Норма Дж. Смит
Много самотна и секси (6)

6

Клер се вцепени от ужас.

— По дяволите! Пусни ме! — изсъска тя, блъсна го и се изправи. Бързо издърпа ципа на халата си и приглади разрошените си коси. Успя дори да се усмихне.

— Хей, Бойд, как си? — попита тя и се запъти към него.

— Благодаря, добре — отвърна Бойд студено. Беше останал в колата си и поглеждаше ту Лио, ту Клер. — Бел ми каза, че си тук с гости — кафявите му очи гледаха с упрек. — Не можех да си представя, че не искаш да те смущават.

— О, не е така… Моля, влез и изпий едно кафе с нас. О, Бойд, това е Лио…

Погледът на Клер се премести от Бойд към верандата, където без ни най-малко да се смущава, че е бил хванат на местопрестъплението, Лио спокойно се облягаше на една колона. Залепналият на мокрото му тяло халат бе полуотворен. Халатът се бе смъкнал, така че не оставяше съмнение, че отдолу е гол.

Клер преглътна. Тя хвърли заплашителен поглед към Лио:

— И така, Бойд, това е Лио Перели. Лио — доктор Бойд Кас.

Лио спокойно слезе по стъпалата, пристъпи до Клер и постави ръка на раменете й:

— Добър ден.

Бойд го погледна студено, кимна едва и сви устни.

— Приятелите на Клер са и мои приятели — каза Лио. — Трябва да ни извините, че още не сме облечени. Но доста късно станахме — добави той.

Клер онемя. Погледът на Бойд я накара да се изчерви. „Слез от колата и му заший един шамар, Бойд! — умоляваха очите й. — Не стой като паметник!“

Но Бойд не разбра мълчаливата й молба.

— Трябва да си вървя — каза той само и запали двигателя.

Клер ръгна Лио с лакът в ребрата. После изтича до колата на Бойд и се наведе към прозореца:

— Бойд, не е така, както изглежда…

— Довиждане, Клер — отвърна той и даде газ.

Клер погледна след отминаващата кола. После разярена се обърна към Лио, който се хилеше самодоволно.

— Как можа! Ти… подло, проклето чудовище!

— Но какво казах, скъпа? — попита Лио, като повдигна рамене.

— Добре знаеш какво! О, дяволите да те вземат! — Клер се втурна покрай Лио, спря, върна се и с все сила го настъпи по голите крака.

— Какво, по дяволите, ти става, вещица такава! — последваха други цветисти изрази, но Клер се отдалечи с гордо вдигната глава. Влезе в стаята си и така силно тръшна вратата след себе си, че цялата хижа се разтресе. Едва сега си спомни, че не е взела душ. Но не можеше да става и дума да излезе навън още веднъж. Ако той й се изпречеше на пътя, щеше да го убие!

Тя се задоволи само да наплиска лицето си, навлече джинси и чиста блуза. Вратата на Лио се затвори. Той отново си тананикаше весело.

С няколко мръсни псувни на уста, които дори не подозираше, че знае, Клер се втурна да оправя леглата. Изля яда си на възглавниците толкова силно, сякаш пред нея бе Лио.

Споменът за дълбоко наранената физиономия на Бойд не я напускаше. Бе добър приятел. Тя знаеше, че смята да й предложи брак. Беше дори свикнала с мисълта, че ако той се реши на такова предложение, ще го приеме. Но внезапно с абсолютна сигурност й стана ясно, че няма да направи нищо подобно. Но не й се мислеше в момента защо бе променила решението си.

Както и преди обаче държеше на приятелството си с Бойд. Утеши се с мисълта скоро да поговори с него и да му обясни всичко.

Външно поуспокоена, Клер напусна стаята си. Докато миеше съдовете от закуската на умивалника, в кухнята влезе Лио. Тя направи усилие да не се извръща.

Зад гърба й той си взе една ябълка от фруктиерата и здраво я захапа. Подъвка известно време, сетне каза:

— Кой е този Бойд?

— Много добър приятел.

— Обича ли те?

— Иска да се ожени за мен.

— Още ли ще иска?

— Ще му обясня, че вие не означавате нищо за мен и че съм ви поканила само заради децата.

— Така ли?

Клер се задъха, когато Лио я притисна към умивалника. Той я прегърна и устните му се наведоха към врата й.

Сякаш електрически ток я прониза. Сладките тръпки отново се появиха неканени! Бавно я обхванаха цялата! Тя се опита да се освободи от него и изви глава встрани.

— Пусни ме!

— Нищо ли не значи това за теб? — измърмори той до ухото й.

— Нищо — трудно изрече Клер. Пулсът й биеше учестено.

Внезапно Лио я пусна и отстъпи крачка назад. Той въздъхна престорено тъжно.

— Срамота, нямаш никакво чувство за романтика, мила!

— Романтика ли! — тя пусна водата. — Ти си романтичен като… разгонен котарак!

Ъглите на устата му трепнаха издайнически:

— Но това ти харесва.

Клер се хвана здраво за умивалника, за да се съвземе. Той отново се опитваше да я предизвика. Ако тя излезеше от кожата си, щеше да се почувствува удовлетворен.

Погледна умивалника и откри, че без да иска е изляла чашата с меда и сега тя бе пълна с вода. Грабна я и я хвърли по Лио.

Той се засмя и улови чашата с двете си ръце.

— Много си сладка, когато се разбеснееш, миличка!

— О! — Клер се нахвърли като дива котка върху него.

Лио я хвана за китката, привлече я и здраво я притисна към себе си. Тя се бореше отчаяно, но Лио само се надсмиваше над напразните й усилия да го удари. Вгледа се в блесналите й от гняв сини очи, и неговите заблестяха опасно. Когато почувствува колко е възбуден, Клер уплашено престана да се мята.

Тогава той се наведе и притисна устните й със своите. Целувката му не беше нежна. Устните му бяха твърди и настойчиви. Ръцете му я държаха здраво.

Клер бе на път да се откаже от всякаква съпротива, но в този миг й се стори, че отново видя подигравателното пламъче в очите му. Той отново си играеше с нея! И тя направи единственото, което можеше.

Лио я пусна и отблъсна:

— Ухапа ли ме? — извика той невярващ. Долната му устна кървеше.

Клер го отблъсна.

— Внимавай с тази котка — изсъска му тя.

Той извади кърпичка и попи устната си. Клер тъкмо искаше да мине край него с вирната брадичка, когато той хвърли кърпата и посегна към нея:

— Почакай, ще ти покажа какво правя с нахални момичета.

Притисна я здраво към себе си и започна да я гъделичка със свободната си ръка.

— Не! — запротестира Клер, но не можа да не се разсмее. Направи й впечатление, че Лио не я гъделичка прекалено силно. Почувствува горещия му дъх върху гърба си. Ръката му се бе плъзнала от талията към гърдите й и нежно ги мачкаше. Тя се изправи и така силно го блъсна с крак, че той загуби равновесие и, без да я пуска, се стовари на един стол. Столът бе стар и се строши под тежестта им, така че и двамата паднаха на пода.

Съвзела се от уплахата си, Клер скочи бързо на крака и изтича към вратата. В бързината обърна една малка масичка. Керамичната ваза върху нея падна и се счупи на хиляди парчета. Тя отвори вратата и едва не налетя на вдигнат за почукване юмрук.

Висок, мършав мъж в работен комбинезон и стара смачкана филцова шапка се загледа с отворена уста в нея.

— О, Джон… — Клер преглътна. — Добър ден. Как си?

— Добре, аз съм добре, Клер — той надникна любопитно вътре. — Помислих си, че може да ви се прияде заешко печено.

Той повдигна пред нея два одрани и завързани за връв заека.

Клер прикри гримасата си. Като дете й разрешаваха да гледа зайци, но след това понякога ги колеха. И до днес не можеше да хапне нищо, което дори най-малко й напомняше за тези животни.

— Много мило от твоя страна, Джон. Как са жена ти и децата?

— Добре, благодаря.

Той любопитно поглеждаше над раменете й. Клер знаеше и без да се обръща, че Лио стоеше зад нея. Възпитанието изискваше да запознае двамата.

— Джон, това е Лио Перели. Той и синът му са за няколко дни мои гости. Лио, това е Джон Пъкет, наш съсед.

Лио разтърси с приятелска усмивка мазолестата ръка на фермера.

— Добър ден — каза той сърдечно.

Клер трескаво обмисляше какво да каже, за да отклони Джон от кухнята, където цареше истински хаос.

— Днес отиваме с Лио на вечеринката, Джон. Той свири на цигулка. Ако някой му заеме инструмента си, може би ще ни изсвири нещо. Разбира се, не е толкова добър като нашите хора, но не е и лош.

— За нас ще бъде удоволствие — рече Джон. Любопитството му изглежда бе задоволено.

Клер знаеше, че до свечеряване цялата околност ще бъде информирана за това, че нейният гостенин ще свири на танците. Нека Лио спокойно си свири своите класически пиеси, помисли си тя тържествуващо. Реакцията на публиката ще му смачка малко високомерието.

— Моля, Лио, внесете зайците вътре. Аз трябва да отида до речния килер — на Джон тя каза: — Обещах на жена ви бурканче мармалад от къпини.

— Много мило от ваша страна, Клер.

Той подаде зайците на Лио, който ги пое с разперени пръсти и внимателно ги остави на кухненската маса.

Когато тя се върна с бурканчето мармалад, в градината тъкмо влизаха Мерили и Дариъс, всеки от тях носеше пълна кошничка с ягоди. Преди да се сбогува с Джон, Клер го запозна с Дариъс.

На верандата Клер каза:

— Мислех, че ще останете повече.

— Дариъс си изяде обеда още към десет часа — отвърна Мерили. — Освен това бяхме напълнили вече кошниците — тя първа влезе в хижата и остана като закована на прага. — Какво се е случило тук?

В кухнята цареше истинско опустошение: счупен стол, преобърната маса, парчета от счупената ваза.

— Гоних един плъх — отвърна Клер кисело.

— Мислех, че котките са им светили маслото — Мерили изкриви лице погнусена.

Клер се бе овладяла вече дотолкова, че можа да устои на развеселения поглед на Лио.

— Те се стараят.

Лио се поклони с гримаса.

— Но…

— Мерили — извика Клер предупредително към дъщеря си, — по-добре измий ягодите.

— О… добре — като хвърли изпитателен поглед към майка си и Лио, Мерили отиде на умивалника. Видя, че приборите от закуската още не бяха измити и отново направи гримаса.

— Излез с баща си вън на сянка, докато ние тук разтребим — каза Клер на Дариъс. — Ще ви донесем веднага нещо разхладително.

— Добре. Ела, татко.

— До скоро, Клер — Лио й намигна свойски. — Побързай с яденето. От лов на плъхове се огладнява.

— Ще дойда, щом намеря отрова за плъхове, Лио — отвърна тя. Ноздрите й трептяха.

— Какво, по дяволите, става тук, мамо? — попита Мерили, след като Лио и Дариъс затвориха вратата след себе си.

— Нищо! Помогни ми да изплакна съдовете!

— Добре — отговори Мерили и неочаквано се ухили: — Не мога да се освободя от впечатлението, че вие двамата тук сте се забавлявали повече, отколкото Дариъс и аз.

— Достатъчно!

Мерили повдигна рамене и се отказа от въпроса защо майка й и Лио бяха преминали на „ти“.

Докато миеха съдовете, Клер обмисляше какво да сготви за вечеря. Може би печен заек с пържени картофи? Но само при мисълта да готви зайците й стана лошо. По-добре едно пиле. Но Бел щеше да й откъсне главата, ако сготви някоя от нейните носачки. А и кой щеше да заколи и изкорми птицата?

Тя високо се изсмя. Лио, разбира се!

Свърши да разтребва и излезе навън. Мерили вече стоеше при Лио и Дариъс под сянката на едно дърво. Тя се присъедини усмихната към тримата.

Лио се беше облегнал на дънера със сандвич в едната ръка и чаша лимонада в другата:

— Моля да ме извиниш, че не ставам, но толкова удобно съм се настанил.

— Няма нищо — тя седна на земята и си взе един сандвич. — Гладна съм.

След като хапна, попита Мерили:

— Какво ще носим на забавата?

— Бих могла да изпека сладкиш с ягоди.

— Звучи добре. Не знаех, че си такава домакиня — заяви Дариъс.

— Обстоятелството, че зная да правя сладкиши, съвсем не означава, че любимата ми цел е да стана вярна съпруга и грижовна майка — отвърна Мерили.

Усмивката на Дариъс угасна.

В последвалото мълчание думите на Клер експлодираха като бомба:

— О, Лио, моля те, заколи една кокошка, за да приготвя вечерята.

Мерили погледна майка си не по-малко ужасено от Дариъс и Лио.

— Една от кокошките на Бел! — заекна тя.

— Сериозно ли говориш? — Лио я изгледа критично.

— Грижата за месото е мъжка работа — рече Клер. — Но ако не се чувстваш достатъчно мъж…

За нейна изненада Лио само повдигна усмихнат рамене:

— Това, което могат другите, мога и аз.

— Мамо… — Мерили млъкна, щом Клер й хвърли заплашителен поглед.

— Добре. Тогава ще донеса брадвата — Клер стана. Мерили я последва:

— Мамо, ако убиеш една от носачките, Бел ще побеснее — прошепна тя.

— Не бъди глупава, Мерили. Лио едва ли ще хване някое пиле, камо ли пък да го убие — тя се усмихна успокоително. — Бедното пиле ще пострада най-многото от нервен шок.

Мерили извърна очи.

Клер се върна с брадвата и я остави до близкия дънер.

Лио загледа брадвата с открита неприязън:

— Как да хвана пилето?

Клер никога не бе опитвала сама, но бе гледала как постъпват други при това съвсем не леко начинание. Най-просто беше да се пръсне жито на пилето и тогава с малко повече късмет да се улови, докато кълве. Но тя нямаше да издаде този трик на Лио. Имаше да се чуди колко трудно се хваща едно пернато.

— Много просто е — каза тя, противно на убеждението си. — Подгонете пилето към ъгъла и го хванете.

— О, така ли се прави? — попита Лио със съмнение. — Кое предпочитате?

— Да кажем онова там — Клер посочи една кокошка, която, неподозираща нищо лошо, кълвеше червейчета в земята.

— Много добре — Лио разкопча ризата си и я съблече.

Какво смяташе да прави?

Като държеше ризата си с две ръце, той тихо се промъкна към пилето изотзад и застана за миг мирно, после ненадейно хвърли ризата върху птицата, хвана с две ръце крякащия, мятащ се вързоп и го притисна здраво към себе си.

Докато другите стояха с отворена уста, Лио пристъпи спокойно към Клер и попита:

— Къде да го заколя?

Ами сега? — ужасена се запита Клер. Дали да му каже, че беше само шега? Не, той щеше да се ухили така безсрамно!

— Отсреща, на дънера.

Тя здраво стисна очи, когато Лио вдигна брадвата над кудкудякащата кокошка. Отвори ги, когато го чу да пита:

— Действително ли кокошката трябва да умре?

Мерили хвърли мрачен поглед към майка си:

— Не! Няма да хапна нито късче!

Клер въздъхна с облекчение:

— Щом Мерили мисли така, по-добре да се откажем — каза тя небрежно.

Лио повдигна рамене и леко остави пилето на земята. То остана да лежи там за миг като замаяно, после с пърхащи криле и истерично кудкудякане изчезна.

— За бога, къде се научихте да хващате пилета по този начин, Лио? — попита Мерили.

— Майка ми и родителите й държаха ресторант във Франция. Моята задача бе да доставям пилетата.

За да избяга от закачливата му гримаса, Клер се запъти към хижата, като се мъчеше да не тича. Да го вземат дяволите! Още веднъж бе излязъл победител.