Норма Дж. Смит
Много самотна и секси (7)

7

— Как можа да помолиш Лио да заколи кокошката, мамо? — Мерили бе последвала Клер и сега я заставяше да й даде обяснение.

— Не подозирах, че ще я заколи.

— Сега още по-малко разбирам.

— И не е необходимо! — Клер почувствува как се изчервява. — Защо не се заловиш със сладкиша?

— Добре, но… Мамо, защо не си малко по-мила с Лио?

Клер вирна упорито брадичка:

— Мерили, тази тема е приключена!

— Ако сега ми кажеш, че съм попрекалено млада за нея, ще се пръсна! — избухна Мерили гневно. Тя отвори вратата на долапа и извади продуктите за сладкиша.

Клер я погледна угрижено. Мерили бе наследила спокойната уравновесеност на баща си. Очевидно присъствието на двамата Перели извади на бял свят най-лошите страни и у двете.

Мерили сложи брашно в една купа. Клер уплашена забеляза, че раменете й потръпват. Тя пристъпи бързо до нея и я прегърна.

— Не плачи. Не исках да те обидя. Няма да почнем сега да се караме, я.

Мерили се извърна:

— Не плача — опита се да си поеме въздух. — Само си мисля каква физиономия бе направила, когато Лио хвана кокошката — тя се разсмя звучно.

Клер кимна загрижено:

— Да, мога да си представя. Бях много изненадана.

Мерили си избърса очите:

— Не беше за изпускане — после се извърна пак към купичката с брашно.

Клер се загледа в гърба й. Ненадейно осъзна, че Мерили вече не бе малко момиче, а почти жена. Обзе я тъга, сетне чувство на щастие. Беше загубила едно дете, но пък бе спечелила приятелка. Тя прегърна Мерили още веднъж:

— Приятелки ли сме?

— Разбира се — отвърна Мерили сияеща. — Но кокошките на Бел няма да бъдат пожертвувани.

— Дадено — Клер си избра една горска ягодка. Помъчи се да вземе решение. — Ти искаше да знаеш защо не съм по-мила с Лио. Той е доста силна личност, пред която всяка жена би могла да се почувствува слаба. Разбираш ли?

Мерили кимна:

— Страшен тип е наистина. Не е по мой вкус, естествено. Но жени от твоето поколение сигурно си падат по него.

— Може би жени от неговия свят — възрази Клер с достойнство. — На мен, разбира се, той не ми прави никакво впечатление. И не искам да си въобрази нещо погрешно.

— Ясно — Мерили направи гримаса.

— Погрижи се за твоя сладкиш — Клер плесна леко Мерили. — А аз ще се заловя криво-ляво с пустите зайци — тя извади голям нож от долапа.

— Можеш да помолиш Лио да ги нареже вместо теб.

— Не ставай нахална!

Дариъс влезе в кухнята:

— Мога ли да помогна?

— Би могъл да нарежеш зайците — предложи Клер.

— Пасувам — намръщено отказа Дариъс.

— Къде се крие баща ти? — поиска да узнае Мерили.

— Заспал е под едно дърво. Миналата нощ не бил затворил очи — той хвърли несигурен поглед към Клер, преди да продължи: — Според него земята е по-мека от леглото му.

— О! На какво лежи той, мамо?

— На матрак — отвърна сухо Клер.

— Имаш предвид само на едно от онези твърди неща? — попита Мерили възмутено. Невинната физиономия на Клер бе достатъчен отговор. — Как можа? По-късно ще се покатеря на тавана и ще му сваля един по-мек дюшек, Дариъс.

Клер се ядоса. Защо всеки се стараеше да глези този мъж?

Тя взе една тава, оваля в брашно разрязаните от нея междувременно зайци, посоли ги, сложи пипер, прибави накълцан на ситно лук, топено масло, наля малко вода и сложи съда на печката.

— Ще се погрижиш ли за картофите, Мерили? Аз ще дремна малко.

 

 

Клер танцуваше с Лио. Тя се въртеше с него в някакъв кокошарник сред ято бели пилета. Той тъкмо й казваше колко прекрасна танцьорка е, когато някой я разтърси леко за рамото:

— Мамо, яденето е почти готово.

— Какво… Ах, да, идвам — тя стана, наплиска си лицето със студена вода, обу си обувките и отиде в кухнята, където миришеше апетитно на печено и пържени картофи.

Първото, което видя, бе Лио. Той седеше на един от люлеещите се столове, сложил краката си нависоко.

— Добре ли спа? — попита той приятелски.

— Да — отвърна Клер усмихнато. — Да, ти помогна ли, Мерили?

— Не, благодаря. Справям се. Ще пиеш ли глътка вино?

— Препоръчвам ви го, госпожо Фредерик — обади се Дариъс.

— Не е изстудено, но… — Лио наля вино в порцеланова чаша и я подаде. — За какво ще пием?

Клер тръсна глава:

— Може би за удоволствията и забавленията?

Той я гледа известно време мълчаливо, сетне вдигна замислено чашата и пи.

Клер също отпи от чудесното вино и излезе през отворената врата на верандата. Дърветата вече хвърляха дълги сенки и бе станало доста хладно. По бледосиньото небе пълзяха няколко облака.

Тя трепна, когато гласът на Лио прозвуча ненадейно зад нея:

— Вечерта е прекрасна.

— Не мога да понасям, когато някой се промъква зад мен — отвърна тя раздразнено.

— Съжалявам.

Нима Лио Перели се извиняваше? Какво бе намислил пак?

— Нека вече не се караме, Клер. Нека бъдем приятели.

Когато се извърна и видя нежното му изражение, саркастичният отговор заседна в гърлото й.

— Съжалявам, ако съм те ядосал — той повдигна ръката й до устните си.

Когато те докоснаха чувствителната кожа на дланта й, сърцето на Клер заби по-силно. Разумът я предупреждаваше: „Внимание, той е ловък! Ти се поддаде веднъж на чара му!“ Но сърцето й искаше да му вярва. Дори Много искаше!

Лио продължаваше да държи ръката й в своята. Клер сведе поглед, за да не я издадат очите й. Седеше вцепенена и гледаше дърветата, без да ги вижда.

— Да се разходим ли?

Може би си мислеше, че тя е забравила „безобидната разходка“ от предния ден? Клер разтърси енергично глава и оттегли ръката си.

Той се засмя тихо:

— Напомняш ми на майка ми. И тя бе доста заядлива.

Значи той бе имал майка! Почти не бе за вярване. На Клер й се струваше, че Лио прилича на гръцки бог, израсъл от някоя скала или изскочил от морето.

— Тези планини възкресяват у мен спомени — продължи той. — Когато бях малко момче, баща ми ме водеше в неделя в планините, разбира се, когато не ходеше за риба. Беше топло и миришеше на бор. Бродехме из горите и от време на време спирахме да хапнем хляб и сирене и да пийнем чашка вино.

Докато слушаше разказа му, Клер се успокои. Тя дори сдържаше дъха си, за да не го прекъсне.

— Само при тези редки случаи бивах насаме с баща си. Лодката му попадна в буря, когато бях още съвсем млад.

— Съжалявам — каза Клер тихо. — А след това си живял със семейството на майка си?

— Да. След това всичко се промени. А какъв беше твоят живот? И ти ли си дете на тези гори?

— Може и така да се каже — тя се усмихна. — Имах си пони, с което постоянно яздех наоколо. Познавах всички. Баща ми никога не се безпокоеше за мен. Само майка ми. Бедната жена припадаше, когато се връщах вкъщи мръсна и със скъсани дрехи след някоя буйна игра, или защото бях паднала някъде. Още я чувам да казва: „Клер-Луиз, от теб никога няма да стане дама!“ — тя погледна Лио весело: — Боя се, че е била права!

Лио се ухили:

— Струва ми се, че всъщност никому не се е удало да те обуздае. Как успяваше да се справя мъжът ти с такава лудетина като теб?

— Той беше кротък и търпелив — отвърна Клер. — Приемаше ме такава, каквато съм. А каква беше жена ти? И тя ли беше музикантка? — във вестниците бяха писали много малко за жената, която Лио бе предпочел пред всички други. Тя напрегнато зачака отговора му.

Погледът на Лио се зарея в далечината:

— Не, не беше музикантка. Когато я видях, помислих си, че е най-миловидната и красива жена на света.

Сякаш нож прободе Клер, чувайки колко пленен е бил той от тази жена.

— И никога после не си се интересувал сериозно от някоя друга? — въпросът бе дошъл неканен на устните й.

— Не — отвърна й след малко спокойно. — А вие? Имало ли е някой друг след съпруга ви?

— Не — пошепна Клер.

— Дори не и добрият доктор?

— Не така, както си мислите.

— Какъв срам! А вие сте толкова секси!

Сякаш мълния я прониза. Ако бе дърво, щеше да пламне. Лио я смяташе за секси!

— Не отговорихте на въпроса ми. Ще погребем ли бойната секира? — усмивката му бе почти нежна.

Клер капитулира. Защо да не бъде мила с него? Тя се усмихна боязливо:

— Преди това можем да сключим примирие.

— И да го подпечатаме? — погледът му я докосна почти като целувка.

Тя се приближи до него с леко отворени устни.

— Яденето е готово! — извика високо Мерили.

Клер се отдръпна рязко:

— Да влезем. Гладна съм.

Лио я хвана за ръката:

— И аз — каза той тихо. — Но не за ядене.

Дъхът на Клер секна.

— Изглежда ще имаме ясна лунна нощ — гласът на Лио едновременно съблазняваше и обещаваше.

Той отново целуна ръката й, сетне я освободи и влезе вътре. Тя го последва като замаяна. Изпълваше я някакво радостно очакване. Нищо от онова, което се бе случило през последните два дни, вече нямаше значение. Щяха да започнат отначало. Още тази нощ.

Клер бе наистина гладна. Тя хапна дори от заешкото печено, а освен това на масата имаше зелен фасул, варена царевица и картофи. Струваше й се, че никога не е яла с такъв апетит. Макар че се стараеше да насочва погледа си към чинията, ясно съзнаваше близостта на Лио. Направи й впечатление, че и той здравата си хапва.

— Много вкусно беше, Мерили — каза Клер накрая.

— Най-вкусното нещо, което някога съм ял — присъедини се към нея и Дариъс.

— Защо никога не си ми казвала, че си такава добра готвачка?

— Никога не си ме питал.

Отговорът на Мерили прозвуча шеговито, но от Клер не убягна гримасата на Дариъс. Очевидно в „рая“ все още имаше сръдня.

— Да измием съдовете и да се преоблечем, Мерили — предложи Клер.

— Как трябва да се облече човек за вечеринка, госпожо Фредерик? — поиска да узнае Дариъс.

— Джинсите ти са добри, Дариъс. Това съвсем не е бал в края на краищата. Вземи си един пуловер или якето.

— Трябва да се обръсна. У теб ли е бръсначът, татко?

— Да. След като се обръсна, ще ти го дам. Има ли топла вода?

— Върху печката. Ще донеса чисти кърпи.

— И пухения дюшек — напомни Мерили.

— О, да — Клер помоли Дариъс да свали от тавана допълнителния дюшек. След това отиде в стаята на Лио и остави чисти кърпи на тоалетната маса до легена.

Лио влезе с топлата вода и я наля в голямото ведро.

— Жалко, че нямаме време за душ — каза той тихо. — Онова, което се случи, бе твърде интересно преживяване! — той се ухили, когато видя как бузите на Клер пламнаха.

Тя махна завивките от леглото. Дариъс влезе с пухения дюшек. Докато оправяше леглото, Лио се наведе над нея.

— Означава ли, че щом получавам мек дюшек, вече не съм в немилост?

„По-голямо благоволение не би могло да има“ — помисли си Клер.

— Сам ли ще трябва да спя тук?

Тя се огледа за Дариъс, но той бе излязъл. Тогава погледна мекото подканящо легло и почти си представи, че лежи там с Лио. За бога, какви бяха тия мисли? Та децата бяха още вкъщи! Тя се отправи към вратата. Смехът на Лио продължи да звучи в ушите й, когато със зачервени бузи избяга от стаята.

— Аз ще ги измия, Мерили — каза тя. — Върви да се преоблечеш.

— Благодаря, майко.

В стаята бавно нахлу здрач. Клер запали една от газените лампи. Сетне взе ведро гореща вода и се залови да мие чиниите. Накрая се изми грижливо и извади от долапа дрехите, които щеше да облече за танците. Върху бяла фуста с рюшчета облече дълга до прасците тъмносиня пола на бели цветчета. И още: бяла памучна блуза и черни пантофки с ниски токове.

Сложи си малко грим и червило и зачетка косата си, докато започна да блести. Имаше чувството, че цялата грее. За последен път се бе чувствала така добре като дете.

Тя си взе белия плетен шал, завъртя се на петите си с разперена пола и влезе в трапезарията. Дълго щеше да си спомня за тази нощ.