Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (2)

ПРЕДГОВОР

На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.

Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.

От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възспира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.

По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siècle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.

Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история^[1]. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.

Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото.^[2] Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.

[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според История на България. Т. 2 (БАН, С. 1981), а неспоменатите там имена — според проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1 и 2 (С. 1970, 1927). — Б. пр.]

Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.

Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.

В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.

[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]