От съпругата си, наречена след кръщението Мария, Борис имал шест деца — Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Евпраксия и Ана.^[1] Гаврил вероятно е умрял млад, както и Яков. Евпраксия станала монахиня, а за Ана знаем със сигурност, че се омъжила — може би за член на моравското княжеско семейство.^[2] Симеон дал монашески обет, а Владимир бил определен да наследи бащиния си престол.

Владимир твърде дълго бил престолонаследник. Той трябва вече да е наближавал четиридесетата си година, тъй като още в старите езически времена придружавал баща си в Сръбската война. И както всички нетърпеливи престолонаследници, той бил изпълнен с дух на недоволство към политиката на баща си. За вътрешния живот на страната по време на управлението му не се знае почти нищо освен, че през 892 г. приел пратеничество на немския крал Арнулф.^[3] Както изглежда, едва Борис се уединил в своя манастир, и новият хан отменил всички негови реформи. Старата прабългарска аристокрация, смазана от твърдата ръка на Борис, отново надигнала глава и Владимир попаднал под влиянието й. Болярите изпитвали неприязън към Борисовото християнство, с неговия аскетизъм и подкрепа на самодържа-вието. Като реакция срещу него, сега дворцовият живот станал разточителен и разгулен и дори бил направен официален опит за възвръщане на старите езически обреди и култове.

Но Владимир и болярите му си правели сметките без Борис. Макар и затворен между стените на манастира, той знаел какво става отвън. В продължение на четири години Борис не се намесил, но когато видял, че делото на целия му живот е сериозно застрашено, той напуснал манастира. Престижът му на неумолим светец бил огромен и с помощта на неколцина свои стари боляри той лесно овладял властта. След това пожертвувал бащинските си чувства за доброто на страната. Без излишно протакане Владимир бил свален от престола и ослепен — и с това слязъл от историческата сцена.^[4]

Това бил последният опит за възраждане на езичеството, неговата предсмъртна конвулсия. Той бил обречен на провал — не можело да се очаква, че средната класа и народът ще пожелаят да се върнат към една по-примитивна и деспотична религия, под владичеството на господари получужденци. А самите тези господари се ръководели по-скоро от политически, отколкото от религиозни подбуди. Нужно било само да се появи Борис, за да се провали целият замисъл. Но за Борис положението било доста деликатно. С детронирането на сина си той спасил християнството, но застрашил престижа му. Той действувал предпазливо. Свиквайки събор от цялата страна (на него вероятно е присъствувала дворцовата аристокрация, областните управители или техни представители, църковните власти и други видни граждани), той оправдал намесата си с религиозни съображения и призовал събора да приеме за владетел по-младия му син, монаха Симеон.^[5] Същевременно Борис се възползувал от събора, за да осъществи последната си голяма реформа. Семето, което Климент сеел из Македония (явно дейността му продължавала необезпокоявана и през Владимировото управление), а Наум — по-близо до столицата, вече било пуснало здрави корени. Дошло време гръцкият език да се замени със славянски в цялата българска църква.^[6] Имало няколко причини това да стане именно сега: вероятно в българската архиепископия е царяло бездействие; може би гръцкото духовенство е било прекалено тясно свързано с дворцовата аристокрация; освен това, моментът несъмнено бил подходящ за предприемане на една мярка, която би могла да предизвика недоволството на Империята — Василий и Фотий били покойници, а император Лъв и неговият брат, патриархът; били прекалено незаинтересовани и безсилни да се противопоставят на един ход, който дори великите им предшественици смятали за неизбежен. Нещо повече, Борис се надявал, че налагането на славянския език за единствен национален език в България завинаги ще изкорени съзнанието за превъзходство и изключителност у прабългарите. Чедата на хуните щели да изгубят своята самоличност; името „българи“ щяло вече да означава както прабългари, така и славяни — всички поданици на българския владетел, който вече не бил Велик хан, а княз. Вероятно с промяната на езика е било завършено и изграждането на българската църква, чиято организация отговаряла на новото положение в страната. Приблизително по това време България била разделена на седем епархии под върховенството на българския архиепископ: Дръстърска, Филипополска, Средецка, Проватска, Моравска, Брегалнишка и Охридска. Повечето от техните диоцези били основани по-рано, особено тези в Източна България. Брегалнишкият диоцез бил основан през 889 г.^[8] Охридският диоцез вероятно още не съществувал — Македония все още била твърде неовладяна. Но мисионерската дейност на Климент била достатъчно напреднала, за да му бъде учредена епархия. Той станал епископ на обединената епархия Дебрица (Дрембица) и Белица — две малки градчета между Охрид и Прилеп.^[9] По-късно тяхното значение било засенчено от Охрид.

Във връзка с тези църковни реформи била направена и друга важна промяна. За седалище на Йосиф, новия архиепископ на България, бил определен Преслав, а не Плиска.^[10] Столицата била преместена. Плиска, столица на хуно-българите, със своите спомени за великите ханове езичници, вече не била подходяща. Християнският княз щял да живее в Преслав, близо до манастира „Св. Пантелеймон“ и до християнската школа на Наум.

След всичко това Борис се върнал в своя манастир. Сега делото му било завършено. Преди той се бил оттеглил прекалено рано. Владимир излъгал надеждите му. Но този път Борис бил спокоен. Сега можел да се отдаде на религията до края на дните си и да помага на своята страна единствено с молитвите си. Вече й бил дал твърде много — достатъчно, за да бъде почитан навеки като неин най-голям благодетел.

Новият княз Симеон бил далеч по-добър син от Владимир. Той бил около тридесетгодишен.^[12] По-голямата част от живота си бил прекарал в Константинопол, като изглежда живял в императорския дворец и вероятно учил не само в славянската школа на Фотий, но и в Магнаурската школа. Той получил обширно образование и бил особено вещ в ученията на Аристотел и Демостен. Понякога дори го наричали „епйаг§08“, полугрък.^[13] През последните години той бил дал монашески обет, тъй като по всяка вероятност баща му го готвел за духовен глава на България, и живеел в манастир — навярно заедно с баща си в „Св. Пантелеймон“. Предаността му към християнството била несъмнена. Независимо от това, когато изоставил обета си и се върнал към светския живот, за да се възкачи на престола, имало и някои неодобрителни коментари.^[14]

Ако управниците в Константинопол се били надявали, че с поемането на властта от „полугърка“ ще се възроди влиянието им в България, те останали дълбоко разочаровани. Увлечението на Симеон по гръцката литература само породило у него желанието тя да бъде преведена на славянски език. През десетилетието след официалното въвеждане на славянския език и азбука била създадена удивително богата книжнина. Българският народ, който от толкова дълго време бил принуден да пише на гръцки език, с гръцки букви или може би с няколко рунически знака^[15], изведнъж получил ново изразно средство. Но този разцвет е бил съвсем спонтанен. Една неука, езическа държава, колкото и да е велика, не би могла да се преобрази изведнъж в люлка на буйно процъфтяваща култура. Българската литература се превърнала в самородно явление едва един век по-късно, след като християнството и писмеността имали достатъчно време да се разпространят.^[16] А в момента тя се създавала с дейната подкрепа на княза. Симеон желаел народът му да се радва на богатствата на византийската цивилизация. Той насърчавал превеждането не само на свещените книги и на църковни творби, но и на подходящи светски произведения. Първите български писатели са били предимно преводачи и произведенията им се отличават с онази донякъде изкуствена атмосфера, която се получава, когато езикът не отговаря на сложността на темите.

Независимо от всичко, това било достойно начало за една литература. Откакто се установил в Македония, Климент неуморно превеждал. Масовото незнание на гръцки език било голяма пречка за дейността му, пък и народът бил много невеж.^[17] Единственият изход бил да се превежда безспирно. А Климент бил неуморим. Той черпел от творбите на своите велики учители Кирил и Методий и ги допълвал с цялото умение, на което бил способен. Към края на века той бил превърнал Охрид в едно от най-прочутите средища за разпространение на християнската религия и просвета, а когато започнал да хе оттегля от активна дейност, делото му било достойно продължено от стария му сподвижник Наум, който дошъл от Преслав, за да поеме Охридската епархия.^[18]

Но в момента Охридската школа на Климент била засенчена от княжеската школа в Преслав. Там се извършвали всевъзможни преводи. Дори под надзора на самия Симеон бил съставен сборник от текстове на Отците на църквата, снабдени с коментар, а предговорът възхвалявал неговото покровителство и го наричал „нов Птолемей“, който „като трудолюбива пчела“ сбира нектар от „всеки цветец. . . и го разлива като сладък мед от своите уста пред болярите.“^[19]# Епископ Константин съставил сборник от проповеди за всички църковни празници и превел словата на св. Атанасий.^[20] Презвитер Григорий превел хрониката на Йоан Малала, а също и легендата за Троя, специално за „княза книголюбец“.^[21] Йоан Екзарх, по поръка на Борисовия брат Черноризец Докс, превел Йоан Дамаскин и написал „Шестоднев“, преработка на Шестоднева на св. Василий. Йоан, който навярно творил малко по-късно от останалите, бил по-смел и прибавил глави, написани от самия него. Към превода на Йоан Дамаскин той написал пролог, в който накратко разглеждал

[# „Похвала на цар Симеон“, цитирано по П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 101. — Б. пр.]

историята на славянската писменост и споделял затрудненията на преводача: как трябвало да постъпи той, когато думите са от различен род на гръцки и на славянски? Към своя „Шестоднев“ той добавил и послеслов, в който възхвалявал великолепието на Симеоновия двор в Преслав.^[22] Дори и от княжеското семейство излязъл един писател, Тудор (или Тодор), син на Докс, но от него е останала само една кратка приписка.^[23]

Но всички тези преводи щели да имат стойност само ако хората са убедени, че славянският език е подходящ за създаване на литература. И първото оригинално българско съчинение било написано именно с цел да оправдае и защити употребата му. Скоро след като била въведена славянската литургия, монахът Храбър написал кратка апология на славянската азбука, в която изтъквал, че макар и еврейският, гръцкият и латинският да били трите езика, считани за свещени, защото били езиците на Светото писание и на Църковните отци, това не изключвало употребата на славянския език. Та нали и гърците някога използвали финикийското писмо, при това гръцката азбука била създадена от езичници, а славянската — от християнски светец, Константин-Кирил. Трактатът представлява добросъвестна поле-мична творба, на места наивна в стила и аргументацията си и само в отделни моменти подсказваща, че авторът осъзнава сложността на засегнатите проблеми. Но тя несъмнено изпълнила добре предназначението си, като вдъхнала у защитниците на новата писменост съзнанието, че употребата й е осветена от Бога.^[24]

Новата писменост била свързана и с още едно затруднение, но то изглежда отпаднало от самосебе си. Изобретателният ум на св. Кирил бил създал две азбуки, известни днес като кирилица и глаголица. Кирилицата била съставена въз основа на гръцката азбука, допълнена с еврейски букви, и вероятно е била създадена първа, за балканските славяни от околностите на Солун, родния град на Кирил. Но след пристигането си в Моравия, където всичко, навяващо подозрение за гръцка пропаганда, било посрещано с недоверие, той я оставил настрана и започнал отначало, като видоизменил гръцките букви, за да скрие произхода им и общо взето ги усложнил. На тази азбука бил обучен Климент. Той я пренесъл в България и на нея били написани някои от най-ранните български ръкописи. Но в страна, където гръцката култура не била посрещана враждебно, а точно обратното — била на мода, вече нямало причини да се използва глаголицата. Кирилицата, която несъмнено се преподавала в славянската школа в Константинопол, била далеч по-проста и практична. Глаголицата неизбежно отстъпила пред нея. Но дали победата на кирилицата е била ускорена от някакви официални мерки, днес е трудно да се установи.^[25]

Литературният разцвет се съпътствувал от възход на изкуствата и вкус към разкоша. В Константинопол Симеон бил виждал великолепието, с което се обграждал императорът и което подчертавало неговата изключителност и неприкосновеност като божи наместник. Той осъзнавал значението на лукса за целите на самодържавието. В своята нова столица, Велики Преслав^[26], Симеон се опитал да се обкръжи със същото великолепие. Градът се украсил с нови църкви и дворци, строени за велможите, които следвали примера на своя княз. Но в центъра на всичко стоял княжеският дворец: той излъчвал великолепие. Поразителното въздействие на двореца се дължало и на неговата необичайност — дотогава в България не съществувало нищо, подобно на него. В пролога към своя „Шестоднев“ Йоан Екзарх описва впечатленията на някой „беден чужденец“, поразен от гледката на всички тези величествени сгради, с техните мраморни изваяния и стенописи: „Като влезе пък в двореца и види високи палати и богато украсени отвън църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, сребро и злато, не знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго, освен сламени хижи, бедният започва да губи ума си и им се чуди.“^[27] Сред всичко това седи Симеон, „в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото меч.“^[28] Красноречието на Йоан не достига, за да опише всичко това; той се оплаква, че описанието му е бедно. Накрая неговият чужденец си тръгва, възкликвайки към земляците си: „Аз не мога да ви разкажа достойно за тази красота и ред. Само който види от вас със собствените си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре.“^[29]# Явно Симеон успял да постигне целта си, но е доста съмнително дали под тази показна пищност се е криело едно задоволително, според мерилото на Константин, равнище на цивилизованост и удобства. Нещо повече, извън пределите на столицата разкошът не съществувал: „чужденецът“ на Йоан Екзарх живеел в сламена хижа.^[31] Дори в Охрид най-старите каменни църкви датират от един век по-късно.^[32] Но може би това не е било случайно. Симеон искал Преслав да бъде център на България така, както Константинопол бил център на империята. Надеждите му били обречени; неговата столица, подобно на литературата му, била изкуствено творение. Географията, която превърнала Константинопол в най-голямото пристанище и тържище на средновековния свят, лишила от подобни дълготрайни предимства малката вътрешна долина, заобиколена от ниски планини, където се намирал Преслав. От този величествен град, който дори и след три века^[33] заемал далеч по-голяма площ от всеки друг град на Балканите, днес са останали само няколко незначителни развалини.

[# Цитатите от „Шестоднева“ са дадени по П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 60. — Б. пр.]

И наистина, макар и днес пътникът да се удивлява на внушителния му план^[34], той трудно би могъл да си представи миналото му величие. От огромния Симеонов дворец е била разкрита една малка част, но от онова, което е на повърхността, се виждат само основи и няколко мраморни колони. Векове наред градът е служил за мраморна кариера на турците така, както и самият той вероятно е бил построен с материал, взет от древни римски селища като Марцианопол.^[35] Църквите, открити при разкопките — Симеоновата във Външния град^[36] и Борисовата в Патлейна — носят по-ясни следи от минало великолепие. За човек, идващ от Константинопол, размерите им са били скромни, а украсата им сигурно е изглеждала бедна. Тя се е състояла от мраморни плочи и мозайки — доколкото може да се съди, изработени не особено прецизно. Но главната й отличителна черта било изобилието от керамични плочки — някои едноцветни, други украсени с прости орнаменти, без всякаква следа от византийско влияние, носещи по-скоро белезите на народното изкуство, каквото се среща по цял свят. Но в Патлейна е била открита и една керамична икона на св. Теодор, изработена напълно във византийски стил и със забележително умение. Засега тя е единствена по рода си, но дали е била и единствен, ненадминат връх в изкуството през Златния Симеонов век днес е трудно да кажем.^[37]

Докато литературата и изтънченият начин на живот се нуждаели от изкуствено стимулиране, търговията в България процъфтявала от само себе си. Основният поминък на страната било земеделието и вероятно българските зърнени храни и домашни животни са спомагали за изхранването на византийските крайбрежни градове и на самия Константинопол. Разработвали се и доста мини и добивите от тях увеличавали приходите в княжеската хазна. А и през българските земи преминавали големи търговски пътища. Оживеният търговски обмен между руските степи и Константинопол по правило се извършвал по море, покрай западния Черноморски бряг. Но част от стоките несъмнено са пътували по суша, през Преслав и Адрианопол или по някой крайбрежен път, а други — през Дръстър за Солун. Имало още един търговски път, почти със същото значение, който пресичал България: пътят от Централна Европа, който навлизал в Балканския полуостров при Белград, а след това, подобно на днешната железопътна линия, се разклонявал на две при Ниш; едното разклонение минавало през Сердика (София) и Филипопол към Адрианопол и Константинопол, а другото — право на юг към Солун. Това осигурявало преминаването на непрекъснат поток от стоки през България и обогатяването на българските търговци или на гръцките и арменски поданици на княза.

Симеон грижливо бдял над търговското благосъстояние на страната си и намесата му в тези отношения още в началото на неговото управление, предизвикала поредица от събития, които, както изглеждало отначало, застрашавали да доведат до гибел България и нововъзникналата й култура. Но в крайна сметка те спомогнали за необратимото свързване на съдбата й с Балканите, каквито били и плановете на Борис. Още от времето на Тервел търговските връзки между България и Империята били грижливо организирани и сега българските търговци имали свое тържище в Константинопол (вероятно в квартала Св. Мамант, до руското тържище), където предлагали стоките си на византийските търговци. През 894 г.^[39] благодарение на интрига в императорския двор двама гръцки търговци, Ставракий и Козма, обсебили цялата търговия с България. Те не само наложили високи мита върху стоките, но и настояли тържището да се премести в Солун — по-далеч от столицата те по-лесно можели да вършат тъмните си сделки. Това естествено засегнало интересите на българските търговци и те се оплакали на Симеон. Той веднага направил постъпки пред императора. Но нечестните гръцки търговци били покровителствувани от василеопатора Зауца, всемогъщия тъст на императора. Ето защо Лъв не удостоил с внимание Симеоновото пратеничество и конфликтът се задълбочил. Тогава Симеон решил да прибегне до оръжието и се подготвил да нападне Тракия. Основната част от императорските войски, начело с героя от войните в Италия Никифор Фока, воювали със сарацините на изток. Лъв можал да изпрати срещу нашественика недобре подготвени части, предвождани от Прокопий Кринит и арменеца Куртикий. Независимо от числеността им, Симеон успял да ги разгроми с лекота. Двамата пълководци паднали на бойното поле, а на пленниците били отрязани носовете. Българите продължили пътя си през Тракия и стигнали до самата столица.

Сега Лъв решил да пусне в ход дипломацията. През същата година той бил изпратил пратеник в Регенсбург при крал Арнулф — вероятно още преди избухването на войната, като контра-мярка спрямо пратеничеството на Арнулф до Владимир през 892 г. Но пратеникът му не бил приет добре.^[40] Сега обаче императорът имал далеч по-добър план. Още от времето на Омуртаг дивите маджари се били заселили в степите, до самата българска граница на р. Днестър, а по това време може би вече били стигнали и до Прут. През 895 г. той изпратил при маджарите своя патриций Никита Склир, за да склони предводителите Арпад и Кусан да нахлуят в България. Той обещал да им изпрати кораби, които да ги прехвърлят през Дунава. Маджарите охотно се съгласили; тъй като по източната им граница напирало едно още по-диво племе, печенегите. Маджарите дали заложници и договорът бил сключен. След това Лъв повикал Никифор Фока от Азия и подготвил флотата си, начело с друнгария Евстатий. Последните ходове всъщност имали за цел само да вдъхнат страх у българите. Сега, когато Симеон трябвало да се справя с маджарите, Лъв предпочитал да не влиза в бой. Той нямал намерение да засилва маджарското могъщество за сметка на българското, а освен това чувствителната му християнска съвест го изпълвала с нежелание да се бие с едноверци. Той изпратил квестора Константинаки да предупреди Симеон за предстоящото нахлуване на маджарите и да му предложи да сключат мирен договор. Но Симеон бил недоверчив и непреклонен; в Константит нопол той бил разбрал колко коварна може да бъде византийската дипломация и вероятно се усъмнил в съобщението за маджарите. Константинаки бил арестуван, а императорът — оставен без отговор.

Заблужденията на Симеон скоро се разсеяли. Както се готвел да посрещне Никифор Фока в Тракия, дошла вестта за нахлуването на маджарите. Симеон бързо потеглил на север, за да ги срещне, но претърпял поражение.. Той нямал друг изход, освен да се затвори в. яката крепост Дръстър.^[41] Маджарите продължили на юг, като грабели и убивали, Пред портите на Преслав: те срещнали Никифор Фока, комуто предали хиляди български пленници. Българите изпаднали в отчаяние. Те пратили хора при Борис в манастира да го молят за съвет. Но той им казал само да постят три дни и предложил да се моли за страната си. Положението било спасено с далеч по-непочтени средства — с помощта на Симеоновата дипломатическа измама.

Когато осъзнал колко е сериозно положението му, той изпратил по Евстатий молба до императора да сключат мир. Лъв веднага се съгласил. Той заповядал на Фока и Евстатий да се оттеглят и изпратил магистър Лъв Хиросфакт да претоваря за условията на договора. Точно това било нужно на Симеон. Когато Лъв Магистър пристигнал, той бил задържан под стража е крепостта Мундрага, а в това време Симеон, освободен от единия си противник, потеглил да нанесе удар на другия, т.е. на маджарите. Последвала голяма битка, в която той успял да ги разгроми и да ги отблъсне отвъд Дунава. Сражението било толкова кръвопролитие, че както разбираме, дори и българите изгубили 20 хиляди войници, След като удържал победа над маджарите, Симеон съобщил на Лъв Магистър, че сега в условията му влиза и освобождаването на всички български пленници, които Фока бил откупил от маджарите. Злощастният дипломат, който през това време не бил във връзка със своето правителство, се върнал в Константинопол, заедно с някой си Теодор, приближен на Симеон, за да действува по въпроса.

Лъв искал мир и бил готов да върне пленниците. От самото начало той гледал на тази война без особен ентусиазъм, освен това съвсем наскоро бил лишен от услугите на Никифор Фока, който станал последната жертва на императорския зъл гений — Зауца. Щом научил за всичко това, Симеон решил да продължи борбата. Той изчакал да му бъдат върнати всички пленници, след което заявил, че някои са все още задържани, и отново се появил на тракийската граница с всичките си войски. Новият имперски главнокомандуващ Катаклон бил лишен от способностите на Фока. Начело на основната имперска армия, той влязъл в сражение със Симеон при Булгарофигон и бил напълно разбит. Заместникът му, протовестиарий Теодосий, бил убит, а самият той едва успял да се спаси заедно с шепа бегълци. Битката била така страховита, че един от византийските войници решил от този момент да се отрече от света и се оттеглил, за да бъде канонизиран по-късно под името Лука Стълпник.^[42] Годината била 897-а.

Скоро Симеон отново станал господар на положението и Лъв Хиросфакт отново потеглил да преговаря за мир. Това била неблагодарна задача. Голяма част от кореспонденцията му със Симеон и със собственото му правителство е запазена и от нея се вижда на какви изпитания е бил подложен. Симеон бил ту лукав, ту предизвикателен, ту недоверчив. Той изглежда усещал, че противниците му го превъзхождат по хитрост, и не се доверявал на нито един техен ход, опасявайки се от някакво коварство, което може би не е успял да забележи. В писмата му се срещат изрази, граничещи с оскърбление. В едно от тях той заявил, че „нито твоят цар, нито неговият гадател познават бъдещето“ — твърде оскърбителна забележка за един владетел, който се гордеел с пророчествата си.^[43] Основното затруднение било, че Симеон не искал да върне, дори и срещу откуп, близо 120-те хиляди пленници, които нетдавна бил взел. Той писал: „Магистре Лъве, не съм обещавал за пленниците. На тебе нищо не съм казвал. Не ще ги изпратя главно защото не виждам ясно бъдещето“.^[44] Но в края на краищата пленниците били върнати и пратеникът постигнал по-изгоден мир, отколкото можело да се очаква. Императорът приел да плаща на българския княз годишен данък — вероятно неголям, макар че точните му размери не са ни известни.^[45] Но Симеон, чужд на стремежа да присъединява нови територии, върнал 30 крепости, завладени от военачалниците му в областта на Драч,^[46] а българското тържище явно останало в Солун.^[47]

Причината за тази отстъпчивост е лесноразбираема. Арабският историк Табари, съвременник на описаните събития, разказва как „гърците“ били във война със „славяните“ и гръцкият император бил принуден да въоръжи мюсюлманските пленници, с които разполагал в момента; те разгромили славяните, но веднага след това оръжието им било отнето.^[48] Историята е явно преувеличена. Най-много императорът да е снабдил с оръжие азиатските селища в Тракия, докато е траел конфликтът. А Симеон бил възпрян от съвсем други събития. Когато императорът пратил срещу него маджарите, Симеон също решил да прибегне до дипломация и подкупил печенегите да нападнат маджарите в гръб. Резултатите не съвпаднали съвсем с намеренията му. Когато маджарите, разбити в България, се върнали по домовете си — земите отвъд Днестър, които наричали Ателкуза — те ги намерили завзети от печенегите, единственото племе, от което изпитвали смъртен страх. Те били принудени да се изселят. И така, заедно със семейството си и с цялото си имущество те отново преминали реките и се отправили на запад, през Карпатите и Централната Дунавска равнина, чак до бреговете на Тиса — границата между България и Моравия. Те случили удобен момент. Великият княз Светополк бил умрял през 894 г., а наследниците му били слаби и враждували помежду си и затова съпротивата им била преодоляна. Към 906 г. маджарите били господари на цялата равнина, от Хърватско до Австрия и Бохемия.

Симеон не можел да остави нещата така. Трансилвания и долината на Тиса нямали голямо значение за него, освен със солните си мини, чиято продукция съставлявала голяма част от износа на България. Но нито един уважаващ себе си владетел не би допуснал да му отнемат такива огромни територии, без да нанесе удар. Макар и да знаем обаче, че войските му са воювали с маджарите, за размерите на военните действия не ни е известно нищо. Според маджарите гърците помогнали на българите, но заедно с тях били разгромени.^[50] Вероятно след няколко неуспешни схватки Симеон решил да не се занимава повече с това и се оттеглил от тези земи. От огромните му отвъддунавски владения останала само Влашката низина.^[51]

Идването на маджарите имало далечни последици за България и за цяла Европа. По това време, а и в продължение на почти цял век те обезпокоявали със своето присъствие всичките си съседи — славяни, франки и гърци. Те се славели най-вече с успешните си и неуморими набези. Но далновидните франкски и гръцки държавници виждали в тях и избавление, и благословия. До този момент плътни и еднородни славянски маси се разпростирали от Гърция и Италия до Балтийско море. Ако някога те се обединели — което съвсем не било изключено. — надмощието им в Европа щало да бъде сигурно. Но сега сред тях бил забит клин: северните и южните славяни били разделени завинаги. С този нов враг помежду им, те не можели повече да се разширяват. Съседните народи били спасени.

Но макар че в крайна сметка славянството щяло да загуби от това, за България идването на маджарите подействувало като стимул. Според плановете на Борис България трябвало да бъде източна сила. Сега тя нямала друг избор. Тя била напълно откъсната от Средния Дунав и от Запада и било безполезно да се въздиша по изгубените възможности в тези земи. Български пратеници нямало вече да пътуват до Аахен или Регенсбург пътят им бил отрязан и те трябвало да го забравят. Сега стремежите на Симеон към по-голямо могъщество трябвало да се осъществяват на Балканите. Той обърнал жаден поглед към Сърбия и Хърватско и най-вече към Източната империя. А там в момента ставали необичайни неща.

Годините непосредствено след войната минавали в мирни начинания — в разкрасяване на Преслав и литературен разцвет, покровителствувай от Симеон. Но от време на време отношенията между България и Империята доста се обтягали. Това се дължало предимно на някои агресивни български действия в Македония. Българите задължили гръцките градове в Македонската равнина да им плащат данък и ако не го получели своевременно, имали обичай да ги нападат и плячкосват.^[52] През 904 г. арабският пират Лъв Триполит. прочут с набезите си по бреговете на Егейско море, внезапно нападнал Солун. Градът нямал време да окаже съпротива; той бил превзет и разграбен, а огромна част от жителите му били избити или взети в плен. Така се случило, че по това време в града били отседнали двама императорски пратеници — кубикуларият Родофил, евнух, който носел злато, предназначено за войските в Сицилия, и асикритът Симеон, който носел за България златото, представляващо данъка за македонските градове. При презвемането на града те успели да скрият златото. Родофил бил пленен от сарацините и измъчван, за да им открие скривалището си. Но той отказал да издаде тайната и умрял като мъченик. Симеон се държал не толкова героично, но затова пък по-мъдро. Той предложил цялото си съкровище на Лъв Триполит при условие, че спре безчинствата си и отплува от града. Сделката била доведена до успешен край, а асикритът бил възнаграден от императора.^[53]

Но по този начин българите в Македония били лишени от данъка си. За отмъщение те се спуснали в равнината и започнали да се заселват там. Гръцкото население било оредяло и изтощено от ужасното изпитание: то се оплакало в Константинопол. За пореден пьт Лъв Хиросфакт бил изпратен при българския княз. за да протестира. Точно в този момент Симеон не искал война, затова се съгласил да оттегли хората си.^[54] Но той настоял отново да се определи границата. Новата гранична линия минавала на двадесетина километра от Солун.^[55]

Тази умереност от страна на Симеон може би се е дължала на бащиното му влияние. Но Симеон скоро щял завинаги да се лиши от съветите на баща си. На 2 май 907 г. Борис починал.^[56] Никой извън България не забелязал смъртта му: той се бил оттеглил твърде отдавна. Германия, където хората говорели за него с благоговение, сега. когато от България я делели маджарите, била сякаш накрай света, а гърците в Константинопол били погълнати от други грижи. И все пак това бил краят на един велик живот, един от най-великите в историята. Климент надживял великия си покровител с девет години и умрял на поста си през 916 г. Наум, който бил напуснал Преслав, за да се оттегли в манастира, основан от него в Охрид, бил починал през 906 г.^[57]

Мирът продължил още няколко години, нарушен само от едно незначително нахлуване на маджарите през Западна България до Драч.^[58] През това време Симеон следял с голям интерес любопитните събития в константинополския двор. Император Лъв Философ все не сполучвал с браковете си. Първата му жена, светица, към която той изпитвал неприязън, умряла, без да остави поколение. Втората му жена, дъщеря на Зауца и негова дългогодишна любовница, преди брака също умряла, като му оставила само една дъщеря. Единият от двамата му братя, патриархът Стефан, бил починал през 893 г., а другият, съимператорът Александър, бил бездетен и покварен. Трети брак не се допускал от църковния закон, а и самият Лъв го бил забранил в своето законодателство. Но при създалите се обстоятелства той счел за свое право да се постави над закона. Третата му жена обаче също умряла бездетна, а изглежда скоро след това и единствената му дъщеря я последвала в гроба. Отчаян, Лъв може би вече се бил примирил с обречеността на своята династия, прокълната като рожба на престъпление и прелюбодеяние, когато се появило едно ново обстоятелство. Той се влюбил в една тъмноока благородничка, Зоя Карбопсина, от рода на св. Теофан. Отначало той просто я взел в двореца като своя официална любовница, но в края на 905 г. тя му родила син — Константин, получил прозвището Багренородни. Сега Лъв счел за наложително да се ожени за Зоя и да узакони наследника си. Но той срещнал упорита съпротива от страна на Николай Мистик, своя приятел, когото бил издигнал на патриаршеския престол. Като патриарх Николай не можел да допусне подобно нечувано нарушение на закона — четвърти брак. Най-сетне той предложил компромис. Условията му — да кръсти и признае сина, ако майката напусне двореца — били приети, но останали неспазвани от императора. Три дни след кръщенето, през януари 906 г., Лъв тихомълком се оженил за любовницата си и я коронясал за императрица. Това било открито предизвикателство и Николай — горд, властен и нестрашим — го приел. Всички опити за помиряване се провалили. Лъв си осигурил подкрепата на папата и на останалите източни патриарси, които били изпълнени със завист към Константинополската патриаршия, но Николай оставал непреклонен и на Коледа затворил вратите на „Св. София“ пред лицето на императора. Няколко седмици по-късно Лъв му отмъстил, като го арестувал и го пратил в изгнание. Мястото му било заето от един по-сговорчив и раболепен монах, Евтимий Синкел.

Лъв възтържествувал, но с помощта на силата, опълчвайки се срещу общественото мнение. Много хора вярвали, че като божи наместник императорът стои над закона, но не били малко и онези, които смятали, че дори и той е подвластен на законите на Светата църква. Отново се разгорял спорът за църквата и държавата и Константинопол бил разтърсен от противоречия. Победата на Лъв била краткотрайна и повърхностна. За половината град заточеният Николай се превърнал в мъченик и това насърчавало неговите съмишленици. Освен това, здравето на императора било разклатено и се очаквало скоро да умре. Брат му Александър го мразел и ненавиждал всичките му дела. Но самият той бил потънал в разврат и също нямало да живее още дълго. Дори и малкото момче, на което се крепяло бъдещето, било с крехко здраве. Накъдето и да обърнели поглед хората, небето било мрачно; надигала се буря.^[59]

Сред разкоша на новия си дворец в Преслав Симеон бил добре осведомен за всичко това. Той изчаквал водите да се размътят и през главата му преминавали разни планове и амбиции.

На 11 май 912 г. император Лъв Философ умрял и император Александър поел управлението. Веднага всичко се обърнало наопаки. Николай се върнал от изгнание, а Евтимий бил изпратен на негово място; старият мъченик бил заменен с нов и това само задълбочило конфликта. Императрица Зоя се оттеглила от двореца, а синът й едва бил спасен от кастриране — от приятели, които се позовали на крехкото му здраве. Всички министри на стария режим били свалени, някои от тях умрели в затвора. Междувеменно Александър се забавлявал с пиене, идолопоклонничество, хазарт и фаворитки.^[60]

Няколко месеца след като Александър заел престола, в Константинопол пристигнали български пратеници. Както било прието, Симеон поднасял поздравленията си на новия император и искал да бъде подновен договорът, сключен с Лъв. Александър приел пратениците, след като току-що бил привършил поредната си оргия, и с пиянска самонадеяност ги отпратил обратно, като рязко отказал да плаща данък. Те се върнали при своя владетел, за да разкажат как са били приети. Симеон едва ли е бил особено наскърбен от случилото се — сега той имал чудесен повод да наруши мира, а Империята, управлявана от един умиращ пияница, изобщо не била в състояние да му се противопостави. Симеон се приготвил за война.^[61]

Нямало защо да бърза; нещата в Империята вървели от лошо към по-лошо. Александър починал на 4 юни 913 г., като оставил управлението в ръцете на регентски съвет, оглавяван от патриарх Николай.^[62] Всичко това било в полза на Симеон. Макар и да бил непримирим враг на императора, Николай винаги се стремял да предразположи Симеон. Той никога не забравял, че е вселенски патриарх, духовен баща на българската църква, и бил твърдо решен да не остави патриаршията по-слаба, отколкото я бил заварил. Затова явно трябвало да умиротвори българския владетел и да го опази от изкушенията на незавсимостта или от съблазните на Рим. На тази загриженост дължим дългата поредица от писма — някои от тях укорителни, но повечето написани с умолителен тон, — които изпратил до княжеския двор в Преслав; писма, които с деликатната многозвучност на тона си представляват основният извор от сведения за историята през онези години.

През август 913 г. Симеон нахлул в Империята с всичките си сили. Напразно Николай се опитвал да го разубеди, като залагал ту на благородството му, с призива да не напада едно малко дете, ту на користолюбието му, с обещанието да изпрати веднага в Девелт неизплатените данъци.^[63] Но нито уговорките, нито обещанията трогнали българина. Той си поставял далеч по-високи цели.

Малко преди нахлуването на Симеон сред имперските войски бил избухнал бунт^[64] и правителството не било в състояние да му се противопостави. Симеон бързо прекосил Тракия, стигнал до Константинопол и разположил многобройната си войска пред стените му, от Златния рог до Мраморно море. Но видът на внушителните укрепления го смутил — за първи път той ги погледнал с очите на неприятел и осъзнал колко са непристъпни. Тогава Симеон решил да преговаря.

Николай с радост приел предложението. Последвала поредица от приятелски срещи. Първо Симеон изпратил своя пратеник Теодор в града, за да посети регентите, а след това регентите и лично младият император поканили Симеоновите синове на пиршество във Влахернския дворец^[65], а най-накрая самият Николай посетил Симеон и бил посрещнат с подчертано уважение. Междувременно били обсъдени условията на договора, Симеон бил умерен в исканията си; той получил неизплатените данъци заедно с богати дарове, както и обещанието, че императорът ще се ожени за някоя от дъщерите му. След това се върнал в България.^[66]

Тези условия се нуждаят от известно пояснение. Мотивировката им трябва да търсим в това, че именно тогава Симеон като че ли за първи път ясно формулирал пред самия себе си амбицията, която скоро щяла да го завладее изцяло. Целта му била да стане император, ни повече, ни по-малко. Отказът му да се задоволи с обичайния данък вече показвал, че той се надява на нещо по-голямо. А чрез сключването на уговорения брак, той щял да получи достъп до императорския дворец. Намерението му не било толкова нереално, колкото изглежда на пръв поглед. Империята все още представлявала една световна, многонационална държава. На трона й се били възкачвали хора от най-различни националности. Наистина, никой от тях не бил заемал преди това трона на друга държава, но това само би било от полза за тях. А сега моментът бил многообещаващ. След като от императорското семейство останало само едно болнаво момче, бъдещето като че ли принадлежало на най-силния, който би се появил на сцената. А никой не би могъл да бъде по-силен от Симеон — тъст на императора, приятел на патриарха, разполагащ с огромни войски, готови всеки момент да нахлуят в Тракия. А след като веднъж завладеел Константинопол, цялата Империя щяла да бъде негова — защото Константинопол всъщност означавал Империята. Амбицията му в никакъв случай не била неосъществима. Обаче съдбата не се оказала благосклонна към Симеон, макар че от това България само спечелила. Тези блянове всъщносг били предателство спрямо политиката на Борис. Борисова България, със своя национален език и национална църква, все още била твърде незряла, за да устои на едно сливане с Империята. Един век по-късно положението щяло да бъде по-различно — тогава българската народност щяла да е напълно укрепнала. Но сега славянските племена и прабългарите биха се разединили и би възтържествувал духът на Империята. С това делото на Борис би било погубено.

Всички тези предположения обаче си остават теоретични. Сметките на Симеон се оказали погрешни. Той не съзнавал в колко несигурно положение се намира правителството на патриарха. Николай бил регент на едно дете, което трудно би признал за законородено. Освен това, макар и патриарх, той бил просто водач на едната партия. Начело на другата стоял човек, чиито претенции за регентството били далеч по-основателни. Императрицата-майка Зоя, въпреки че в момента била заточена в манастир, имала много привърженици, а и останалите регенти, недоволни от деспотизма на Николай, скоро преминали на нейна страна. Симеон едва се бил прибрал в България, когато Зоя се завърнала в столицата и взела властта в свои ръце.^[67]

На Зоя й били чужди грижите на патриарха. За нея било без значение дали той ще изгуби номиналното си върховенство над българската църква. При това тя не можела да допусне синът й да се ожени за дъщеря на варварин. Николай останал на патриаршеския престол, но вече нямал право на глас в управлението на Империята. Симеоновата умереност и ласкателства се оказали напразни. Той трябвало отново да прибегне до оръжието. Николай безуспешно се опитвал чрез писма да му напомни за неговите обещания да спазва мира. Симеон се смятал за свободен от задълженията си — новото правителство на Империята предвидливо забравило клаузата за брака.^[68]

През септември 914 г. българските войски се явили пред Адрианопол и арменецът, който бил управител на крепостта, склонил да я предаде. Но императрицата управлявала с твърда ръка; тя веднага изпратила подкрепления и пари, за да си я възвърне, и българите сметнали за по-благоразумно да се оттеглят.^[69] След този сблъсък с характера на императрицата Симеон изчакал известно време. Събитията от следващите две години са твърде неясни. Симеон не предприел действия срещу Константинопол. Но през 916 г., ако не и още през 915 г., войските му били заети с чести набези в западна посока, в Драчката и Солунската тема.^[70] През 916 г. те дори проникнали чак до Коринтския залив и с малки прекъсвания се задържали в околните области близо десет години. Присъствието им не се отразило твърде добре на местния живот; дори и св. Лука Нови, прочут със своя аскетизъм и умъртвяване на плътта, през този период се преселил в Патри.^[71]

Но истинската цел на Симеон бил Константинопол. През 917 г. той отново започнал да трупа войски на тракийската граница.^[72] Той дори се опитал да си осигури подкрепата на печенегите, неговите съюзници от предишната война. Но пратеникът на Империята, Йоан Вогас, който несъмнено разполагал с ного по-големи финансови възможности, предложил по-висока цена от Симеоновите пратеници. При тези обстоятелства императрицата решила първа да нанесе удар. Моментът изглеждал подходящ; тя била опиянена от победите на войските си в Армения и Италия, а сега дошла и вестта, че печенегите са готови да нахлуят в България от север. Флотата й отплувала към Дунава, за да ги превози през реката, а цялата й войска се отправила на север през Тракия към границата.^[73]

Симеон бил хванат натясно. Печенегите били далеч по-страшни от маджарите, а и той едва ли можел да се надява, че ще успее да повтори ловкия си дипломатически ход отпреди 20 години. Но съдбата му се притекла на помощ — така ненадейно, че явно в случая е изиграл роля и подкупът. Вогас пристигнал на Дунава, водейки ордите на печенегите. Но тук той се скарал с друнгария Роман Лакапин и Роман отказал да превози варварите. А те се уморили да чакат и след като опустошили и вероятно почти превзели Влашко, се върнали в земите си. Роман бил заподозрян в двойна игра, но нищо не могло да се докаже. Безспорно Роман бил амбициозен и безскрупулен, а може да се предположи, че и Симеоновото злато е повлияло на действията му/4

След като бил избавен от печенегите, Симеон можел да погледне напред с по-голяма увереност. Наистина, както изглежда, той изгубил и последната си територия отвъд Дунава, но загубата била почти без значение: Дунав бил далеч по-сигурна граница. И все пак основната имперска войска не била за подценяване. Но още веднъж съдбата се показала милостива към Симеон. Императрицата не била добър съдник на войнските достойнства. Неин главнокомандуващ, доместик на схолите, бил Лъв Фока, син на великия пълководец Никифор, но напълно лишен от способностите на баща си. Походът му бил достатъчно добре организиран. След провала на Дунава имперската флота се оттеглила на юг, към Месемврия, разположена отвъд граничната линия и все още владение на Империята. Фока отправил войските си нататък, като навярно се надявал да получи подкрепления, преди да навлезе във вътрешността на България към Преслав.

Симеон бил заел позиция по възвишенията и чакал удобен случай. Той се появил, когато имперските войски заобиколили Бургаския залив и се насочили към Месемврия. Там, близо до Анхиало, се намирала малката рекичка Ахелой. На 20 август Фока спрял там, като оставил войските си да се разположат на лагер твърде непредпазливо. Внезапно Симеон се спуснал от възвишенията върху нищо не подозиращите византийци. Никой не разбрал какво точно се случило, освен че настъпила паника и почти цялата войска била избита. Костите на имперските войници останали да се белеят по бойното поле още половин век. Само Фока и още няколко окаяни бегълци успели да стигнат до Месемврия. Много от войниците били избягали към брега, но флотата, която трябвало да чака там, за да им се притече на помощ, вече била отплавала към Босфора.^[75]

Победата възродила всички Симеонови амбиции. Той прекосил Тракия на път към столицата. Зоя събрала нова войска, но отново я поверила на Лъв Фока. И отново Фока я довел до поражение. Както се били разположили при Катасирти, в покрайнините на Константинопол, българите ги нападнали през нощта и ги избили.’6

След втората си победа Симеон вероятно можел да атакува успешно столицата, но не се осмелил. А и гърците били уверени, че стените им са непревземаеми. Било невъзможно да се преговаря — исканията на Симеон никога нямало да бъдат изпълнени от Зоя. Дори Николай, който в името на патриаршията се разграничил от политиката на , Зоя, явно смятал условията на Симеон за немислими.^[77] Но за момента Симеон не предприел нови нападения. Наближавал краят на годината и той се върнал да прекара зимата в България.

918 г. преминала нерадостно и неспокойно за Константинопол. Зоя губела властта. От самото начало тя имала врагове, а след сегашните си поражения изгубила и любовта на народа. Разгоряла се борба за мястото й. Това би била отлична възможност за Симеон да нападне столицата; сред развихрените интриги и предателства той лесно би могъл да проникне отвъд нейните стени. Но Симеон не нападнал Константинопол. Въпреки пораженията си, Зоя успяла да постигне една голяма победа — да го въвлече в друг конфликт. В продължение на повече от половин век България била живяла в мир със своите сръбски съседи. През тези години Сърбия се сдобила с облагите на християнството и гледала на България като на извор за своята култура. Напоследък, при княз Петър, тя била разширила териториите си в Босна и била постигнала известно благосъстояние. През 917 г., веднага след Ахелойската битка, в двора на Петър дошъл пратеник на императрицата, за да го убеди колко опасно е прекомерното разрастване на България. Доводите му били убедителни и Петър решил да нападне неочаквано България в гръб. Но той имал съперници. Разрастването на Сърбия разтревожило съседните крайбрежни княжества, намиращи се в момента под господството на захълмския княз Михаил — безскрупулен пират и разбойник, чиито владения се простирали по крайбрежието на север отвъд Рагуза. Той вече бил проявил веднъж враждебността си към Империята, като пленил сина на тогавашния венециански дож, който се връщал от посещение в Константинопол, и го изпратил на Симеон, от когото венецианците трябвало да го откупят.^[78] Сега Михаил научил за сключения съюз и веднага предупредил Симеон. Симеон решил да удари пръв и през 918 г. неговите военачалници Мармаис и Сигрица нахлули в Сърбия. Те опустошили страната, а когато Петър дошъл да преговаря за мир, коварно го заловили и го отвели в България. На негово място те поставили братовчед му Павел — княз, който дълго време бил заложник в България.

Не знаем със сигурност колко време е продължила войната със Сърбия, но тя явно е отнела целия подходящ за военни действия сезон на 918 г. С войски, заети на запад, Симеон не можел да предприеме нищо срещу Константинопол. Освен това той може би е имал неприятности и с печенегите, а е възможно и да е бил зле осведомен за действителното бедствено положение в императорския двор. Сигурно е само, че едва на следващата година той можел отново да потегли с войските си на юг. А тогава вече било твърде късно. Роман Лакапин бил спечелил борбата за властта. През март 919 г. той овладял двореца, а през април дъщеря му Елена била омъжена за младия император. Така Роман станал василеопатор; през септември той щял да получи титлата кесар, а преди да изтече годината, щял да бъде вече император.

Войната била изгубена. При всичките си победи, Симеон не постигнал нищо. Роман Лакапин, компрометираният друнгарий от селски произход, се възкачил на престола по същите стъпала, които смятал да използува и Симеон. За България щяло да е по-добре, ако Симеон признаел поражението си и се постараел да сключи възможно най-изгоден мир. Роман би се съгласил на много благоприятни условия — в момента той силно се нуждаел от мир, за да укрепи позициите си. Но Симеон вече не проявявал умереността, присъща на младите му години. Сега у него взела връх амбицията, подхранвана от победите, която притъпила държавническата му прозорливост. Той бил силно разгневен и решил да си отмъсти на узурпатора. Така войната продължила.

В края на лятото на 919 г. Симеон отново нахлул в Тракия, достигнал Дарданелите и се установил на лагер срещу Лампсак. Николай му изпратил писмо, в което обещавал, ако му позволи здравето, да дойде да се срещне с него. Но предложението било отхвърлено. Българите не срещнали съпротива; след като опустошили областта, те се върнали да прекарат зимата в България.^[81]

През цялата 920 г. Николай изпращал загрижени писма до Преслав — не само до Симеон, но и до българския архиепископ и първия министър, в които настоявал за мир. През юли той писал на Симеон, за да му съобщи за края на схизмата, причинена от четвъртия брак на Лъв Философ — той тактично предполагал, че Симеон ще се зарадва от тази победа на Романовото правителство — и за да подчертае, че Роман няма нищо общо с предишното правителство (на Зоя) и не носи отговорност за безразсъдствата му.^[82] След това Николай решил да заложи на отдавнашното Симеоново желание за брачен съюз; той писал, че Роман на драго сърце би сключил такъв съюз, но привидно без да си дава сметка, че единственият брак, към който Симеон се стремял, вече бил невъзможен.^[83] Симеон не му отговорил. Все пак, през тази година той не нахлул в Тракия. Войските му отново били заети с военни действия в Сърбия. Роман бил изпратил сръбския княз Захарий, бежанец в Константинопол, да предизвика размирици срещу българското протеже княз Павел. Благодарение на българската намеса Захарий бил победен и отведен в плен в България, за да бъде използуван като оръдие срещу Павел, ако той проявял непокорство.^[84] Окуражен от заетостта на Симеон в Сърбия, Роман заявил, че сам ще поведе войски към България, но от това не излязло нищо.^[85]

През 921 г., след като писал на Николай, че условията му включват свалянето на Роман от престола , Симеон отново потеглил към Константинопол, но край Катасирти, където четири години по-рано бил извоювал победа, бил изненадан от имперски войски, предвождани от Михаил, син на Морелеон. Вероятно българите не понесли големи щети, но все пак решили да се оттеглят към Ираклея и Силиврия.^[87] В отговор на следващото Симеоново писмо Николай предложил да се срещне с него там^[88], но Симеон не го насърчил. Той пределно ясно дал да се разбере, че не желае злато и скъпи дарове, нито дори и земи ; той искал свалянето на Роман. Симеон настоявал, че това е твърде лесно осъществимо, за разлика от възкресяването на неговите български войници.^[90] Но нямало изгледи Роман сам да се откаже от трона, а патриархът разбрал, че му се надсмиват. След като прекарал лятото в Тракия, Симеон се върнал в България за през зимата.

През 922 г. Симеон отново се появил край Константинопол. Роман се безпокоял за своя дворец край Пити на Босфора и изпратил войска да го охранява. Но в тясната долина при Пити тя била връхлетяна от българите. Част от войниците били избити, други се удавили в морето. След тази победа Симеон цяло лято се задържал в Тракия, но по-късно през същата година гърците направили успешен набег и опожарили лагера му. Той отново трябвало да се оттегли, без да е постигнал нищо съществено. През тази зима писмата му станали по-миролюбиви; той дори поискал от Николай да му изпрати официален пратеник.

Вероятно обаче тези предложения са били плод на моментен песимизъм. Още докато ги правел, Симеон се въоръжавал.^[94] През пролетта на 923 г. той отново бил готов за война и обсадил Адрианопол. Голямата крепост била отбранявана храбро от своя управител Морелеон, но от Константинопол не дошли подкрепления и гладът принудил гарнизона да се предаде. Морелеон бил жестоко изтезаван и накрая — убит. Но Симеон не бил в състояние да продължи По-нататък. В Сърбия отново избухнали размирици. Гръцките дипломати винаги успявали лесно да внушат на сърбите, че съюзът им с България е неестествен; те убедили и княз Павел. Но опитът му да се изплъзне от българската опека се провалил. Симеоновите войски го свалили и поставили на мястото му княз Захарий.^[96]

Тези допълнителни грижи направили Симеон по-склонен да преговаря, а това съответно повдигнало духа в Константинопол. Постепенно Роман бил възприел нова политика, за която е показателна липсата на какъвто и да е опит да помогне на обсадения Адрианопол. Той смятал да остави Симеон да нахлува в Тракия необезпокояван, а сам да изчаква в безопасност зад стените на Константинопол с надеждата, че накрая България ще изтощи силите си. Междувременно основните му сили били изпратени да водят по-изгодни войни на изток; срещу Симеон той смятал за използува чужди войски. Наистина, сърбите винаги търпели поражения, но той преговарял, при всички изгледи за успех, и с русите (които вече заемали земи, простиращи се на юг почти до устието на Днепър), с печенегите и маджарите. При тези обстоятелства той вече не изпитвал такова силно желание за мир, колкото патриархът. А дори и Николай, пишейки за тези преговори и за победата над сарацинския пират Лъв Триполит. възприел нов, покровителствен тон.^[97] Но след като се справил със Сърбия, Симеон се върнат към предишната си дързост. Той поискал да му бъде изпратен пратеник, но ясно показал, че държи на неизпълними условия.^[98]

Тогава Николай опитал нова тактика. Откакто била свалена Зоя, отношенията между Рим и Константинопол били обтегнати, но през 923 г. папата най-сетне склонил да изпрати двама свои легати, Теофилакт и Кар. в Константинопол, а след това в България, за да окажат влияние в полза на мира. В загрижеността си Николай дотолкова забравил патриаршеската гордост, че приветствувал това вмешателство и изпратил писмо на Симеон, в което го умолявал да прояви уважение към папските представители.^[99] Но Симеон имал свои планове за отношенията си с папата. Той знаел колко несигурен е съюзът между Стария и Новия Рим. Затова посрещнал Теофилакт и Кар много радушно, но проговорите му с тях, както показали последвалите събития, били твърде различни от онова, на което се надявал Николай. А междувременно Симеон замислял нов голям поход срещу Константинопол.^[100]

Ударът бил насрочен за лятото на 924 г.^[101] Сега Симеон бил по-мъдър. Той разбирал, че откъм сушата градът е непревзи-маем, Но България нямала флота и трябвало да си потърси съюзник. Африканският хали ал-Махди, от династията на Фатимидите, бил във война с Империята и имал много кораби. Симеон изпратил при него свои посланици, за да му предложи съюз, чрез който би получил необходимите морски сили. Всичко било уредено тайно от гърците и българските пратеници се завръщали заедно с представители на халифа, когато корабът им бил пленен край брега на Южна Италия от имперска ескадра. Императорът веднага изпратил свои хора при халифа и му предложил изгоден мир, който бил приет с готовност — африканските араби нямали желание да се бият без нужда в далечния североизток. Бъргарите били хвърлени в тъмница.^[102] Но същевременно, сериозно обезпокоен от приготовленията на Симеон, императорът изпратил пратеници и в Багдад, при другия халиф, за да сключи примирие и така да може да върне основната си армия в Тракия.

През септември Симеон пристигнал пред Константинопол в пълно въоръжение. И отново видът на внушителните стени го обезсърчил. Вероятно едва тогава разбрал, че арабската флота няма да дойде, а вместо това от изток настъпва имперската армия. И още веднъж, както 11 години по-рано, докато градът очаквал нападението му, той поискал само среща с патриарха.

Били разменени заложници и Николай побързал да дойде. Наслаждавайки се на това раболепие, Симеон изведнъж поискал вместо него да дойде императорът. И той настина дошъл, макар че Негово императорско величие не си направил труда да бърза и наредил да се извърши продължителна подготовка. На Златния рог при Космидион била построена здрава укрепена платформа, а в средата й била издигната преграда. Двамата владетели трябвало да преговарят през нея. Но от тези дълги приготовления Симеон започнал да губи търпение. За да покаже колко е страшна силата му и колко малко впечатление му прави величието на Империята, той прекарвал времето си, опустошавайки околностите на града и дори изгорил една от най-големите му светини — стария храм „Св. Богородица“ при Пиги.

Срещата се състояла на 9 септември, четвъртък. Симеон пристигнал при платформата по суша, заобиколен от бляскава свита: част от хората му трябвало да го пазят, други — да проверят съоръженията на гърците (той помнел опита на Крум), а трети — да служат за преводачи, тъй като Симеон нямал намерение да угодничи на Империята, като използува нейния език. След размяната на заложници, той пристъпил към преградата. Император Роман го чакал там. Неговата поява била в пълен контраст с тази на Симеон; той дошъл заедно с партиарха по вода, в своя кораб, скромно облечен, загърнат със светия плащ на Богородица, и само с неколцина спътници — той знаел, че го съпътствуват цялото величие и традициите на Империята.

Двамата владетели се поздравили през преградата. Пръв започнал Симеон, като се подиграл на патриарха, че не може да опази папството си от раздори. Но Роман повдигнал нивото на разговора, като се обърнал към българина с кратка реч. Това била доброжелателна проповед към един лекомислен низше-стоящ, в която се посочвали задълженията на истинския християнин и възмездието, очакващо всеки грешник. Симеон вече остарявал,^[105] „утре ще се разсипеш в прах“, предупреждавал императорът, „с какъв образ ще погледнеш страшния и праведен Съдия?“# Нравствеността изисквала Симеон да престане да осквернява ръцете си с кръвта на своите едноверци. Но същевременно Роман намекнал, че мирът ще бъде изгоден за българския владетел от финансова гледна точка.^[106]

Речта подействувала много силно на Симеон. Наистина, сега мирът бил единствената разумна политика. Той бил спечелил много победи; под негова власт били земите от стените на Коринт и Драч до стените на Константинопол. Но самият Константинопол бил здраво укрепен, а Симеон нямал кораби. Той направил всичко, което му било по силите, но то се оказало недостатъчно. А сега, изправен пред личността на императора, Симеон за момент бил завладян от величието на Империята и от вечността на Новия Рим. В младостта си той, „полугъркът“, бил познал грандиозността на Имперската идея — както по замисъл, така и по изпълнение; идея, която съществувала през вековете, още преди прабългарите да били чули за нея. Но сега той разбрал, че завинаги ще си остане „полугрък“ и нищо повече; че винаги ще принадлежи на Империята само наполовина. Другата му половина била неизкоренимо българска, едва наскоро извисила се над варварското езичество. Борис бил по-мъдър и по-щастлив; той никога не пожелал (а и не би могъл) да бъде нещо повече от български княз. Целите му, противно на Симеоновите, били национални, не интернационални. В отношенията си с Империята той бил като дете — но не плах, а просто като дете, което се надява скоро да порасне и междувременно смята да си помогне колкото може повече, самб или с подкрепата на по-възрастните. А Симеон бил като умно, пакостливо дете, което знае колко досажда на възрастните и колко ще са доволни те, ако кротува; което прозира хитростите им, разбира слабостите им и с огромно удоволствие ги дразни, но все пак през цялото време съзнава, че е дете, а те са възрастни и в тях има нещо недостъпно за ума му, и затова се чувствува объркано, измамено и обидено. И също както едно непослушно дете се стряска и засрамва от сериозното мъмрене, така и Симеон бил респектиран от речта на Роман. Но след известно време въздействието се забравя и преднамерената пакостливост започва отново.

[# П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С, 1961, с. 232. — Б. пр.]

Междувременно, докато двамата владетели разговаряли, съдбата пратила знамение. Високо над главите им два орела се срещнали и отново се разделили — единият отлетял към кулите на Константинопол, другият свърнал към Тракия. Поличбата била отправена както към Симеон, така и към Роман. Тя означавала, че поне за известно време на Балканския полуостров ще има две империи. Нали дори и орлите умират.^[107]

Принудени взаимно да признаят независимото си съществуване, Симеон и Роман се съгласили на примирие. Възможно е дори още в този разговор да са обсъдили условията му, но по-вероятно подробностите са били уточнени от техните дипломати. Срещу голямо количество злато и други скъпоценни вещи и ежегоден дар от 100 scaramangia — богато извезани одежди, едни от най-разкошните стоки, изработвани в Константинопол, Симеон приел да изтегли войските си от имперските територии и най-вече от укрепените черноморски градове, които бил превзел — Агатопол и Созопол, а може би дори и Девелт и Анхиало, за да осигури на императора достъп по суша до неговия град Месемврия.^[108] След тези споразумения Симеон се върнал мирно в България.

В известен смисъл мирът бил траен. Симеон повече не нападнал Тракия. Но той не бързал да предаде завоюваните черноморски крепости. Роман неведнъж му писал и настоявал за връщането им, като дори отказал да му изпрати обещаните дарове, докато не получи крепостите обратно. Той обаче бил склонен да праща годишното количество scaramangia, ако Симеон се въздържа от набези. Симеон нямал нищо против. Задържането на черноморските крепости едва ли било нещо повече от показен жест — моралното въздействие от срещата отслабвало и сега той искал да покаже, че не се страхува от Империята. Всъщност политиката му коренно се променяла. Той съзнавал, че може да бъде само балкански владетел, но поне щял да стане василевс на Балканите. До този момент, надявайки се да седне на императорския престол, Симеон бил твърде педантичен спрямо титлите, които използувал, и с готовност признавал духовното господство на патриарха — така бъдещето му правителство щяло да избегне усложненията. Но сега той нямал такива задръжки. Симеон решил да носи царска титла, макар и да не можел да царува в Константинопол. През 925 г. той се провъзгласил за василевс на ромеи и българи^[109], титла, предназначена да възвеличи него и да оскърби враговете му. Император Роман бил крайно разгневен и изпратил протестно писмо, но Симеон не му отговорил.^[110] Вместо това той поискал от Рим да признае титлата му. Рим, който наскоро бил постигнал надмощие над гръцките интереси в Илирик, се съгласил — папата не преставал да храни надежди за спечелването на България. През 926 г. папският легат Мадалберт пристигнал в Преслав, упълномощен от папата да признае царското достойнство на Симеон.^[111] Това бил плодът от посещението на Теофилакт и Кар, на което Николай възлагал толкова големи надежди. Но Николай вече бил разочарован. Срещата била подкопала вярата му в Симеоновото благородство, а сега той разбрал, че Симеон вече няма нужда от него. След срещата той на два пъти му писал, но това били писма на един разгневен, огорчен, болен старец. Най-сетне през май 925 г. милостивото провидение го отвело при дедите му, преди да успее да научи за новите чудовищни деяния, които неговият навремето възлюбен син се готвел да извърши.^[112]

Василевсът на ромеите и българите, чиято дълга титла народът съкратил до славянското „цар“^[113], искал да има и свой партиарх. Но преговорите с Рим забавяли ръкополагането му, тъй като от папата не можело да се очаква одобрение. Така че вероятно едва след отпътуването на Мадалберт, към края на 926 г., Симеон въздигнал българския архиепископ Леонтий Преславски в патриаршески сан. Тази дързост останала сякаш незабелязана от Константинопол. Патриарх Николай бил мъртъв, а приемникът му Стефан бил оръдие на Роман, комуто това било безразлично.

Новата политика на Симеон не без основание хвърлила в ужас сърбите. Сега било ясно, че Симеон ще търси териториално разширение на запад. За това говорело нежеланието му да опразни Северна Гърция, където чак до смъртта му се задържали български грабители. Те нападали адриатическия бряг и дори завладели части от Пелопонес.^[115] При тези обстоятелства не била нужна особена дипломация и сръбският княз Захарий много лесно бил убеден да премине в настъпление през 925 г. Симеон изпратил срещу него своите пълководци Мармаис и Стрина — предишните завоеватели на Сърбия. Но Захарий имал по-голям късмет от предшествениците си. Българите били разгромени, а главите на пълководците — изпратени като приятен дар в Константинопол. Симеон не бил свикнал с подобни поражения и не можел да остави това безнаказано. В България живеел като заложник още един сръбски княз, Чеслав, чиято майка била българка. През 926 г. срещу Захарий бил предприет нов поход, в който участвал и Чеслав. Това вече било прекалено много за сръбския княз; той избягал в Хърватско, отвъд планините. Тогава сръбските първенци и жупани били призовани от българите да дойдат и да признаят Чеслав за свой княз. Била им обещана неприкосновеност и те дошли, но само за да бъдат заловени и откарани, заедно с княза, като пленници в България. След това българските войски, без да срещнат съпротива, започнали да завладяват и опустошават Сърбия. Те свършили работата си докрай — страната се превърнала в пустиня. Които от жителите успели, избягали в съседните княжества; останалите били избити. Симеон прибавил към царството си нова, но обезлюдена провинция.^[116]

По-добре щяло да бъде, ако Симеон бе спрял дотук, но той никога не знаел кога да спре. С присъединяването на Сърбия той влязъл в непосредствен досег с Хърватското княжество. То било добре организирана държава, разполагаща с голяма армия. Неговият княз Томислав бил фигура от международен мащаб. Той нямал причини да враждува със Симеон; отношенията му с Константинопол били хладни, при това той поддържал тесни връзки с новия приятел на Симеон, папата. Наистина, в Хърватско имало известен брой сръбски бежанци, но те не били опасни — планините представлявали сигурна граница. Но изглежда Симеон бил изпълнен с ревност; той не търпял някой от съседите му да бъде силен. Амбициите му, поначало твърде развихрени, сега вече граничели с необуздана грандомания. Твърдо решен да смаже съперника си, през есента на 926 г. той заповядал на военачалника си Алогоботур да поведе войските към Хърватско. Алогоботур прекосил планините, но изтощените му от воюване войници не били достоен противник на огромната хърватска армия. Поражението им било пълно, военачалникът и по-голямата част от войската били избити. Успели да избягат едва неколцина, които да разкажат на Симеон за съдбата си.^[117]

Поражението било страшен удар за Симеон. Здравето му се влошавало и с това той започвал да губи и дързостта си. С необичайно за него благоразумие, той поискал да сключи мир. Папският легат Мадалберт, който на връщане от Преслав минавал през Хърватско, предложил своите услуги и добра воля. Било постигнато споразумение за мир, очевидно при запазване на статуквото.^[118] Но Симеон така и не се възстановил напълно от удара.

По онова време хората вярвали, че всеки човек има неодушевен двойник^[119] — някой предмет, статуя или колона, — свързан по тайнствен начин с живота му, така че всяко зло, причинено на предмета, сполетявало и живия човек. През май 927 г. един астролог разкрил на император Роман, че Симеоновият двойник е една от колоните във Форума. На 27 май патриотът Роман решил да провери това и заповядал да отстранят капитела на колоната. В същия миг сърцето на стария цар спряло да бие.^[120]

Сякаш светлината угаснала и България била оставена да търси своя път слепешком в мрака. Симеон бил предвидил, че след него може да настъпи хаос и се бил опитал да вземе мерки. Той оставил четирима синове, родени от два брака. Най-големия, Михаил, син от първата му жена, той смятал за неподходящ да го наследи. Може би майка му е била от по-ниско потекло или пък самият Михаил е приличал на чичо си Владимир. Във всеки случай той бил заставен да се оттегли в манастир. За Симеонов наследник бил определен Петър, най-големият син от втория му брак, още дете. Вуйчо му, Георги Сурсувул, трябвало да бъде негов регент и настойник на по-малките му братя Иван и Вениамин. Завещанието на Борис не било оспорено. Петър се възкачил на трона, а Георги Сурсувул поел управлението.^[121]

Положението на регента в никакъв случай не било завидно. Докато бил жив Симеон, личността и престижът му вдъхвали страхопочитание у всичките му врагове зад граница и задушавали всякаква опозиция вътре в страната. Но сега всички знаели, че страшният цар вече не може да им стори нищо — той бил мъртъв, а царството му било труп, оставен на лешоядите. Неговите съседи — хървати, маджари и печенеги — се струпали на границите и заплашвали всеки момент да нахлуят. Носели се слухове, че дори и император Роман се готви за поход. Георги Сурсувул събрал войски и ги изпратил да направят демонстрация на сила в Тракия. Но след 14 години непрекъсната война, през които неведнъж била прекосявала дивия Балкан в двете посоки, и след скорошното си поражение в Хърватско българската армия, макар и да проявила известна свирепост в няколко акции,^[122] вече не всявала ужас. Император Роман продължил подготовката си. Георги Сурсувул разбрал, че трябва да моли за мир.

Очевидно в България все още съществувала военна групировка. Вероятно останките от старата прабългарска аристокрация са заемали предимно постове във войската и се опасявали за съществуването си в мирно време. Но във всеки случай регентът действувал предпазливо и изпратил първия си пратеник, един монах арменец, при пълна тайна в Константинопол, за да предложи сключване на мир и брачно споразумение. Императорът приел и в Месемврия започнали преговори. Имперските пратеници дошли по море и се срещнали с представителите, вече открито изпратени от Георги. Било обявено примирие и условията на договора били уговорени в общи линии. След това било решено преговорите да продължат в Константинопол, където договорът трябвало да бъде подписан от императора и регента. Представителите на Империята се завърнали по суша, през България, придружени от българина Стефан, родственик на царя. Скоро след тях пристигнал Георги Сурсувул, придружен от Симеон, калутаркан и сампсис, зет на покойния цар, както и от други високопоставени и знатни лица. В Константинопол Георги получил разрешение да види Мария Лакапина, най-голямата внучка на Роман, дъщеря на съимператора Христофор. Напълно задоволен от външността й Георги повикал младия цар. Петър потеглил веднага и, наближавайки столицата, бил посрещнат с почести от патриций Никита, дядо на Мария по майчина линия. Той бил допуснат във Влахерните, където император Роман се срещнал с него и го целунал.

Царското бракосъчетание било извършено на 8 октомври 927 г. в храма „Св. Богородица“ при Пити — новия храм, издигнат на мястото на стария, който три години по-рано бил станал жертва на необузданото варварство на Симеон. Церемонията била извършена от патриарх Стефан. Свидетел от страна на младоженеца бил неговият вуйчо, регентът, а от страна на младоженката — протовестиарий Теофан, пръв министър на Империята. Задено с това Мария била прекръстена на Ирина, като символ на сключения мир. След церемонията невястата се върнала в Константинопол, придружена от Теофан, а царят не бил допуснат в стените на града. Но три дни по-късно те се срещнали отново: Роман вдигнал пищно сватбено тържество в Пити, на което Мария се събрала със съпруга си. След края на пиршеството тя се простила с близките си. Родителите й, заедно с Теофан, я придружили до предградието Евдом, след което я поверили изцяло на грижите на съпруга й. Раздялата била много тъжна. Родителите й страдали, че се разделят с нея, а тя плачела, че ги напуска, за да отиде в чужда страна. Но сълзите й секнали, когато си спомнила, че мъжът й е цар, а тя самата — царица на българите. Със себе си тя взела голямо количество вещи, луксозни предмети и покъщнина, за да не й липсват удобствата на родния дом.

Бракът бил голяма победа за авторитета на България. За първи път от половин хилядолетие насам имперска дъщеря се омъжвала извън Империята. Сега светът видял, че България вече не е варварска държава, с чийто народ е недостойно да се сродява. Консервативните константинополски политици оплаквали този брак като унижение за имперската кръв. Но след като императорът бил дал съгласието си, те вече не можели да кажат нищо.^[124] Мирният договор, подписан едновременно с брачното споразумение, също повдигнал самочувствието и гордостта на българите. Окончателните му условия, изготвени предимно от протовестиарий Теофан^[125], били разделени в три групи: териториални, финансови и отнасящи се до българските държавно-църковни титли.

В териториално отношение изглежда почти не е имало промени. Възможно е българите да са получили някои градове в Македония, но Империята си възвърнала Созопол и Агатопол, а очевидно и цялата брегова линия по р. Дицина, на север от Месемврия. Но може би Девелт, разположен на Бургаския залив, е останал във владение на Петър.^[126]

Още по-трудно е да се разбере какви точно са били финансовите условия. Очевидно императорът се е задължил да плаща на българския цар ежегоден данък, под една или друга форма — може би стоте scaramangia, обещани на Симеон. Той явно е бил изплащан до времето на император Никифор Фока, чийто своеволен отказ да го изплаща станал причина за война. Но тази война не била започната от българите; императорът нападнал България, използувайки своите съюзници русите. В друга хроника от онова време, без да се споменава конкретна война, се казва, че след смъртта на жена си Петър смирено изпратил свои представители в Константинопол, за да подновят мирния договор.^[128] Следователно тези дарове или данъци по всяка вероятност е трябвало да бъдат изплащани само докато е била жива царицата — т.е. те са били нещо като годишен доход, който й се давал, за да води живот, подобаващ на произхода й, а Петър не е имал право да изисква тяхното изплащане и след смъртта й. Във връзка с финансовите условия на договора императорът получил обратно голям брой пленници. Не става ясно дали те са били откупени. Константин Багренородни загатнал, че са били освободени от царя като дар за Роман, в отплата за ръката на внучката му.

Въпросът за титлите бил уреден твърде задоволително за българите. Императорският двор признал Петър за цар, а главата на българската църква — за независим патриарх. Но имало и известни уговорки. Седалище на патриаршията трябвало да бъде не Преслав, а някое друго митрополитско средище. По този начин българската патриаршия щяла да се отдели от царския двор и, както се надявали в Константинопол, щяла да изгуби част от националния си характер и до известна степен да се изплъзне от светската власт на царя. По този начин дори било възможно да се твърди, че на Балканския полуостров има двама патриарси не защото България настоявала за духовна независимост, а понеже нарасналия брой на цивилизованите християни изисквал това. И така, домораслият патриарх Леонтий Преславски бил свален и на негово място бил издигнат Дамян Дръстърски, чието патриаршеско достойнство и независимост били признати от целия източнохристиянски свят.^[130]

По подобен начин в Константинопол можела да бъде оправдана и царската титла на Петър. Император Роман Лакапин бил щедър в раздаването на императорски санове. Преди него император бил зет му, а той самият издигнал трима от синовете си и замислял да издигне един от внуците си. Следователно, нямало причина да не признае за цар и мъжа на внучката си, а фактът, че той вече бил влиятелен независим владетел не бил от значение. Роман считал за свое право също и да отнеме титлата, ако Петър не се държи добре. И не е изключено по-късно той наистина да я е отнел за известно време.^[131] Но българите гледали на всичко това в по-друга светлина. Те знаели само, че Петър е първият и единствен чужд владетел, признат за цар от Новия Рим, и макар и да бил утвърдил титлата си чрез женитба с императроска дъщеря, в това нямало нищо унизително.

Третата отстъпка била, че българските пратеници в Константинопол получавали за вечни времена предимство пред всички останали. Това било естествено последствие от признаването на царската титла; то силно ласкаело българите, без да струва нищо на Империята, макар че по-късно щяло да засегне обидчивите посланици на франките.^[132]

Такива били плодовете на продължителните Симеонови войни. България спечелила малко земи и незначителни материални облаги, но вече не била духовно подчинена на чужд първосвещеник, а нейният владетел бил цар, признат за равен от миропомазаните самодържци на Рим, с далеч по-висок ранг от всички останали князе, дори и от франкските владетели — самозваните императори на Запада. И това било всичко. Но дали си струвало целия този труд? За изтощените рамене царската мантия е тежко бреме.

Тя наистина била спечелена на твърде висока цена. Четиринадесет години продължила войната: четиринадесет години българските войници били прехвърляни от едно бойно поле на друго, за да стигнат накрая до лобното си място в Хърватско. От Симеоновите войски оцелели само жалки останки.^[133] Войната парализирала и българската търговия: години наред търговците, които предлагали стоките си в черноморските пристанища или превозвали кервани от Дунава до Солун, трябва да са били забавяни, отклонявани и разорявани. Империята, която разполагала с много източници на богатства, можела да си позволи подобни загуби, но България се нуждаела от пълнокръвна търговия.^[134] А сега, когато най-сетне настъпил мир, пялата страна била изтощена и недоволна. Със силата на своята личност Симеон налагал волята си на своите поданици; при цялото му своеволие, нито един от тях не вдигнал ръка срещу него. Но той бил мъртъв, наследникът му бил още дете, а регентът — само регент, дори не и от царско потекло. А за всички вече било станало ясно колко безплодна е била войната. Цар Петър бил изправен пред тежки времена. Неговият баща му бил осигурил почести и слава на прекалено висока цена.

[#7 Златарски (Цит. съч., с 207 сл.) посочва за година на създаването им 864, но от житието на св. Климент става ясно, че поне Охридската е била създадена по-късно.]

[#11 За преместването на столицата от Симеон научаваме от една бележка към препис на Книгата на Исая.]

[#30 Идвайки в България през 927 г., Мария Лакапина взела със себе си цялата си покъщнина и други принадлежности. Вж. по-долу, с 141.]

[#38 Търговските пътища са описани от Константин Багренородни в De Administrando Imperio, pp. 79, 177. Пътищата, водещи до Солун, обаче трябва да се разглеждат във връзка с описания по-долу епизод.]

[#49 Constantine Porhyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 168 ff.]

[#74 Theophanes Continuants, loc. cit., ff. Не е възможно да се каже със сигурност точно кога България е изгубила Влашко, но областта изглежда е била заграбена от печенегите доста преди смъртта на Симеон. Както става ясно, през 917 г. печенегите е трябвало да изминат известно разстояние, за да стигнат до Дунава.]

[#76 Ibid., p. 390. Датата на битката не се споменава, но тя явно е била скоро след Ахелойската.]

[#79 Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 156—7. Константин не споменава годината на войната, но казва, че преговорите на Империята с Петър са се водили по време на събитията при Ахелой. Те може и да са започнали преди това, но според мен бездействието на Симеон спрямо Константинопол през 918 г. не може да се обясни иначе, освен с война в Сърбия. И макар че лично Симеон не бил в Сърбия (той никога не вземал лично участие в походите на запад), не мисля, че през 917 г. той би могъл да изпрати там достатъчно големи сили, за да опустоши страната. Посочените от Константин тригодишни интервали между сръбско-българските войни според мен не бива да се приемат буквално.]

[#80 Според Златарски (История, I, 2, с 399 сл.) през 918 г. Симеон приел титлата „цар и самодържец“ и превърнал българската архиепископия в патриаршия. Не виждам на какво се основават тези твърдения. Немислимо е подобни събития да не са намерили отражение в обширната кореспонденция на Николай. Писмата на Роман до Симеон, в които той протестира срещу царската му титла, носят дата след срещата между двамата владетели (924 г.; вж. по-долу, с. 137). А от обидната шега на Симеон по време на срещата (вж. по-долу, с 136) става ясно, че той все още смятал Николай за официален духовен баща на България. Твърде възможно е, както предполага Златарски, архиепископ Йосиф да е починал през 918 г. и да е бил наследен от архиепископ Леонтий. Но макар и Леонтий да е бил направен патриарх от Симеон, нямаме основание да смятаме, че това е станало още с неговото заемане на поста. В известието на Лъв Дякон, че Симеон е приел титлата самодържец (с. 122—3) не се споменават дати.]

[#86 Ibid., Ep. XVIII, pp. 121 ff.]

[#89 Ibid., Ep. XVin, pp. 121 ff.]

[#91 Ibid. Ep. XIX, pp. 125 ff.]

[#92 Theophanes Continuants, pp. 401—3. Датата не ce споменава, но е почти сигурно, че набегът е бил извършен по това време. В хрониките между разказа за битката при Пити и този набег са отбелязвани смъртта на императрица Теодора (февруари 922 г.), коронацията на София (същия месец) и посещението на куропалата (τηνικαΰτα). Но вероятно тези три събития са били събрани на едно място за прегледност, независимо от точните им дати.]

[#93 Nicolaus Mysticus. Ep. ХХП, pp. 148–9.]

[#95 Theophanes Continuatus, p. 404. Датата не е посочена, но почти със сигурност става дума за началото на 923 г. Вероятно през същата година Симеон е превзел град Виза в Тракия, както се споменава във Vita S. Marine Junioris.]

[#103 Ибн-ал-Азир (у Васильев. Нит. съч., Приложения, с 106).]

[#104 Nicolaus Mysticus. Ер. XXXI, p. 189.]

[#114 Основаването на патриаршията представлява труден проблем. Синодикът на цар Борис ясно показва, че Леонтий е бил първият български патриарх, със седалище в Преслав, но според Списъка на българските архиепископи първи патриарх е бил Дамян Дръстърски. Както пояснявам по-долу (с. 142), Дамян бил първият патриарх, признат от Константинопол, през 927 г. Следователно Леонтий би трябвало да е бил поставен от Симеон преди това. Но независимо от предположенията на Златарски, изглежда абсолютно невъзможно един така добре осведомен и войнствен папа като Йоан X да изпрати в България свой легат и да удовлетвори Симеоновото желание за царска корона, при положение че Симеон вече е имал свой независим патриарх. Следователно издигането на Леонтий в патриаршески сан трябва да е станало след отпътуването на Мадалберт, вероятно в края на 926 г., но преди смъртта на Симеон (май 927 г.). Така Леонтий се задържал на новия си пост едва няколко месеца.]

[#123 Theophanes Continuatus, pp. 412—5; Georgius Monachus, pp. 904—6; Logothete (славянски превод), pp. 136—7.]

[#127 Leo Diaconus, pp. 61—80.]

[#129 Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., p. 88.]

Бележки

[1] Имената на княжеското семейство се споменават в приписката към Чивидалското евангелие като покровители на някакъв манастир. (Rǎcki. Documenta Historiae Chroaticae, pp. 382—3). Тук Владимир е наречен Расате — вероятно името му преди да приеме християнството. ↑

[2] Анонимният унгарски историк споменава, че моравският княз Салан (Светополк И) бил свързан чрез брак с българския владетел (по онова време Симеон). Подобно твърдение естествено трябва да се приеме резервирано. Но ако такава връзка е съществувала, което е напълно вероятно, тя почти със сигурност се е дължала на женитбата на една от Симеоновите сестри с моравския княз. Малко вероятно е първата жена на Симеон да е била моравска княгиня. (Anonymi Historia Ducum Hungariae, p. XLI). ↑

[3] Annales Fuldenses, p. 408. Пратениците дошли в България по р. Сава. Владимир е наречен Рандимир или Лаодимир. ↑

[4] Regino, p. 580; Manegoldus, p. 364; Sigebertus, p. 341; Theophylactus, Archiepiscopus Bulgarus. Historia XV Martyrum, p. 213; Чудо св. Теория, с. 19—20. ↑

[5] Regino, loc. cit. Борис заплашил Симеон, че ако отстъпи от вярата си, ще се отнесе с него по същия начин — заплаха, ненужна за един благочестив монах, но вероятно предназначена да покаже, че един владетел може да бъде свален само по религиозни причини и единствено Борис, като бивш владетел, може да извърши детронирането. ↑

[6] Вж. Златарски, История, I, 2, с. 254 сл. Съвсем естествено е да се предположи, че промяната е била извършена именно тогава; намирам доводите на Златарски за убедителни, макар че според мен процесът е бил по-продължителен, отколкото го представя той. Гръцкият език не излязъл напълно от употреба. ↑

[8] Вж по-горе, с 108—109. Пренасянето на светите моощи от гръцкия град Тивериупол в Брегалница по нареждане на Борис явно съвпада с основаването на новия диоцез. ↑

[9] Vita S. Clementis, p. 1228. Златарски (Цит. съч., с. 269 сл.) Отъждествява Дрембица и Белица. Във Vita S. Clementis се казва, че Климент бил назначен от Симеон (който, както се споменава без всякакъв коментар, наследил Владимир след смъртта му) и бил първият славянски епископ. Това ще рече вероятно, че назначаването му е било първото след промяната на езика, или пък че архиепископ Йосиф е бил от гръцки произход. ↑

[10] Името му е дадено в „Синодик царя Бориса“ (ред. Попруженко, Одесса, 1899 г.), с. 74—5 и в „Чудо св. Георгия“, цит. място. По-подробно вж. Златарски. Български архиепископи-патриарси. ↑

[12] Според Nicolaus Mysticus (Ер. ХХГХ, р. 181) през 923 г. Симеон е бил над 60-годишен. ↑

[13] Liudprandus. Antapodosis, p. 87. ↑

[14] Лиудпранд (цит. място) говори за това с неодобрение. Но той е събирал сведенията си за Симеон в Константинопол, след Симеоновите войни срещу Империята. ↑

[15] Черноризец Храбър споменава, че славяните са използували такива знаци, но на Балканите не са се запазили следи от тях. ↑

[16] Богомилските легенди всъщност представляват първата самобитна българ ска литература. ↑

[17] Vita S. Clementis, p. 1229. ↑

[18] Vita S. Clementis, loc. cit. ff.; Жития св. Наума, с. 4—5; Златарски, История, I, 2, с. 351 сл. ↑

[19] Сборник на цар Симеона, предговор. ↑

[20] Архиепископ Антоний. Еп. Константин Преславски. Смятам, че епархията на Константин не може да се определи със сигурност. Тя не може да е била Преслав, където е имало друг епископ. ↑

[21] Калайдович. Иоанн Эксарх, с. 138 сл. ↑

[22] Пак там, с. 138; Йоан Екзарх. Шестоднев, където е даден пълният текст. ↑

[23] Дадена у Горский и Невоструев. Приписката на Тудора Черноризец Доксов, с 32—3. Връзката му със Симеон е разгледана от Златарски. Кой е бил Тудор Черноризец Доксов (вж. приложената библиография). ↑

[24] Храбър, у Калайдович. Цит. съч., с 190—2. Златарски (История, I, 2, с 853 сл.) разглежда въпроса за самоличността му и стига до извода, че той не е бил нито Йоан Екзарх (теория на Илински), нито пък ученик на Охридската школа (теория на Мазон). Но предположението му, че това е бил Симеон по време на монашеските си дни (пак там, с 860) ми се струва твърде произволно. Смятам също, че Златарски погрешно отнася съчинението преди 893 г. Според мен то носи несъмнените белези на апология, писана след самото събитие. ↑

[25] По въпроса за кирилицата и глаголицата вж. Приложение IX. ↑

[26] Преслав означава „прославен“. С това име често били кръщавани градове из целия славянски свят. ↑

[27] Йоан Екзарх. Шестоднев, с 47. ↑

[28] Пак там, с 46. ↑

[29] Пак там, с 46. ↑

[31] Йоан Екзарх. Шестоднев, с 46. ↑

[32] Вероятно крайбрежните градове като Анхиало и Девелт, построени и все още обитавани предимно от гърци и арменци, са имали по-висок жизнен стандарт, а в бившите имперски крепости във вътрешността на страната навярно са били запазени някои сгради. Червената църква във Филипопол по всяка вероятност датира поне от началото на IX в. Първите охридски църкви са от времето на Самуил. ↑

[33] По времето на Никита Акоминат (Nicetas Acominatus, p. 486). ↑

[34] Той е бил построен приблизително във формата на петоъгълник със средна дължина на страните 2 км. Големият дворец или Вътрешният град е заемал около 1/3 от цялата площ. Могат да се проследят стените на двата града, като тази на Вътрешния град е все още частично запазена. ↑

[35] Мраморът без съмнение е от Мала Азия. Симеон може би е обогатил запасите си при своите нападения на константинополските предградия. ↑

[36] Построена (според един ръкопис, съхраняван в Москва) през 907 г. ↑

[37] Днес се съхранява в музея в Преслав; според мен без съмнение е била изработена от местни майстори. Обстоятелствата на откриването й ясно сочат, че е от времето на най-ранния манастир на това място, т.е. преди 900 г. от н.е. ↑

[39] За годината вж. по-долу. ↑

[40] Annales Fuldenses, p. 410. Пратеникът получил само една аудиенция и си заминал още на същия ден. През 896 г. е имало втора, по-успешна мисия, но е съмнително дали тя е имала голямо отношение към войната с България. (Ibid., p. 413). ↑

[41] Доростол, или днешната Силистра. ↑

[42] Vie de Luc le Stylite, pp. 200–1. ↑

[43] Leo Choerosphactus. Ep. III, p. 381 (Симеон до Лъв). Император Лъв вярно предрекъл царуването на брат си и заради предсказанията си се ползвал с голям авторитет, откъдето дошло и произвището му Философ. ↑

[44] Ibid., Ер. V, p. 382 (Симеон до Лъв). Това било цялото писмо. ↑

[45] За съществуването на този данък знаем от отказа на Александър да потвърди споразумението, направено от Лъв (Theophanes Continuants, p. 378; Nicolaus Mysticus. Ep. VII, ρ 57). Той загатва, че дължимите данъци трябвало да бъдат изплатени. ↑

[46] Leo Choerosphactus. Ep. XVIII, p. 396 (до император Лъв). ↑

[47] В De Administrando Imperio (юс. cit.) търговските пътища са пресметнати от Солун. ↑

[48] Табари, у Васильев. Византия и арабы, т. И, Приложения, с. 11. Дворник (Цит. съч., с. 304—5) смята това известие за достоверно и споделя съмненията на Маркварт (Osteuropäische Streifzüge, pp. 517 ff.) относно сведенията за печенегите, дадени в De Administrando Imperio. Дворник се обосновава с това, че за тях не се споменава в Аналите на Фулда. Но по въпросите на дипломацията Константин Багренородни е най-надеждният автор на своето време. ↑

[50] Anonymi Historia Ducura Hungariae, p. XLI. ↑

[51] При отсъствието на каквито и да е определени сведения, най-добре е да приемем, че Симеон си запазил само Влашко, което след няколко години му било отнето от печенегите. Маджарите със сигурност завладели българските територии в Трансилвания и Панония. Молдава, където властта на Симеон не била достатъчно силна, вероятно паднала в ръцете на печенегите. ↑

[52] Joannes Cameniates. De Excidio Thessalonicae, p. 496. ↑

[53] Joannes Cameniates. Op. cit., pp. 569 ff., 574 ff.; Vita Euthymii, pp. 53—4; Theophanes Continuatus, p. 368; Cedrenus II, pp. 262—3. Историята е доста объркана. Само във Vita Euthymii (която обаче е един от най-авторитетните извори) се споменава, че Симеон носел данък за българите (наречен „φιλικήν δεξιωσιν“); останалите просто свързват Симеон с Родофил, който бил на път за Сицилия. Изглежда двамата пратеници са пътували заедно. Фактът, че Симеон е бил в Солун, показва, че това не е бил годишният данък за Преслав, а местен данък, който обаче се е плащал от Константинопол. ↑

[54] Leo Choerosphactus. Ер. XVIII, p. 396 (до император Лъв). ↑

[55] За това свидетелствуват двата погранични стълба, намерени край р. Нариш (22 км от Солун), на които стои годината 6412 от сътворението на света (904 от Р. Хр.). Стълбовете са били поставени от олгутаркан Теодор. (Успенский, в: Известия Русского Археолог. Института в Константинополе, т. III, с. 184 ел.). Златарски (История, I, 2, с. 340 ел.) посочва приблизително граничната линия, но въз основа на списъка на епархиите от времето на Пъв VI, което не е точно; например, по това време Девелт се е числял към имперските епархии, макар че несъмнено е бил български град. Вероятно пзъцкото му население е спазвало гръцкия богослужебен ритуал и затова не е било подчинено на българския архиепископ, а направо на патриарха. ↑

[56] Тудор Доксов, с 32–3. ↑

[57] Vita S. démentis, p. 1236; Житие св. Наума, ред. Лавров, с. 41. ↑

[58] Маджарските предводители изгубили пътя и изобщо не се върнали (Anonymi Historia Ducum Hungariae, p. 46). Нестор (с. 19) споменава, че при това нахлуване маджарите стигнали до околностите на Солун. ↑

[59] Theophanes Continuatus, pp. 360 ff.; Nicolaus Mysticus. Ep. XXXII, pp. 197 ff.; Vita Euthymii, passim. Този епизод е разгледан по-подробно в книгата ми Етрегог Romanus Lecapenus, pp. 40 ff. ↑

[60] Theophanes Continuatus, pp. 377 ff.; Vita Euthymii, pp. 61 ff. ↑

[61] Theophanes Continuatus, p. 378. ↑

[62] Ibid., p. 380; Vita Euthymii, pp. 69, 70. ↑

[63] Nicolaus Mysticus. Ep. V—VII, pp. 45—60 и най-вече pp. 53, 57. ↑

[64] Бунтът на Константин Дука, доместик на схолите. ↑

[65] Според Скилица (Cedrenus, II, р. 282) и самият Симеон присъствувал на това пиршество, но в по-ранните хроники се казва, че там са били само синовете му (вж. бележките по-долу). Византийският етикет рядко допускал чужди владетели да влязат в Константинопол. Дори българският цар Петър, който се оженил за Мария Лакапина, бил допуснат в града само веднъж, за кратка среща (вж. по-долу, с 141), и то във Влахернския дворец, край самите стени на града. ↑

[66] Theophanes Continuatus, p. 385; Logothete (славянски превод), p. 126. ↑

[67] Плановете за женитба (които със сигурност водят началото си от тези преговори) съм разгледал в Приложение X.

Theophanes Continuâtes, p. 73. ↑

[68] Николай изобщо не я споменава в писмата си до Симеон, чак до възкачването на Роман Лакапин, когато разбираме, че Симеон от дълго време е настоявал за изпълнението й. ↑

[69] Theophanes Continuants, p. 384. Управителят бил подтикнат от архиепископ Стефан (Bées. Epidromai Boulgaron, pp. 368—9). ↑

[70] Nicolaus Mysticus. Ер. IX, p. 76. ↑

[71] Vita S. Lucae Minoris, p. 449. Св. Лука живял в Патри 10 години и се върнал едва след смъртта на Симеон. Смятам обаче, че тези „десет години“ не трябва да се приемат буквално, тъй като през 917 г. (когато Diehl. Choses et Gens de Byzance, pp. 3—4. датира това нахлуване) българските войски били заети при Ахелой, а през 918 г. — в Сърбия. Струва ми се по-логично да се свърже това нахлуване с нападенията край Солун през 916 г. ↑

[72] Nicolaus Mysticus, loc. cit., p. 672. ↑

[73] Theophanes Continuants, p. 387. Относно успешната външна политика на Зоя вж. книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, p. 53 и другаде. ↑

[75] Theophanes Continuants, pp. 388 ff.; Cedrenus, II, p. 286; Zonaras III, p. 465. У Скилица (Cedrenus) се казва, че тогава Лъв Фока се къпел и конят му, оставен без ездач, се подплашил и предизвикал паника сред войниците, които помислили, че военачалникът им е убит. Твърде вероятно е това да е истина. Ясно е, че войската е била заварена напълно неподготвена. Лъв Дякон (с. 124) разказва, че по негово време костите им още можели да се видят. В славянския превод на Логотет (с. 12) рекичката е наречена Тутхонестия. Неразумно е да се приема, че името Ахелой е дадено погрешно вместо Анхиало, само защото в Гърция има река Ахелой. ↑

[77] Nicolaus Mysticus. Ер. IX, p. 69. Той твърди, че никой не се е съветвал с него относно похода, но го оправдава. Той явно е смятал обаче, че няма никакви изгледи да се стигне до споразумение, и тонът му е много унил. ↑

[78] Dandolo. Chronicum Venetum, p. 198. ↑

[81] Nicolaus Mysticus. Ер. XCV, p. 301, писано до Роман още когато е бил кесар (между септември и декември 919 г.); Ер. XI, р. 84, до Симеон. ↑

[82] Ibid., Ер. XIV, р. 100. ↑

[83] Ibid., Ер. XVI, р. 112. ↑

[84] Constantine Porphyrogennetus, loc. cit., казва, че Павел бил управлявал три години. Но като се има пред вид последователността на събитията през тези години, би било по-правилно да се каже, че Павел е бил в третата година от управлението си. ↑

[85] Nicolaus Mysticus, Ep. XVII, pp. 113 ff. ↑

[87] Theophanes Continuants, p. 400. ↑

[88] Nicolaus Mysticus. Ep., pp. 125 ff. ↑

[90] Ibid., loc. cit. ↑

[94] Ibid., Ep. XXI, pp. 137 ff. ↑

[96] Constantine Porphyrogenmtus, loc. cit., p. 157 датира тези събития три години след бунта на Захарий. Оттук нататък моята хронология коренно се различава от тази на Златарски (Цит. съч., с 427 сл.), който отнася срещата между Симеон и Роман към 923, вместо към 924 г. ↑

[97] Theophanes Continuatus, p. 405; Nicolaus Mysticus. Ep. XXIII, pp. 149, 156. Той казва, че това е станало 17 или 18 години след победата на Лъв при Солун. Тъй като е пресмятал приблизително, спокойно можем да приемем, че всъщност годините са били 19. Той казва също, че императорите не нападали България само защото се съобразявали с неговите желания. ↑

[98] Ibid., Ep. XXVII, p. 173. Предходните писма на Симеон, на които Николай отговорил (Ep. XXrV—XXV, pp. 157 ff.), явно са били по-обнадеждаващи. ↑

[99] Nicolaus Mysticus. Ep. XXVIII, p. 176. ↑

[100] Според Maçoudi (Prairies d’Or, Π, ρ. 14) през 923 г. „черните българи“ нахлули в Империята чак до „Фенедия“ на „Гръцко море“, където се натъкнали на арабски нашественици от Тарс. Ако, както не е изключено, Фенедия е бил някой гръцки град на Егейско море, черните българи би трябвало да са преминали през Балканска България. Но е невъзможно да се каже дали са дошли и в България като врагове или пък като съюзници на своите далечни родственици. Този набег изглежда е бил съвсем незначителен, макар че именно той е накарал проф. Васильев (Византия и арабы, II, с. 222) да смята, че Симеон е бил във връзка с арабите от Тарс. ↑

[101] Относно съображенията ми да посоча тази година вж. книгата ми Ешрегог Romanus Lecapenus, pp. 246 ff. Там съм пропуснал да спомена довода на Златарски, който изчислява датата според годината от сътворението на света, посочена в хрониката на Нестор, която, пресметната по българското летоброене (с което съм съгласен), е 923. Но не виждам защо именно годината, дадена от Нестор, а не от някой друг, трябва да е вярната, след като той е сгрешил дори и индикта. Мисля, че тази версия се опровергава от наличните косвени доказателства. ↑

[102] Cedrenus, II, p. 536. Не е посочена дата, но това явно е било непосредствено преди похода от 924 г. ↑

[105] Според Николай, Симеон бил надхвърлил шестдесетте (Ер. XXIX, р. 151, писано през зимата на 923—4 г.). ↑

[106] Речта е цитирана изцяло в книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, p. 92. ↑

[107] Theophanus Continuatus, pp. 405—7; Georgius Monachus, pp. 898—9; Georgius Hamartolus, pp. 824 ff., etc.; Nicolaus Mysticus. Ep. XXX, XXXI, pp. 185 ff. ↑

[108] Romanus Lecapenus. Ep. I, II (ed. Sakkelion, pp. 40—5); Златарски. Писмата на Романа Лакапина, с. 8 ел., 10 ел. Имената на черноморските крепости изобщо не се споменават. Най-простото разрешение е да се приеме, че става дума за Агатопол и Созопол, които по всяка вероятност са били превзети от Симеон през 924 г. или по друго време след 917 г. Но аз съм склонен да смятам, че Девелт и Анхиало са били върнати на Империята през 927 г. (вж. по-долу, с 140) и е възможно да са били споменати и сега. Това би обяснило по-убедително защо Симеон е предпочел да се лиши от богати дарове, пред това да се откаже от тях. Агатопол и Созопол не били ценни за него, но от Девелт предприемчивият неприятел лесно можел да нанесе удар на Преслав. ↑

[109] „Βασιλεύς και αυτοκράτωρ τών Ρωμαίων και Βουλγάρων“. ↑

[110] Romanus Lecapenus. Ep., loc. cit. ↑

[111] Innocenäus III Papa. Ep. CXV, pp. 1112—3 споменава, че Симеон, Петър и Самуил поискали и получили царски корони от Рим. Farlati. Blyricum Sacrum, III, p. 103, разказва за мисията на Мадалберт. При завръщането си Мадалберт свикал събор в Сплет през 927 г. Вж. по-долу, с 139. ↑

[112] Nicolaus Mysticus. Ep. XXX, XXXI, pp. 185 ff.; Theophanes Continuatus, p. 410. ↑

[113] Думата „цар“ произлиза от „кесар“, но вероятно славяните са я възприели от Запада по времето, когато кесар или кайзер е било равно на император. В Константинопол това е била по-ниска титла. ↑

[115] Вж. Bees. Op. cit., passim, който цитира едно житие на св. Петър Аргоски. Той несъмнено с право отнася към този период нападението над с. Галаксиди (на залива Лепанто), което било извършено по времето на „император Константин Роман“ — т.е. императорите Константин VII и Роман I. Sathas. Chronique de Galaxidi, отнася нападението приблизително към 996 г. (вж. по-долу, с 257, бел. 31), но като се имат пред вид имената на императорите, доводите му са неубедителни. ↑

[116] Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., pp. 157—8. Пълководци във втория поход били Книн, Имиик и Ицвоклия. Не се споменават дати, но изглежда годината е била 925—926. ↑

[117] Constantine Porphyrogennetus. Op. cit., p. 158; Georgius Monachus, p. 904. Продължителят на Теофан, чийто разказ е писан по-късно, свързва войната със смъртта на Симеон (вж. с 139). Войната с Хърватско явно се е водила скоро след завладяването на Сърбия, вероятно през същата година, тъй като Мадалберт със сигурност е успял да възстанови мира преди втория Сплетски събор (927 г.), и както изглежда, преди Симеоновата смърт (май 927 г.). Безсмислено е да се обяснява войната със сключването на някакъв гръко-хърватски съюз, както правят Дринов (Южные славяне и Византия, с. 53), Златарски (История, I, 2, с. 500) и др. През тези години Константинопол не е бил в отношения с Хърватско, иначе Константин Багренородни несъмнено би споменал Томислав. (Не мога да се съглася със съвременните хърватски историци, които твърдят, че Константин е знаел за него, но под друго име, тъй като в такъв случай Константин трябва да е знаел и бъдещето с година или повече напред; вж. книгата ми Emperor Romanus Lecapenus, pp. 208 ff.) Симеоновата грандомания е напълно убедителна причина за войната. При самодържците, особено у народи, наскоро изоставили варварството, е често срещано явление да бъдат замаяни от властта си и да стигнат до състояние, граничещо с безумие. За името Алогоботур вж. с 212. ↑

[118] SiSio. Prirucnik, p. 222; Farlati, loc. cit. ↑

[119] Гръцката дума, с която наричали този двойник, била „στοιχείον“ ↑

[120] Theophanes Continuatus, p. 412. Там ce казва, че Симеон предвождал лично войската си при разгрома й в Хърватско, че едва спасил живота си и починал скоро след завръщането си. За съжаление никой от по-старите хронисти, например Georgius Monachus, p. 904, или Logothete (славянски превод), p. 136, не споменаваисторията за „στοιχείον“. ↑

[121] Theophanes Continuatus, loc. cit. У всички хронисти се казва, че Иван и Вениамин „вече носели български облекла“. Смисълът на този израз е твърде неясен. Тук вероятно „българско облекло“ се противопоставя на „ромейското“ облекло на царя, и двамата му братя са го носели в знак на неодобрение към политиката на Петър. ↑

[122] Vita S. Mariae Novae, p. 300, където се споменава, че походът е бил придружен с изключителни варварства. ↑

[124] Constantine Porphyrogennetus (De Administrando Imperio, pp. 87—8) не одобрявал брака; според него Роман го бил допуснал поради своята необразованост и това не бивало да се повтаря повече. Но всъщност с него се създал прецедент. Двете внучки на Константин сключили подобни бракове — едната със западния император Отон II, а другата — с руския княз Владимир. ↑

[125] Theophanes Continuatus, p. 413. ↑

[126] Constantine Porphyrogennetus (Op. cit., p. 79), говорейки за русите, които пътували по море покрай черноморския бряг до Константинопол, казва, че от Дунава те „καταλαμβάνουσιν είς τον Κωνοπάν, και άπα τοΰ Κωνοπά είς Κωνοταντίαν είς τον ποταμόν Βάρνας (Варна), και από Βάρνας Ιρχονται είς τον ποταμόν την Διτζίναν απερ πάντα είσί γης της Βουλγαρίας. Από δε τής Διτζίνας είς τα τής Μεσημβρίας μέρη καταλαμβάνουσιν. . .“. От това става ясно, че цялата брегова линия от р. Дицина северно от Месемврия принадлежала на Империята, с изключение може би на Девелт, който обаче не бил на пътя на русите. Според Златарски (Цит. съч., с 525) границата е останала същата, както през 896 и 904 г.. с единствената разлика, че Империята отстъпила Агатопол, Созопол и Девелт. Той не цитира извори и не е ясно на какво се основава това твърдение. ↑

[128] Cedrenus, II, p. 346. На този въпрос се връщам по-долу с 155. ↑

[130] Както изтъква Златарски (Български архиепископи-патриарси), единствено по този начин може да се обясни Списъкът на българските архиепископи, в който Дамян Дръстърски е посочен като първи независим патриарх, признат за такъв от Роман Лакапин и живял до нашествието на Йоан Цимисхи, както и Синодикът на цар Борис, в който Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий се посочват като преславски патриарси. Малко вероятно е Дамян да се е задържал на поста си 45 години. Навярно той е умрял по-рано и след смъртта му царят е върнал патриаршията в Преслав, но Константинопол никога не признал преславските патриарси. ↑

[131] Че Роман е признал титлата именно сега се доказва от думите, почти едни и същи у всички хронисти, че Мария тържествувала от предстоящата си женитба с един „Βασιλεύς“. По-сложният въпрос дали титлата е била отнемана (повдигнат в De Ceremoniis) е разгледан в Приложение XI. ↑

[132] Liudprandus. Legatio, p. 186. ↑

[133] Демонстрацията на Георги Сурсувул в Тракия през 927 г. била съвсем безрезултатна, а през 931 г. българите дори не направили опит да се противопоставят на въстанието в Сърбия. ↑

[134] Оттук и Симеоновите грижи за търговията в началния период на управлението му; той дори повел война, за да защити търговските интереси на България. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Рънсиман История на Първото българско царство (8)

Метаданни

Данни

История на Първото българско царство

Информация

История

Сваляне / Връзки

КНИГА IIIДВАТА ОРЕЛА

Глава IЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ

Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (8)

КНИГА III
ДВАТА ОРЕЛА

Глава I
ЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ