Патриша Грасо
Амулетът на Венера (2)

2

31 декември 1812 година

— Александър Емерсън е безумно скучен — оповести тържествено Виктория. — Наистина не разбирам защо тя иска да се омъжи за него.

— Ужасно е да се говорят такива неща — произнесе укорително Анджелика и се обърна към малката си сестра.

— Но е вярно.

Без да обръща внимание на сестрите си, Саманта стоеше до прозореца в стаята си на втория етаж в провинциалното имение на дук Инверъри и се взираше с отсъстващ вид към входната алея и фонтана в двора.

Днес беше особен ден. Семейството й щеше да посрещне Новата година с голям бал, но не беше само това — на бала щяха да оповестят годежа й с Александър Емерсън. Защо тогава не беше щастлива?

Ти не го обичаш! — крещеше вътрешният й глас. Саманта трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да прогони този обезпокояващ вик и да го заточи в най-тъмния ъгъл на съзнанието си. Обърна се и дари малката им сестра с търпелива усмивка.

— Аз искам да се омъжа за Александър Емерсън точно защото е скучен — обясни спокойно тя.

Беше прекарала една самотна седмица в къщата на родителите си, за да се посъветва със себе си и да реши как трябва да постъпи. Решението беше дошло сравнително лесно, защото беше убедена, че жена в нейното положение не може да разчита на много обожатели и няма особен избор.

— Трябваше да прекараш последната седмица не в къщата на Примроуз Хил, а в имението Суитхарт Манър — заговори Анджелика, сякаш беше прочела мислите й. — Робърт изразходва цяло състояние, за да го възстанови. Вече всичко е готово и персоналът чака с нетърпение посещението на графиня Мелроуз и съпруга й.

Саманта погледна замислено голямата си сестра. Анджелика плетеше одеялце за бебето, което очакваше след четири месеца.

— Къщата в Примроуз Хил е много по-близо от Шотландия.

— Исках да кажа, че една истинска смяна на обстановката щеше да ти се отрази много добре — обясни Анджелика.

— Може би тогава щеше да решиш друго — подкрепи я Виктория. — Ти не обичаш Александър.

Забележката на сестра й изненада Саманта. Нима това обстоятелство беше толкова очевидно?

— Мама и татко никога не биха очаквали от теб да се омъжиш за човек, когото не обичаш, само за да почиват на Дъгласова земя — добави възбудено Виктория.

— Децата и лудите казват истината — усмихна се Анджелика.

— Аз съм почти седемнайсетгодишна, следователно отдавна не съм дете и изобщо не съм луда — възмути се Виктория. Хвърли поглед отстрани към Саманта и продължи: — Много жалко, че принц Рудолф не дойде да те посети.

Лицето на Саманта остана неподвижно, макар че при споменаването на това име я побиха тръпки.

— Мила Тори, нима сериозно си повярвала, че един принц ще дойде да ме посети?

— Въпреки това не е нужно да се омъжиш за човек, когото не обичаш, само защото те е страх, че никой друг няма да ти предложи — каза спокойно Анджелика.

— Не ме е страх от нищо, освен че ще си умра стара мома — заяви Саманта с високо вдигната глава.

— Как сте, мили мои? — попита весел глас откъм вратата. Леля Рокси влезе в стаята и се отпусна на дивана пред камината. — Сигурно очаквате с нетърпение вечерта?

— Най-интересни ще са фойерверките в полунощ! — извика Виктория. — Дукът знае как се празнува Нова година.

— Да, той наистина знае как да се забавлява — заяви леля Рокси с многозначителна усмивка.

Саманта и Анджелика се спогледаха развеселено. Наскоро прекрасната им леля бе направила дука свой четвърти съпруг и двамата прекарваха необичайно много време в спалнята си.

— Внимавай, иначе скоро ще надебелееш като мен — подразни я Анджелика и нежно помилва закръгления си корем.

Лелята избухна в смях.

— Невъзможна си, мила!

— Изглеждаш достатъчно млада, за да станеш майка — допълни Саманта и се отпусна до нея на дивана.

— Ти си истинско съкровище — Рокси извади от джоба си златна верижка, на която висеше рубин. — Имам подарък за теб — обясни тя и подаде накита на племенницата си. Саманта погледна възхитено красивия камък.

— Много ти благодаря, но с какво съм заслужила такъв подарък?

— О, скъпа, ти заслужаваш да те обсипят с бисери, защото си прекрасна — отвърна меко лелята. Погледна в сините очи на племенницата си и допълни: — Рубинът притежава магически свойства.

Саманта се изсмя недоверчиво.

— Какви по-точно?

— Звездата в рубина потъмнява и става кървавочервена, щом лицето, което го носи, попадне в опасност.

— Обещавам винаги да внимавам за цвета му — отговори Саманта, макар че на красивите й устни играеше скептична усмивка. — Имам нужда от чист въздух — заяви тя след малко и стана. Наметна върху синята рокля палто с качулка, обточено с кожи, и взе калъфа с цигулката си.

— Разходи се, скъпа, и се позабавлявай — изпрати я с усмивка леля Рокси. — И помни, че рубинът ще те предупреждава за всяка опасност!

Саманта спря на вратата. Леля й сякаш я изпращаше на дълго пътуване, а тя възнамеряваше да отиде само до градинската беседка, където обичаше да свири в усамотение. След като хвърли бърз поглед към усмихнатото лице на Рокси, Саманта слезе в градината.

Декемврийският следобед беше доста студен. Младата дама отвори желязната портичка, която отделяше моравата от градината на маркиза. Преди да влезе в първата алея, тя се обърна назад, защото изведнъж бе изпитала неприятното чувство, че я наблюдават.

Саманта отвори бързо наметката си и видя, че рубинът не беше потъмнял. Успокоена, тя мина покрай лабиринта, прекоси голямата поляна, която през лятото беше пълна с цветя, и най-сетне стигна до беседката, която се намираше в края на малка гора. Седна на пейката в ъгъла и въздъхна дълбоко.

Защо не беше щастлива, защо не се радваше? Александър Емерсън беше интелигентен и великодушен, освен това съвсем не изглеждаше зле. Щеше да бъде отличен съпруг, а тя беше твърдо решена да бъде най-добрата съпруга.

Образът на руския принц излезе от сянката на спомените й. Сърцето й копнееше за нещо, което никога нямаше да стане действителност. Защо я бе попитал дали може да я посети? Ако не беше казал тези думи, тя нямаше да го очаква напразно толкова време. Онези седмици бяха най-кошмарните в живота й.

Отново си каза, че трябваше да бъде благодарна за онази прекрасна вечер на бала. Много жени нямаха дори това. Саманта отвори калъфа и извади цигулката си и лъка. Засвири меланхолична мелодия и потъна в самотата си.

 

 

Докато Саманта прекосяваше парка, два чифта очи я следяха внимателно. Робърт Кембъл и принц Рудолф стояха до прозореца в кабинета на дука и наблюдаваха дребната женска фигура с развени абаносовочерни коси, която вървеше бързо към беседката.

— Саманта Дъглас е завладяващо красива — наруши мълчанието принцът.

— Да, но е жалко, че куца — отбеляза Робърт.

— Куца ли? — повтори принцът и хвърли неодобрителен поглед към домакина си. — Не го бях забелязал.

Робърт се усмихна развеселено, но не отговори. Отдалечи се от прозореца и след малко се върна с чаша уиски.

— Бих предпочел водка, ако имате в дома си — заяви Рудолф.

— За съжаление не — отвърна Робърт и вдигна рамене.

— При пръв удобен случаи ще ви изпратя една каса — принцът изпи уискито на един дъх и добави: — Мъжете трябва да пият водка. Уискито е за дамите. — После отново посвети вниманието си на младата жена в беседката. Тя изглеждаше толкова самотна, колкото той се чувстваше.

— Тази вечер Саманта ще обяви годежа си с Александър Емерсън — каза Робърт.

— Не съществуваше ли някаква вражда между семействата Дъглас и Емерсън? — попита принцът, без да сваля поглед от фигурата в беседката.

— Александър е твърдо решен да компенсира позорните дела на баща си — обясни маркизът.

— Саманта заслужава мъж, който да я обича — заяви мрачно Рудолф.

— Точно това казах сутринта на жена си — кимна леко Робърт. — Но ако този мъж не се появи през следващите няколко часа, и Саманта, и Александър ще се обвържат с човек, когото не обичат.

Рудолф се обърна и улови многозначителния поглед на маркиза.

— Значи Саманта не го обича?

— Не вярвам.

Макар че погледът му се зарея някъде във великолепно обзаведения кабинет на дука, принцът продължи да мисли за жената в беседката. Саманта Дъглас вероятно го презираше, защото не я посети, както беше обещал. Но какво можеше да направи? Други, по-важни задължения погълнаха цялото му внимание. Може би ако обстоятелствата бяха различни…

В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе дук Инверъри. Магнъс Кембъл беше по-възрастна версия на своя син — едър и широкоплещест, с черни очи и коси, които бавно посребряваха на слепоочията.

— Искате ли да се заемем със сделките? — попита дукът и посочи към голямото махагоново писалище. Принц Рудолф кимна и зае място в едно от креслата пред писалището. Маркизът се настани в другото, а дукът зае обичайното си място.

— От месеци не сме ви виждали в града, принце — отбеляза учтиво Магнъс Кембъл.

— Прекарах повечето време в новото си имение — обясни Рудолф.

— Къде се намира имението ви? — осведоми се маркизът.

— На Сарк Айлънд в Ламанша — отговори Рудолф. — След като настаних там майка си и дъщеря си, реших и аз да остана известно време на острова.

— Имате дъщеря?

Изненадата в гласа на домакина не убягна от вниманието на принца. Вероятно маркизът мислеше за младата си етърва.

— Загубих жена си — обясни сухо той.

— Съжалявам.

Дук Магнъс се покашля предупредително.

— Английският ви е съвършен. Няма и следа от акцент.

— Майка ми е англичанка — отговори Рудолф и впи изпитателен поглед в лицето му. — Казва се Елизабет Монтагю. Може би си спомняте за нея?

Рудолф забеляза кратко припламване в тъмните очи на дука, но той веднага наложи отново непроницаемото си изражение.

— За съжаление не съм имал удоволствието да я познавам — отговори той и извърна глава.

Рудолф веднага разбра, че дукът го излъга. Може би майка му беше казала истината за него? Все пак в думите й имаше и някои ясни моменти.

— Какво можем да направим за вас, ваше височество? — осведоми се дук Магнъс.

— Всъщност аз искам да направя нещо за вас — Рудолф премести поглед от единия към другия. Двамата изглеждаха объркани. — Мисля, че не съм го споменавал, но аз никак не се разбирам с брат си. Миналото лято хората ми заловили кораб, за който предполагали, че е на Владимир. За нещастие са се излъгали. „Темпест“ е ваша собственост — Рудолф извади от джоба на жакета си плик и го сложи на масата. — Аз съм честен човек и имам повече пари, отколкото мога да изхарча. Това е равностойността на сумата, която моите хора са прибрали. Естествено с лихвите. Надявам се, че няма да подадете оплакване в полицията.

Двамата мъже мълчаха слисано. След малко дукът отговори:

— Смятаме случая за нещастно недоразумение, нищо повече.

— Много великодушно от ваша страна — поклони се леко Рудолф.

— Очевидно отношенията с брат ви са доста… сурови — установи маркизът.

Рудолф стана от креслото и отиде до прозореца, за да види отново жената в беседката.

— Владимир иска да ме види мъртъв — отговори небрежно той.

Последва ужасено мълчание. За пореден път беше шокирал Кембълови. Тъй като бяха потомци на шотландски клан, тези двама мъже се смятаха за бог знае колко силни и непоклатими, но нямаха представа какво означава истинска жестокост. Има какво да научат от сънародниците ми, каза си горчиво принцът. Дук Магнъс се покашля.

— Надявам се, че ще участвате в днешния ни празник?

Да присъства, когато Саманта Дъглас обяви годежа си с Александър Емерсън — това беше последното, което желаеше.

— Не си нося вечерно облекло — отговори неохотно той. — Дойдох на кон, за да се върна още същия ден.

— Конят ви трябва да си почине — каза Робърт и също стана. — С вас сме горе-долу един ръст. Ще ви дам подходящи дрехи.

Рудолф отново погледна през прозореца. Мирната гледка на жената, която свиреше на цигулка, го привличаше като песен на сирени.

— В такъв случай приемам поканата с благодарност. Позволявате ли да изляза в градината и да изкажа почитанията си на Саманта?

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва — отвърна маркизът, но загриженото му изражение казваше друго.

Рудолф наклони глава и се запъти към вратата, но гласът на дука го спря.

— Ще позволите ли да попитам, ваше височество, на колко сте години? — поиска да узнае дук Магнъс.

Въпросът го изненада. Хвърли поглед към маркиза и видя, че и той се е изненадал.

— На петнадесети май ще навърша двадесет и осем — отговори Рудолф и излезе от кабинета с бързи крачки.

 

 

Саманта се опитваше да прогони обезпокояващите си мисли за Александър, като се съсредоточи изцяло върху музиката. Когато свиреше на цигулка, тя затваряше очи и влагаше в изпълнението цялата си болка и копнеж.

— Моята българска роза.

Саманта отвори смаяно очи и се озова пред принц Рудолф. При вида на красивото мъжко лице сърцето й спря да бие и тя загуби дар слово.

Наистина ли беше той, или само си въобразяваше? Защо беше дошъл точно в деня, когато тя трябваше да обяви годежа си? Може би, за да й се надсмее?

— Обещах да ви посетя и ето ме — обясни с леко дрезгав глас Рудолф. — Но вие май не се радвате особено.

— Доста закъсняхте, ваше височество — отговори тя колкото можеше по-хладно.

— Рудолф — поправи я той.

Саманта прибра цигулката и лъка в калъфа, метна го на рамо и стана.

— А сега ви моля да ме извините, ваше височество.

— Седнете — заповяда Рудолф.

— Аз не съм някоя от вашите…

— Казах да седнете.

Саманта изпълни заповедта. Когато се отпусна на пейката, наметката й се отвори, но тя не усети студа. Небесносините очи святкаха гневно.

— Искам да обясня защо не можах да ви посетя по-рано — заговори Рудолф.

— Не е необходимо — отвърна Саманта с изкуствена усмивка.

— Да, знам — кимна Рудолф. Арогантната усмивка, с която я дари, я доведе до бяс. — Случи се нещо, което изискваше присъствието ми.

— И това в продължение на шест месеца?

— Трябваше да отведа мама и дъщеря ми в…

— Имате дъщеря? — прекъсна го изненадано Саманта.

— Не е учтиво да се прекъсва говорещия — произнесе укорно той.

По бузите й пропълзя червенина и тя сведе поглед към пода на беседката. В този момент забеляза, че рубинът се е оцветил в кървавочервено.

Нима я заплашваше опасност от страна на принца? Не можеше да повярва. Опасността идваше по-скоро от собственото й слабо сърце.

— Както вече казах — продължи Рудолф, като недоволно зарови пръсти в черната си коса, — трябваше да отведа мама и дъщеря ми в имението, което купих наскоро. Там се появиха редица други проблеми, които ме забавиха.

— Разбирам — отговори кратко Саманта и понечи да се изправи.

— Не съм ви разрешил да тръгнете — заяви категорично той.

Какво си въобразяваше този човек? Да не си мислеше, че е кралят на Англия? Изведнъж й стана ясно, че досега никой не му беше отказвал нищо. Очевидно беше водил затворен, откъснат от реалността живот. Дощя й се да му даде добър урок, за да посмачка малко високото му самочувствие, но тази вечер щеше да се сгоди и нямаше време за игрички.

— Трябва да отложите обявяването на годежа — разпореди принцът.

— Няма да го направя! — извика възмутено тя.

— Вие не обичате Александър Емерсън — заяви той.

— Вие не знаете нищо за мен, нищичко — отвърна сърдито тя.

— Знам, че сте съчетание от нежна българска роза и тайнствен азиатски жасмин — отговори той и се усмихна омайващо.

— Да не би да ми правите предложение за женитба? — предизвика го тя.

— В този момент не мога да го направя — поклати глава той. — Искам да ви опозная по-добре, но това е невъзможно, ако се сгодите за друг мъж.

— Значи искате да отложа годежа си, за да ме опознаете по-добре? — попита невярващо тя и вдигна тъмните си вежди.

— Точно така — кимна Рудолф.

— Ваше височество, да не сте пиян? — подуши въздуха тя и се изсмя подигравателно.

— Помощ!

Саманта се обърна рязко и претърси с поглед горичката зад беседката.

— Помощ!

Без да се колебае, тя се промуши покрай принца и се втурна, доколкото й позволяваше куцането, към пътеката, която се виеше между дърветата. Рудолф беше на две крачки зад нея.

— Чакайте тук — заповяда той и я хвана за рамото.

Саманта се изтръгна и продължи да тича. В гората беше мрачно и тя не виждаше къде стъпва.

— Помощ… — викът дойде някъде отзад.

Саманта се обърна и видя едър мъж, който се беше прицелил с пистолет в главата на принца.

— Не! — изкрещя тя и се втурна към двамата. Някой я сграбчи изотзад, но тя го изрита с острия ток на ботуша си.

— Олеле, счупи ми пръстите! — изохка груб мъжки глас.

— Убий я, малката няма значение — отговори му друг, също така груб глас.

— Игор — пошепна Саманта, когато погледът й отново падна върху великана с пистолета.

Мъжът я погледна с известна изненада и се обърна развеселено към принца:

— Вашата… приятелка ме е запомнила.

— Човек като теб не се забравя лесно — отговори Рудолф. — Пусни дамата, ако обичаш, преди да ме застреляш. Тя няма нищо общо с мен и Владимир.

Игор я огледа преценяващо.

— Не мога да я пусна. Тя ме позна. Освен това нямам намерение да ви убия. Ако Владимир желае смъртта ви, нека ви убие сам — посочи пътеката и заповяда: — Оттук, ваше височество.

— Аз няма да отида никъде — извика в панически страх Саманта. — Тази вечер смятам да обявя годежа си.

— Съжалявам — промълви принцът, — но вие не сте принцеса и Игор няма да се поколебае да ви застреля.

За да потвърди истинността на думите му, великанът насочи пистолета си към Саманта.

Принцът, Саманта и тримата похитители вървяха четвърт час през гората, докато стигнаха до каретата, която чакаше в другия край. Саманта и принцът се качиха в колата и Игор затръшна вратичката. Само след миг конете потеглиха в галоп.

— Съжалявам, че ви замесих в тази неприятна афера — каза Рудолф и сложи ръка на рамото й, за да я утеши. — Няма да позволя да ви сторят нещо лошо.

Саманта вдигна глава към него. В полумрака на каретата класическите черти на лицето му почти не се различаваха.

— Аз ще се сгодя — промълви тя.

— Не тази вечер — възрази принцът и я дари с доволна усмивка. Бузите й почервеняха от гняв.

— Лъскайте короната си и ме оставете на мира — изфуча тя.

— От вас говори страхът — обясни с усмивка принцът. — Знам, че иначе не бихте говорили с мен така неуважително.

— Разбира се, че бих! — отговори Саманта, вбесена от самомнението му.

Каретата ускори ход и Саманта падна на гърдите на принца. Усети как той я прегърна и моментално се отдръпна от него. Удостои го с унищожителен поглед, обърна му гръб и се хвана здраво за страничната облегалка, защото не искаше на следващия завой да се озове на пода или в княжеския скут на принц Рудолф.

Треперейки от гняв, тя се уви в дебелата си наметка. Как бе успял да я постави в това невъзможно положение? И — това беше още по-важно — какво трябваше да направи тя, за да се измъкне?

Саманта беше прекарала целия си живот в сянката на талантливата си голяма сестра, която жадуваше за отмъщение, и на темпераментната Виктория, която искаше да се забавлява. Самата тя не правеше впечатление с нищо и беше свикнала с мисълта, че никога няма да се омъжи и да има свое семейство. Тогава се появи Александър Емерсън, който искаше да изкупи престъпленията на баща си срещу семейството им. Александър не я обичаше, но щеше да бъде чудесен съпруг.

А сега? Даже да се отървеше жива и здрава от похитителите, доброто й име щеше да бъде стъпкано в калта. Никой нямаше да я вземе за жена, след като беше изчезнала с руския принц, даже Александър Емерсън. Да знае, че е стигнала съвсем близо до мечтата си за собствено семейство и че всичко заплашва да отиде по дяволите…

Саманта загуби самообладание. По бузите й потекоха сълзи, от гърлото й се изтръгна сърцераздирателно хълцане.

— Съжалявам — пошепна в ухото й принц Рудолф. Саманта усети как ръката му се плъзна по рамото й и я привлече към гърдите му. Топлият му дъх помилва бузата й и миризмата на санталово дърво замая сетивата й. Когато се обърна към принца, видя, че той й поднасяше кърпичка.

Веднага се овладя и посегна към кърпичката.

— Моля да извините сълзите ми — изрече сковано тя. — Плачът никога не е помагал да се реши някакъв проблем.

— Сълзите прочистват душата от отрицателни емоции — възрази принцът. — Знам, че се страхувате, но ви уверявам, че непременно ще се открие възможност за бягство.

— Аз не се страхувам от нищо и от никого, ваше височество, дори от Игор — Саманта се надяваше, че гласът й звучи достатъчно смело. — Освен това искам да знаете, че нямам намерение да чакам, докато ни се предложи удобен случай. Аз съм от семейство Дъглас и сама ще изкова щастието си. — Въпреки мрака тя видя как блеснаха белите му зъби, когато отбеляза изблика на смелост с широка усмивка.

— Какво по-точно смятате да направите? — осведоми се принцът. — Може би ще скочите от каретата? Това означава сигурна смърт.

— Нали и без това ще умрем — напомни му тя.

Принцът посегна към вратичката.

— Игор е заключил.

— Дайте аз да опитам — Саманта се пресегна към вратичката само на няколко сантиметра от тялото му.

— Нима смятате, че имате повече сила от мен? — попита развеселено принцът и се наведе напред. Ръката й докосна гърдите му.

Саманта моментално отдръпна ръката си и се облегна назад.

— Имате ли друга идея? — попита примирено тя.

— За момента не — принц Рудолф отново я дари с неустоимата си усмивка.

— Как може да сте толкова весел пред лицето на смъртта? — изсъска вбесено тя.

— Честно казано, изпитвам облекчение, че вратата е заключена — призна принцът. — Ако бяхме скочили от движещата се карета, със сигурност щяхме да се пребием.

— Не съм толкова крехка, колкото си мислите — възрази обидено тя.

— Аз бях загрижен по-скоро за собствената си личност.

Саманта усети как отново се изчерви и се зарадва на мрака в каретата. Когато погледът й се плъзна към устата му, тя си припомни целувките им и потръпна. Тогава беше достатъчно глупава да повярва, че принцът ще я посети и ще я ухажва. От този миг нататък няма да се отдавам на фантазии, закле се тя. Принцът беше ослепително красив, но не беше мъж за нея.

— Звездата на рубина ви е образувана от три добри богини — заяви Рудолф. — Доверие, надежда, съдба.

— Тази вечер съдбата не е благосклонна към мен — отвърна потиснато Саманта.

— Вашата съдба не е Александър Емерсън — каза спокойно принцът.

— По-скоро ми е предопределила да умра с вас — отвърна сухо Саманта. — Ще ми кажете ли поне защо този Владимир иска да ви убие?

— Това не ви засяга.

Саманта нямаше намерение да умре, без да узнае причината. Имаше пълното право да знае.

— Емерсън ли… — Рудолф се поколеба. — Той ли ви подари този рубин?

— Това не ви засяга — отговори високомерно Саманта, зарадвана, че можеше ад му го върне.

— Не проявявайте неуважение към царствената ми особа, ако обичате.

Вирнала носле, Саманта се премести на отсрещната седалка, но принцът я последва и се настани до нея. Когато понечи да се върне на предишното си място, Рудолф обгърна раменете й и я привлече към себе си.

— Няма да ми избягате, мила моя — пошепна в ухото й той.

Мила моя? Саманта го погледна смаяно. Защо бе употребил тези нежни думи? Сигурно беше някаква жестока шега. Или просто се опитваше да дари малко щастие на жената, белязана от смъртта?

— Извинявам се, че не дойдох да ви посетя, както бях обещал — каза Рудолф. — Семейни задължения ми попречиха да направя онова, което желаеше сърцето ми.

Саманта чу съжалението в гласа му и напрежението в гърдите й отслабна. Въздъхна и се облегна на рамото му.

— Не е нужно да ми се извинявате, нито да ми обяснявате поведението си.

— Когато ви срещнах, веднага усетих, че знаете какво означава голяма болка — принцът нежно помилва рамото й. — И аз съм преживял много страдания.

Саманта въздъхна отново.

— Няма живот без страдания. Това важи дори за принцовете.

— Според мен важи особено за принцовете.

— Мисля, че е хубаво да се опознаем по-добре, след като явно ни е съдено да умрем заедно — каза Саманта. — Разкажете ми за семейството си.

— Доведох майка си и дъщеря си в Англия, родината на мама — отговори с готовност Рудолф. — Братът на мама почина и аз наследих Монтагю Хаус.

— Сигурно ви е било много тежко, когато е починала жена ви — пошепна Саманта. — Имате ли братя и сестри?

— Имам четирима по-малки братя. Владимир и Виктор са близнаци. След тях е Михаил, после Стефан.

Значи Владимир му е брат — каза си с ужас Саманта.

— А баща ви? — попита тя. — Жив ли е?

— Предпочитам да не говоря за баща си — заяви хладно принцът. След малко продължи и гласът му прозвуча много по-меко: — А сега вие ми разкажете за себе си.

— Първо трябва да ви кажа, че съм бедна — започна Саманта. — Нямам нито пени.

— Аз оценявам хората по сърцата им, а не по кесиите — Рудолф я притисна до себе си и устните му помилваха слепоочието й.

— Не знаех, че принцовете са толкова великодушни — отвърна с усмивка Саманта.

В каретата повя мирис на пушек. Рудолф и Саманта погледнаха през прозорчето. Въпреки късния час и студа пътят беше много оживен.

— Намираме се в Лондон — установи принцът.

Той протегна ръка да помилва Саманта по бузата и обърна лицето й към своето. Тя разбра, че ще я целуне, и затвори очи, замаяна от неустоимата миризма на санталово дърво.

Устните му помилваха нейните и завладяха устата й в дълга, пламенна целувка, която завърши с редица пърхащи целувки по бузите и очите. Едва рязкото спиране на каретата рязко ги раздели.

— Дръжте очите си отворени и внимавайте за всяка възможност за бягство — пошепна съзаклятничейки принцът.

— Какво се крие зад отвличането ни? — попита с треперещ глас Саманта.

— Брат ми ме мрази — обясни равнодушно Рудолф. — Владимир се е метнал изцяло на баща ни.

Признанието му смая Саманта, но тя нямаше време да го обмисли. Точно в този момент вратичката на каретата се отвори с трясък.

— Слизайте! — заповяда Игор.

Рудолф слезе пръв и помогна на Саманта. Тя взе калъфа с цигулката си и се залови за вратата.

Тази врата няма ключалка, установи смаяно тя и хвърли унищожителен поглед към принца. Рудолф се усмихна като хлапак, заловен да прави беля.

— Спасих ви единствено от самата вас — обясни полугласно той.

— Вървете след мъжете в къщата — изгърмя Игор и заплаши пленниците си с пистолета.

Двамата му английски съучастници вървяха със запалени фенери към страничния вход на къщата, пред която бе спряла каретата. Рудолф вървеше пред Саманта, Игор беше плътно зад нея.

Влязоха вътре и Саманта видя, че коридорът водеше право към кухнята. Мъжете отвориха друга врата, зад която беше стълбата за мазето. Саманта извика уплашено, загуби равновесие, прелетя покрай Рудолф и падна право в ръцете на единия бандит.

— Ама че си несръчна — изрева мъжът и я блъсна така брутално назад, че тя се удари в Игор.

Накрая Рудолф я хвана и я задържа.

— Ако я пипнеш още веднъж, ще умреш — проговори ледено той, обърнат към мъжа, който бе наругал Саманта.

— Ау, май се разтреперих от страх, ваше височество — изсмя се подигравателно бандитът.

Принцът изръмжа заплашително и направи крачка към него.

— Моля ви, Рудолф, нищо ми няма! Ако ви убият, ще остана съвсем сама — пошепна Саманта и се притисна до рамото му. — Не правете нищо необмислено.