й донесе закуската. Въздъхна с болка, защото за пореден път й стана ясно, че обичаше този мъж повече от живота си. Не беше справедливо, че той не я обичаше.

— Ще ми донесеш ли вестника? — попита тя и огледа голямата маса. „Таймс“ не се виждаше никъде.

— Днес няма вестник — отговори той.

— Глупости. „Таймс“ излиза всеки ден.

— Не и днес.

— Искам да видя вестника — Саманта се обърна към иконома: — Мистър Тинкър, донесете ми вестника, моля.

Като видя, че икономът хвърли въпросителен поглед към принца, Саманта разбра, че тазсутрешната история беше ужасно обидна. Рудолф я огледа изпитателно и кимна на Тинкър да донесе вестника. Възрастният мъж се подчини с видима неохота и когато остави „Таймс“ на масата, побърза да се оттегли.

Рудолф подаде вестника на Саманта и тя го разгърна бавно. При първия поглед към уводната статия й се пригади.

Беше много по-страшно, отколкото си беше представяла. На първа страница беше написано с големи черни букви „Сватба по руски“.

Докато четеше статията, кръвта се отдръпна от лицето й и цялата се разтрепери. Журналистът, който я беше написал, разказваше учудващо трезво за събитията и завършваше с думите на Олга, че невестата е жалко сакато момиче.

Когато свърши, Саманта се почувства почти толкова унизена като в църквата. В онзи миг нещо в нея се бе разкъсало и тя затвори отчаяно очи. По бузите й потекоха сълзи.

— Обещавам, че ще се оженим много скоро — Рудолф помилва окуражително гърба й. — Случилото се в църквата скоро ще потъне в забрава.

Саманта извърна глава.

— Аз… искам да си отида вкъщи — изплака тя.

— Ти си в своя дом, принцесо.

— Не… искам да си ида вкъщи… там, където ми е мястото.

— Мястото ти е при мен.

Саманта поклати глава.

— Моето място е в къщата в Примроуз Хил. Ти не искаш да се ожениш за мен, искаш само да дадеш име на детето ни.

— Ела тук — заповяда Рудолф, хвана я за ръка и нежно, но недопускайки съпротива я сложи в скута си. Когато я прегърна, принцът заговори бавно, като подчертаваше всяка дума: — Истината е, че исках да се оженя за теб, но се борех с чувствата си, защото умирах от страх, че съм толкова силно зависим от теб — сложи един пръст под брадичката й и изчака, докато тя го погледна. — Твоята любов към мен ти донесе само мъка и болка, но аз имам намерение през следващите петдесет години да те обсипя с всичкото възможно щастие на света.

Саманта го прегърна устремно и залепи устни в свивката на шията му.

По-късно тя седеше сама в стаята си и се взираше в златния медальон, на който бяха гравирани Венера и синът й. В уговореното време вратата се отвори и в спалнята й влезе Виктория. Тя се приближи и попита съзаклятнически:

— Все още ли искаш да…?

Лицето на Саманта изрази мрачна решителност.

— Да. Трябва да посетим Монтагю Хаус.

 

 

Треперейки, Саманта и сестра й изкачиха стълбите към парадния вход на Монтагю Хаус. Саманта съзнаваше, че без Виктория нямаше да събере кураж за тази рискована стъпка.

— Остави на мен — каза уверено Виктория.

Саманта поклати глава.

— Това е моя работа — тя се поколеба и попита тихо: — Носиш ли камата си?

— Вързана е на крака ми — отговори с усмивка младото момиче.

Саманта посегна с трепереща ръка към чукчето и удари по вратата. Само след минута й отвори позната едра фигура.

— Игор! — извика изненадано тя.

— Виж ти, дамата на принц Рудолф — отговори също така изненадан великанът. — Какво желаете?

Саманта пое дълбоко въздух.

— Трябва да говоря с принц Владимир.

— Не мога да гарантирам за сигурността ви — рече предупредително руснакът.

— Ако си спомням добре, именно вие заплашвахте сигурността ми при последната ни среща — отвърна сухо Саманта. — Този път съм готова на всичко — и съм довела сестра си.

Великанът премести поглед от Саманта към крехкото червенокосо момиче до нея и се изсмя развеселено.

— Виктория е много по-опасна, отколкото изглежда на пръв поглед — увери го Саманта. — Отворете най-после вратата, за да влезем.

Игор отстъпи крачка назад, за да им направи място.

— Следвайте ме.

Руснакът ги преведе през коридора към трапезарията, където Саманта беше седяла с принц Рудолф в новогодишната вечер. Принц Владимир и Олга вдигнаха изненадано глави, когато Игор се появи с неочакваните посетители!

В този миг Саманта се сравни с бившата жена на принца и стигна до заключението, че Олга я превъзхожда във всяко отношение. Руската принцеса беше всичко онова, което тя никога нямаше да бъде — невероятно красива, грациозна и руса.

— Господи, това е жалкото сакато същество — проговори презрително Олга.

Виктория се наведе светкавично и измъкна камата изпод полата си.

— Бъдете така любезна да не обиждате сестра ми, уважаема, или ще бъда принудена да ви отрежа езика — в гласа й имаше недвусмислена заплаха. Тя се обърна светкавично и очерта с острието слабините на Игор. — А вие стойте на мястото си или ще ви дам възможност да се изявите като сопрано в операта.

— Аз нося пистолет — излъга Саманта с треперещ глас.

Принц Владимир измери посетителката си с изпитателен поглед и махна на великана да напусне трапезарията.

— С какво мога да ви услужа? — попита учтиво той.

Преди Саманта да е успяла да отговори, отново се обади Олга:

— Ако не се лъжа, трябва да я поздравим, скъпи.

— Какво искате да кажете?

Олга се усмихна студено.

— След няколко месеца с вас ще имаме нещо общо — дете от копелето.

При думата „копеле“ Саманта се сгърчи като от удар. Не проумяваше как другата жена можеше да се подиграва с бременността й. Никой, който беше видял болката на принца и притежаваше поне искрица доброта, не би произнесъл тези страшни думи. Очевидно красивата и грациозна руса принцеса нямаше сърце.

Вместо да отговори на „благопожеланията“, Саманта каза:

— Виктория, ако тази вещица още веднъж произнесе думата „копеле“, позволявам ти да й отрежеш езика.

Момичето се ухили доволно.

— С радост, сестричке.

Принц Владимир се изсмя тихо и русата рускиня го изгледа злобно.

— Знае ли брат ми, че сте тук? — осведоми се той. — Аха, така си и мислех. Лицето ви издава, че сте скрили от него.

— Ако получите Казанската Венера, обещавате ли да се върнете в Русия и да оставите Рудолф на мира? — попита рязко Саманта.

Вместо принца отговори Олга.

— Вие очевидно не искате да станете майка на… — Виктория направи крачка към нея и вдигна камата. — Очевидно не искате да родите незаконно дете.

— Млъкни, Олга — заповяда принц Владимир, преди да се обърне отново към Саманта. — Вече ви казах, че ще оставя брат си да живее спокойно, ако получа нашата Венера. Не искам да го погубя. Все пак сме родени от една майка.

Саманта извади от джоба си торбичка от бяло кадифе и я сложи на масата.

— Ето я вашата Венера. А сега ви моля да бъдете така добър и да напуснете Англия. Да си вървим, сестричке.

Без да кажат дума повече, Саманта и Виктория напуснаха трапезарията. Щом затвориха след себе си вратата, двете хукнаха по коридора, докато се озоваха навън, под яркото пролетно слънце. Почувстваха се сигурни едва когато седнаха в наетия файтон и затвориха вратичката.

— На Парк Лейн! — извика Виктория на файтонджията.

 

 

Рудолф и Робърт бяха на път към Монтагю Хаус. С помощта на несъщия си брат Рудолф искаше да направи опит да убеди Владимир и Олга да признаят развода и да се върнат в Русия. Принцът възнамеряваше да ги остави те да определят цената, но не и да им даде Венерата. Медальонът беше възмездие за съдбата на майка му — той знаеше, че за Фьодор Казанов накитът бе най-ценното нещо на света.

— Добри дошли, ваше височество — каза весело Игор, когато им отвори вратата.

— Искам да говоря с Владимир — рече сухо Рудолф.

Грамадният руснак ги пропусна в къщата и попита с леко смущение:

— Ваше височество, много бих искал да ми кажете как…

— Лейди Саманта открадна ключа за мазето от джоба ви — обясни кратко Рудолф. — Тя е много умела в изкуството да измъква ценностите от хорските джобове.

Игор избухна в луд смях.

— Виж ти! А пък изглежда като благородна дама!

— Предложението ми си остава в сила, Игор — отговори с усмивка Рудолф.

— Ще си помисля — промърмори великанът, докато ги водеше към салона на втория етаж. — Следвайте ме, моля.

— Надявам се, че се чувстваш добре в моята къща — поздрави Рудолф, когато влезе в салона.

— Ти също изглеждаш добре, братко — посрещна го Владимир.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Рудолф.

— Копеле от копелето — обади се Олга. — Колко мило!

Изненадан, че бившата му жена е разбрала за бременността на Саманта, Рудолф се обърна към нея.

Очите му пламтяха от омраза. Как бе могъл да се измами от красивото й лице? Тя беше най-безогледният човек, когото някога беше срещал. Не притежаваше нито капчица мекота и със сигурност нямаше сърце. Безчувствена вещица, която не искаше дори да види дъщеря си. В сравнение с това чудовище в женски образ Саманта беше кралица.

— Не ме гледай така смаяно — изсмя се Олга. — Слугите си приказват с другите слуги и такива новини се разпространяват много бързо.

— Преди малко тук беше очарователната ти годеница — осведоми го Владимир. — Лейди Саманта и сестричката й Виктория бяха любезни да ни направят официална визита.

Когато се спомена името на Саманта, Рудолф се скова. Всяко мускулче в тялото му се напрегна. Обзе го диво желание да се нахвърли върху брат си. В този миг усети на рамото си ръката на Робърт, която го призоваваше към спокойствие.

— Не ти вярвам — процеди през зъби той.

Олга отново привлече вниманието му върху себе си.

— Лейди Саманта искаше да е сигурна, че няма да роди копеле. За повече сигурност беше довела със себе си червенокосата си сестра.

— Каква беше роклята на лейди Саманта, скъпа? — попита с усмивка Владимир и докосна ръката й. — Синя, нали?

— Да, роклята й беше яркосиня.

В сърцето на Рудолф се надигна луд гняв, но по лицето му не пролича нищо. Днес Саманта наистина носеше синя рокля, а той й беше забранил да напуска къщата без негово позволение и без придружител. Какво, по дяволите, я беше накарало да се противопостави на волята му и да дойде тук? Щом се върнеха в къщата на дука, щеше да й се накара здравата.

— Няма да ти дам Казанската Венера — изрече студено той, обърнат към брат си.

— Вече си събираме багажа и ще напуснем Англия след няколко дни — оповести Владимир. — Лейди Саманта беше така добра да ни донесе Венерата.

— Лъжеш — изсъска Рудолф и стисна ръце в юмруци. Ей сега щеше да загуби самообладание. — Саманта никога не би…

Владимир извади торбичка от бяло кадифе и измъкна от нея медальона, за да го размаха под носа на брат си.

Рудолф не повярва на очите си. Саманта го бе излъгала безскрупулно. Нежността и безкористието бяха само маска. Докато се преструваше, че го приема въпреки незаконния му произход, тя беше ковала собствените си егоистични планове. Той й се довери, а тя го предаде. Доказателството за това беше в ръката на брат му.

Саманта беше извършила съдбоносна грешка. От днес нататък той щеше да стори всичко, за да я накара да съжалява за предателството си.

Щеше да се ожени за нея заради бебето и да я затвори в имението си на Сарк Айлънд. Никога вече нямаше да й даде възможност да го измами.

— След като разполагате с Казанската Венера, вероятно няма да имате нищо против да подпишете документ, който удостоверява, че Рудолф и Олга са разведени — обади се спокойно Робърт. — Сестрата на моята съпруга няма нищо общо с вашите караници и не бива да я наказвате с незаконно дете.

Владимир кимна, стана от стола си и донесе лист хартия, мастило и перо от масата в другия край на салона.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Олга. — Според мен е съвсем нормално от копелето да се роди копеле!

— Саманта е сладко момиче и има чувства — отвърна Владимир. — Ти не можеш да го разбереш, скъпа, защото нямаш сърце.

— Аз няма да подпиша — заяви Олга.

— О, ще подпишеш, иначе горчиво ще съжаляваш — каза Владимир и в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.

— Преди да напусна Англия, искам да видя Зара — изсъска Олга, обърната към Рудолф.

— Само в мое присъствие — отговори студено той. — Утре сутринта можеш да дойдеш в дома на дука.

Владимир и подаде документа и перото.

— Подпиши — заповяда той и тя се подчини. След като се увери в подписа й, принцът връчи документа на Рудолф с думите: — Правя го заради лейди Саманта, не заради теб.

— Не очаквах да чуя нещо друго — отвърна сухо Рудолф и наподоби поклон.

— Не бъди твърде строг с нея — посъветва го брат му. — Младата дама имаше сериозни основания да ми даде Венерата.

Рудолф се обърна рязко и напусна салона.

 

 

Следобед Саманта седеше в малкия салон и плетеше одеялце за бебето. Принцът можеше да си позволи да купи стотици пелени, но тази щеше да бъде изработена с любов.

Мисис Суитин, децата и Егидий също бяха в салона. Виктория ги забавляваше със свирене на флейта.

— Суитин, отведете децата горе — заповяда леля Рокси, която влезе забързано в салона. — Саманта и Виктория — веднага в кабинета на дука! Негова светлост иска да ви види.

Саманта усети как в сърцето й се надигна страх, особено като забеляза загрижения поглед на леля си. Погледна сестра си, но Виктория вдигна рамене и безпомощно поклати глава.

Саманта влезе в работната стая на дука и спря като закована на прага. Там присъстваха не само дук Магнъс, Робърт и Рудолф, но и Лондонският епископ.

Бърз поглед към лицето на принца й показа, че нещо не беше наред. Рудолф изглеждаше напрегнат и отсъстващ. При появата й мускулите на бузите му затрепериха.

— Ела тук — заповяда Рудолф и в гласа му звънтеше гняв. — Епископът ще ни венчае.

Сърцето й заби ускорено, обзеха я лоши предчувствия.

— Искаш да се оженим сега? — попита тихо тя. — Боя се, че не те разбирам.

— Няма какво да разбираш — изфуча той. — Доведох епископа да ни венчае.

Саманта поклати глава.

— Аз предпочитам да изчакам.

— Какво? Да родиш копеле?

Саманта го погледна слисано. Откога не го беше чувала да говори подобни грубости?

Защо се държеше така? Защо я плашеше? Очевидно беше бесен от гняв, но тя не знаеше как да го успокои.

— Чакаме — изсъска той.

Саманта поклати глава и се отдръпна, но Рудолф я сграбчи за рамото и я постави до себе си.

— Ще се омъжиш за мен незабавно, разбра ли! И не искам да чувам възражения. Не очаквай помощ от никого в тази стая.

Саманта погледна умолително към леля си, но Рокси избягна погледа й. Същото направи и дукът. Тъй като не очакваше помощ от маркиза, тя заяви колкото можеше по-спокойно:

— Можеш да пуснеш ръката ми. Готова съм да се омъжа за теб.

Рудолф я погледна втренчено, но не пусна ръката й.

— Моля те, причиняваш ми болка — пошепна тя.

Рудолф разхлаби хватката си и се обърна към епископа.

Само след минути епископът ги обяви за мъж и жена. Дук Магнъс изведе духовника от стаята с думите:

— Заповядайте да се чукнем за щастието на новобрачните.

Ние ли сме щастливите новобрачни? — запита се отчаяно Саманта, докато се опитваше да потисне нервното си хихикане. Принцът очевидно се готвеше да я убие.

Всички се държаха странно. Саманта проследи как леля Рокси стисна до болка ръката на Виктория и я издърпа от стаята. Робърт ги последва и грижливо затвори вратата зад гърба си. Саманта остана сама със съпруга си.

Решила, че е по-умно да избяга, отколкото да се бори, младата съпруга също се обърна да си върви, но гласът на принца я спря.

— Ти оставаш тук — заповяда ледено Рудолф. — Трябва да обсъдим много важен въпрос.

Саманта го погледна в очите и в следващия миг си пожела да не го беше правила. Принцът кипеше от гняв. Трябваше веднага да избяга от него.

— Чувствам се зле — заяви тихо тя. — Не можем ли да отложим разговора за по-късно?

— Не — думата я удари като брадва.

Саманта с усилие склони глава. Ако знаеше, че някой ще й се притече на помощ, щеше да изпищи.

— За какво се отнася?

— Ти се противопостави на нарежданията ми — Рудолф стисна болезнено брадичката й и студено я погледна в очите. — Не се опитвай да лъжеш. Знам, че си напуснала къщата без мое позволение и без придружител.

— Имах придружител — защити се Саманта.

— В моите очи сестра ти не е подходящ придружител.

— Съжалявам — пошепна тя. — Не съм искала да се противопоставям на нарежданията ти…

— Къде беше? — попита Рудолф.

Саманта все още не можеше да разбере в какво я обвиняваха.

— Да не мислиш, че съм се срещнала с друг мъж или…

— Не ставай смешна! — изфуча разярено принцът. — Аз съм единственият глупак в Лондон, който позволи на една жалка… — той млъкна рязко, за да преглътне двете думи, които щяха да я наранят най-дълбоко.

Саманта обаче разбра какво щеше да каже мъжът й и се сгърчи, сякаш беше получила удар в корема. Разтрепери се и се олюля, стискайки здраво зъби, за да се пребори с напиращите сълзи.

— Кажи го направо — ти ме смяташ за жалък инвалид — изплака тя. — Защо ми причиняваш това?

Рудолф отново не посмя да изрече съдбоносните думи. Вместо това я притисна към коравото си, немилостиво тяло и заяви:

— Знам, че си откраднала Казанската Венера и си я занесла на брат ми.

— Господи, ти не разбираш! — изплака Саманта, но лицето й се проясни. — Веднага ще ти обясня…

В този момент Рудолф загуби самообладание и я раздруса толкова силно, че зъбите й затракаха. После внезапно я пусна, тя загуби равновесие и щеше да падне, ако не я беше подкрепил.

— Върви си в стаята, а аз ще ида в салона да се чукна с роднините ти за щастието на новобрачните — процеди през зъби той. — Ще продължим по-късно.

Твърде уплашена, за да се противопостави, Саманта се запъти към вратата, но на прага спря и каза:

— Моля те, позволи ми да ти обясня. Изслушай ме, умолявам те!

— Махни се, или ще направя нещо, за което ще съжалявам! — изкрещя Рудолф и в черните му очи блесна дива омраза.

Саманта сведе глава и излезе от кабинета на дука. Докато мъчително куцукаше по коридора към стаята си, по бузите й се затъркаляха сълзи.

Щом стигна в стаята си, първата й грижа беше да заключи вратата. След това се пъхна в леглото си и зачака да разбере какво наказание щеше да измисли съпругът й. Защото той със сигурност щеше да я накаже.

Едно беше ясно: тя щеше да си спомня деня на сватбата си с горчивина и болка. А това трябваше да е най-хубавият ден в живота й.

Рудолф я смяташе за жалък инвалид. Тя му се доверяваше, обичаше го, а той за малко да хвърли в лицето й двете думи, които я нараняваха най-силно.

За първи път в живота си Саманта не се обърна към господа, преди да заспи. Днес нямаше за какво да му благодари.