Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъглас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Charm a Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Rositsa (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Патриша Грасо. Амулетът на Венера

ИК „Ирис“, София, 2003

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–074–9

История

  1. — Добавяне

3

В мазето вонеше отвратително. Всичко извън светлинния кръг на фенера тънеше в пълен мрак. Саманта предпочете да не се замисля за онова, което се криеше по ъглите.

Рудолф я скри зад гърба си и се обърна към Игор.

— Оставете ни фенер! Заради дамата.

Едрият руснак даде знак на единия от мъжете да остави фенера. После бръкна в джоба си и промърмори недоволно:

— Къде по дяволите, са проклетите ключове? — след като не ги намери, извика през рамо на помощника си: — Върви да донесеш резервните! А ти — обърна се той към другия — донеси водка, сирене и хляб.

— Наистина ли ще им оставиш и ядене? — изненада се мъжът. — Какво прахосничество.

Игор изръмжа като мечка и направи крачка към съучастника си, който побърза да изпълни заповедта.

— Прощавайте за мизерния подслон — проговори учтиво руснакът и направи лек поклон пред принца. — Владимир ще пристигне след ден или два. А, ето я и вечерята.

— Няма ли хайвер?

— Боя се, че не, ваше височество.

— Знаеш ли, Игор, винаги съм те харесвал — засмя се Рудолф. — Ако един ден престанеш да работиш за брат ми, с удоволствие ще те взема в дома си.

Преди великанът да е успял да отговори, англичанинът, който трябваше да донесе вечеря, каза:

— Мъртвите нямат дом — и посегна към калъфа с цигулката. — Сигурно ще ни дадат добри пари за това.

— Само през трупа ми! — изпищя Саманта и се вкопчи в калъфа с всички сили.

Юмрукът на Рудолф улучи негодника в рамото и той трябваше да пусне цигулката. В същия миг Игор го сграбчи за врата и го запрати към стълбата.

Мъжът изпъшка и се запрепъва по тесните стъпала. Мина покрай приятеля си, който се появи с връзка ключове и извика победоносно:

— Намерих ги!

— Пийнете водка, ваше височество — каза Игор, изкачи стъпалата, затвори грижливо вратата на избата и заключи.

Саманта проследи как принцът вдигна фенера и се огледа търсещо. Очевидно не откри възможност за бягство, защото остави фенера на пода и кимна примирено.

— След ден или два ще имате съмнителното удоволствие да се запознаете с брат ми Владимир. Много съжалявам, че бяхте въвлечена в спора ни.

Без да обръща внимание на праха и мръсотията, Саманта приседна на последното стъпало.

— Още не мога да повярвам, че седя тук, вместо да празнувам годежа си — промълви тя. — Сега Александър със сигурност няма да се ожени за мен.

— Вие не го обичате — отсече принцът. — И доколкото чух, той също не ви обича.

— Бракът няма нищо общо с любовта — обясни назидателно Саманта. — Любовта е лукс, който си позволяват твърде малко хора… например красивите, богати принцове.

— Благодаря за комплимента — Рудолф се поклони тържествено. — Въпреки това продължавам да твърдя, че вие заслужавате съпруг, който да ви обича.

— Защо ме излъгахте за вратичката на каретата? — попита сърдито тя, без да реагира на забележката му.

В отговор принцът се направи, че не е чул последните й думи.

— Защо дори не трепнахте, когато онзи тип ви нарече несръчна? — попита той.

Саманта въздъхна тежко.

— Защото съм свикнала с подобни забележки. Хората са безмилостни към сакатите.

— Вие не сте саката!

— Да не сте сляп? — извика ядосано тя. — При ходене влача единия си крак.

— Не смейте да ми говорите неуважително — парира я веднага той. — Аз съм руски принц.

— И то дяволски досаден — отвърна още по-гневно тя. — От къде на къде си присвоявате правото да преценявате поведението ми? Изчезнахте за цели шест месеца, после изведнъж се появихте отново, за да разрушите плановете ми за бъдещето и да ме забъркате в тази ужасна история с отвличане!

— Вече се извиних за това — изрече хладно принцът.

— Но аз не съм ви простила.

Рудолф седна до нея на стъпалото и я погледна объркано.

— Не трябва ли да приемете извинението ми?

Саманта смаяно обърна глава към него.

— Ваше височество, досега извинявали ли сте се изобщо на някого?

— Не си спомням — Рудолф отпи глътка водка и й предложи бутилката.

— Знаете, че не понасям алкохола — отвърна с достойнство Саманта. — А сега ще ми кажете ли защо собственият ви брат иска да ви убие?

— Владимир винаги ми е завиждал. Иска да има нещо, което притежавам аз, и е готов да върви през трупове, за да се сдобие с него.

Саманта не можа да си представи какво беше толкова важно, че някой да убие брат си заради него. Нали не ставаше въпрос за английския трон.

— Какво е това ценно нещо? — попита любопитно тя.

— Аз притежавам Казанската Венера — отговори кратко принцът.

„Върнете Венера на законния й собственик или ще си понесете последствията.“ Игор бе изрекъл тези думи вечерта на бала у семейство Емерсън.

— Казанската Венера е златен медальон, в който е гравирана Венера, държаща ръката на сина си Купидон — обясни с видима гордост Рудолф. — Накитът е собственост на семейството ми от петстотин години и се предава от бащата на първородния му син. Казанската Венера носи на собственика си богатство и плодородие.

— Защо не му я дадете за някое време докато й се насити? — предложи делово Саманта.

— Брат ми вече открадна някои от притежанията ми — отговори Рудолф. — Медальонът не се дели.

— Но след като баща ви я е завещал на вас, не разбирам как брат ви…

— Баща ни е още жив — прекъсна я Рудолф. — Когато напуснах Русия, аз взех Венера с мен.

— Откраднали сте я от баща си?

— Естествено, че не — гласът на принца прозвуча шокирано. — Взех само онова, което ми принадлежи.

— Защо тогава Владимир смята, че медальонът се полага на него? — попита Саманта.

— Откъде мога да знам какво става в главата на брат ми? Знам само, че сърцето му е изпълнено с омраза към мен — Рудолф я прегърна и я привлече към себе си. Телата им бяха обезпокоително близо. Топлината и смущаващата миризма на санталово дърво се съюзиха срещу нея: Саманта усети как попадна под магията на принца и си пожела да усети целувката му.

В следващия момент сърдито си заповяда да се овладее. Само слабоумен човек можеше да мисли за целувки в този зандан.

— След като скоро ще се простим с живота — прекъсна мълчанието принцът, — бихме могли да прекараме тази нощ, като се любим, какво ще кажете, скъпа?

Саманта го зяпна със смесица от неверие и неприкрит гняв.

— Очевидно идеята ми не е добра — призна Рудолф, но усмивката, която играеше на устните му, не издаваше ни най-малко разкаяние. Следващите му думи я изненадаха, тъй като отразяваха собствените й мисли: — Много бих желал обстоятелствата да бяха различни. Желая го и за двама ни.

— Аз също, ваше височество.

Известно време двамата седяха мълчаливо. Саманта облегна глава на рамото му и се вслуша в шумовете от стъпки над главите им. Скоро в къщата се възцари тишина.

— Струва ми се, че похитителите ни си легнаха — пошепна Саманта, извади от джоба си ключ и го показа на принца. — Ще тръгваме ли?

Рудолф остана със зяпнала уста.

— Откъде го имате?

— От джоба на Игор, когато паднах върху него — обясни гордо тя.

— Какво щастие, че се спънахте.

— Какво ти щастие — възрази тя и улови ръката му. — Спънах се нарочно — тя извади от ботуша си тънка кама и заяви: — Готова съм.

— Носите кама в ботуша си? — изуми се още повече принцът.

Саманта помисли, че се е учудил, защото не я е извадила по-рано.

— Камата не би постигнала нищо срещу пистолета на Игор.

— Вие сте съвсем различна от почтената млада дама, с която танцувах на бала у Емерсън — установи с усмивка Рудолф.

Саманта изкачи стъпалата и вдигна високо фенера, за да може спътникът й да отключи вратата. Той отвори предпазливо, огледа пустия коридор и бързо изведе Саманта през страничната врата навън. Момичето остави фенера, за да затрудни евентуалните преследвачи. Двамата затичаха по тъмните улици и скоро оставиха къщата с похитителите далече зад себе си.

— Как ще стигнем оттук до Монтагю Хаус? — попита след малко принцът.

— Трябва да вървим на запад — Саманта се уви в дебелата си наметка и хвърли поглед към спътника си, който нямаше палто. Разтвори бързо наметката и му махна подканващо.

Той я погледна смаяно. Очевидно не бе очаквал, че тя ще раздели наметката си с него. Сигурно не е свикнал хората да се държат мило просто така, каза си тъжно Саманта.

— Наметката е необходима повече на вас, отколкото на мен — отговори той и поклати глава.

— Елате да се загърнем, ваше височество — заповяда Саманта. — Предстои ни дълъг път.

— Ще замръзнете — продължи да възразява той.

— Топлината на тялото ви ще го предотврати.

Рудолф се ухили, застана до нея и заметна единия край на наметката върху дясното си рамо, докато Саманта държеше здраво другия. Едва когато усети как ръката му обхвана талията й, тя осъзна, че за да споделят наметката, двамата трябваше да вървят съвсем близо един до друг.

— Нека аз да нося калъфа с цигулката — предложи Рудолф.

— Не е необходимо — възрази тя.

— Настоявам — принцът взе калъфа от ръката й и вдигна поглед към осветеното от луната небе, по което блещукаха безброй звезди. — Чудесна нощ за приключение — засмя се той.

Нощта е чудесна, защото той е до мен, каза си меланхолично Саманта.

Стигнаха в Монтагю Хаус към десет. Къщата беше в близост до Бедфорд Скуеър.

— Ето я — обяви гордо Рудолф.

— Ще помолите ли кочияша си да ме откара у негова светлост на Парк Лейн?

— Трябва да останете при мен — възрази твърдо той. — Игор и хората му със сигурност ще тръгнат да ни търсят.

— У негова светлост съм на сигурно място — настоя Саманта.

— Тъй като сте в състояние да разпознаете похитителите ни, вие сте в голяма опасност — предупреди я принцът и я поведе по широкото стълбище към парадния вход.

Последната забележка й вдъхна страх, но тя не искаше да се откаже току-така от мечтата на живота си.

— Може би ще стигна навреме за…

— Животът ви е по-важен от годежа с Александър Емерсън — прекъсна я сърдито Рудолф.

Саманта се примири с желязната логика на аргументите му и обезкуражено сведе глава. Без повече възражения му позволи да я въведе във входното антре на Монтагю Хаус и дори изпита известно облекчение, когато тежката врата се затвори зад тях.

— Карл! — извика принцът.

След миг се появи тъмнокос мъж.

— Най-после се върнахте, ваше височество — изрече вместо поздрав той. — Очаквах ви по-рано.

— Сервирай ни в трапезарията — нареди принцът. — И ми изпрати Борис и Елка.

— Веднага, ваше височество.

Рудолф поведе Саманта по коридора и двамата влязоха в обзаведената с вкус трапезария. Настани я на стола до своето място. Веднага щом принцът седна, влязоха тримата слуги със студено печено, сирене, хляб и бутилка водка.

Саманта прецени, че Карл е на възрастта на принца, докато Борис и Елка бяха около четиридесетте.

— Току-що се измъкнахме от лапите на Игор — съобщи Рудолф и слугите изохкаха ужасено. — Владимир ще пристигне в Лондон утре или вдругиден — принцът се обърна към Елка и Борис: — Вие ще отидете да вземете мама и детето. Карл ще ви откара на кораба ми. Кажете на капитана, че съм заповядал да се върнете на Сарк Айлънд. Корабът да остане на острова. Карл, събери ми багажа, приготви храна за из път и нареди да впрегнат.

— Веднага, ваше височество — отговори Карл и тримата слуги излязоха от трапезарията.

— Знаете ли място, където можем да се скрием? — попита замислено принцът.

— Аз няма да се крия заедно с вас! — възрази възмутено Саманта. — Доброто ми име ще бъде разрушено завинаги.

— Сладката ми българска роза! Вашето добро име не е толкова скъпоценно като живота ви — засмя се принцът. — Иска ми се да намеря място, което да се намира в противоположна посока на тази, в която ще отидат мама и дъщеря ми.

Принцът беше напълно прав: каква полза от доброто й име, ако загуби живота си?

— Няма ли да е по-сигурно, ако ги вземем с нас? — попита тя.

— Владимир ще търси мен. Ако ни намери, не искам мама и момиченцето да са с нас. Изпратих хора да доведат тримата ми по-малки братя, но те надали ще пристигнат преди пролетта.

Саманта си спомни какво бе казала сестра й за Суитхарт Манър и предложи:

— Можем да прекараме нощта в къщата, в която живеех по-рано, и на сутринта да заминем за Шотландия.

— Шотландия? — повтори изненадано той.

Саманта кимна.

— Семейството ми притежава имението Суитхарт Манър край Дъмфрийз. Зет ми го възстанови и ремонтира като сватбен подарък за сестра ми.

— Тогава заминаваме за Шотландия — Рудолф наля водка в две малки чашки и подаде едната на Саманта. — Изпийте я наведнъж.

Саманта поднесе чашката към носа си, но бистрата течност нямаше миризма. Колко ли силен беше алкохолът? Тя поднесе чашката към устните си и видя, че принцът й се усмихваше. Глътна водката наведнъж, сините й очи се разшириха и в стомаха й лумна огън.

— Бързо хапнете нещо — Рудолф й подаде парче швейцарско сирене.

— Какво беше това? — изохка Саманта и напълни устата си със сирене.

— Водка — Рудолф също изпи чашата си на един дъх и хапна от сиренето. Очевидно алкохолът не му действаше като на нея.

След малко служителите му се върнаха. Борис носеше заспало русо момиченце, а Елка водеше за ръка тъмнокоса дама с объркан вид.

Принцът скочи от мястото си и заговори с майка си като с малко дете.

— Трябва да напусна Лондон за няколко дни, мамо. Борис и Елка ще ви заведат на Сарк Айлънд. Обещавам да се върна скоро при вас.

— Къде отиваш? — попита дамата.

Рудолф поднесе ръката й към устните си.

— Имам работа на север и ще се чувствам по-спокоен, като знам, че сте на Сарк Айлънд.

Майката се усмихна с отсъстващ вид и кимна. Когато погледът й падна върху Саманта, тя я посочи с пръст като дете и попита:

— Коя е тази?

— Саманта. Моя приятелка — Рудолф помилва нежно главичката на спящото дете и се усмихна меланхолично. — Грижи се добре за семейството ми — помоли той, обърнат към Борис.

— Ще ги защитаваме с живота си, ваше височество.

— Щом корабът потегли — продължи принцът и Карл излезе напред, — ще обиколиш пристанищните кръчми и ще пуснеш слуха, че съм на път към Шотландия.

— Ще бързам да се върна — увери го Карл и изведе Борис, Елка и дамата от трапезарията.

— Нима искате брат ви да ни намери? — попита изненадано Саманта.

— Ако има намерение да ни преследва, трябва да го държа далече от семейството си — обясни принцът.

Саманта кимна с разбиране.

— Колко време ще се крием? Трябва да пиша на негова светлост и на леля си, за да обясня какво се случи.

— В никакъв случай — възрази Рудолф. — Колкото повече хора знаят къде сме, толкова по-голяма е вероятността Владимир да ни намери. Точно по тази причина наредих корабът ми да остане на Сарк Айлънд. Никой не знае, че имам имот там.

Саманта погледна към рубинената си звезда, която беше просветляла. Очевидно леля й наистина притежаваше магически способности. Нима й беше предсказала…? Каква абсурдна мисъл.

— Какво й е на майка ви? — попита любопитно тя. — Изглеждаше някак… — не й хрумна подходящата дума.

— Отсъстваща? — помогна й принцът и гласът му прозвуча горчиво. — И вие щяхте да изглеждате така, ако съпругът ви, ви беше държат почти петнайсет години в лудница.

Саманта изохка ужасено. Никога досега не се беше замисляла, че има хора с много по-страшна участ от нейната. Какво като баща й беше лишен с измама от богатството си и тя и сестрите й бяха зависими от благоволението на чужди хора? Дори куцането й не беше толкова трагично.

— Защо го е направил?

Рудолф я погледна втренчено и тя потръпна. Очите му бяха пълни с мъка.

— Баща ми я затвори, когато разбра, че повече не може да му ражда деца — обясни с треперещ глас той.

Саманта не намери думи, с които да го утеши.

— Аз… много съжалявам — прошепна най-сетне тя.

Рудолф улови ръката й и я поднесе към устните си, както беше направил преди малко с майка си.

— Оттогава мина много време — обясни с меланхолична усмивка той. — Както виждате, аз я изведох от лудницата и я върнах в английската й родина.

Карл се върна с наметката на принца и докладва:

— Качиха се на борда, без никой да забележи! Каретата чака пред входа.

— Лейди Саманта, това е Карл — представи го принцът и стана от стола си. — Ще ви служи, както служи на мен.

Карл сведе глава.

— Името ми се пише с К.

— Много се радвам — отговори Саманта и също стана. — Къщата ми се намира от другата страна на Примроуз Хил.

Излязоха от къщата и Рудолф й помогна да се качи в каретата. След като обясни пътя на слугата си, и той се качи при нея. Саманта мълчеше. Вече съжаляваше, че бе предложила да се подслонят за нощта в старата къща, толкова малка и бедна. Сега принцът щеше да разбере колко зле е тя в действителност. Вече му беше казала, че е беднячка, но беше съвсем различно да го заведе в някогашния си дом.

Само след час каретата беше в подножието на Примроуз Хил. Щом изкачиха възвишението, Саманта помоли Карл да спре.

— Хайде да слезем за малко — обърна се тя към спътника си.

Рудолф й помогна да слезе от каретата. Тя се обърна и се загледа към Лондон.

— Обичам новогодишните фойерверки… Вижте! — многоцветни ракети и огнени гирлянди осветиха нощното небе.

— Желая ви щастлива нова година, скъпа — пошепна с предрезгавял глас принцът.

Саманта се усмихна замечтано.

— Полунощ между старата и новата година. Намираме се в самото начало на нещо.

Лицето на принца се приближи към нейното и устните им се срещнаха в нежна целувка. Последва нова, този път с пламтяща страст. Саманта престана да усеща нощния студ и се отдаде изцяло на чувствата, които предизвикваха устните му върху нейните. Внимателно отвори устните си, за да го пусне по-близо до себе си.

— Няма ли най-после да тръгваме? — извика от капрата Карл. — Ще замръзна!

Саманта въздъхна недоволно и се качи в каретата. Какво щеше да си помисли принцът, като видеше в какви жалки бедняшки условия е прекарала по-голямата част от живота си? Не можеше да промени обстоятелството, че Чарлз Емерсън бе измамил баща й и ги бе превърнал в просяци. Сигурно беше по-лесно да приемеш бедността на другите, когато не виждаш пред себе си горчивите подробности.

Каретата спря пред къщичката, измазана в розово и бяло, последната в края на единствената улица, която минаваше през малкото селище. Без да чака слугата си, принц Рудолф отвори вратичката и помогна на Саманта да слезе.

— Зад къщата има навес за конете — не смеейки да погледне принца, Саманта застана пред вратата на стария си дом.

— Закарайте каретата зад къщата — нареди Рудолф и Карл обърна конете.

Саманта въведе принца в тъмната къща, запали фенера, оставен на масата, и с изчервено лице съобщи:

— Ето къде съм отраснала.

— Никога не се срамувайте от произхода си, мила моя — укори я той. — В живота има много по-лоши неща от бедността.

— Това мнение ви прави чест — отвърна тя и вдигна очи към него, — но е лесно да се говори така, когато никога не сте живели в нужда.

Саманта огледа малкото помещение и установи, че всичко беше такова, каквото го бе оставила преди няколко седмици. Опита се да погледне някогашния си дом с очите на принца и потрепери. Къщата се състоеше от една голяма стая с две камини на двете срещуположни стени — една за готвене и една за отопление. Имаше маса, столове и пейка за сядане, където момичетата обичаха да си почиват и да разговарят за кого ще се омъжат. Освен това имаше три мънички стаи, не по-големи от гардеробни.

— Живях тук от седмата си година до последния юни, когато дук Инверъри ни покани да се настаним в дома му — разказа Саманта.

— Негова светлост е проявил голямо великодушие — отвърна Рудолф. Младото момиче го изгледа любопитно. Защо в гласа му имаше сарказъм?

— Дукът беше най-добрият приятел на баща ни и искаше да ни помогне.

— Десет години са твърде дълъг период. Защо му е трябвало толкова време, докато реши да помогне? — попита тихо Рудолф.

— Дукът не ни е намерил — обясни Саманта. — Когато татко почина, леля Рокси се обърна за помощ към негова светлост и още на другия ден каретата му беше пред вратата ни.

— Много ми се иска да съм ви познавал като младо момиче — усмихна се принцът, за да смени темата. Огледа се и попита: — Коя беше вашата стая?

Саманта посочи първата врата.

— Трябваше да я споделям със сестрите си.

Рудолф отвори вратата и хвърли поглед в стаичката.

— Едва стига за едного — промърмори той. — Предполагам, че другите две стаи са били за баща ви и за леля ви?

— Да.

В този миг се появи Карл и моментално се зае да пали огън.

— Вече е късно — каза принцът и помилва бузата на Саманта. — Вървете да спите в някогашната си стаичка и бъдете сигурна, че ще бдя над вас.

Саманта му кимна за лека нощ, прибра се в спалнята и затвори вратата зад гърба си. Въпреки студа свали синята си рокля и я разстла грижливо върху съседното легло. Останала само по риза, тя се уви в наметката и се пъхна в старото си легло. През затворената врата проникваха тихите гласове на принца и служителя му, но думите не се разбираха.

Колко време щяха да се крият в Шотландия? Какво ли си мислеха в този момент сестрите й и леля Рокси? Сигурно предполагаха, че принцът я е отвлякъл.

Саманта знаеше, че всъщност трябваше да мисли за Александър и за пропадналия годеж, но откакто принцът отново бе влязъл в живота й, беше напълно объркана. Сърцето й копнееше за нещо, което никога нямаше да има, болка стягаше гърдите й.

Във всеки случай доброто й име беше опетнено завинаги. Може би трябваше да се поддаде на изкушението и да си открадне поне няколко дни щастие, преди да влезе в мрачното, безутешно бъдеще. Щом приключението свършеше, тя щеше да прекара остатъка от живота си като несретница, отлъчена от обществото. Всъщност куцането отдавна я беше отлъчило от обикновените хора…

Макар да беше много уморена, Саманта дълго не можа да заспи. Накрая се сети каква беше причината: беше забравила да благодари на бога за хубавото, което й се бе случило през деня. Стана и коленичи до леглото.

— Благодаря ти, господи, че спаси живота ми — зашепна тя. — Благодаря ти, че ми изпрати принца, макар че дойде доста късно.

Успокоена, тя се пъхна отново в леглото и затвори очи, но пак не можа да заспи. Когато реши да брои овце, пред очите й застана лицето на принца. Най-сетне заспа, като броеше руски принцове, всеки от които приличаше досущ на Рудолф.