Норма Дж. Смит
Много самотна и секси (3)

3

Тя почти не забеляза, че Дариъс слезе от влака и й кимна. Очите й възприемаха само омагьосващата фигура на Лио, около когото скоро се натрупа голям куп куфари от фина кожа.

Началникът на гарата Арчи, който видя скъпия костюм и надуши добър бакшиш, бързо свали фуражката си, нахлупи си стара синя шапка с надпис „носач“ и бързо се зае да товари багажа на една кола.

С категоричното „Не, благодаря“ Лио отклони намерението на Арчи да натовари и кутията с цигулката. После двамата с Дариъс се запътиха към двете жени.

На Клер не й убягна с какъв презрителен поглед Лио удостояваше бедно облечените люде. Веждите му се повдигаха надменно, а ъглите на устата му се изкривяваха подигравателно. Когато чисто, но бедно облечено дете, което тичаше след майка си, налетя на него, Лио се отдръпна и изтупа палтото си, като че ли е било омърсено.

Клер бе обзета от смътното чувство, че само презрението към този човек може да я предпази да не падне благоговейно на колене пред него. В същото време прилична доза гордост, наследена от нейните темпераментни прадеди, потече във вените й. Страхът и задръжките бяха забравени. Как си позволяваше този зле възпитан, самомнителен тим да гледа с презрение на нейните съселяни! С удоволствие щеше да му внуши малко смирение.

Клер се стегна. Когато Перели застана пред нея, тя вдигна гордо брадичка и го дари с лъчезарна усмивка:

— Добре дошли в Западна Вирджиния, господин Перели — каза тя хладно.

— Благодаря ви — отвърна той. Черните му очи заблестяха развеселено, когато срещна гневния поглед на Клер.

Това я ядоса още повече. Тя сърдито стисна устни.

Дариъс и Мерили не забелязаха нищо от внезапно настъпилото напрежение, защото изцяло бяха погълнати един от друг.

Лио се покашля шумно и изтръгна сина си от омаята. Дариъс пристъпи и протегна ръка на Клер:

— Здравейте, госпожо Фредерик!

Клер се усмихна приятелски на красивия младеж. Хареса го от пръв поглед, макар че той й се стори още по-зелен от дъщеря й.

— Радвам се, че дойде, Дариъс!

— И аз се радвам — отвърна сериозно Дариъс. — О! — възкликна той и извади кутия бонбони. — Това е за вас.

— Благодаря, Дариъс, много си внимателен!

Мерили се усмихна плахо на бащата на Дариъс:

— Здравейте, господин Перели.

— Мис Мерили… — прозвуча скъперническият му отговор.

Усмивката на Мерили изчезна, а Клер стисна зъби и изля яда си на Арчи:

— Защо не товариш багажа в джипа?

Арчи я погледна така смаяно, че тя тайничко се разкая за сприхавия си тон.

— Погрижи се сам за натоварването на касата, Дариъс — Перели се усмихна на Клер. — Донесох ви една каса с вино. Много добро старо вино.

Мерили и Клер едва запазиха сериозните си изражения: скъпо вино към свинските крачета! Чудесно!

— Да вървим! — каза Клер на Лио.

Дариъс внимателно намести касата с вино в багажника на джипа. Сетне Арчи натовари многобройните куфари. Клер се учуди, че Лио не си бе довел и някой слуга.

След като Дариъс даде богат бакшиш на Арчи, Лио се обърна към Клер:

— Да тръгваме ли?

Качиха се в колата и Лио седна до нея. Тя подкара толкова бясно, че само на косъм избегна друга една кола. Лио шумно си пое дъх.

— Приятно ли пътувахте, господин Перели? — осведоми се Клер с престорено сладък глас.

— Казвайте ми Лио, моля. Пътуването не беше лошо, макар американските влакове да не притежават комфорта на европейските. Във всеки случай аз предпочитам да летя.

— Разбирам ви — отвърна Клер. — Искате само най-доброто.

— Точно така, Клер! — той постави ръка върху облегалката на седалката й.

По гърба й полазиха мравки. Тя неволно натисна газта и конвулсивно стисна кормилото. Лекото докосване на ръката му бе предизвикало у нея тръпка на възбуда.

Бързо смъкна страничния прозорец и дълбоко пое свежия въздух. Така не можеше да продължава повече. Докъде щеше да се стигне, ако дори толкова бегло докосване я караше да губи самообладание? „Почакай само да видиш мястото, където ще живееш през следващите дни, приятелче!“ — помисли си тя и неволно се подсмихна.

— Бил ли сте някога в Западна Вирджиния? — запита тя.

Лио погледна към смарагденозелените планини:

— Не, много е… — той затърси правилната дума — … живописно.

Минаха край скромна фермерска къща.

— Областта изглежда доста бедна — рече той.

Пак това снизходително държане!

— Да, бедна е — отвърна Клер саркастично. — Тези добри, безобидни, горди хора допуснаха да ги ограбят хитри фирми, които ги експлоатират и ги изоставят сами на проблемите им…

— Мамо! — обади се предупредително Мерили.

Клер въздъхна и се отказа от любимата си тема.

— Имаме предвид нещо специално за вас — обясни тя на Лио. — Ще ви заведем в лятната си вила в планините.

— Това е чудесно — отвърна Лио. — Трябва да се подготвя за следващия си концерт. Така че спокойствието и уединението, както и контактът с природата са тъкмо това, което ми е нужно.

Откъм Мерили се чу сподавено кискане.

Минаха край портите, които водеха до фермата Олдър. Тъй като Перели не знаеше моминската фамилия на Клер, той естествено нямаше понятие, че това е нейната ферма.

Няколко мили по-нататък Клер сви по страничен път, който пресичаше нейните земи и водеше до хижата. Колкото по-високо се виеше тесният път през гората, толкова повече дупки се появяваха по асфалта. Клер внимаваше да не пропуска нито една!

Лио държеше здраво калъфа с цигулката. При всеки удар усмивката му ставаше все по-кисела.

Половин миля преди хижата асфалтът премина в обикновен черен път. Пресякоха малък неравен мост над някакъв планински поток. Сетне джипът се понесе по последния завой и със силен тласък спря в сянката на гигантския дъб пред хижата.

— Пристигнахме. Не е ли прекрасно? Бихте ли повярвал, че хижата е вече на двеста години?

Хижата стърчеше на гребена на планината. Старите, дялани на ръка талпи носеха следите на столетие и половина дъждове, ветрове и слънце. Изтрити стъпала водеха до нещо като веранда. Покривът бе хлътнал в средата. Цялата постройка се държеше сякаш от огромната, фугирана с кал и мъх каменна камина. И все пак човек имаше впечатлението, че при най-лекия повей цялото това великолепие ще се разпадне.

Пред хижата имаше стар кладенец. Отзад се простираше обрасла в бурени градина, оградена от разклатени колове.

Един от петлите на Бел гордо търсеше червеи в боклука и със зорко око следеше харема си от шест кокошки. Котка скочи от верандата и избяга в шубрака.

Усмивката на Лио отдавна бе замръзнала. Очите му бяха широко отворени от ужас.

— Всички да слизат! — изкомандува Клер весело. — Да влезем вътре. Дариъс може да разтовари багажа по-късно.

Лио слезе. Той стоеше като прикован и гледаше грохналата хижа, сякаш не вярваше на очите си.

— Искам да покажа нещо на Дариъс — каза Мерили със задавен глас. Двамата млади изтичаха към гората.

Клер изпита завист. И на нея й се искаше да избяга някъде и да се насмее от сърце, но трябваше да се сдържа. Реакцията на Лио беше дори по-добра от очакваната.

— Когато казахте, че обичате простия живот, разбрах, че имам онова, което ви е нужно — обясни Клер ентусиазирано. — Представете си, че през следващите четири дни ще живеем тук като някогашните миньори — тя хвана Лио за ръка и го помъкна към верандата.

— Внимавайте на третото стъпало, Лио. Постоянно забравям, че трябва да го подновят.

Тя го поведе нагоре по разклатените стъпала и скърцащата под краката им веранда. Лио стъпваше толкова предпазливо, сякаш търсеше път през минно поле.

Клер отвори тежката порта и въведе Лио в хижата.

— Е, не е ли хубаво?

Той се огледа и вкиснатата му физиономия малко просветна.

Верандата проскърца и младите хора също влязоха.

— Съвсем не е лошо — каза Дариъс с облекчение. — Какво е това?

— Старо пиано. Не е ли страшно?! — отвърна Мерили възторжено.

Дариъс се засмя:

— Боже мой, колко е смешно. Обзалагам се, че звучи като мяукаща котка.

Мерили го погледна сърдито:

— То е старо и много ценно. Прабаба ми е свирила на него. Не мога да разбера какво смешно има тук.

— Ей, съвсем не исках да кажа… Красиво е — рече Дариъс смутено.

Мерили се обърна на петите си и излезе. „Чудесно, помисли си Клер. Само това ни липсваше, двамата да се скарат.“

— Ще вземеш ли багажа? — обърна се тя към Дариъс и той веднага излезе.

— Ще ви покажа стаята, Лио — Клер го заведе в една от двете спални. — Тази е само за вас. Дариъс съм настанила на тавана.

Лио критично се взираше в мебелите, белязани от времето, в ръчно изработеното легло от явор, постлано с ковьор от прабабата, в чергата на пода.

Дариъс внесе четири куфара, залитайки под тежестта им, и ги сложи пред леглото. Мерили плахо постави малката пътна чанта, която носеше, зад вратата и веднага пак излезе.

— Няма да имате нужда от тези куфари, Лио — Клер отиде до скрина и извади от там съвсем нови джинси и карирана памучна риза. Мерили бе научила мерките на Лио от Дариъс. Клер хвърли нещата върху леглото.

— В тях ще се чувствате по-удобно — тя излезе от стаята преди той да може да отговори нещо и затвори вратата след себе си.

— Престани да му се надсмиваш, мамо — прошепна й Мерили.

— Колко далеч мога да отида преди той да експлодира? — попита Клер Дариъс.

Той я погледна изумен:

— Нямам представа. Такова нещо положително никога не му се е случвало.

Лио отвори вратата.

— Къде е банята, моля? — по раздразнения му глас можеше да се отгатне, че очевидно прави отчаяни усилия да не загуби самообладанието си.

— О, не ви ли споменах? Тук няма баня. Ще намерите сапун и пешкири до легена за миене в стаята ви. Излейте вода от стомната в легена и, когато свършите, просто излейте водата през прозореца. Така постъпваме ние, селяните — Клер се усмихна сладко: — Но първо отворете прозореца. Тоалетната се намира вън, зад къщата. Излизате през тази врата и по пътеката. Внимавайте за змии!

Лио затвори вратата, без да каже нищо, но веднага след това отново я отвори:

— Не намирам контакт за самобръсначката си.

— Тук горе няма електричество, Лио. Трябва да си пуснете брада или да се бръснете с бръснач, както всички тук.

Ъглите на устата му едва забележимо потръпнаха. Той сякаш поиска да каже нещо, но премисли и се отказа. Този път затвори вратата малко по-шумно от преди.

Мерили се обърна към Дариъс:

— Твоята спалня е горе — тя показа към тавана и двамата веднага се покатериха по стълбата. Скоро долу отекна приглушеният им смях.

Като си тананикаше весело, Клер отиде до чугунената кухненска печка, натъпка вътре хартия и трески и ги запали. Когато се разгоряха, тя тикна вътре няколко по-големи цепеници. Докато затваряше вратата на печката чу, че в стаята на Лио прозорецът бе отворен и после шумно затворен.

Тя подвикна нагоре, усмихната:

— Мерили, моля те, донесете с Дариъс нещо за ядене от реката.

Двамата заслизаха по стълбата и Клер чу Дариъс да пита:

— Как така от реката?

— Там имаме малка барачка над един поток. Това е нашият хладилник.

Когато двамата излязоха, Лио отвори вратата и се появи в джинси, бяла ленена риза с полуотворена яка и маратонки. Дъхът на Клер секна. Коленете й омекнаха. Естествено тя знаеше, че той е привлекателен мъж, но сега в джинсите, които му прилягаха като излети, изглеждаше просто безсрамно добре. Бързо се извърна, за да не го гледа, докато той излизаше през задната врата.

Мерили и Дариъс влязоха скоро след това през същата врата.

— Мамо — рече Мерили със смях, — току-що видяхме Лио. Имаше вид на аристократ по пътя за гилотината.

Клер кимна усмихнато. Дариъс гледаше по-скоро смутено. Не беше свикнал да се подиграват с баща му. Той остави тенджерата, която носеше.

— В барачката е много студено. Всички тук ли имат такова нещо?

— Онзи, който има щастието да притежава поток на земята си — отвърна Клер. Тя пресипа яденето, сготвено от Бел, в стоманена тенджера и я сложи върху печката. После се залови да омеси тестото за царевичния хляб.

Дариъс тъкмо помагаше на Мерили да покрие чамовата маса с жълти, ръчно тъкани покривчици, подходящи по цвят салфетки и порцеланови чинии, когато Лио се върна. Клер повдигна очи със зачервени от работата бузи. Беше се овладяла напълно. Досега всичко вървеше като по вода. И тя незабавно премина към следващия удар:

— Какво ще кажете за чаша вино, Лио?

— С удоволствие — отвърна той сухо. — Да отворя ли една от бутилките, които донесохме?

— Още не. Имам тук нещо специално — Клер си почеса носа с опакото на ръката. — Мерили, моля те, донеси ни от виното.

— Мамо…

Клер се престори, че не е чула неизречената молба.

— Върви, Мерили!

— Ей, татко — каза Дариъс, — знаеш ли, те използуват една барачка над реката за хладилник? А видя ли, че госпожа Фредерик готви на печка с дърва? Не е ли сензационно? Точно така са живели хората преди сто години!

— Прекрасно! — отвърна Лио саркастично.

Мерили се върна от килера, с наведена глава разпредели четири порцеланови чаши и наля вино. Клер си избърса ръцете и вдигна чашата си:

— За четирите прекрасни дни!

Устните на Лио трепнаха, но той отпи малко от предпазливост. Лицето му се изкриви, сякаш не знаеше дали да преглътне или да плюе. Закашля се и се втренчи в чашата си:

— Какво… е… това?

— Вино от бъз — обясни му Клер, в очите й имаше подигравателни пламъчета. — Най-доброто вино от миналата година.

Лио събра вежди и погледна изпитателно Клер:

— Разбирам, само най-доброто за мен, нали? — той вдигна чаша, каза на Клер „наздраве“ и я изпразни на един дъх. Погледът му изнерви Клер. Тя се извърна и тикна тавата с царевичния хляб във фурната. После разбърка ястието.

Зад гърба й се бе възцарила напрегната тишина. Клер бъркаше така силно, че разля част от яденето върху печката. Изруга тихо, взе кърпа и обърса плочата.

— Ще ядем след двайсет минути, когато хлябът се изпече — обяви тя по-високо, отколкото бе необходимо.

— Хубаво мирише — каза Дариъс, — ще отида да си измия ръцете.

— Зад хижата има корито — каза Мерили бързо. — Ще ти покажа къде е — двамата изглежда страшно бързаха да напуснат помещението.

Клер си изтри ръцете:

— Още една чашка? — попита тя, за да наруши потискащото мълчание.

Лио скръсти ръце на гърдите си и се облегна на скрина.

— Не, благодаря — погледът му все още я следеше, изпитателен, заинтересуван, сякаш бе някаква музикална пиеса, която той искаше да свири, или да препише.

Тя инстинктивно почувствува, че сега той има надмощие. Трябваше да избяга от този поглед. Взе една кофа и каза:

— Ще отида за вода.

Лио я последва навън и видя от верандата как тя закрепи кофата на една кука и след това я спусна в кладенеца. Когато се изкачи по стъпалата, той протегна ръка да й помогне.

— Може ли?

— Благодаря — отвърна Клер. Въздъхна с облекчение, когато Лио й направи път. Очевидно очакваната буря бе отминала.

Той остави кофата на умивалника.

— Нямате ли течаща вода?

— Не, искахме да оставим хижата в първобитното й състояние.

— Интересно.

Мекият му тон приспа опасенията на Клер. Сигурно само си бе въобразила, че е прозрял намеренията й. Беше прекалено самонадеян, за да го направи.

Тя наля кафе, сложи златисто изпечените царевични питки на една чиния и почти бе готова със салатата, когато Дариъс и Мерили се върнаха.

— Боже, колко съм гладен! — извика Дариъс. — Бих могъл да изгълтам цяла мечка!

— Внимавай — предупреди го Мерили, като се смееше, — може да ти сервират някоя.

Дариъс се засмя, но погледна нервно към баща си.

Мерили помогна в сервирането. Лио изчака, докато Клер зае мястото си, после седна, когато яденето бе разпределено. Дариъс си намаза масло върху питката, отхапа и затвори очи очарован:

— Превъзходно, госпожо Фредерик.

Лио недоверчиво чоплеше в чинията си и хапна едва когато усети косия поглед на Клер.

— Отлично — каза тогава и той.

Макар да й се усмихна, тя не повярва в примирието. Беше й направило впечатление, че веждите на Лио отразяват истинското му настроение: ако двете му вежди се намираха на нормална височина, това означаваше хубаво време; една повдигната вежда — сипе се насмешка; двете вежди свити надолу — приближава ураган, крий се! И макар че гласът му току-що бе прозвучал приятелски, веждите му едва забележимо се бяха свили. На какво й напомняше тази физиономия?

Дариъс също хвърли скептичен поглед на баща си. Сетне каза доста високо:

— Яденето е истинска мечта, госпожо Фредерик.

— Това е типичен специалитет тук, в планините, нарича се „Бъргу“. Използува се всичко, което расте, по което се стреля или хваща из тия места. И на вас ли ви е вкусно, Лио?

— Да. Най-малкото е с непознат вкус. Любопитен съм какви изненади ни очакват още.

На Клер й се стори, че зад приятния спокоен глас дочува гръмотевичен тътен. Внезапно усмивката й замря, когато се досети на какво и напомня изражението на Лио… на котка, която си играе с мишката, преди да я умъртви. Тя остави вилицата си.

— Искате ли десерт? — попита прекалено високо.