Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (22)

Приложение XI
МИРНИЯТ ДОГОВОР ОТ 927 Г. И ТИТЛАТА НА ПЕТЪР

Знаем, че с мирния договор от 927 г. правителството на Империята се съгласило да признае българския владетел Петър за цар (Βασιλεύς); така било съобщено и на кремонския епископ Лиудпранд от императорската канцелария, когато се оплакал от предимството, давано на българския пратеник.^[1] Освен това изрично се съобщава как Мария Лакапина тържествувала, че се омъжва за цар.^[2] Тук нямаше да има никакъв проблем, ако не беше един пасаж в De Ceremoniis. Там, сред приетите обръщения, които трябвало да бъдат използувани при аудиенциите на чужди пратеници, се говори и за „духовния внук на императора (πνευματικός εγγονός), княза (Άρχων) на България“, и никъде българският владетел не се нарича цар. Малко по-долу, сред формулировките, които императорите следвало да използуват в писмата си до чужди владетели, се говори и за едно обръщение от „Константин и Роман, императори, до княза на българите“, след което се отбелязва, че напоследък се използувал изразът (τό άρτίως γραφόμενον) „от Константин и Роман до техния духовен син, царя на България“ (τόν κύριον ό δείνα βασιλέα Βουλγαρίας).^[3] Β първата от тези формулировки имената на императорите почти със сигурност са били прибавени допълнително — те би трябвало да се отнасят до Константин Багренородни и Роман II, които всъщност са използували само второто обръщение. Но не е така лесно да се обясни фразата „духовен внук“ в обръщението при аудиенция. Ако трябва да вземем под внимание светското родство, епитетът „духовен“ е неуместен, но зад думата „внук“ би трябвало да се крие някакъв смисъл.

Бъри^[4] изказва предположение, че владетелите, намиращи се в такава връзка, са били Лъв VI и Симеон, син на императорския кръщелник Борис. Но кръстник на Борис е бил Михаил III, а и защо е било необходимо да се вземат под внимание поколенията от българска, но не и от византийска страна? Рамбо^[5] търси разрешението на въпроса във физическите роднински връзки: чрез брака си Петър е станал внук на Роман Лакапин. Царската титла трябва да му е била дадена или едва след падането на Роман, или пък Роман му я бил отнел. Струва ми се, че Рамбо с право набляга на физическото родство. Възможно е още Роман да е отнел титлата на Петър, за да изрази недоволството си от някой конкретен случай, или пък да е подготвил тази формулировка, за да я използува, ако се наложи. Но поради факта, че не съществува обръщение при аудиенция, в което Петър да е наречен цар, съм склонен да съдя, че формулировката „духовен внук“ е съчетание от два отделни израза, единият от които се отнася до „духовния син, княза“, а другият — до „духовния внук, царя“. Объркването на двата израза само подчертава, че византийските придворни, обикновено така педантични, са смятали приемането на титлата цар от който и да е владетел извън Империята за толкова нелепо, че са се отнасяли към подобен акт с пренебрежително нехайство. Те изобщо не са си правели труда да отбелязват титлата редовно и не са й обръщали особено внимание, освен когато са искали да подразнят надменните пратеници на самозвания западен император.