Патриша Грасо
Амулетът на Венера (15)

15

Той й липсваше ужасно.

След онази сутрин Рудолф очебийно я избягваше. Никога не го заварваше на масата, все едно кога отиваше на закуска. През деня се затваряше в работната стая на дука, за да се занимава със сделките си. Когато седеше с децата в градината, Саманта имаше чувството, че я наблюдава, но щом се обърнеше, той бързаше да се махне от прозореца.

Виждаха се само на вечеря, но веднага след яденето той се извиняваше и напускаше къщата.

Естествено тя беше отлично информирана за светския живот на годеника си, защото всяка сутрин жадно изчиташе страницата за светски новини в „Таймс“. Рудолф или посещаваше по няколко бала на вечер, или отиваше в операта. Една вечер обаче беше вечерял сам с някаква червенокоса актриса, която в момента правеше фурор в Лондон — и то не само на сцената, както твърдеше журналистът.

След като минаха две седмици, Саманта не издържа. Болката беше прекалено силна. Липсваше й мъжът, когото беше опознала в Шотландия, и искаше да си го върне. За разлика от сестрите си тя никога не беше вземала инициативата, но сега съзнаваше, че трябва незабавно да предприеме нещо.

Знаеше, че с караници и мърморене няма да стигне далеч, затова реши да се държи непринудено и да се преструва, че светските изяви на принца изобщо не я интересуват.

Оставаха само две седмици до сватбата им. Една сутрин Саманта застана пред затворената врата на кабинета, зад която се намираше принцът. При мисълта, че трябва да влезе вътре и да говори с него стомахът й се сви на топка. Сърцето й биеше като лудо, ръцете й трепереха, сякаш имаше треска.

Затвори очи, пое дълбоко въздух, вдигна ръка и почука, съзнавайки, че ей сега куражът ще я напусне.

— Влез! — извика принцът.

Саманта изписа на лицето си усмивка и отвори вратата. Той проследи мълчаливо как тя се приближи, накуцвайки, до писалището. Когато намери сили да се огледа, Саманта с облекчение забеляза, че в креслата с високи облегалки седяха двама корабни капитани. Принцът нямаше да откаже на молбата й, за да не се изложи пред служителите си. В присъствието на чужди хора обикновено беше особено учтив.

— С децата решихме да организираме пикник в градината по обед и… — Рудолф я измери с толкова студен поглед, че тя спря насред изречението. Беше готова да се обърне и да побегне от стаята.

— И какво? — попита кратко принцът.

— Мислех, че би могъл да ни правиш компания — добави с треперещ глас Саманта.

— Нали виждаш, че съм зает — каза той, като посочи писалището.

— Трябва да обядваш — настоя тя.

— Не.

— Не обядваш ли?

Леден поглед от черните очи я прониза като с нож.

— Моля те, излез и ме остави да работя — заповяда гневно той.

Вцепенена от страх и унижение, Саманта едва се довлече до вратата. Стараеше се да върви бързо, но краката не й се подчиняваха.

— По дяволите, махни се от стаята и никога вече не влизай тук! — изкрещя Рудолф.

Дълбоко унизена, Саманта сведе глава и лицето й се обагри в червенина.

— Съжалявам, че ти попречих — пошепна едва чуто тя. Без да погледне капитаните, отвори вратата и излезе в коридора. Едва успя да затвори и се облегна трепереща на стената.

— Какво вие, милейди, зле ли се почувствахте? — попита загрижено Тинкър, който изникна по обичая си внезапно.

Никога в живота си не се беше чувствала толкова зле.

— Само една минута — пошепна с пресекващ глас тя. Затвори очи и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Ала моментално отвори очи, когато икономът отвори с трясък вратата на кабинета и извика:

— Ваше височество, лейди Саманта…

— Не! — изплака тя.

— Какво става там, по дяволите! — извика ядосано Рудолф.

— Лейди Саманта се чувства зле — отговори Тинкър.

Саманта обърна гръб на вратата и тръгна по коридора, като се държеше за стената.

— Какво има? — Рудолф се озова с два скока до нея и я хвана за лакътя, за да я подкрепи.

Въпросът я изненада. Само преди минута я беше унижил до непоносимост, а сега не можеше да си обясни какво й е.

— Ще ти помогна да се прибереш в стаята си — каза той.

Саманта премести поглед от ръката му към тъмните му очи.

— Махни ръката си.

Рудолф присви вежди.

— Какво каза?

— Не ме докосвай — обърна се към иконома и попита: — Къде е леля ми?

— Дукесата е в салона — уведоми я Тинкър.

— При нея ли е дукът? — продължи с въпросите Саманта.

— Да, милейди.

— А сега ме извини — каза тя и се опита да мине покрай принца.

— Не те извинявам — той протегна ръка и я хвана за рамото.

— Можете да си вървите, ваше височество — отговори с леден глас Саманта.

Нещо странно светна в очите му, преди отново да скрие чувствата си зад непроницаема маска.

— Ако това в очите ти беше съчувствие, ще те застрелям с пистолета на дука — изсъска Саманта. — Впрочем годежът ни е развален.

— Не, не е.

— Няма да се омъжа за теб! — извика отчаяно тя, усещайки, че губи контрол над себе си. — Не могат да ме завлекат пред олтара, нали? Ако непременно искаш да се ожениш, вземи си онази артистка!

— По дяволите! — изруга Рудолф и я вдигна на ръце. — Не се съпротивлявай — предупреди я той и тръгна към стълбището. — Кажете на Нейна светлост, че племенницата й е изпаднала в истерия и има нужда от нея — нареди той на слисания иконом.

— Веднага ме пусни — заповяда студено Саманта, щом стигнаха на втория етаж. — Искам да отида в салона.

Рудолф спря и я пусна. Сложи ръка на кръста й, за да я подкрепи, но тя изсъска:

— Аз не съм истерична!

— А какво ти е тогава?

— Изпълнена съм със справедлив гняв и се чувствам дълбоко унизена — обясни тя. — Никога вече не се отнасяй към мен с такова неуважение, защото ще те убия — блъсна ръката му и се запъти с твърда крачка към салона.

— Какво ти е, миличка? — попита загрижено леля Рокси, когато Саманта отвори вратата с трясък.

— Трябва непременно да говоря с вас двамата насаме — помоли тя.

— Седни при мен — покани я лелята и посочи мястото до себе си на дивана.

Саманта се отпусна тежко на меката тапицерия и скръсти ръце в скута си. Не знаеше как да започне разговора, без да извади дука от равновесие.

— Разкажи ни какво те измъчва — подкани я с обич дук Магнъс. — Готов съм да ти помогна с всичко, което е във възможностите ми.

Саманта погледна първо него, после леля си.

— Искам — не, трябва — да откажа женитбата.

— Не мога да го допусна — отговори веднага дукът. — Ти си бременна.

— Ти обичаш принца, миличка — намеси се леля Рокси. — Знам, че го обичаш дори много.

— Но принцът не ме обича — възрази потиснато Саманта.

— Напротив, обича те — увери я с усмивка Рокси. — Връзката ви се развива много добре.

— Ние нямаме връзка — отвърна Саманта. — От две седмици не си говорим.

— Казах ти да не обръщаш внимание какво говори, а…

— По дяволите, нали точно това правя! — прекъсна я вбесено Саманта. — Принцът обикаля баловете, посещава операта и вечеря насаме с някаква артистка.

— Но това е добър знак, съкровище! — засмя се леля Рокси.

Саманта ужасено ококори очи, неспособна да разбере какво беше чула току-що. И леля й беше като принца! Всички бяха загубили ума си!

— Принц Рудолф се бори с чувствата си към теб — обясни мъдро Рокси.

— Обаче прекалява и губи чувство за реалност — обясни сухо Саманта. — Само преди минути ме унижи непоносимо пред двама капитани — обърна се към дука и умолително протегна ръце: — Моля ви, Ваша светлост, не мога да се омъжа за него!

— Ще поговоря с него за поведението му спрямо теб — обеща дукът.

— Не искам това — отговори Саманта. — Искам да откажете сватбата.

— Мисли за детето си — посъветва я дукът.

— Разбира се, че мисля за него — извика тя. — Само че баща му от две седмици не ме е питал как се чувствам.

— Толкова ли си равнодушна към детето си, та отказваш да му дадеш името на баща му? — попита откъм вратата Рудолф.

— Откога подслушваш?

— Достатъчно дълго, за да чуя за какво молиш дука.

Саманта стана бавно от дивана, хвърли умолителен поглед към леля си, после прекоси салона и стигна до вратата. Очевидно не можеше да разчита на подкрепа.

— Твоето семейство иска само най-доброто за теб — каза Рудолф, когато тя мина покрай него.

— Обаче ти не си най-доброто за мен, сър.

— Съжалявам да чуя това, принцесо — отвърна тихо Рудолф. — Защото се надявах да участвам в пикника ви.

Саманта погледна дълбоко в тъмните му очи. Той беше снизходителен към нея, защото беше бременна — и защото я съжаляваше. Съжалението беше неин стар познат и тя го разпознаваше навсякъде.

— Пикникът отпада.

— Защо? — попита Рудолф с високо вдигнати вежди.

— Поради липса на интерес.

Саманта напусна салона с високо вдигната глава и изкачи стълбите до стаята си. Заключи се и седна на дивана.

Не биваше да слизам в работната стая и да моля за вниманието му — мислеше потиснато тя. Принцът нито искаше да се ожени за нея, нито я обичаше. Откакто се бяха върнали в Лондон, й го беше показал по много различни начини. Понасяше я само заради бебето, което растеше в корема й. В сърцето й се надигна страшното подозрение, че ако се омъжи за принца, ще прекара целия си живот сама.

Е, няма да съм съвсем сама, опита се да се успокои тя. Имаше Дрейк, Грант и Зара, които можеше да обича. Естествено и бебето.

Болезнена усмивка разкриви лицето й. Семейният й живот щеше да бъде грозна карикатура на момичешката й мечта. Господ беше намерил начин да я накаже с онова, за което си беше мечтала. Трябваше да бъде по-предпазлива в желанията си.

Ако не беше толкова страхлива, щеше да събере нещата си и да се махне оттук. Но как би могла да изостави Грант и Дрейк? Нали родната им майка им беше сторила точно това!

Някой почука силно на вратата й.

Саманта знаеше кой чака отвън. Принцът беше дошъл да й се накара, че се е отнесла неуважително към него пред роднините си. Въздъхна примирено, стана и отиде до вратата.

— Кой е?

— Може ли да вляза? — попита Рудолф.

— Не.

— Искам да говоря с теб.

— Тогава говори.

— Не можем да разговаряме през вратата — възрази той. — Моля те.

Саманта се поколеба, после отвори вратата и отстъпи настрана, за да го пропусне да влезе.

— Остави вратата отворена — помоли тя и направи няколко крачки назад.

— Как си? — попита Рудолф.

Саманта пренебрегна въпроса му.

— С какво мога да ви услужа, ваше височество?

— Искам да знам как си.

— Защо?

Рудолф вдигна рамене.

— Обичайните причини.

— И какви са те? — осведоми се тя.

— Принцесо, ти носиш моето дете.

— О, моля ви, ваше височество — отвърна провлачено Саманта и вдигна отбранително ръка, — бих искала да не ми напомняте за тази грешка.

Ъглите на устата му потрепнаха, но той се постара да потисне усмивката си.

— Искам да се извиня за непростимото си поведение — каза той. — Надявам се да ми простиш.

— Да ти простя непростимото поведение? — повтори хапливо Саманта. — Или баловете, които посещаваш? Или може би операта? И най-вече трябва да ти простя романтичната вечеря на свещи с някаква си артистка, нали?

— Сарказмът ти е разбираем, но не звучи добре — укори я Рудолф.

— Направи си услуга и си потърси годеница, която не умее да чете — отговори сърдито тя.

— Звучиш като ревнива съпруга — засмя се той.

Саманта се усмихна в отговор.

— Преодолях ревността преди цяла седмица.

— И какво идва след нея? — попита с интерес той.

— Отвращение — отвърна тя, неспособна да произнесе думата омраза. — Отвращавам се от теб.

За момент на лицето му се изписа обида, после отново наложи непроницаемата си маска. Как смееше!

— Значи след две седмици ще се омъжиш за човек, от когото се отвращаваш — установи равнодушно принцът. — Подготви се за сватбата си — обърна й гръб и напусна стаята.

През следващите две седмици Саманта упорито избягваше своя годеник. Принцът пък изцяло промени поведението си — непрестанно я преследваше. Не казваше нищо, когато тя не му говореше, но скоро я изнерви, защото постоянно усещаше погледа му в гърба си. Много й се искаше да стои далече от нея, дори да поднови светския си живот. Е, не съвсем.

Макар че поведението му я объркваше, Саманта беше сигурна в едно — нямаше да застане пред олтара и да се омъжи за човек, който не я обичаше.

 

 

Не можеше да се ожени за нея, докато не й кажеше истината — Рудолф беше сигурен в това, както беше сигурен, че сватбеният ден неумолимо наближава.

Рано сутринта на 23 април, толкова рано, че само слугите бяха будни, той изкачи стълбата към стаята на бъдещата си съпруга. Носеше две неща за Саманта: чинийка с парче хляб и кадифена торбичка със скъпоценната диадема, която майка му и баба му бяха носили на сватбения си ден.

Рудолф съзнаваше, че обича дълбоко Саманта, но не е в състояние да й го каже. Когато знаеше, че мъжът има слабост към нея, жената го използваше безмилостно.

Естествено, той не искаше да се ожени, защото беше ожесточен от загубата на Олга. Дали и той някога беше имал идеалистични представи за любовта като Саманта?

Може би да, но беше загубил невинността си твърде отдавна, дълго преди да срещне Олга — вероятно в годината, когато баща му беше затворил майка му в лудница.

Не можеше да се ожени за Саманта, преди да е изяснил фактите. Повтаряше си тези думи през цялото време, докато вървеше към стаята й. Съзнаваше, че бедната Саманта практически няма избор относно женитбата. Тази сутрин обаче щеше да й каже истината и да й даде възможност за избор. Нямаше друг начин — той не можеше да живее със Саманта, ако тя не можеше да живее с истината. През изминалите дни се беше държал далече от нея само защото съзнаваше, че този миг неизбежно ще дойде. Затова се бе погрижил Владимир с наглата си поява в градината на дука.

Рудолф отвори вратата, без да почука, и пристъпи към леглото на Саманта, за да остави чинийката с хляба на шкафчето, както правеше всяка сутрин. Тази сутрин обаче го очакваше изненада: Саманта беше будна.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Рудолф приседна на ръба на леглото и й подаде хляба. Тя се надигна, облегна се на таблата и посегна към чинийката.

— Ти ли ми носеше хляб всяка сутрин? — попита с усмивка тя и Рудолф кимна.

— Преди да се венчаем, трябва да обсъдим нещо важно.

Саманта остави парчето хляб и зачака да чуе думите му.

— Искам да ти разкажа нещо — започна той, без да откъсва поглед от нейния. — След това няма да възразя, ако откажеш да станеш моя съпруга. Самият аз бих предпочел да се оженим и щом се роди бебето, да се разведем.

Това я уплаши. Нима се опитваше да се отърве от нея, преди да са се венчали?

Сватбеният ден трябваше да е най-хубавият ден в живота на жената, но в нейния случай щеше да бъде съвсем различно. Двамата стари познати — тъгата и болката — отново почукаха на вратата й. Трябваше да знае, че този миг ще дойде — нали принцът не я обичаше.

Саманта проследи потиснато как Рудолф стана и прекоси стаята, за да се изправи до прозореца. Защо поне не я гледаше в очите, докато й обясняваше, че не я иска за жена?

Рудолф се обърна към нея и заговори направо:

— Аз не съм човекът, за когото ме смяташ.

— Ти не си принц Рудолф Казанов? — попита объркано тя.

— Искам да кажа, че не съм син на баща си — отговори той. — Аз съм копеле.

Саманта въздъхна тихо и затвори очи, неспособна да понесе болката, която разкриви лицето му. Изненадващото му откритие обясняваше доста неща, които досега бяха загадка за нея. Вече разбираше защо мисълта, че детето им може да се роди извънбрачно, му беше непоносима и го докарваше до лудост, защо брат му искаше да получи Казанската Венера и защо майка му е била затворена в лудница.

Когато отвори очи, Саманта изпита толкова силна болка, че едва не изплака. Принцът й беше обърнал гръб и се взираше през прозореца. Стоеше там със зашеметяващо широки рамене и с високо вдигната глава — гордостта му не позволяваше да прояви слабост, — но изглеждаше безкрайно самотен.

— Е, Саманта, как смяташ да постъпиш? — попита Рудолф, без да я погледне. — Ще се откажеш ли от сватбата, или ще изчакаме, докато родиш? — като не чу отговор, той продължи: — Ако решиш да откажеш сватбата, обещавам да се грижа за теб и за детето до края на живота ти. Парите не са проблем.

Саманта съзнаваше, че той подбира много внимателно думите си — нейният принц изживяваше дълбоко душевно мъчение. Тя трябваше да го успокои и утеши, без да показва съжаление. Стана бавно от леглото и боса прекоси стаята. Сърцето й се пръскаше при мисълта, че го беше нарекла копеле.

Молеше се да намери правилните думи. Ако той повярваше, че тя изпитва към него само съжаление, с брака им щеше да бъде свършено, преди да е започнал.

— Е, Саманта? — попита Рудолф. — Нима моят произход те накара да си глътнеш езика?

— Не, ваше височество — отвърна Саманта, която вече стоеше точно зад него. — Онова, което ме накара да си глътна езика, е твоята глупост.

Рудолф се обърна рязко към нея. Двамата бяха само на сантиметри един от друг и тя виждаше напрежението, което опъваше всички мускули на лицето му.

— Какво каза?

Саманта замахна и го удари с юмрук по гърдите.

— Надявам се това да те вразуми.

— Разбирам гнева ти — пошепна той и я измери с присвити очи. — Но още не си отговорила на въпроса ми.

— Ти нищо не разбираш, нищичко! — извика гневно тя.

— Тогава ми обясни, ако обичаш.

— Нито едно от двете предложения не ми харесва. Няма ли трета възможност?

Тя видя как брадичката и останалите мускули на лицето му се отпуснаха. Когато заговори, гласът му звучеше доста по-спокойно.

— Третата възможност е да се оженим и да живеем заедно, докато смъртта ни раздели.

— Точно това искам — отговори тя.

Очевидно принцът не беше в състояние толкова бързо да проумее истината и да повярва в думите й. Очите му се впиха дълбоко в нейните, за да проверят дали говореше искрено.

— Защо ми казваш това? Сигурно, за да не ме нараниш още повече…

— Защо да бъда добра към мъж, който никога не е бил добър с мен? — попита язвително тя.

— Съжаляваш ли ме?

— Защо да те съжалявам? — попита гневно тя. — Аз съм сакатото момиче, принудено да краде, за да сложи на масата нещо за ядене. Но те уверявам, че по всяко време съм готова да заменя куцането си срещу твоя незаконен произход.

Рудолф й повярва — това пролича по очите му.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение и той я заключи в прегръдките си. Сведе глава да я целуне, но тя се отдръпна.

— Недоверието ти ме нарани — пошепна до гърдите му тя.

— Прости ми, че те прецених толкова погрешно — на устните му изгря усмивка. — Как да те обезщетя за глупостта си?

Обичай ме — отговори безмълвно Саманта и допълни на глас:

— Престани да ходиш без мен по балове и в операта. И в никакъв случай не вечеряй насаме с артистки!

Рудолф избухна в смях. Устата му завладя нейната и той даде израз на желанието си в една-единствена жадна целувка, едновременно дълбоко отчаяна и прещастлива.

— Аз те обичам — пошепна задавено Саманта.

Той я притисна нежно до гърдите си и отговори с лице, заровено в косите й:

— Аз не съм достоен за любовта ти.

Саманта изпита дива болка — толкова силно копнееше да чуе от устата му думи на любов. Облегнала глава на гърдите му, тя каза:

— Значи затова баща ти предпочита Владимир пред теб?

— Да.

Саманта го погледна с усмивка.

— Хайде да хвърлим Венера в Темза.

— Никога не бих го направил — поклати глава Рудолф. — По-скоро бих я дал на Владимир.

— Ако му я дадеш, няма да се омъжа за теб.

Тъмните мъжки очи светнаха развеселено.

— Защо?

— Владимир не я заслужава — обясни Саманта. — Освен това… я си представи, че легендите за Казанската Венера се окажат верни — тогава ти ще бъдеш отговорен, че брат ти ще насели света с дузини малки Владимировци!

Рудолф се засмя, но бързо стана отново сериозен.

— Има още нещо.

Саманта погледна очаквателно в загадъчните черни очи. Вече нищо не можеше да я шокира.

— Знам кой е рожденият ми баща — съобщи сухо Рудолф.

— Е?

— Моят баща е дук Инверъри.

Саманта се олюля. Пред очите й причерня.

— Той… знае ли?

— Да, но аз не искам да се разчува — той сложи ръка върху корема й. — Заради децата ни.

— Нищо чудно, че ми отказа, когато го помолих да отложим сватбата — промърмори Саманта. — Негова светлост със сигурност се е зарадвал да ожени сина си за една толкова прекрасна млада дама.

— Ти наистина си прекрасна — отговори Рудолф и отново я целуна.

В този момент вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлу възмутената леля Рокси.

— Какво правите тук, ваше височество? — извика тя. — Ако видите невестата в деня на церемонията, ще ви стигне нещастие.

— Имам чувството, че нещастието ме напусна веднъж завинаги — Рудолф се усмихна на Саманта и се обърна към леля Рокси: — Донесох на Саманта нещо, което трябва да носи на венчавката.

Принцът сложи ръка на рамото на невестата си и я заведе до масата. Вдигна кадифената торбичка и извади старинна диадема, украсена с диаманти, сапфири и други скъпоценни камъни.

— Баба ми и майка ми са носили тази диадема в деня на сватбата си. Съгласна ли си и ти да я носиш?

— Много добре знаеш какво ще ти отговоря.

Рудолф вдигна ръката й към устните си.

— Ще се видим в църквата.

 

 

В десет сутринта Саманта стоеше с леля си и дука в една странична ниша на катедралата „Сейнт Пол“. Църковният кораб беше изпълнен със звуци на цигулки.

Саманта носеше сватбената рокля на майка си — копринена, обшита с мънички перли, с дълбоко четириъгълно деколте и дълги, широки ръкави. На главата й сияеше скъпоценната диадема, в треперещите си ръце стискаше букетче от портокалови цветове.

— Личи ли коремът ми, лельо Рокси? — попита страхливо тя. — Не искам никой да знае защо се женя толкова набързо.

— Изглеждаш прекрасно, съкровище — увери я нежно лелята. — Господи, още не мога да повярвам, че малката ми Саманта ще стане принцеса!

— Чуй ме, мила, ако скоро не седнеш на мястото си, от сватбата нищо няма да излезе — укори я нежно дукът.

След като леля Рокси отиде на мястото си, дукът поведе Саманта към средната пътека между пейките. Стотици гости изпълваха катедралата, осветена от хиляди свещи.

Саманта погледна пътеката и потръпна. Изведнъж й се стори безкрайно дълга, а като си представи, че ще мине, куцайки по нея под погледите на безброй любопитни, повечето от които изобщо не познаваше, направо й прилоша.

— Готова ли си, мила? — попита дук Магнъс.

Саманта поклати глава и погледна настойника си с разширени от страх очи.

— Не мога да стигна до олтара.

— Стига, Саманта, знам, че обичаш Рудолф и искаш да се омъжиш за него — укори я с нежен глас дукът.

— Разбира се, че го обичам, ваша светлост — отвърна сковано тя. — Но изпитвам ужас, че трябва да мина по тази дълга пътека под погледите на толкова много хора.

— Разбери, скъпа, тази пътека е единственият път към твоя принц.

Саманта погледна в усмихнатото лице на дука и кимна решително. Подаде му ръка, той я стисна здраво и я поведе напред. Ако откажа да вървя, сигурно ще ме повлече за косите, помисли си Саманта и се усмихна развеселено.

След няколко крачки й се зави свят и тя не знаеше дали за това е виновно бебето или страхът й.

Вместо да гледа към морето от лица, които се бяха обърнали към нея, Саманта устреми поглед към принц Рудолф, който стоеше в края на пътеката — пред олтара, където ги очакваше Лондонският епископ.

Рудолф я гледаше втренчено и макар че отказваше да произнесе думите, погледът му беше пълен с любов и нежност.

Принцът изненада и нея, и всички в катедралата, като наруши традицията и пресрещна невестата си на половината път. Вдигна ръката й към устните си и изрече с усмивка:

— Добър ден, принцесо. Готова ли си да станеш моя жена?

— Да, ваше височество — отговори с усмивка Саманта и лицето й се обагри в нежна руменина.

В катедралата се чуха разчувствани въздишки — дамите, които седяха наблизо, бяха видели и чули всичко. Младоженците не им обърнаха внимание — те се чувстваха като единствените мъж и жена на този свят.

Едва когато епископът се покашля многозначително, Рудолф поведе Саманта към олтара. Свещенослужителят се усмихна на новобрачните и отвори молитвеника си.

— Скъпи енориаши — заговори той, — събрали сме се тук пред лицето на бога, за да свържем тези мъж и жена със свещените връзки на брака…

— … ако има някой тук, който може да назове основателна причина против този брак да не се състои, нека се яви сега или да замълчи навеки.

— Аз мога да назова основателна причина — прозвуча женски глас зад тях.

Рудолф и Саманта се обърнаха изненадани. Думите бяха произнесени от екстравагантно облечена руса жена, неземно красива. Тя вървеше бавно по средната пътека между редиците пейки. Походката й беше грациозна, изпълнена със самочувствие.

— Коя сте вие? — попита епископът.

— Аз съм съпругата на принц Рудолф — отвърна с усмивка русата красавица. — Според мен това е основателна причина тази женитба да не се състои.

Саманта направи крачка назад, сякаш беше получила удар. Чу ужасените викове на леля си и сестрите си, възмутените възражения на дука и маркиза, развълнуваното мърморене на стотиците гости. Главата й забуча непоносимо.

Жената на принца беше още жива и стоеше пред тях! От гърлото й се изтръгна задавено хълцане. В този миг единственото й желание беше земята да се разтвори и да я погълне. С какво беше заслужила това унижение пред очите на целия свят?

— Олга — произнесе ледено Рудолф.

— Изненадваш ме, Рудолф. Винаги си бил толкова взискателен към жените — изрече принцесата, докато измерваше Саманта с пренебрежителен поглед. — Как си паднал толкова ниско, че да се ожениш за тази жалка саката женичка?

Саманта втренчи поглед в русата жена. Целият й досегашен живот, изпълнен с мъчения, разочарования и унижения, беше нищо в сравнение с онова, което трябваше да изтърпи в този миг.

Моля ти се, господи, изплака вътрешно тя, направи така, че да загубя съзнание. Не мога да понеса тази болка.

Тя се опита да издърпа ръката си от тази на принца, но той не я пусна.

— Не е това, което си мислиш — изрече с треперещ глас той. — Олга и аз…

Вместо гласа на принца Саманта чу само прибоя на океанските вълни, които се удряха оглушително над главата й. Подът под краката й изчезна и милостивият Бог най-сетне я дари с дълбоко безсъзнание.