Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (6)

Глава II
НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЗАПАД

Внезапната загуба на страховития владетел заварила българите неподготвени. Крум оставил син, наречен Омуртаг, но той бил млад и неопитен. Изглежда, че прабългарската аристокрация се възползувала от смъртта на Крум, за да се опълчи срещу династията му. До нас са достигнали сведения за трима боляри, носили короната по онова време: Дукум, който почти веднага умрял, Диценг и Цок — последните двама били сред безмилостните гонители на пленените християни от Адрианопол. Но за тях не се знае нищо повече. Вероятно те са били просто водачи на бунтовнически групировки, които за известно време са държали властта в ръцете си.^[2]

Във всеки случай управлението им било краткотрайно. Доста преди края на 815 г. Омуртаг вече неоспоримо е заемал бащиния си престол. Първата му стъпка била да сключи мир с Империята. Самият той нямал военен опит и сметнал за по-разумно да почива върху бащините си лаври и да използува славата му, за да си осигури изгодни договорни условия. Изглежда Омуртаг започнал предварителни преговори, които не довели до нищо.^[3] Лъв У замислял поход срещу отслабената държава — един монах на име Саватий, несъмнено подучен от самия дявол, му бил предсказал победа, ако възвърне иконоборството. Но победоносният поход не се състоял. Вместо това през зимата на 815—816 ханът и императорът сключили тридесетгодишен мир. Византийските историци почти не отбелязват този договор, но ханът, доволен от дипломацията си, заповядал неговите условия да бъдат изсечени върху една колона в двореца му в Плиска. Днес колоната е съборена и натрошена, но на нея все още може да се прочете как Великият хан Омуртаг, желаейки мир с гърците, изпратил пратеници при императора (τον βατιλέα) и бил сключил мир за 30 години. Границата трябвало да започва от Девелт, да минава между двете реки, и между Валзина и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада, и до . . . планина — името й е почти заличено. На второ място, императорът си запазвал властта над славянските племена, които владеел преди войната; останалите славяни, дори и да били бегълци, ставали поданици на хана и трябвало да бъдат върнати обратно в земите им. Пленените византийски военачалници щели да бъдат разменени срещу известен брой пленници, в зависимост от ранга им, а простите войници — човек за човек; отделна спогодба имало за императорските войници, пленени в изоставените крепости.^[5]

Двете последни условия са ясни — най-сетне българите надделели по отношение на същата тази точка за бегълците, която провалила Крум. Но условията, отнасящи се до границата, се нуждаят от пояснение. Двете реки вероятно са били Тунджа и Чобан Азмак; местоположението на Валзина е неизвестно, но за Агатоники се предполага, че е било край с. Саранлий, а Констанция е с. Костуша, и двете близо до Каваклий и Сакар планина. Макроливада е днешното с. Узунджово, близо до мястото, където р. Азмак се влива в Марица.^[6] Планината с полузаличеното име почти със сигурност е Хемус; това означава, че при Макроливада границата е завивала рязко на север, към Хемус и Дунава, като Филипопол и Сердика оставали извън нея. Това била, по думите на Омуртаг, старата граница^[7] — онази, която Тервел бил извоювал преди едно столетие. Всъщност целият договор в основни линии повтарял прочутия договор от 716 г. Но имало и разлика. Омуртаг вече владеел достатъчно територии от Тракия. Основните му интереси били насочени другаде; той искал само да обезопаси границата си. Затова българите изкопали дълбок ров и откъм северната му страна издигнали висок вал. Той се простирал от околностите на Девелт до Макроливада. По цялата си дължина този вал, наричан от гърците Голямата ограда и известен като Еркесия, бил непрекъснато охраняван от български войници.

Но такава огромна работа не би могла да бъде извършена при наличието на вражески сили на няколко крачки отвъд границата. Почти е сигурно, че в договора е имало клауза, осигуряваща издигането на такава „ограда“ без намесата на Империята. За отбелязване е, че от големите имперски крепости, които охранявали границата преди войната, само Месемврия и Адрианопол (и двете не само военни, но и търговски средища) били отново завзети и възстановени от императора. Останалите — Анхиало, Девелт, Филипопол и Сердика — макар и да не били отстъпени на българите^[8], били изоставени и ханът лесно ги присъединил към владенията си няколко десетилетия по-късно. Валът Еркесия вече преграждал главния път от Андрианопол за Филипопол, а двете западни крепости били изолирани и изоставени, така че Омуртаг можел да бъде спокоен и без „ограда“ по западната си граница. По всяка вероятност още тогава българските държавници замисляли да разширяват владенията си в тази посока, затова една „ограда“, построена днес, би била излишна утре.

За да отбележат важността на сключения договор, ханът и императорът се споразумели да се закълнат тържествено, всеки според обичаите на чуждата вяра. За огромно възмущение на благочестивите константинополски християни императорът — божият наместник — излял вода на земята и над един меч и над вътрешностите на жертвени кучета се заклел в лъжливите идоли на прабългарите. Но още по-ужаснс било това, че пратениците-езичници осквернили с докосването си светите евангелия и призовали името господне. Хората никак не се изненадали, че тези чудовищни богохулства били последвани от мор и земетръси.^[10]

Но Омуртаг искрено желаел мир на Балканите. Съществуването на България вече било осигурено с оръжието на Крум; сега идвало време българите да се радват на плодовете на цивилизацията, които близостта на Византия можела да им предложи. През цялото си управление ханът но нарушил 30-годишния мир. Само веднъж български войски преминали на юг от Еркесия, и то за да помогнат на тогавашния император.

През 823 г. император Михаил II бил обсаден в Константинопол от войската и флотата на бунтовника Тома. Положението било толкова критично, че той дори започнал да въоръжава пленените сарацини, намиращ! се в града. В безизходицата си той бил готов да приеме чиято и да е помощ. Именно тогава се намесил ханът. Според някои, Михаил изпратил свои хора в Плиска да молят за помощ, и я получил. Според други нещата били по-сложки: Омуртаг пръв започнал преговори и поискал разрешение да се намеси. Михаил му отказал, защото не можел да допусне езичници да пролеят християнска кръв. Но според мълвата отказът му се дължал всъщност на неговото скъперничество — българите искали да им се ппати, а и във всеки случай това щяло да бъде нарушение на 30-годишния мир. Но Омуртаг не искал да пропусне толкова удобен случай да се намеси и да заграби богата плячка. Затова той преминал границата, несъмнено със знанието на Михаил, който простил нарушението на договора заради оказаната му помощ и позволил на Омуртаг да плячкосва на воля. Българската войска преминала Еркесия и се насочила покрай Адрианопол и Аркадиопол към столицата. Бунтовникът Тома узнал за идването им. Той неохотно прекратил обсадата и потеглил срещу новия враг. Българите го причакали край Кидукт, акведукта, откъдето императрица Прокопия се сбогувала със злощастния си съпруг преди битката при Версиникия. В битката при Кидукт бунтовниците претърпели тежко поражение — повечето от тях били избити. Българите се оттеглили на север, натоварени с нлячка. Така Михаил бил спасен.^[11]

Омуртаг се възползувал от необичайния за Балканите мир, за да издигне и други строежи, освен Еркесия. Вероятно дворецът в Плиска, чиито развалини откриваме днес, е бил построен през последните години от управлението на баща му и първите години от собственото му управление. Големият четириъгълен лагер с размери приблизително 3 на 7 км, заобиколен с насип и снабден с 11 порти, вероятно датира от ранните години на прабългарското заселване. Но градът на два пъти бил разрушаван от имперските войски по време на Крумовите войни. Днешната вътрешна крепост вероятно е била построена след войните. Тя е представлявала укрепление с трапецовидна форма, с кръгли кули в четирите ъгъла, двойни четириъгълни кули, охраняващи четири от портите и осем други кули. Вътре се е намирало ханското жилище — обширна почти квадратна зала, разделена с колони на три части и с апсида за трона, издигнат на висок фундамент. Няма съмнение, че именно в тази зала Крум е поставил колоните и статуите, които изнесъл от двореца „Св. Мамант“. Близо до двореца се издигал езическият храм на хановете, който по-късно изкупил миналото си, превръщайки се в християнска църква.^[12]

Но само един дворец не бил достатъчен за славата на Великия хан. Край Трансмариска на Дунава, при един от най-удобните бродове на реката, където се намира днешният Тутракан, Омуртаг построил „преславен дом“^[13], величествен дворец-крепост, който да охранява северните подстъпи към столицата му. По това време той все още живее в стария си дворец в Плиска.^[14]

А точно по средата между двете си земни обиталища, с някакъв мрачен стремеж към симетрия, той наредил да издигнат неговото вечно жилище — великолепна гробница, чието построяване ханът увековечил с надпис върху една колона; в по-късни времена тя била използвана наново от строителите. За чувствата, вълнували езическия владетел, и днес можем да прочетем в една от великотърновските църкви.^[15]

През есента на 821 г. ханът построил още един дворец-крепост на юг от Плиска, който охранявал подстъпите откъм Еркесия. И отново построяването му било отбелязано върху колона, намерена в с. Чаталар.^[16] Надписът гласи: Кан ювиги Омуртаг е поставен от бога владетел на земята, в която се е родил. Като пребиваваше в лагера Плиска^[18], той построи дворец^[19] на Тича и уголеми силата си спрямо^[20] гърците и славяните. И построи изкусно мост над Тича… И постави в този дворец четири колони и между колоните два медни лъва. Дано бог удостои поставения от бога владетел да тъпче с краката си императора, докато тече река Тича, и държи в покорство враговете на българите^[22]; и покорявайки враговете си, да живее в радост и веселие сто години. Времето, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки петнадесети индиктион.# Името, с което Омуртаг наричал този дворец, построен от него през 821 г., не е дошло до нас; вероятно е било някакъв прабългарски еквивалент на израза „преславен дом“. Но скоро той станал известен със славянското си име и останал в историята на Балканите като Преслав, Велики Преслав.^[23] Текстът на надписа ясно показва, че Преслав е трябвало да вдъхва страхопочитание у славяните по южната граница и у гърците — т.е. императора и неговите поданици — отвъд тази граница. Нещо повече, той показва, че въпреки 30-годишния мирен договор, императорът си е оставал традиционният враг на хана, врагът, от когото най-много се е страхувал и когото най-силно е желаел да подчини.

[# Текстът на Чаталарския надпис е цитиран в превода според „История на България“, т. 2 (БАН, С. 1981), стр. 156, освен на местата, където тълкуването на автора не съвпада с това на българските историци. — Б. пр.]

Но засега ханът бил в мирни отношения с Империята и дори заимствувал от нея вътрешните атрибути на културата си. Надписите, в които прославял своите дела, са на гръцки език — не онзи изискан гръцки, говорен от жителите на Константинопол, а простонароден, граматически неправилен език. Несъмнено те са писани от пленници, останали по своя воля или принудително в пределите на ханската държава. Гръцкият все още бил единственият език в Източна Европа, който имал писменост, затова всякаква писмена дейност се извършвала от гърци или гръкоезични жители на Империята. Наред с обичайните прабългарски фрази, тези хански писари добавят към титлата „Велик хан“ (κάννας ύβιγη) имперската формула ό έχ Θεοΰ άρχων, „от бога поставен владетел“, макар че ханът далеч не почитал християнския бог.^[24] Строителите на новите дворци вероятно също са били гърци. От двореца на Дунава не са открити останки, а най-ранните постройки в Преслав са се изгубили под развалините на по-късни строежи. Но в Плиска ясно се вижда влиянието на византийската архитектура, като в Големия дворец се усеща духът както на триконхалната църква, така и на Магнаурата.^[25]

Но макар и да покровителствувал гръцките майстори, Омуртаг твърдо се противопоставял на тяхната религия. Християнството прониквало в България по твърде обезпокоителен за него начин; той неизбежно го възприемал като прикрито средство за пропаганда от страна на императора — земния наместник на християнския бог. Едва по-късно българските ханове осъзнали, благодарение на контактите си със Запада, че е възможно да бъдеш християнин, без непременно да се подчиняваш на василевса. В Италия имало още един самозван божи наместник, а на север живеели християни, които понякога поставяли под съмнение прерогативите и на двамата. И така, Омуртаг преследвал християните като имперски шпиони. Византийските пленници трябва да са проповядвали християнството доста нашироко, а и сред славяните (макар не и сред войнствените прабългари) навярно е имало много покръстени. Още по времето на Крум и през краткотрайното управление на болярите-бунтовници християните понесли много страдания. Адрианополските християни, изселени от Крум отвъд Дунава, претърпели много несгоди, макар че общо взето ханът проявил голяма търпимост. Диценг отсякъл ръцете на митрополит Мануил. Цок бил далеч по-безпощаден; за него научаваме, че заповядал пленените християни, както духовници, така и миряни, да се отрекат от вярата си, а когато те отказали, той ги избил до един. Омуртаг, макар и без да си служи с такова насилие, имал същите намерения. По негово време осакатеният митрополит Мануил най-сетне намерил смъртта си.^[26] Вероятно пак той, според Теодор Студит, заповядал на всички християни да ядат месо по време на Великия пост. Четиринадесет от тях отказали и Омуртаг убил един за назидание и продал жена му и децата му в робство. Но останалите не остъпили и всички били избити.^[27] Дори един от пленниците, на име Кинам, пленен още по Крумово време, към когото Омуртаг бил силно привързан, бил хвърлен в тъмница заради предаността си към християнството и останал там до смъртта на хана.^[28]

Както строителната дейност на Омуртаг, така и гоненията на християните били част от една политика, целяща нарастването на ханското могъщество и престиж. С това Омуртаг продължил бащиното си дело и, подобно на Крум, вероятно го усъвършенствувал, като подкрепял славяните за сметка на прабългарската аристокрация. Липсват по-подробни сведения за вътрешното състояние на България по времето на Омуртаг, но изглежда двете етнически групи на Балканите вече са се сливали. Сред по-низшите класи славяните лесно претопявали малобройните прабългари; само сред по-висшите слоеве все още имало обособяване. Прабългарската аристокрация — почти феодална военна каста, запазвала еднородността си, докато славянската аристокрация, лансирана от Крум, била дворцова аристокрация, без наследствена основа, която ханът издигал или свалял според желанието си. Още по-малко се знае за положението в отвъддунавските територии. Там славянското население не било така монолитно. В низините на Влашко и Бесарабия и в планините на Трансилвания живеели племена със смесен произход — славяни, авари и власи, които на места се придържали към латинския език и култура, завещани от Траяновите заселници в Дакия, но били нецивилизовани и неорганизирани. Вероятно ханът управлявал тези племена чрез система от военни предни постове, които контролирали околните области. А там, където било възможно — например в Бесарабия, — границата била защитена с пограничен вал.

Именно към тези северни граници Омуртаг насочил своите дипломатически и военни действия. В един възпоменателен надпис се говори за ханския сановник, жупана Окорсис от рода Цакагар, който се удавил във водите на Днепър, опитвайки се да стигне до българския лагер.^[30] Откакто преди два века синовете на Кубрат основали български държави от Дунава до Волга и Кама, положението в степите се било изменило. Могъществото на хазарите залязвало, а от изток напирали нови диви племена. Около 820 г. маджарите преминали Дон, заплашвайки да се вклинят завинаги между двата големи български клона. Именно срещу тази заплаха потеглила войската, към която Окорсис не успял да се присъедини, и преминала Днепър. Българите постигнали целта си. Маджарите били задържани отвъд границата за още няколко години.

Но външнополитическата дейност на Омуртаг била насочена главно на запад — там, където границата му тръгвала от крепостта Белград на север по р. Тиса. Отвъд тази граница се намирали размирното Хърватско княжество и неговият потисник — великата сила на Запада, Франкската империя. Господството на Великия хан тежало на племената, които живеели в този край на държавата му, и те решили да се избавят от него.

През 818 г. император Луи Благочестиви се намирал с двора си в Херистал и сред пратениците, които очаквали да бъдат приети, имало и представители на славянските племена тимочани (обитаващи областта на юг от Белград) и абодрити, които живеели на север от Дунава. Тези племена се били разбунтували срещу хана и търсели помощ. Луи се колебаел каква политика да възприеме спрямо Изтока, затова обезсърчените тимочани решили да свържат съдбата си с хърватския княз Людевит, който също имал свои представители в Херистал и който за момента като че ли имал изгледи да постигне независимост както от франките, така и от българите.^[31] Но успехите на Людевит били краткотрайни; в 823 г. той умрял в изгнание, а владенията му останали в ръцете на франките. Омуртаг бил обезпокоен от нарастването на франкското могъщество. Той изглежда си бил възвърнал властта над тимочаните, но абодритите и преденецен-тите (или браничевци, живеещи на другия бряг на Дунава, срещу земите на абодритите) надигали глава и заговорничели с франките.^[32] Омуртаг решил, че за да се справи с тях, трябва да си осигури свобода на действие, като се споразумее с императора на Запада. През 824 г., за първи път в историята, в Германия пристигнали български пратеници с писмо от хана, който предлагал на Луи да уточнят границата си.^[33]

С присъщата си предпазливост, Луи ги върнал обратно, заедно със свои пратеници, сред които бил и баварецът Махелм, за да съберат сведения за положението в България. Междувременно той приел ново пратеничество от разбунтуваните славянски племена. В края на същата година отново дошли български пратеници; с тях несъмнено бил и Махелм, който бил проучил положението в България. Но сега Луи бил настроен в полза на бунтовниците и накарал българите да чакат близо шест месеца, преди да ги приеме в Аахен, през май следващата година. Резултатите от аудиенцията били неудовлетворителни; пратениците били върнати с уклончиво писмо до хана. Омуртаг търпеливо направил още един опит. През 826 г. за трети път негови пратеници се явили пред императора, с молба незабавно да стане определянето на границите, или ако това не стане, всеки да спазва собствената си граница — явно ханът бил твърдо решен повече да не допуска непокорните му славянски поданици да заговорничат с франките. И отново Луи не дал определен отговор. Под предлог, че е дочул слух за смъртта на хана, той изпратил свои хора на източната граница да съберат сведения. Но слухът не се потвърдил и Луи върнал българския пратеник, без да му даде отговор.^[34]

Търпението на Омуртаг се изчерпало. През 827 г. той нахлул във владенията на франките в Хърватско. Войската му поела с лодки от Дунав нагоре по р. Драва, сеейки смърт и разруха. Славяните и другите племена, живеещи по бреговете й, били обуздани и принудени да приемат български управители.^[35] Действията на Омуртаг сварили франките неподготвени. През 828 г. фриулският маркграф Балдерих, който управлявал пограничните области, бил свален от длъжност заради немарливостта, с която допускал нахлуването на българите^[36], а през същата година младият крал Людовик Немски предприел поход срещу българите.^[37] Но той не постигнал нищо. През 829 г., както и през предишните две години, българските войски отново опустошили Панония. Ханът категорично наложил властта си и сега вече франкският двор разбрал какво представляват българите. Войната се проточила чак до смъртта на Омуртаг. Мирът бил сключен през 832 г., в полза на българите.^[39]

Границата им била осигурена, а положението и престижа им сред славяните — утвърдени.

До нас са достигнали по-определени сведения единствено за походите по Драва, но българите са действували и по суша. Един друг надпис от онова време е посветен на Омуртаговия таркан Онегавон от рода Кувиар, който на път за българския стан се удавил във водите на Тиса.^[40]

Омуртаг не надживял с много своя таркан. Когато съградил гробницата си, той наредил да напишат: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кана сивиги. Дано бог го удостои да живее сто години.“^[41] Но бог не му дал толкова дълъг живот. Той умрял през 831 г.^[42], след 15-годишно управление — краткотрайно за един български владетел. Но през него той доказал на света — както на Запада, така и на Изтока, че България вече се нарежда сред великите европейски сили.

Омуртаг оставил трима синове, наречени Енравота, Звиница и Маламир. Най-младият от тях, Маламир, наследил престола; вероятно майка му е била любимата жена на хана.^[43] Управлението му е забулено в неизвестност. За събитията, станали по негово време, и за точните им дати можем само да гадаем. Възможно е дори през този период да са управлявали не един, а двама владетели и след петгодишно управление на мястото на Маламир да е дошъл Пресиян.^[44] Но това е малко вероятно. Изглежда, че Маламир е управлявал 21 години — години с огромно значение за историята на България.

Управлението му започнало в мир. От 30-годишния мир с Империята оставали още около 15 години, а франките в Панония още помнели походите на Омуртаг. За българската история през тези мирни години не се знае нищо. Дори и надписите са твърде малко. От тях научаваме само за смъртта на един боил на име Цепа, починал от някаква болест, а също така и че кавханът Исбул, който другаде се споменава като пръв военачалник на хана, построил за него водопровод със свои средства, при което Маламир устроил поредица богати угощения за болярите си. Вероятно Маламир е продължавал строителството в новата крепост на баща си, Преслав, и водопроводът е бил необходим за снабдяването на разрастващия се град.^[45]

Този първоначален мир останал ненарушен в продължение на пет години. Но през 835—836 г. България и Империята се изправили пред дипломатическа криза. Изглежда, че 30-годишният мир е трябвало да бъде потвърждаван на всеки десет години. През 825—826 г. това станало без затруднения — по онова време Омуртаг бил насочил своето внимание към средното течение на Дунава, а император Михаил II бил погълнат изцяло от религиозните проблеми в Империята. Но към края на второто десетилетие назрели проблеми, които изисквали незабавно решение. Когато през 813 г. Крум превзел Адрианопол, той изселил 10 хиляди от жителите му в една област отвъд Дунава, която скоро получила името Македония — тъй като Адрианопол бил столица на Македонската тема.^[46] Тези преселници все още живеели там, вече 12 хиляди на брой, като изглежда се радвали на известно самоуправление и избирали сами своя главен магистрат. Но те не можели да намерят покой; несгодите на изгнаничеството и периодичните гонения ги карали да жадуват за родните си места. Обаче ханът искал да ги задържи под своя власт. Изкусните майсори, каквито вероятно е имало сред тях, несъмнено са му били крайно необходими за изработването на луксозни предмети за ханския двор. С огромни затруднения техният водач Кордил успял да се добере до Константинопол, за да моли император Теофил да ги избави, като изпрати кораби до Дунава. Те вече били правили опит да избягат през България, но без помощта на Империята били обречени на неуспех. Теофил изчакал промеждутъка около потвърждаването на мирния договор, за да пристъпи към действие и през 836 г. изпратил кораби към устието на Дунава. „Македонците“ се придвижили надолу по реката, за да посрещнат корабите, и започнали да преминават един от северните й притоци — вероятно Прут.^[47] Местният български управител решил да ги спре и ги нападнал, но претърпял поражение. Така „македонците“ успешно преминали реката. Тогава българите повикали на помощ маджарите, чиято власт вече се простирала до българската граница. Те охотно се отзовали и големи техни орди се явили при лагера на „македонците“, като поискали от тях да предадат цялото си имущество. Но те отказали и в последвалата битка, с помощта на св. Адриан, отново удържали победа. След това благополучно достигнали корабите и се завърнали в Константинопол след повече от 20-годишно изгнание.^[49]

Българите изиграли незначителна роля в този епизод, защото били прекалено заети другаде. Както Теофил, така и Маламир възнамерявал да свърши известна работа, преди да поднови договора, а извършеното от него било много по-драстично. Вследствие на договора от 815—816 г. големите византийски крепости Филипопол и Сердика оставали изолирани и пусти. Маламир присъединил към владенията си Сердика заедно с околните земи и дори продължил на юг по пътя за Солун. През онези години славяните от Македония и Континентална Гърция били твърде размирни и императорът не успявал да ги контролира, затова той бил принуден да приеме безропотно нахлуването на българите. Придвижването към Солун вероятно не било насочено срещу богатия град, а било ход, с който да се прикрият българските действия по-далеч на запад. По това време българите вече започвали да се заселват и да налагат властта си в Северна Македония — земята, която щяла да се превърне в тяхна втора люлка и за която днес те така тъжно въздишат.^[50]

Въпреки тези съмнителни компромиси мирът бил подновен и продължил още едно десетилетие, до уречения срок. През тези години Маламир се занимавал със западните си граници. На северозапад, в Панония, той явно е бил в мирни отношения с хърватите и с най-опасните си съседи, франките. Но през 845 г., когато 30-годишният мирен договор вече изтичал, той счел за благоразумно да изпрати пратеници в двора на Людовик Немски в Падерборн, за да сключи с него траен мир и съюз — това щяло да му осигури свобода на действие, когато дойде време да се разправи с гърците.^[51] На юг положението не било така спокойно. С присъединяването на Сердика властта му се разпростряла в долината на Морава.

В хълмистите области отвъд Морава един княз на име Властимир вече обединявал сръбските племена. Заплахата откъм България несъмнено подпомогнала начинанието му. Сърбите били разтревожени от напредването на тази силна държава към техните граници и от разрастването й на юг, което им отрязвало пътищата за териториално разширение. Те охотно се подчинили на Властимир. Нещо повече, Властимир бил насърчаван и подтикван от своя формален повелител, императора, който се намирал достатъчно далеч, за да представлява реална заплаха, но бил във възторг от появата на още един трън в петата на България. Загубата на последните предни постове на Империята отвъд Родопите щяла да се компенсира напълно, ако с това България си спечелила съседството на един ревностен съперник.

Не се знае със сигурност кой от двамата, Властимир или Маламир, е предизвикал избухването на неизбежната война, но през 839 г. българите нахлули в Сърбия, предвождани от Пресиян — вероятно потомък на ханския род. Но сърбите знаели как да водят война сред своите хълмове. След тригодишно воюване Пресиян не само че не постигнал нищо, но и загубил голяма част от войската си. През 842 г. българите се върнали у дома победени.^[52]

Но Маламир не позволил на този провал да попречи на политиката му в Македония. Скоро след 846 г., след изтичането на 30-годишния мир, той изпратил своя военачалник, кавхана Исбул, да нахлуе в земите край Струма и Места, вероятно отново с цел да отвлече вниманието от проникването си на запад.

Имперските войски в тези земи тогава навярно са били заети с разбунтувалите се славяни в Пелопонес и не успели да окажат отпор. Но за да принуди българите да се изтеглят оттам, императрицата-регентка Теодора подсилила гарнизоните си в Тракия и те започнали систематично да опустошават българската й част. Това принудило Исбул да се върне, но едва след като анексирал Филипопол и стигнал до Филипи. Изглежда този поход е бил последван от примирие. За условията му не се знае нищо; вероятно българите получили правото да продължат проникването си във вътрешността на Македония — действие, което империята била безсилна да предотврати.^[53]

Маламир живял още около пет години, но те не били безоблачни. Вероятно здравето му е било разклатено (той никога не предвождал лично войските си), а освен това е имал и вътрешни проблеми; християнството намерило почва дори и в собственото му семейство. Неприятностите се дължали на един грък на име Кинам. Като млад той бил пленен от Крум в Адрианопол и като роб бил част от наследството, получено от Омуртаг. Кинам бил способен човек, но упорито се придържал към християнската религия. Това така разгневило хана, че най-накрая той го хвърлил в тъмница. След смъртта на Омуртаг Енравота, желаейки да притежава този непреклонен и образцов християнин, поискал от брат си Маламир да го освободи и да му го даде. За беда Кинам придобил голямо влияние над новия си господар и постепенно Енравота приел християнската вяра. Това било крайно нежелателно; освен че бил брат на хана, Енравота заемал и висок пост във войската: гръцкият житиеписец го нарича още и Воин. Християнството без съмнение било свързано с гръцката пропаганда. Империята била единствената християнска държава, с която България имала близки взаимооотношения, а византийските императори имали обичай да използуват мисионерите за политически цели. Покръстването на Енравота много приличало на заговор. Освен това християнството вероятно се разпространявало и сред народа, а появата на един така високопоставен съмишленик би насърчило твърде много поданици, чиято преданост така или иначе била съмнителна, но които не били опасни, докато си оставали покорни и сравнително разединени. Маламир умолявал брат си да се върне към старите си божества — слънцето и луната, на които се кланяли всички порядъчни българи. Но славната участ на пръв български мъченик твърде много блазнела Енравота и той не се съгласил. Така ханът се принудил да го накаже със смърт.^[54]

Три години по-късно, през 852 г., самият Маламир умрял. Той Бил наследен от своя племенник, сина на Звиница Борис.^[55]

Новият хан Борис бил млад и изпълнен с пламенната дързост, присъща на младостта. Той жадувал да възроди бойната слава на България и нейните ханове, позабравена през управлението на чичо му. Първата му стъпка била събирането на войски около южната граница, с намерението да бъде нарушен Маламировият мир. Но, както разбираме, императрица Теодора се оказала достоен противник. Тя му изпратила послание, че ако нападне Империята, лично тя ще поведе войската си срещу него и ако той я победи, победата над една жена няма да му донесе никаква слава, а ако бъде победен, ще стане за посмешище. Младият хан се почувствувал засрамен. Но освен това императрицата добавила към женската си дипломация и предложението за коригиране на границата. Тя била изместена на юг и вървяла от околностите на Девелт в продължение на около 40 км в южна посока към Железни врата в Странджа планина, а след това на запад, за да се слее с Еркесия при Сакар планина. Това не била голяма жертва от страна на императрицата — наистина, отстъпената територия включвала Анхиало и Девелт, но подобно на други крепости, опустошени още от Крум, те си стоели разрушени и полуизоста-вени, а цялата област пустеела от войната насам. Чрез тази отстъпка императрица Теодора постигала целта си: по това време тя не можела да си позволи да воюва. Преследването на павликяните по източната граница й причинявало повече неприятности, отколкото заслужавала подобна богоугодна политика.^[56]

След това Борис насочил вниманието си на северозапад. През 852 г. той бил изпратил пратеници при Людовик Немски в Майнц, за да известят за възкачването му на престола и да подновят договора, сключен от чичо му. Но на следващата година, несъмнено окуражен от безкръвните си победи на юг и подстрекавай от съперника на Людовик, краля на западните франки Карл Плешиви, Борис нахлул във франкска територия. Но въпреки подкрепата от страна на местните славяни, той бил победен и трябвало да се оттегли. Така мирът скоро бил възстановен. По всяка вероятност Борис е искал да присъедини към държавата си Панонска Хърватия, която по онова време била васално княжество на франките; твърде е възможно победата, за която претендират франкските аналисти, да е била извоювана всъщност от хърватите. Това, което знаем, е, че Борис нахлул в Хърватско, но претърпял неуспех и трябвало да се оттегли и да сключи мир, като получил и богати дарове. Но хърватите никога не станали негови васали, нито пък му плащали данък.^[57]

По западната граница имало и други врагове. Борис горял от желание да отмъсти за пораженията на Пресиян, нанесени му от сърбите, а освен това той разбрал, че една силна Сърбия несъмнено би затруднила експанзията му както в Хърватско, така и в Северна Македония. Последното съображение вероятно го накарало да обяви война. Изглежда, че през цялото първо десетилетие на управлението си Борис се занимавал с продължението на Маламировите дела и отмествал границата си все повече към планините на Албания и дори към най-северните върхове на Пинд. През 860 г. той изпратил пратеници в Константинопол. Не са ни известни нито целта, нито резултатите от тази мисия, освен че заради аудиенцията на българите пратеникът на арабите бил заставен да чака.^[58] Вероятно Борис е искал да бъдат признати завоеванията му в Македония и е целял да си осигури неутралитета на Константинополското правителство, преди да нападне сърбите. Но както и Пресиян, той не постигнал нищо. След смъртта на Властимир трона му си поделили неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те се обединили срещу нашественика, устроили му клопка в своите коварни долини, разгромили го и взели в плен сина му Владимир и 12-те велики боляри. За да ги откупи, Борис бил принуден да сключи мир. Той трябвало позорно да се оттегли, ескортиран от Мутимировите синове до пограничната крепост Раса (Рашка, близо до Нови пазар). Там те си разменили дарове, като сръбските князе дали на хана двама роби, два сокола, две хрътки и 90 кожи. Това сприятеляване със синовете на Мутимир дало плод по-късно, когато сръбските князе се скарали помежду си. Мутимир, който взел връх в борбата за властта, изпратил братята си заедно със семействата им в тъмница в България и с това дал на българите удобен предлог неведнъж да се намесват в делата на сърбите. Така в крайна сметка Борис компенсирал последиците от своето поражение.^[59]

Тази война със сърбите била последното събитие в живота на езическата държава. Вече започвала драмата, която щяла да промени съдбата на България и на половин Европа. За вътрешното състояние на държавата през последните дни от стария й живот имаме малко повече информация, отколкото за по-ранната й история. Превесът на славянския елемент в страната вече се забелязвал осезателно. Славянският език се говорел от всички. Гръцкият все още бил необходим за официалните надписи, тъй като нямало славянска азбука, но езикът на прабългарите вече бил изчезнал напълно или почти напълно.^[60] Българските ханове от Крум насам покровителствували славяните и ги привличали в двора си, а синовете на Омуртаг и Борис дори носели славянски имена.^[61] В необятните български земи отвъд Дунава съотношението между двата етнически елемента навярно било приблизително равно, макар че и славяни, и прабългари се били смесили с останките от неизброими племена, които оставили свои потомци в Източните Карпати. Но на юг от Дунава, там, където по онова време бил центърът на държавата, славяните далеч превъзхождали по брой прабългарите, особено в новите македонски провинции, на които българските владетели отделяли такова голямо внимание. Единствено военната аристокрация се запазила изцяло прабългарска. В продължение на още няколко поколения имената в тези среди останали без следа от славянско влияние, а прабългарските титли се запазили чак до падането на Първата българска държава. Само титлата „хан“ била заменена със славянската „княз“ от момента, в който влязла в употреба славянската писменост. Властта на тази аристокрация била ограничена от Крум, но се засилила отново при по-мекото управление на Маламир. Кавхан Исбул, който можел да си позволи да подари на своя хан водопровод, със самата си щедрост показал колко могъщ поданик е всъщност. Изглежда ханът бил зает в непрестанни борби с прабългарската аристокрация, желаейки да управлява, подобно на императора, еднолично и с помощта на ненаследствен административен апарат. А аристокрацията вероятно се е стремила чрез законова уредба да ограничи правомощията му до тези на обикновен предводител на съвета на болярите. Покровителствуването на славянските средни и низши класи от страна на хановете очевидно било насочено срещу прабългарската аристокрация — те дори създали славянска аристокрация, която да й съперничи. Вероятно Крум и Омуртаг се опитвали да се справят с положението, като включвали и славяни в съвета на болярите, които неизбежно се превръщали в техни оръдия, а също и като по различни начини нарушавали наследствения принцип. По-слабият Маламир обаче отново дал свобода на прабългарите и в резултат на това трябвало да понася покровителството на влиятелни сановници, като кавхана Исбул. Това нелеко положение било наследено и от младия Борис. Вероятно областните управители са били избирани измежду тези боляри и те управлявали десетте комитета на държавата със силата на оръжието, настанени в укрепени лагери.^[62]

Преобладаващата част от населението била заета със земеделие, живеела в свободни селски общини и водела първичния пасторален начин на живот, който се е запазил почти непроменен на Балканите чак до наши дни. Но тогава започвала да се оформя малобройна търговска средна класа. Присъединяването на градове като Девелт и Анхиало приобщило към българските предели известен брой гърци и арменци, останали в разрушените градове, които несъмнено охотно са се възползували от нововъзникналите условия за търговия. А край крепостите във вътрешността на страната като Сердика се запазило население, което претендирало, че има римски произход. Нещо повече, България водела търговия и с други страни: българската сол от Трансилвания се изнасяла в страни, бедни на сол, като например Моравия, а повечето от стоките, изнасяни от Византия за Централна Европа, минавали през български територии — или по оживения път Константинопол—Адрианопол—Филипопол—Сердика—Белград, или по пътя от Солун, който се вливал в първия при Ниш. Вероятно превозът на тези стоки се е извършвал най-вече от гърци и арменци, но сигурно и местните жители понякога са се включвали в търговията. Малко вероятно е българите вече да са разработвали мините, които така обогатили по-късните балкански владетели, а занаятите, като например строителството, били в ръцете на гърците — пленници или нови поданици.

Всъщност културата на страната била изцяло в чужди ръце. Липсата на писменост правело невъзможно създаването на литература на роден език, а малкото официални надписи трябвало да се пишат на гръцки. Изкуствата също били упражнявани само от гърци. Ханът наемал гръцки художници за стенописите в дворците, построени за него от гръцки строители. Ето защо изкуствата не процъфтявали, с изключение може би само на някои примитивни простонародни форми. Дори архитектурата не се развивала особено. Селяните живеели в своите колиби и хижи, средната класа — в старите гръцки градове; единствено аристокрацията и ханът се нуждаели от подобаващи постройки. Българите били майстори в издигането на насипи и груби укрепления, но по всяка вероятност велможите са следвали примера на хана и са искали зад правоъгълните крепостни стени да разполагат със зали и помещения, смело следващи образците на изисканите константинополски дворци.^[63]

За бита на техните обитатели се знае малко. Те са били многоженци, носели тюрбани и гащи и, противно на очакванията, се къпели доста често.^[64] Притежаването на домашни роби е било разпространено сред тях, както навсякъде в Близкия Изток. Религията им явно е представлявала примитивен култ към слънцето, луната, звездите и други природни явления, на които принасяли в жертва хора, коне и кучета. Знамето им било конска опашка, а те полагали клетва над мечовете си.^[65] Но нито един от старите им храмове и жертвеници не е оцелял, с изкючение на правоъгълната постройка в Плиска, която в по-късни времена била превърната в църква.^[66] Религията им е била лишена от по-дълбока етическа основа; прабългарите били жестоки в обичаите си: мъченията и смъртното наказание били нещо обичайно за тяхното правосъдие, а осакатяването се считало за хуманно нововъведение.^[67]

Това състояние на нещата едва ли било достойно за такава велика държава. Борис започвал да се пита дали не би могло да бъдат извършени промени. Но преди да успее сам да избере как да постъпи, той бил принуден да действа.

Далеч на северозапад, в долините между Бохемия и Западните Карпати, живеели славянски племена, известни под общото име моравци. Някъде около второто десетилетие на века те били обединени под властта на един княз на име Моймир, който през 833—836 г. победил владетеля на княжество Нитра, Прибина, и разширил владенията си на изток, по северния бряг на Дунава, чак до резкия завой на юг, който прави реката при Естергом. Тази експанзия разтревожила франките. За маркграфа на Източната марка и епископа на Пасау Моравия била законно поле за тяхната политическа и религиозна дейност, затова не им се понравила тази демонстрация на сила. Те изчакали смъртта на Моймир (845 г.); след това Людовик Немски се намесил и натрапил за владетел на моравците племенника на Моймир Ростислав, без да подозира, че той ще прояви както завидни способности, така и липса на всякаква благодарност. Скоро Людовик се простил с илюзиите си. Ростислав първо наложил твърдо властта си в Моравия, а след това започнал да разпростира влиянието си сред съседните племена. Чехите станали негови верни съюзници, а навярно и васали. Той присъединил към владенията си и земите на аварите по средното течение на Дунава и така станал съсед на българите, с обща граница по р. Тиса. Ростислав започнал да застрашава и славянските княжества около р. Драва и езерото Балатон, подвластни на франките. Людовик Немски бил безсилен да го възпре. Големият му поход от 855 г. не постигнал нищо; дори действията му срещу чехите били безуспешни. Ростислав дори подкрепил Карломан в бунта му срещу Людовик, макар и благоразумно да не отишъл твърде далеч в помощта си към бунтовния син. През 862 г. Ростислав вече управлявал истинска империя, която се простирала от Тиса и Балатон до околностите на Виена и до горното течение на Одер и Висла и Централните Карпати, като Бохемия предано охранявала фланга му. Немските летописци изразяват страхопочитанието си пред него, като го наричат крал — титла, която пазели само за велики независими владетели.^[68]

Сега в Европа имало четири велики сили: на изток и на запад — двете християнски империи^[69], а между тях — двете варварски държави. Това положение било твърде просто, а равновесието на силите — прекалено крехко, за да се запази задълго. Първият ход бил направен от Ростислав. От дълго време той кокетирал с християнството, но бил изправен пред същите проблеми, каквито имали и българите. За моравците християнството било свързано с франкското влияние: мисионерите, които заливали страната, били оръдия на епископа на Пасау и Людовик Немски. И все пак християнството привличало Ростислав. То щяло да издигне престижа му и да обогати културата му. То можело и да обедини по-здраво неговото княжество. Но той искал църквата му да бъде национална, а не немска или латинска. Търсещият ум на Ростислав намерил ново решение.

В началото на 862 г. в Константинопол пристигнали пратеници от Моравия и поискали от императора да им изпрати учител, който да проповядва правата вяра на езика на славяните.^[70]

[#1 В надписите се срещат следните варианти: Ωμορτάγ, Ωμουρτάγ, Ωμυρταγ и Ομουρτάγ Гърците го наричат Ματράγων, Μοραάγων и Ομβριτάγος (на два пъти погрешно — Κρυτάγων и Κουτράγων). На латински името му се появява като Omortag и Omartag. Вж. Златарски. Цит. съч., с. 292—3. Че Омуртаг е син на Крум, а не негов брат, както твърди Дворник (Цит. съч., с. 39), се посочва недвусмислено от Theophilactus, Historia XV Martyrum (p. 192) и се подразбира от Шуменския надпис на Маламир (вж. по-долу, с 219). Според Теофилакт (цит. място) Омуртаг е непосредствен приемник на Крум; същото се подразбира и от Theophanes Continuants (p. 217).]

[#4 Genesius, p. 13; Theophanes Continuatus, p. 26; по-подробно в Epistolae Synodicae Orientalium ad Theophilum, p. 368. Може би ce има предвид походът на Лъв V от 813 г., който бил успешен, но според мен трябва да отнесем това към малко по-късна дата.]

[#9 Близо до Бакаджик, малко по на юг от първия вал се намира втори, дълъг около 800 м. Той е известен като Циганската Еркесия; според легендата войските на „царя“ били изпратени другаде и работата била продължена от цигани. Но циганите нехайно променили посоката на вала; тя била коригирана от войниците след завръщането им. (Абоба — Плиска, с 542—3).]

[#17 „Εκ θεού αρχ(ω)ν“.]

[#21 След „Тича“ следва „Μετ…“. Успенски го разчита като „μετ[ηνεγκε“. Бъри приема този прочит с големи съмнения. Златарски го чете като „μετ[όπισθεν τήν αύλήν.“ Струва ми се, че макар и с по-ясен смисъл, този израз е прекалено дълъг.]

[#29 Абоба — Плиска, с. 524—5. Изглежда реките са играели ролята на преграда. Всъщност по Омуртагово време реките Тича и Днепър явно са служили за граница. От Responsa Nicolai, XXV научаваме колко високо са ценели прабългарите своите погранични окопи.]

[#38 Ibid., p. 360.]

[#48 Вж. по-горе, с 76.]