Патриша Грасо
Амулетът на Венера (17)

17

Защо Рудолф не искаше да я изслуша?

Откакто беше затворена в стаята си, Саманта непрекъснато си задаваше този въпрос.

Седеше на дивана пред камината и се взираше в тънката, почти прозрачна нощница, ушита специално за първата й брачна нощ. Предназначението й беше да изглежда изкусителна.

Сърцето й преливаше от отчаяние. Когато първият пристъп на плач се уталожи, тя реши да се измие хубаво и да облече нощницата. Все пак това беше първата й брачна нощ и тя беше убедена, че принцът ще дойде при нея, за да му обясни всичко.

Оттогава бяха минали часове. Шумовете от вечерята бяха отдавна заглъхнали, цялата къща вече спеше.

Само тя не можеше да заспи. Макар да беше смъртно уморена, болката й нямаше да намери спасение в съня.

След дълго чакане Саманта си каза, че непременно трябва да изглади недоразумението, което стоеше между тях. Взе една свещ и се запъти към вратата.

Пред стаята на Рудолф се поколеба, но накрая отвори вратата. Трябваше да увери сама себе си, че няма от какво да се страхува — тя го обичаше, той също изпитваше нещо към нея. Днес беше бесен от гняв, но беше длъжен да изслуша жената, която носеше под сърцето си неговото дете.

Саманта влезе в тъмната стая и остави свещта на масичката. После погледна към леглото.

Спалнята беше празна, леглото неизползвано.

Объркването й растеше бързо. Къде беше Рудолф? Да не би да се бе преместил в друга стая, за да е далече от нея?

Когато се обърна да излезе, дъхът й спря — в рамката на вратата стоеше не друг, а съпругът й. Облечен официално, фантастично красив. Очите му бяха втренчени в лицето й.

— Сигурно си дошла тук да откраднеш нещо? — попита тихо той.

— Защо си облечен така в този час? — попита смаяно тя.

Рудолф влезе в стаята, без да бърза. Огненият му, пронизващ поглед се плъзна по тялото й, едва прикрито от прозрачната нощница. В очите му нямаше любов, нямаше дори желание, а само трудно потискан гняв.

— Тук аз задавам въпросите — отсече студено той. — Попитах дали си дошла в стаята ми да откраднеш нещо.

— Очаквах ти да дойдеш в стаята ми — отвърна Саманта и се опита да изправи глава.

Жестоката му усмивка предизвика студени тръпки по гърба й.

— Нашият брак бе консумиран още преди венчавката. Доказателството расте в корема ти.

Саманта замълча. Не можеше да измисли подходящ отговор. Трескаво затърси магическата дума, която можеше да срути стената, издигната между тях.

— Искам да обясня какво се случи днес — започна с треперещ глас тя и протегна ръка към него.

Рудолф сведе поглед към ръката, простряна умолително към него, но в следващия миг й обърна гръб. Свали жакета си, развърза вратовръзката и я хвърли на пода. Саманта изпита чувството, сякаш беше захвърлил не нещата си, а нея.

— Нямам ни най-малко желание да слушам лъжите ти в три часа сутринта — изрече ледено той. — Върни се в стаята си.

— Но аз трябва да ти обясня! — извика отчаяно тя и направи крачка към него.

Рудолф се обърна към нея и студеният му поглед я закова на място.

— Търпението ми е изчерпано, принцесо — той улови брадичката й с два пръста и я погледна в очите. — Днес ти се закле пред бога и пред хората, че ще ми се подчиняваш. Защо престъпваш клетвата си?

Саманта го погледна мълчаливо. В очите му нямаше и капчица любов и топлота. Само желание да й причини болка.

Минаха няколко мига, без някой да наруши мълчанието. Принцът я пусна и скръсти ръце на гърба си.

Саманта се поколеба още миг, после се запъти към вратата.

— Защо не искаш да чуеш какво имам да ти кажа? — опита тя за последен път.

Рудолф сякаш не чу въпроса й.

— Ако още веднъж те заваря в стаята си, няма да бъда толкова милостив — проговори предупредително той.

Саманта сведе поглед към пода. Знаеше, че той я наказва, и може би го заслужаваше — нали не беше нищо повече от жалко сакато същество.

— Тази нощ нямам нужда от теб — заключи Рудолф. — Можеш да си вървиш.

— Ще съжаляваш за това, което ми причиняваш! — пошепна тя и гласът й беше задавен от болка. — Никога няма да ти простя — и излезе от стаята с гордо вдигната глава.

Държах се като копеле, каза си отвратено Рудолф. Жестокостта, с която наказваше жената, която обичаше, му причиняваше гадене. Ала Саманта го бе предала. Открадна медальона на Венера, за да го предаде на омразния му брат и бившата му жена. При това отлично знаеше, че накитът е изключително ценен за него.

Не можеше и нямаше да й прости предателството. Отново изпита непобедимото желание да я нарани така дълбоко, както го беше наранила тя.

 

 

Когато се събуди на следващата сутрин, Саманта автоматично посегна към парчето хляб на нощното си шкафче, но там нямаше нищо.

Сърцето й натежа. Човекът, за когото беше омъжена от един ден, я мразеше и болката от предателството му бързо погребваше мечтата за собствено семейство, която я крепеше в трудните дни.

Защо господ я наказа, като й определи за съпруг човек, който я мразеше? Вярно, че някога беше принудена да краде, за да има какво да яде, но в основата си не беше лош човек.

Ти си само една жалка саката, напомни си тя. Дори съпругът й беше на това мнение.

След известно време Саманта събра сили да стане и да се облече. Може би на закуска щеше да й се удаде възможност да каже истината на Рудолф.

Тогава в гърдите й се надигна старата Дъгласова гордост. След онова, което й беше причинил вчера, принцът не заслужаваше обяснение. Нека да вярва, в каквото иска! Дано вече се е нахранил, за да не се срещнат в трапезарията. Тя се нуждаеше от душевен мир много повече, отколкото от своя принц.

В отчаян опит да повдигне духа си Саманта облече рокля в нежнорозово. Когато слезе в трапезарията и завари там съпруга си, се постара да остане равнодушна.

Без да го удостои с поглед, тя пристъпи към бюфета.

— Добро утро, Тинкър — поздрави тя иконома с топла усмивка.

— Добро утро, лейди Саманта.

— Тя не е лейди Саманта — обади се рязко Рудолф.

И Саманта, и Тинкър го погледнаха изненадано.

— А коя е? — осведоми се любезно Тинкър.

Рудолф се обърна неохотно към съпругата си, без да скрива колко трудно понасяше присъствието й.

— Тя е нейно височество принцеса Саманта.

— Най-покорно моля за извинение, ваше височество — поклони се Тинкър.

— Не е нужно да ме наричате така — усмихна се тя.

Рудолф удари с юмрук по масата и двамата насреща му потрепериха.

— Щом аз казвам, значи трябва.

Саманта не отговори. Макар че присъствието на мъжа й само за минути беше отнело апетита й, тя си взе малко бъркани яйца и хлебче с масло.

Когато се обърна към масата, избра място не до Рудолф, а в другия край. Докато с мъка отхапваше от хлебчето си, непрекъснато поглеждаше бдително към съпруга си, защото не знаеше какво ще му хрумне в следващия миг.

Тинкър отиде при нея и сложи сутрешния вестник до чинията й.

— Негово височество нареди да ви дам това.

— Благодаря, мистър Тинкър.

Саманта прелисти страниците и с непринуден вид зачете светските новини на трета страница. Можеше само да се надява, че днес по изключение журналистите бяха избрали друга жертва.

Вниманието й бе привлечено от съобщението за бала у лейди Рандолф.

„Принц Рудолф предостави и руската си жена, и английската си годеница на съдбата им и прекара вечерта на бала у лейди Рандолф, където танцува до късна нощ с най-желаните лондонски красавици. Ако се съди по броя на обожателките му, принцът вече е между най-търсените мъже в столицата. Ще успее ли някоя да го спечели или не?“

В гърдите на Саманта пламна гняв. Младоженецът беше прекарал първата си брачна нощ в танци с най-известните лондонски красавици!

— Ваше височество, да не би да искаш да ме наведеш на глупави мисли? — попита невинно тя, като посочи вестника.

— Какво имаш предвид? — попита хладно той.

— Може да последвам примера ти — обясни тя.

— По-добре не започвай да си играеш с мен — отвърна той. — Ще загубиш.

Саманта вдигна едната си вежда.

— Говоря сериозно.

— Опитай и ще те изпратя…

Саманта изненадващо скочи от мястото си и столът й се преобърна.

— Къде ще ме изпратиш, в лудница ли? — изкрещя тя. — Ти си този, който е загубил ума си. Прекарал си първата ни брачна нощ на бала у лейди Рандолф, танцувал си с лондонските красавици! Господи, как ми се иска никога да не те бях срещала!

— Свърши ли? — осведоми се Рудолф с подобие на усмивка.

Саманта не отговори. Очите й се напълниха със сълзи и тя сложи ръка на гърлото си в напразен опит да се пребори с гаденето, което я връхлетя изведнъж. След това се запъти към вратата.

— Стой! — заповяда Рудолф.

Саманта спря като закована и бавно се извърна към него. За съжаление не успя да скрие докрай любовта и надеждата, които блеснаха в очите й.

Рудолф се облегна назад.

— Господи, понякога си наистина досадна — изрече с презрение той. — Нищо друго ли не можеш, освен да плачеш и да повръщаш?

Надеждата и любовта бяха изместени от диво отчаяние. Раменете на Саманта се превиха от тежестта на жестокостта му, но сърцето отново не й позволи да го нарече копеле. Не беше в състояние да му причини болка.

— Е?

— Очевидно не — пошепна тя, обърна се и тежко закрачи към вратата.

— Браво, ваше височество — обади се Тинкър от бюфета. — Можем ли да се надяваме на повторно изпълнение?

— Какво казахте? — Рудолф погледна смаяно възрастния иконом.

Тинкър му отвърна с мълчание.

— Донесете ми още една чаша кафе — заповяда принцът.

Икономът го погледна втренчено и отговори:

— Вземете си я сам — и излезе от трапезарията с гордо вдигната глава.

 

 

Следобед Саманта седеше между мисис Суитин и Егидий на каменната пейка в градината. Грант, Дрейк и Зара се гонеха весело по моравата и тя ги наблюдаваше с радост.

— Дрейк, не бива да буташ Зара! — извика Саманта. — Трябва да бъдеш много внимателен с малките момиченца.

— Ще позволите ли да се присъединя към вас, лейди Саманта? — попита добре познат глас.

Саманта се обърна и видя Александър Емерсън, който вървеше през градината. Посрещна го с любезна усмивка, защото знаеше, че в негово лице има приятел, на когото винаги може да разчита.

— Много бих искал да поговорим на четири очи, ако не възразявате — помоли Александър и улови ръцете й.

Саманта кимна.

— Суитин, заведете децата в къщи. Дайте им нещо за пиене.

— Хайде, дечица! — извика бавачката. — Ще пием ябълков сок.

Саманта ги проследи с поглед, докато излязоха от градината. След това посочи мястото до себе си.

— Седнете, милорд. Радвам се да ви видя отново.

— Имам делова работа с негова светлост и реших да дойда няколко минути по-рано, за да ви видя — обясни Александър. — Как се чувствате?

Саманта направи опит да се усмихне, но долната й устна затрепери и очите й овлажняха.

— Горе-долу — отговори с треперещ глас тя и допълни: — Сигурно сте чели статията в „Таймс“ за фиаското в църквата.

— Знаете ли, Саманта, леля ви вече няколко пъти ми загатва, че би искала да се оженя за Виктория, но ако имате нужда от баща за детето си, аз съм готов да се оженя за вас и да се грижа за бебето — каза Александър, чиито лешникови очи бяха пълни със съчувствие.

Добротата и нежността му бяха твърде много за Саманта. Той беше толкова мил с нея, а тя му се отплати, като скочи в леглото на принца.

Когато Саманта избухна в сълзи, Александър сложи ръка на рамото й.

— Кажете ми какво става — помоли той. — Ако мога да ви помогна по някакъв начин…

Саманта поклати глава.

— Вчера с Рудолф сключихме брак в къщата на дука. А ми се иска никога да не го бях срещала!

— Кажете ми с какво мога да ви помогна и ще го сторя — обеща Александър.

— Първото, което ще направите, е да свалите ръцете си от съпругата ми — изсъска Рудолф, който изникна сякаш от нищото.

Саманта моментално се отдръпна от Александър. Знаеше, че принцът е способен на всичко.

Едрият рус мъж скочи от пейката и застана пред Рудолф.

— Защо младата ви съпруга изпитва нужда да се изплаче в прегръдката на друг мъж? — попита предизвикателно той. — Какво сте й сторили?

— Моят брачен живот не ви засяга ни най-малко — изфуча раздразнено Рудолф.

— Не съм съгласен с вас — отговори твърдо Александър.

— Няма да търпя насилие в дома си — обади се дук Магнъс, който също се появи изневиделица в градината.

— Ваша светлост, само попитах лейди Саманта как се чувства и тя избухна в сълзи — обясни Александър Емерсън. — Нещо не е наред.

— Каквото и да е, вината е изцяло на Саманта — отговори спокойно дукът и се обърна към принца: — Имам делова работа с Алекс и го поканих в дома си. Нямате ни най-малък повод да го предизвикате на дуел. Защо не се погрижите за жена си? — дукът хвърли сърдит поглед към Саманта и тя разбра, че обвинява нея за враждебността между двамата мъже.

— Не знам дали мога да ви оставя насаме с него — промърмори Александър.

Саманта кимна, но не беше в състояние да произнесе нито дума. Щом дукът и Александър влязоха в къщата, тя сведе глава към земята, защото не искаше да гледа съпруга си в очите. Когато Рудолф заговори, в гласа му липсваше предишната враждебност.

— Вече реших как ще те накажа.

— Нали няма да направиш нещо, което би могло да навреди на бебето? — попита Саманта и в очите й блесна страх.

Очите на принца потъмняха още повече.

— Никога не бих те ударил, принцесо — подаде й ръка, както беше сторил в онази първа вечер на бала, Саманта сложи ръката си в неговата и стана от пейката.

— Ела с мен — каза той и я поведе към къщата. — Ще останеш в стаята си, докато Владимир напусне Лондон. Щом се уверя, че е заминал, ще се нанеса в Монтагю Хаус, а ти ще живееш сама в имението ми на Сарк Айлънд. Ще дойда при теб за раждането на детето ни.

Щом стигнаха до стаята на Саманта, Рудолф отвори вратата и леко я бутна вътре. Тя се обърна и попита с надежда:

— А какво ще кажеш на децата?

— Все ще ми хрумне нещо — отвърна небрежно той.

Саманта кимна и влезе в стаята си. Ала след секунди се обърна като ужилена, защото чу как ключът се превъртя в ключалката. Сега наистина беше негова пленница, а той беше твърдо решен да я отдалечи от живота си. На Сарк Айлънд щеше да бъде още по-зле, защото там щеше да бъде заобиколена само от слугите на принца, без нито един приятел наблизо.

Саманта седна на дивана и посегна към плетката си. След време някой почука на вратата й и тя се надигна, за да прекоси стаята.

— Кой е? — попита глухо тя.

— Тори.

— Принцът ме заключи — обясни Саманта. — След няколко дни ще ме изпрати в имението си на Сарк Айлънд.

— А той?

— Той ще остане тук.

— Ще го принудя да чуе истината!

— Остави — помоли примирено Саманта. — След последната нощ вече не го искам.

— Какво се е случило?

— Отидох в стаята му тъкмо когато той се завърна от светските си забавления — отвърна горчиво Саманта. — Отказа да чуе обяснението ми и ме изхвърли — гласът й затрепери и тя добави бързо: — Той ми причини голяма болка и искам да си отида вкъщи.

— Твоят дом е тук.

— Не. Ще се върна в къщата на родителите ни.

— Нима ще живееш там съвсем сама? — попита изненадано Виктория.

— Обещавам, че един ден ще се върна — усмихна се Саманта. — Може би, когато си отида, Рудолф ще погледне на връзката ни по друг начин и ще ми прости.

— Да ти прости? По дяволите, той трябва на колене да те моли за прошка! — изфуча сестра й като разярена котка. — Добре тогава. Днес ще изнеса храна от кухнята и ще я откарам в Примроуз Хил. А утре ще ти помогна да избягаш.

— Но как ще отворим вратата? — попита отчаяно Саманта.

— Няма да се занимаваме с вратата. Ще излезеш през прозореца и ще се спуснеш по дървото.

— Стаята ми е на третия етаж — напомни й страхливо Саманта. — Ами ако падна?

— Тогава вече няма да се измъчваш заради скъпия си принц.

— Какво говориш? — извика с треперещ глас Саманта. В гърдите й се надигна паника.

— Това беше само шега, глупаче — отвърна през смях Виктория. — Аз ще се покатеря на дървото и ще ти помогна. Искам тази вечер да приготвиш една чанта с най-необходимите дрехи.

— Тори?

— Какво има още?

— Обичам те, сестричке.

— И аз те обичам, Саманта.

Без да се бави, Саманта събра няколко рокли и бельо в пътната си чанта и я скри под леглото. След това облече нощницата си и се пъхна в леглото, за да обмисли на спокойствие следващия ден. Дали имаше сили да се спусне по дървото, без да навреди на бебето си? Дали Дрейк и Грант щяха да помислят, че ги е изоставила? Как щеше да реагира Рудолф, когато откриеше, че затворницата е изчезнала?

Късно вечерта Саманта седеше на един стол до прозореца и плетеше одеялцето си, когато вратата се отвори. Макар че не вдигна поглед, тя усети влизането на принца с всяка фибра на тялото си.

Рудолф постави на масата табла с вечеря. Когато Саманта най-сетне се обърна, той стоеше в средата на стаята с ръце в джобовете и я наблюдаваше.

— Как можеш да работиш без светлина? — попита той.

— Не е нужно да виждам онова, което правя — обясни спокойно тя.

— Какво плетеш?

— Одеялце за бебето.

— Синьо? — на устните му се появи усмивка.

— Ти вече имаш дъщеря — отвърна Саманта. — Затова реших, че би искал следващото ти дете да е син. Ако предпочиташ да изплета розово одеялце…

— Все ми е едно.

Очевидно жена му се стремеше да му угажда във всичко, защото се страхуваше от него. Доскоро беше убеден, че ще се чувства много по-добре, ако я накара да се бои от него, но се оказа, че се е излъгал. Чувстваше се ужасно зле.

— Лека нощ — промърмори той и се запъти към вратата.

— Лека нощ, ваше височество.

Когато Рудолф най-после се прибра в стаята си, беше вече късна нощ. Нарочно беше посетил няколко светски забавления и не беше пропуснал нито танц, за да има съпругата му какво да прочете на следващата сутрин в „Таймс“.

Той спря пред вратата на спалнята й и извади ключа от джоба си. Влезе тихо и спря пред леглото й, за да я погледа.

Спящата Саманта приличаше на ангел и никой нямаше да повярва, че в гърдите й биеше сърце на коварна предателка.

Рудолф внимателно отметна завивката и сложи ръка върху корема й, където растеше детето му. Все по-силно желаеше обстоятелствата да бяха други. Каква беше причината, че всички жени го лъжеха и мамеха?

Не биваше да допуска да се стигне до там, но той й бе повярвал. През дългите самотни години след предателството на Олга беше държал сърцето си заключено, докато един ден в живота му не докуцука Саманта.

— Моят принц — промълви с лека въздишка спящата и миглите й затрепкаха. — Остани при мен.

Рудолф потрепери. Ако не беше убеден в противното, в този момент щеше да повярва, че тя го обича истински.

С чувството, че Саманта е спечелила днешната битка, той напусна стаята.

Сърцераздирателните й хълцания го преследваха почти до ранни зори.