Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (5)

Глава I
ИМПЕРАТОРСКИЯТ ЧЕРЕП

През цялата пролет на 784 г. блажената императрица-регентка Ирина обхождала своята северна граница. Времето било добре избрано. Предходната година нейният военачалник Ставракий бил покорил славяните от Континентална Гърция и ги направил поданици на Империята. По границата всичко било спокойно. Тракия, разорена от войните на миналия век, била заселена с нови племена, докарани от Изтока — арменци, които, макар и еретици, били безобидни в политическо отношение далеч от родината си. И така императрицата в достолепната си обиколка тържествено достигнала Верея, възобновила крепостта и я нарекла на свое име — Иринопол, след което се отправила обратно към Анхиало.^[1]

Онова, което видяла при обиколката си, я успокоило. България не представлявала заплаха. И наистина, две години по-късно, през септември 786 г., когато синът й иператор Константин VI достигнал пълнолетие и изглежда се ползвал с опасна популярност сред войската, тя счела за благоразумно да изтегли войските си от Тракия под предлог, че се подготвя нов източен поход, и ги докарала в Константинопол, за да й бъдат под ръка, начело с верния й Ставракий^[2].

Но в началото на 789 г. се случила неприятна изненада. Стратегът на Тракия Филит, който провеждал разузнаване по поречието на Струма, изглежда навлязъл в територия, считана от прабългарите за тяхна. Както и останалите управници, той смятал България за безопасна и се придвижвал съвсем непредпазливо. Внезапното нападение на прабългарите го сварило неподготвен и той бил убит заедно с много от войниците си. .

Това показало, че прабългарите не са съвсем безпомощни и не е зле да бъдат атакувани отново. През април 791 г. младият император, който вече бил пълновластен владетел и жадувал за бойна слава, с която да засенчи популярността на майка си, решил да нахлуе в България. По това време начело на държавата стоял Кардам. Неговото потекло и годината на възкачването му са неизвестни, но в негово лице България най-сетне намерила способен владетел. Походът се провалил напълно. Константин стигнал до крепостта Проват на р. Св. Георги^[4]. Там прабългарите излезли насреща му и вечерта се завързала неголяма схватка. Но през нощта императорската войска била обхваната от паника и побягнала. Прабългарите, не по-малко изплашени, побързали да се завърнат в земите си.^[5] Константин горял от желание да се прояви по-добре и през юли на следващата година отново поел срещу Кардам. Един гадател на име Панкратий му бил предрекъл блестяща победа. Но Панкратий не бил прав. Константин стигнал до пограничната крепост Маркели и възстановил укрепленията й . Но докато той изчаквал там, на 20 юли се появил Кардам с цялата си войска. Младежката невъздържаност и самоувереност на императора го подтикнали да влезе в бой без нужната подготовка и това довело до пълния му разгром. Заедно с опозорените си пълководци и лъжепророка Панкратий той побягнал безславно към Константинопол, оставяйки хазната, конете и обоза си в ръцете на врага.

След това поражение Константин оставил прабългарите на мира. Междувременно амбициите на Кардам се разпалили и през 796 г. той изпратил на иператора дръзко послание, в което го заплашвал, че ако не получи данъка си, ще опустоши Тракия чак до Златните врата. Константин надменно му отвърнал, че не би желал да кара старец като него да идва толкова далеч, затова щял да го посрещне при Маркели и нека стане каквото Бог реши. Но Бог се оказал крайно нерешителен. Константин се отправил с големи сили към Версиникия, близо до Адрианопол. Разтревожен от броя на войската му, Кардам се укрил в горите на Авролева. В продължение на 17 дни Константин напразно го предизвиквал да влезе в сражение и накрая и двамата владетели се оттеглили, без да постигнат нищо.

Отново последвал мирен период. Не е известно дали е бил сключен някакъв определен договор. Съвремените историци, които единодушно се стремят да злепоставят императрица Ирина, са склонни да представят нещата така, сякаш тя е плащала данък на всичките си съседи.^[9] Но що се отнася до прабългарите, няма доказателства за подобно твърдение. Императрицата несъмнено желаела мир. През 797 г. тя най-после се отървала от сина си, като го ослепила и заради това неподобаващо на една майка поведение изгубила популярността си. Открай време войската била враждебно настроена към нея, а църквата, макар и да я канонизирала, не я подкрепяла във войните й зад граница. Но Кардам желаел мир не по-малко от нея. Предпазливостта му по време на войните показва колко несигурен се е чувствувал. България била все още? слаба и размирна; вероятно той е бил зает изцяло с обуздаването на своите боляри и с преустройството на държавата си. Ето защо и двете страни били доволни от настъпилото затишие, въпреки че никоя от тях не могла да изтръгне данък от другата.

Но България била успяла да укрепне удивително от времето на Константин Копроним. Раздорите в императорското семейство я предпазили от непрестанен натиск и тя някак си успяла да се изправи на крака със собствени сили. Макар и в несигурно положение, Кардам удържал властта. Ако Константин VI притежавал качествата на своя дядо и съименник, може би прабългарите отново щели да изпаднат в изтощителна анархия. Но победите на Кардам заздравили позициите му в държавата и по този начин укрепили и самата държава. Ако константинопол-ските политици, вместо да гадаят трескаво кой ще заеме мястото на останалата без наследник императрица, обърнели поглед на север, те щели да се разтревожат не на шега, защото се задавали много по-тежки времена.

Наскоро след 797 г. хан Кардам умрял. Смъртта му е забулена в същата неизвестност, както и идването му на власт. Императрица Ирина била свалена през 802 г.; белите й коне вече не препускали из улиците на Константинопол. Мястото й било заето от нейния благ, лицемерен логотет, сега император Никифор I, който нямал търпение да покаже, че властта вече е в здрави мъжки ръце. Той не подозирал докъде ще го доведе това.

Далеч на север, в равнините и възвишенията на Панония (днешна Унгария и Трансилвания) все още съществувал Аварският хаганат и под аварска власт живеело многобройно българско население — потомци на онези прабългари, които аварите били отвели в плен преди повече от два века, както и на четвъртия Кубратов син и неговите хора. Но през последните години на VIII в. в равнините на Централна Европа се наложило влиянието на една нова сила. Кралството на франките, господари на Франция и Германия, се стремяло да обезопаси източната си граница, разпростирайки властта си все по-надолу по течението на Дунава. През 791 г., а след това и през 795—796 г. франкският крал Карл (който скоро, през 800 г., щял да бъде коронясай за император в Рим, явно като предизвикателство спрямо Византия) нахлул в територията на аварите, подпомогнат от непокорните им славянски поданици. Аварската съпротива била слаба и към края на века франкските владения достигнали бреговете на р. Тиса.

Панонските българи се възползвали от положението. Те унищожили докрай аварите на изток от Тиса. Подробностите не са ни известни, но към 803 г от Аварския хаганат не останала и следа. Франки и българи се срещнали на Тиса. Франкският император дори замислял да продължи на изток и да разгроми панонските българи, но се отказал, решавайки, че без помощта на аварите те не биха представлявали опасност за кралството му. Той вероятно е разчитал, че моравските или хърватските славяни могат да му служат за буфер.

Българският владетел, който победил аварите, се наричал Крум^[10]. Призходът му е неизвестен. Съдейки по явно стабилното му положение на престола през целия му живот, можем да предположим, че е бил потомък на стар хански род (тъй като само владетели с безспорно знатно потекло можели да задържат за по-дълго време властта си над завистливите боляри) — а именно от ханския род на прабългарите в Панония. Възможно е дори да е бил потомък на четвъртия Кубратов син, издънка от рода на Атила. Но по-важни от потеклото му били неговите амбиции и способности. Крум нямал намерение да остане незначителен панонски владетел. През 808 г. той вече заемал престола в Плиска като Велик хан на Балканска България.

Не можем да кажем как е станало това. Вероятно българите от Балканския полуостров през цялото време са поддържали връзка със своите сродници. Още от Аспарухово време ханът в Плиска имал власт над Влашко и Молдава, а панонските българи от Трансилвания не били далеч — делели ги само Карпатите. След смъртта на Кардам балканските българи останали без хан. Вероятно за Крум, славния победител във войните с аварите, е било лесно, с помощта на известна демонстрация на сила или пък само благодарение на влиянието си, да се прехвърли на по-могъщия престол и с това да обедини двете български държави в една голяма България — от Тиса и Сава до бреговете на Черно море.^[11].

Трудно е да се прецени резултатът от това обединяване. Панонска България била прабългарска, а не българо-славянска държава; така в новообразуваната държава прабългарският, т.е. военноаристократичният елемент трябва да е нараснал значително. Но Крум бил твърде прозорлив владетел, за да позволи на аристокрацията да стане прекалено силна. Вероятно той попречил на това, като подчинил Панония на Балканите, а на самите Балкани започнал да насърчава славянския елемент. Общо взето, единственият важен резултат от съюза било нарастването на военната мощ и засилването на войнствените настроения в държавата. Балканските българи се посрамили във вините от VIII в. — славяните, които представлявали основната маса във войската, по природа били пасивни и неорганизирани войници. Но през IX в. България се превърнала в една от големите военни сили в Европа.

Както Кардам, така и Ирина желаели мир. Никифор искал война. А Крум, с новопридобитата си сила и амбициите си на Балканите, бил готов да воюва. Войната избухнала през 807 г. До този момент Никифор бил зает с войни по източната си граница, но през тази година той имал достатъчно време да предприеме действия срещу България. Но походът му се оказал предварително обречен: когато стигнал Адрианопол, сред войската бил разкрит заговор против него. Той безмилостно го потушил, но все пак сметнал, че е неразумно да продължава по-нататък и се върнал в Константинопол.^[12] През следващата година Крум преминал в настъпление. Подозирайки плановете му относно Македония, Никифор бил струпал войски в Стримонската тема. Посред зима, когато ни най-малко не можело да се очаква нападение, българите нанесли изненадващ удар, убили стратега на темата, изтребили голяма част от средите и заграбили 1100 литри злато, предназначени за заплати на войниците.^[13]

През пролетта на 809 г. Крум продължил победоносното си настъпление с много по-опасен удар. На Юг и югозапад пътят на българите бил препречен от верига яки имперски крепости — Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика. Вероятно те били допълнително укрепени от Константин Копроним, който съзнавал стратегическото им значение. Открай време те били трън в очите на българите, особено Сердика, тъй като се издигала на пътя им към Сърбия и Северна Македония. През март Крум внезано се явил пред стените на Сердика. Укрепленията били твърде яки за него, но той успял да проникне с хитрост. Гарнизонът от 6000 души, заедно с мнозина от гражданите, били избити, а стените — сринати. Изглежда Крум нямал намерение да присъединява областта към държавата си, а просто искал да извади от строя имперската крепост.

Вестта достигнала до Никифор на 3 април, четвъртъка преди Великден, и той веднага потеглил от столицата си с многобройна войска. С усилени преходи той навлязъл във вражеската страна и на Великден достигнал незащитената Плиска. Българската столица трябвало да плати за разрушаването на Сердика. Дворецът на Крум бил плячкосан, а Никифор изпратил в Константинопол тържествуващо писмо, в което съобщавал за пристигането си в българската столица. Това била блестяща победа на имперските зойски. Благочестивият хронист Теофан, който никак не обичал Никифор, бил убеден, че императорът не би могъл да постигне подобен успех и хвалбите му са лъжливи. От Плиска Никифор се отправил към Сердика, за да я възстанови. Дали преднамерено или случайно, но по пътя си той не срещнал завръщащата се войска на Крум. В Сердика той се сблъскал с известни затруднения: войниците не желаели да работят като зидари и не се поддали на уловките, с които се опитвал да ги принуди да го сторят. Но в края на краищата бунтът им бил потушен. Сердика била възстановена бързо и с малко разходи, а Никифор, доволен от себе си, се върнал в Константинопол.^[14]

Случило се обаче още едно тревожно събитие. Няколко военачалници от гарнизона успели да се спасят от Крумовото клане в Сердика, сега дошли при Никифор. Но той не им обещал, че няма да ги накаже — вероятно е подозирал, и с право, че тук се крие предателство. Затова те избягали в двора на Крум (като с това дали сериозно доказателсто за вината си), където ханът охотно ги приел. Сред тези бегълци бил прочутият механик Евматий — добре дошла придобивка за българите, тъй като ги научил на всички тънкости в тогавашното военно дело. Теофан разказва по-подробно и доста различна история за Евматий, който бил арабин: Никифор го наел в Адрианопол, но го възнаградил твърде пестеливо (Никифор проявявал скъперничество във всичко), а след като механикът се оплакал, наредил да го набият. Обидчивият арабин побързал да избяга. И двете истории звучат правдоподобно. Евматий, който винаги бил наеман за поправяне на крепости, работел в Сердика по време на Крумовото нападение и обидата му го подтикнала към предателство. Така или иначе, с нетактичността си Никифор дал в ръцете на хана ценна придобивка.^[15]

Крумовите стремежи към Македония все още тревожели императора и през следващата зима той извършил масови преселвания. На македонските славяни не можело да се разчита и за да засили властта си над тях, той заселил в земите им колонии от свои верни поданици — земеделци от Мала Азия, гръбнака на империята му. Тази политика не се понравила на селяните от Анатолия; някои дори предпочели да се самоубият, но да не изоставят домовете си и гробовете на своите деди. Но Никифор бил неумолим, защото преценявал положението като критично и се гордеел с начина, по който се справял с него. Оказало се обаче, че мащабите на акцията му не са достатъчно големи, за да доведат до някакъв особен резултат.^[16]

Но императорът вече бил решил да смаже Крум напълно и завинаги. Той се подготвял дълго и старателно; били свикани войски от цялата Империя. В момента не съществувала опасност от страна на сарацините, затова войските от малоазийските теми пристигнали начело със стратезите си, за да се присъединят към императорското войнство. През май 811 г. грандиозната армия потеглила от Константинопол, предвождана от самия император и сина му Ставракий.

Край пограничната крепост Маркели Никифор спрял, за да изчака подкрепления. Крум бил сериозно разтревожен и изпратил в Маркели посланици, покорно молейки мир. Но императорът върнал българските пратеници — той не вярвал на техните обещания и бил уверен в победата си. Но докато все още бил в Маркели, един от приближените му изчезнал със сто литри злато и част от императорските одежди. Скоро се разбрало, че е избягал при Крум. Това било тревожно предзнаменование — може би плъховете вече започвали да напускат потъващия кораб.

През юли имперските войски нахлули в България и се насочили право към Плиска. Войските на Крум отстъпили и на 20 юли^[17] императорът достигнал българската столица. Обзет от ярост, той опустошил града: войниците му колели, палели и дори премазвали невръстните деца с дървени дикани. Ханският дворец се превърнал в пепелище (вероятно е бил построен от дърво), а на ханската съкровищница Никифор сложил своя императорски печат, алчен да заграби сам цялата плячка. Крум отново поискал мир, като отправил към Никифор следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир.“ Но замаян от успехите си, императорът отново проявил надменност и неотстъпчивост.

Крум бил отчаян, но Никифоровото нехайство му предоставило още една възможност. Българските войски се оттеглили в планините и Никифор ги последвал. На 24 юли, четвъртък, имперската войска се озовала в една планинска теснина и българите бързо й отрязали пътя, като го препречили от двете страни с дървени прегради. Никифор твърде късно разбрал, че е попаднал в клопка и поражението му е сигурно. Тогава той казал на хората си: „Дори крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“ Целия четвъртък и петък българите заздравявали дървените укрепления. В събота те спрели — вероятно били решили да изчакат и да изтощят от глад вражеската войска. Но нетърпението им надделяло: късно през същата нощ, 26 юли, те нападнали.

Последвало неудържимо клане. Нападната изневиделица, имперската войска се оставила да бъде избита поголовно. Императорът загинал заедно с почти всички военачалници и видни велможи — някои били убити в палатките си, други изгорели в пламъците на горящите прегради. Императорският син Ставракий получил тежка рана, от която умрял след няколкомесечна агония. Заедно със зет си Михаил Рангаве, един от малкото, които се отървали невредими, и с жалките останки от войската, Ставракий избягал в Адрианопол. Главата на Никифор няколко дни стояла набита на кол, за утеха на българите. След това Крум заповядал да изчистят черепа и да го обковат със сребро. Така той го превърнал в чаша, с която вдигал наздравици, когато пирувал с болярите си.^[18]

Векове наред просъществувал споменът за тази битка. През 1683 г. един сръбски патриарх видял в Ескибаба, Тракия, гроба на някой си Никола, който бил с войската, и сънувал лош сън. Турците били сложили чалма върху главата на трупа.^[19]

Новината за ужасния разгром потресла Империята. От времето на Валент, паднал при Адрианопол, византийски император не бил загивал на бойното поле. Бил нанесен съкрушителен удар на престижа на Империята и на легендата за императорската свещена неприкосновеност, така старателно подхранвана, за да вдъхва страхопочитание у варварите. Нещо повече, вестготите, които убили Валент, били обикновени номади, които скоро поели към други земи. Прабългарите били варвари, заселили се пред самия праг на Империята, решени — сега по-твърдо от когато и да било — да останат там. Империята никога нямало да преодолее и забрави позора си, а българите винаги щели да бъдат окриляни от спомена за своята победа.

Крум имал причини да тържествува. Всичко, постигнато от многобройните походи на Константин Копроним, било заличено с една-единствена битка. Сега като победител над императора той можел да се изправи срещу Империята на равна нога — връх, какъвто не успели да достигнат нито Аспарух, нито Тервел. Оттук нататък той вече не бил принуден да се бори за оцеляването на държавата си, а можел да завоюва и да присъединява към нея нови земи. Нещо повече, неговото положение в собствената му страна било осигурено: сега никой не би посмял да оспорва властта на хана победител. Той не би могъл да извърши по-полезно дело за укрепването на българската корона.

Заситени от победата си, българите не преминали веднага в настъпление. На Империята бил даден краткотраен отдих. Междувременно умиращият император Ставракий бил сменен от зет си Михаил Рангаве.^[21] Но в края на следващата пролет (812 г.) Крум нападнал имперската крепост Девелт, оживен град в Бургаския залив, който охранявал крайбрежния път на юг. Той не устоял дълго на българския натиск. Крум разрушил крепостта, както направил преди това със Сердика, и преселил жителите заедно с епископа им в сърцето на държавата си. През юни новият император Михаил поел срещу българите. Но още докато бил в Тракия, вестта, че е твърде късно да се спаси градът, както и един не особено сериозен бунт сред войската му го накарали да се върне обратно.^[22]

Неговото бездействие и победите на българите всели ужас сред жителите на пограничните градове. Пред очите им врагът прегазвал околните земи и те решили да се спасяват, както могат. По-малките погранични крепости, като Проват и Никея, в Тракия били изоставени от жителите си. Дори населението на Анхиало и Тракийската Верея, чиито укрепления наскоро били заздравени от императрица Ирина, избягало в области, далеч от обсега на варварските пълчища. Паниката се разпростряла до голямата крепост — столица на Западна Тракия — Филипопол, която била полуопразнена от населението си, а след това и до македонските градове Филипи и Стримон. От последните два града избягали предимно насилствено заселените от Никифор малоазийци, щастливи от възможността да се върнат в родните си земи.^[24]

Но Крум не се възползвал докрай от положението. С предпазливост и умереност нехарактерни за един варварски завоевател, той предложил мир — изглежда искал добре да затвърждава всеки свой успех. През септември 812 г. неговият пратеник Драгомир (първото несъмнено славянско име, което се появява сред прабългарските сановници) дошъл при императора с предложение да се поднови договора от 716 г., сключен между Тервел и Теодосий III. Българската страна искала да се възстанови границата при Милеона; България отново да получава данък в кожи и дрехи на стойност 30 литри злато; пленниците и бегълците да бъдат върнати в страната им и да се възобнови оргнизираният търговски обмен. Крум обаче съзнавал надмощието си; той заплашил, че ако мирът не бъде сключен, ще нападне Месемврия. Като послушал съветниците ся, императорът отхвърлил предложението. Той не можел да си позволи да върне българските политически бегълци. Приютява-нето и поддържането на претенденти за чужди престоли и на избягали държавници открай време било основен принцип на византийската дипломация и Михаил вероятно се е надявал тази точка от договора да отпадне. Но Крум желаел или всичко, или нищо. Той изпълнил заканата си и в средата на октомври се явил с многобройна войска пред стените на Месемврия.

Месемврия бил един от най-богатите и важни градове в цяла Югоизточна Европа. Той се славел не само с лековитите си минерални извори, но бил и голям търговски център — от пристанището му потегляли всички стоки от Източна България и в него се отбивали всички кораби на път от Константинопол за Дунава и северното Черноморие. Освен това, природата и изкусната човешка ръка се били съюзили, за да превърнат Месемврия във величествена крепост. Тя била разположена на един малък полуостров в северната част на Бургаския залив; със сушата я свързал само един провлак, дълъг около 400 метра — толкова тесен и ниско разположен, че при буря на него не оставало сухо място.^[25] Тази природна крепост била допълнително защитена с могъщи укрепления.

Една по-енергична защита можела да спаси града. Крум не разполагал с кораби и атакувал само откъм провлака. Имперската флота можела да докарва нови и нови подкрепления и продоволствия, без българите да могат да й попречат. Но императорите Исаврийци били съкратили морските си сили и сега Империята почти нямала флота. Нападната неочаквано, крепостта трябвало да се справя със собствени сили. Императорът дори не направил опит да снабди града с продоволствия. От друга страна, Крум разполагал с техническите умения на дезертьора Евматий.

Незабавното изпълнение на Крумовата закана разтревожило управниците в Константинопол. На 1 ноември Михаил свикал съвет. Сега самият той бил склонен да сключи мир, но нямал достатъчно власт, за да наложи волята си на своите съветници. Те били разделени на два враждебни лагера, оглавявани от духовници (нещо характерно за онова време) — Теодор, игумен на Студийския манистир, който настоявал за война, и патриарх Никифор, летописецът, който искал мир. Победили привържениците на войната, основавайки се на онази точка от договора, която изисквала връщането на бегълците. Те изтъквали като довод основните принципи на християнското гостоприемство и се надсмивали над миролюбците за готовността им да плащат данък. Четири дни по-късно победата им била осигурена: дошла вестта за падането на Месемврия.

Превземането на града донесло на Крум богата плячка. Месемврия не само била пълна с какви ли не богатства, с купища злато и сребро, но освен това българите открили и значителни количества от най-ценното и пазено в тайна византийско изобретение — течния „гръцки огън“, както и 36 сифона за изхвърлянето му. Крум натоварил плячката си, след това — според обичая си — разрушил крепостта и се завърнал у дома.^[26]

Сега императорът бил задължен да предприеме поход, за да отмъсти за позорния погром. През следващия февруари двама християни, избягали от България, му съобщили, че Крум се готви да нахлуе в Тракия. Михаил побързал да свика войски от цялата Империя. През май той потеглил с огромна армия, съставена предимно от азиатци. Императрица Прокопия ги изпратила с насърчителни слова от акведукта край Ираклея. Но от изпращането й нямало голяма полза. В продължение на един месец Михаил си губил времето в Тракия, без дори да направи опит да възстанови Месемврия, а азиатските му войски ставали все по-неспокойни. В началото на юни Крум пресякъл границата и двете армии се срещнали при Версиникия. На това място Кардам се бил укривал в горите от Константин VI; но Крум бил по-смел и се подготвил за открито сражение. В продължение на 15 горещи летни дни всяка от войските чакала другата да предприеме първата стъпка. Най-после военачалникът на тракийските и македонски части, съставляващи левия фланг на императорската армия — Йоан Аплакис — поискал разрешение да нападне. Имперската войска превъзхождала десеторно българската, а освен това се славела с умението си да разгромява варварите, когато се стигнело до открито сражение. Михаил му разрешил и на 22 юни Йоан Аплакис започнал битката. Българите безредно отстъпили пред атаката му, но изведнъж той открил, че се бие сам: останалата част от войската побягнала в необяснима паника, начело с анатолийските части от десния фланг. Както разказват, Крум бил така смаян, че отначало, изпълнен с подозрение, не се решил да преследва врага. Но той скоро разбрал, че тук не се крие някаква хитрост. След като избили храбрите, изоставени войници на Аплакис, българите се спуснали да преследват отстъпващите византийци, които в паническото си бягство се спрели едва в своята столица. Необичайният развой на битката може да се обясни единствено с предателство в императорската войска — в нейните анатолийски части. Техен предводител бил Лъв Арменец и тъкмо той спечелил най-много от битката: Михаил се отказал от короната и тя преминала в ръцете на Лъв. При създалите се обстоятелства Лъв неизбежно будел подозрения, но не можело да се докаже нищо определено — той действувал твърде ловко. Но Крум също бил посветен в заговора. Той поел риска да излезе в открито сражение с многократно превъзхождащ го противник — риск, какъвто не бил пиеман от нито един български владетел векове преди и след това. Крайно невероятно е, че в този единствен случай той би проявил подобно безразсъдство — да се постави в положение, от което би могъл да се спаси само по чудо, — освен ако не е бил сигурен, че чудото ще се случи. А освен това той не се спуснал веднага да преследва врага по-скоро заради предварителна уговорка, а не толкова от изненада.^[27]

Победата може и да е била нагласена, но Крум се възползвал от нея без угризения. В Тракия не били останали никакви имперски войски и пътят му бил открит. Като оставил по пътя си своя брат да обсади Адрианопол, Крум се устремил право към самата столица на Империята. На 17 юли войската му се явила пред стените на града.

Непристъпните укрепления го обезкуражили и вместо да заповяда атака, той прибегнал до внушителна демонстрация на могъществото си. Струпаното по стените на града население наблюдавало, изпълнено със страх и любопитство, как на езическите олтари се принасят в жертва хора и животни; как Великият хан измива краката си в морските води и церемониално поръсва своите войници; как царствено преминава между редиците от предани наложници, приветствуван гръмогласно от своите орди. След като се наситил на тези варварски демонстрации, Крум изпратил да съобщят на императора, че желае да окачи копието си на Златните врата, в знак на своята победа. Честолюбивият предател Лъв Арменец отхвърлил обидното искане и Крум се заел с по-сериозни дела. Той укрепил лагера си с насип и няколко дни плячкосвал околността. След това отново предложил мир, вероятно според условията на прочутия Тервелов договор, но като настоявал най-вече за голям данък в злато и дрехи, както и избрани девойки за себе си. Сега Лъв съзрял възможност да излезе от затрудненото положение.

Последвалите събития са крайно недостойни, според днешните ни представи за чест, и дълго време балканските писатели патриоти са ги сочили като пример за вероломството и покварата на Византия. Но ние живеем в безбожна епоха. В IX в. всеки добър християнин е смятал езичниците или за животни, или за дяволи, в зависимост от способността им да причиняват зло на правоверните. От тази гледна точка Крум — „новият Сенахе-рим“^[28] — е бил архидяволът и всякакво средство, използвано за да се отърве християнският свят от такъв чудовищен враг, би било оправдано свише. Не бива да забравяме също, че и самият Крум не се е срамувал да си служи с измама и то неведнъж, само че до нас не са достигнали повече подробности за това.

В отговор на Крумовите искания Лъв предложил двамата владетели да се срещнат извън градските стени на брега на Златния рог; Крум трябвало да дойде по суша, а Лъв — на кораб, и двамата само с по няколко невъоръжени придружители. Крум приел и на следващата сутрин дошъл на уреченото място, придружен от своя ковчежник, от зет си Константин Пацик — грък, беглец от Империята, и от племенника си, сина на Константин. Лъв и свитата му пристигнали на императорския кораб и преговорите започнали, като вероятно Константин изпълнявал ролята на преводач. Внезапно един от императорските сановници, Хексавул, закрил лицето си с ръце. Това обидило и разтревожило Крум и той се метнал на коня си. В същия миг трима въоръжени войници изскочили от една съседна къща и нападнали малката група на българите. Крумовите придружители не били с коне; скупчвайки се, за да защитят своя господар и себе си, те станали лесна плячка за нападателите. Ковчежникът бил убит, а Константин Пацик и сина му — пленени. Обаче Крум, главният обект на покушението, успял да избяга. Препускайки на коня си, той бил обсипан със стрели, но почти не бил засегнат и се върнал благополучно в лагера си, като се зарекъл за отмъщение да руши. Благочестивите граждани на Константинопол били горчиво разочаровани; те твърдели, че провалът е наказание за греховете им.

През следващите дни Крум се отдал на яростно отмъщение. Околностите на града — не само в непосредствена близост до стените, но и богатите градове и села отвъд Златния рог и нагоре по европейския бряг на Босфора, с техните църкви, манастири и разкошни вили, били опожарени. Дворецът „Св. Мамант“, една от най-красивите крайградски резиденции на императора, бил сринат до основи. Изваяните му колони и статуите на животни били откарани с каруци в България, за украса на ханския дворец в Плиска. Българите подложили на нож всичко живо, което се изпречило на пътя им. Крум поел обратно, сеейки смърт и разруха. По пътя за Силиврия всички градове и села били унищожени; самата Силиврия била срината със земята. Ужасният разрушител продължавал напред. Ираклея била спасена от здравите си стени, но всичко извънн тях било пометено. След като сринали крепостта Даонис, българите се запътили да разрушат крепостите Редесто и Апрос. Там те си починали десет дни, след това тръгнали на юг към склоновете на планината Ган. Злочестите жители от цялата околност се били стекли тук да търсят убежище. Те били изловени, мъжете изклани, а жените и децата заедно с добитъка били отведени в плен. После, след кратък опустошителен набег към Дарданелите, Крум се насочил на север към Адрианопол. Яката крепост все още устоявала на обсадата на Крумовия брат. Но Крум докарал със себе си стенобойни машини. Жителите на крепостта гладували; те разбирали, че вече не могат да се надяват на помощ и това ги принудило да се предадат. Градът бил разрушен и обезлюден. Всички жители, а според изворите те наброявали 10 хиляди, били преселени на северния бряг на Дунава. Там те заживели в плен, а техният митрополит Мануил, заедно с най-ревностните християни от паството му, се увенчали с мъченически венец. Сега императорските управници съжалявали за своята неотстъпчивост и коварство. Те молели Крум за мир, но ханът бил непреклонен: той имал да им прощава твърде много грехове.^[29]

В тези мрачни времена хората в Константинопол се молели и се надявали Константин Копроним да стане от гроба, за да разгроми българите, както ги разгромявал приживе. Той не възкръснал, но император Лъв се зарекъл да му бъде достоен заместник. Скоро след оттеглянето на Крум той потеглил с войската си от Константинопол, но не направил опит да го последва, а се насочил към черноморския бряг. Целта му била да възстанови Месемврия. Близо до Месемврия той се натъкнал на български военни части — вероятно някой отряд от войската на Крум. Самият хан не бил с тях. През последните години областта била често опустошавана и българската войска трудно си набавяла продоволствия. От друга страна Лъв, който поддържал връзка с корабите си, бил добре снабден. Като разбрал за затрудненията на българите, той замислил коварен план. С избрана част от войската си тайно се оттеглил на един хълм. Забелязвайки изведнъж отсъствието му, останалата войска била обзета от паника. Вестта достигнала до българите и те решили незабавно да нападнат. Но Лъв навреме предупредил войската си и когато българите връхлетели, тя не отстъпила от позициите си. Тогава Лъв се спуснал от хълма и ударил българите в гръб. Императорската войска удържала пълна победа; нито един българин не се спасил. Така императорът успял да навлезе в България, опустошил околните земи, като пощадил възрастните, но със зловеща предвидливост избил децата, блъскайки ги в скалите. Българите били опозорени от този погром. Дълги години хълмът, откъдето императорът устроил засада, бил наричан „Лъвова могила“ и който българин минел покрай него, го сочел с пръст и тъжно клател глава.^[30]

Но Лъв нямал особена полза от успеха си. През следващата зима, необичайно мека и суха, 30-хилядна българска войска прекосила маловодните реки и нападнала Аркадиопол (дн. Люлебургаз). На връщане българите заварили р. Еркене придошла от едноседмичните дъждове и трябвало да изчакат водите й да спаднат, за да построят мост. Но Лъв не се възползувал от забавянето им, за да ги нападне — поне така твърдят зложелателите му. Българите се върнали невредими в България с 50 хиляди пленници и богата плячка от злато, скъпи одежди и арменски килими.^[31]

Скоро след това по-лоши новини достигнали до Константинопол. Крум подготвял много по-страшно отмъщение за града, който се отнесъл с него така коварно. Той бил решил да го разруши, започвайки с Влахерните, откъдето били изстреляни стрелите срещу него. Хората били стъписани и ужасени от слуховете за подготовката му: говорело се за несметните войски, събрани от хана — славяни „от всички Славинии“ и авари от равнините на Панония; за огромните обсадни машини, които се строели — каменометни и огнеметни оръдия с всевъзможни размери, както и обичайните за всяка голяма обсада „овни“, „костенурки“ и стълби; за хилядата вола в ханските обори и петте хиляди обковани с желязо коли, които очаквали товара си. Лъв побързал да подготви столицата си за отбрана и започнал да строи нова стена при Влахерните, където се очаквал ударът и където укрепленията били слаби.^[32] Той дори потърсил помощта на дипломацията. Може би новината, че Крум събира войски дори от Панония, напомнила на императорските политици, че България може да бъде нападната в гръб от Германия. През 814 г. константинополски пратеници потеглили към двора на западния император Луи Благочестиви, да молят за помощ срещу варварите. Те пристигнали през август, но изглежда молбата им не срещнала отклик — Луи си имал достатъчно грижи със своите варвари.^[33]

Но дотогава опасността вече била отминала. Божията ръка се намесила. На Велики Четвъртък, 13 април 814 г., Крум внезапно получил апоплектичен удар и починал.^[34]

Крум възродил България. Кардам бил доказал, че България е изтерзана, на не и победена от войните на Копроним. Крум обаче коренно променил положението на своята държава. Първото му постижение — обединяването на панонските и балканските българи — дало нов живот и на двете общности. И оттук нататък пътят му бил осеян с грандиозни, страховити победи. Той убил двама императори на бойното поле и причинил падането на трети. От могъщите императорски крепости на границата превзел и разрушил четири, а жителите на останалите две избягали в ужас пред него.^[35] Той дори застрашил сериозно самата столица на Империята и многократно разгромявал най-добрите имперски войски. България, държавата, която преди половин век загивала, сега се превърнала в най-могъщата военна сила в Източна Европа.

Но Крум не само наложил независимостта на България със силата на оръжието; той изглежда направил много и за вътрешната организация на държавата си. До нас не са достигнали подробности, но за това негово дело можем да съдим донякъде по разказа на Енцилопедията от X. Свидас. той разказва, че след като победил аварите, Крум разпитал аварските пленници за причините, довели до гибелта на държавата им. Те отговорили, че били изгубили най-способните си мъже по различни причини: завист и взаимни клевети, съглашателство между престъпници и съдии, пиянство, подкупничество, нечестна търговия, страст към съдебни дела. Думите им направили силно впечатление на Крум и той скоро издал нови закони, за да не допусне подобно нещо в България: първо, ако някой обвинявал другите в престъпление, той трябвало да бъде добре разпитан, преди да се стигне до съд, и ако се откриело, че обвинението е лъжливо, да бъде убит; второ, който давал убежище на крадец, да му се отнеме цялото имущество, а на крадците да се пречупват нозете; трето, всички лозя да се изкоренят; и накрая, на просяците да се дава достатъчно, за да бъдат задоволени нуждите им и който не постъпвал така, да му се отнемат имотите.^[36] Много е съмнително, че законодателството на Крум е било толкова просто, колкото го представя Свидас, но явно нововъведенията му са били в тази насока. Тези закони били опростена версия на патерналистичното законодателство, давано от императора на поданиците му, и много се различавало по замисъл от законите, характерни за една аристократическа държава, каквато била тогавашна България. Крум, който подобно на всички напредничави българи подражавал на Империята, се стремял към почти теократична власт, каквато имал императорът над поданиците си. Очевидно Крум задълбочил тази политика, като покровителствувал своите славянски поданици за сметка на прабългарите, т.е. аристокрацията. За самодържниците винаги е бил характерен стремежът да отклоняват аристокрацията от политическото към военното поприще. Когато в Империята аристокрацията станала твърде силна византийските императори също повели такава политика; в по-нови времена в Западна Европа такава била политиката на държавници като Ришельо. И така, прабългарите трябвало да се задоволяват със служба във войската или с длъжността на военен управител някъде по предните постове на държавата^[37]; те били по-добри войници от славяните и били по-полезни там. Но на политически длъжности и на високите постове в двора си Крум назначавал славяни. Единственият негов пратеник, чието име ни е известно, бил славянин, Драгомир, а болярите, с които ханът пирувал, вдигали чаши със славянското „наздраве“.^[38]

Всъщност Крум направил най-много за страната си по отношение на вътрешната организация. Тогавашните и днешните историци са били така заслепени от блестящите му военни победи, че не са могли да осъзнаят истинската стойност на делото му. Крум водил войните си с отбранителна цел. Той не бил амбициозен завоевател; въпреки победите си, той никога не поискал нещо повече от границата при Милеона — онази, която била утвърдена при Тервел. Носели се слухове, че се стреми да заграби Македония, но те така и не се потвърдили. Когато превземел някоя от могъщите императорски крепости, той не се опитвал да я задържи, а просто я разрушавал и се оттеглял. Знаел, че една независима държава на Балканите винаги ще бъде трън в очите на Империята, затова се надявал да осигури независимостта си, като пренесе стълкновенията на терторията на Империята. Но до последната си година, когато жадувал за отмъщение, той бил готов да приветствува сключването на мирен договор, който би признал неговата независимост и би му осигурил неголям данък (за подпомагане на хазната и поддържане на престижа му) — така той щял да има достатъчно време да се занимава с вътрешното устройство на държавата си. Но Крум настоявал в договора да остане условието за връщане на бегълците — той искал да държи в ръцете си всички непокорни поданици, за да може да ги обезвреди. Макар и варварин, с цялата си показност, притворство и жестокост, с наложниците си и човешките си жертвоприношения, с чашата си, направена от черепа на един император, хан Крум бил велик държавник — велик не само с победите си над толкова императори, а и с това, че положил основите на могъщото българско самодържавие. Затова войните пречели на делото му; те не му оставяли достатъчно време. Държавата била разтърсена от смъртта на своя велик хан.

[#3 Ibid., p. 718.]

[#6 Ibid., pp. 724–5.]

[#7 Местонахождението им е установено от Златарски (История, I, 1, с. 244–5).]

[#8 Theophanes, pp. 728–9.]

[#20 Кадъкьойският надпис, цитиран в „Абоба — Плиска“, с 228—30, се отнася към времето на Никифоровата война с Крум. В него се споменават Никифор, Маркели, Адрианопол и някакъв българин на име Екус (Εκούσοος) или Икос (Ηκόσος). Надписът е прекалено повреден, за да се разбере съдържанието му. Вероятно в него се говори за първия, неуспешен поход на Никифор, който така и не стигнал по-далеч от Адрианопол. Вж. Bury. Op. cit., p. 343.]

[#23 Theophanes, pp. 772—3.]