Норма Дж. Смит
Много самотна и секси (11)

11

Събуди се с главоболие и замига в здрачната светлина. Къде беше? О, да, в мазето. Сигурно бе спала дълго и добре, защото се чувствуваше напълно освободена от онова напрежение, което дни наред я бе тормозило.

Тя се протегна с наслада. Но когато протегна ръцете си под одеялото, усети студ. Къде й беше нощницата? Тя плъзна ръка по тялото си й установи, че е гола.

Но другото тяло до нея я топлеше. Тялото ли?

Клер широко разтвори очи. Извърна глава и тогава дочу тихо хъркане. До нея лежеше Лио!

О, боже! Душата й проплака, тя се отдръпна малко и се опита да си припомни събитията от последната нощ. Бурята, мазето, музиката, виното… О, не! Нейното второ, побъркано аз я бе накарало да забрави разума си!

Към главоболието се прибави отчаянието. Трябваше да излезе оттук! Дори ако хижата бе в развалини и бурята все още вилнееше. Само вън от това мазе!

Клер предпазливо се прокрадна от постелята. Събра разпръснатите си по пода дрехи и бързо се облече. Дано Лио не се събуди! Какво се казва на мъж, когото си принудила да спи с теб?

Тя погледна към капака над главата си, сама нямаше да може да го отвори. Промъкна се на пръсти до вратата, която водеше направо навън, отвори я и затвори след себе си колкото можа по-тихо.

Навън дълбоко вдъхна хладния свеж въздух. Бурята бе отминала. Беше още тъмно, но на изток сребриста ивица на хоризонта вече оповестяваше зората.

Хижата стоеше още на мястото си. Клер влезе вътре и опипом затърси някоя лампа. Запали една, вдигна я високо и се огледа. Голямото помещение бе невредимо. Покривът бе издържал. Клер облекчено си отдъхна.

Тя влезе в стаята си и я намери в състоянието, в което я бе напуснала. Преоблече се и бързо си изми лицето със студена вода.

Когато с лампата в ръка се готвеше да отвори вратата към стаята на Лио, чу стъпки на верандата. Тя замръзна. Почувствува, че гърлото й се стяга. Как се поздравяваше мъж, когото на практика си изнасилила? Продължаваше да стои като вцепенена. Чу гласа на Лио зад себе си и се стресна:

— В ред ли е хижата поне донякъде?

За своя изненада Клер си възвърна гласа. Той прозвуча дълбоко и гърлено:

— Още не съм видяла какво е положението тук — тя отвори вратата.

Светлината на лампата попадна върху хаос от мокри клони и шума. Докато не бъдеше отстранено дървото, нямаше да може да се каже колко от старите мебели са разрушени. Клер си прехапа устните. Беше обичала старото дърво, като дете се бе катерила по него. А мебелите бяха незаменими.

— Позор — каза Лио. Той постави ръка на рамото и.

Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да сложи главата си на неговото рамо и да потърси утеха у него. Но сега това бе невъзможно. Тя отблъсна ръката му. Не искаше съчувствието му. Щеше да бъде по-добре, ако двамата вече не се доближават твърде един до друг.

— Може би ще може да се възстанови — каза тя. — Вземи си багажа. Дано нещата ти не са пострадали.

Лио взе куфарите си от ъгъла.

— Няма им нищо. Те са от най-фина кожа.

— Разбира се, само най-доброто — изплъзна се саркастично от устата й. — Извини ме — каза тя бързо, когато той я погледна намръщено. — Малко съм нервна.

— Няма нищо. Можем ли да направим нещо?

Клер затвори вратата.

— В момента нищо. Когато отидем долу, ще изпратя някого… — тя млъкна и се намръщи.

— Какво има?

— Мерили и Дариъс още не са се върнали. Вероятно са останали във фермата. Сигурна съм, че пътят е бил блокиран от изкоренени дървета.

— Според теб не се ли крие нещо друго тук?

— Какво друго би могло да бъде?

— Навсякъде има терористи, които отвличат децата на богати хора, за да изнудват за откуп.

— Терористи ли? — Клер звучно се разсмя. — Но не и тук! — за пръв път погледна Лио право в лицето. — Не се безпокоиш истински, нали?

— Нима смяташ, че не обичам сина си?

— Напротив. Но не го разбираш.

— Какво значи това? — сепна се Лио.

Клер повдигна рамене:

— Ако си бе направил труда да го изслушаш, щеше да знаеш, че не иска да свири класическа музика.

— Не знаеш какво говориш.

— А ти си толкова усърдно зает със свалянето на жени, че дори не знаеш какво мисли синът ти.

— Аха! Стигнахме до интересна точка! — очите му изпускаха искри. — Ако добре си спомням, не бях аз… — Лио не изрече мисълта си докрай.

Не беше и необходимо, защото Клер и без това знаеше какво иска да каже. Не бях на себе си, искаше тя да му каже, но се отказа. Нямаше да промени нищо.

— Това не означава нищо. Така поне времето не ни се видя толкова дълго.

За миг й се стори, че зърна в погледа му наранено изражение. Но той се овладя почти незабавно.

— По-добре се облечи — каза тя спокойно. — Можеш да използваш моята стая.

— Добре — Лио взе куфара си и излезе.

Клер се огледа. Какво трябваше да направи първо? Чаша кафе и нещо за ядене може би щяха да й помогнат да възстанови вътрешното си равновесие.

Тя запали печката и сложи ведро с вода. Сетне отиде в килера, където намери брашно, едно яйце, мляко и масло. Можеше да изпържи палачинки. Ставаха бързо и засищаха.

Първите палачинки вече цвърчаха в маслото, когато Лио излезе от стаята с черен панталон и тъмночервен кашмирен пуловер, под който носеше спортна риза.

— Ще взема цигулката. Да донеса ли нещо от мазето? — попита той вежливо.

— Може би възглавниците и одеялата.

— Разбира се.

Те си говореха като хора, запознали се някъде на почивка, които вече съжаляват, че са си разменили адресите.

Денят бе вече настъпил. Клер духна лампата и разпредели палачинките в две чинии.

Лио бе слизал няколко пъти в мазето, за да качи горе и виното, и всичко останало. През цялото време Клер стоя с гръб към него. Едва когато той затвори капака, тя се извърна.

— Закуската е готова.

Постави една чиния пред него и му наля кафе. След това седна срещу него. Лио ядеше с апетит. Клер, обратно, трябваше да преглъща всяка хапка с глътка кафе.

Беше почти свършила, когато навън спря кола, и докато двамата станат, вътре вече влизаха Мерили и Дариъс.

— Съжалявам, мамо. Не можехме да дойдем по-рано. Две изкоренени дървета бяха препречили пътя. Уик и Елмо трябваше да ги разсекат… Наред ли е всичко?

— Естествено — отвърна Клер троснато. — Само хижата пострада малко.

Мерили се огледа бързо.

— Стаята на Лио.

Мерили пристъпи и отвори вратата.

— О, мамо! — извика тя слисано. Застанал зад нея, Дариъс свирна през зъби:

— Оу! Надявам се, че не си лежал в леглото, татко!

— Това стана късно следобед, така че какво щях да правя в леглото? — отвърна Лио, без да трепне.

Клер се изчерви.

— Искам да се върна у дома, Мерили — рече тя раздразнено. — Дариъс, моля те, натовари багажа на баща си в колата, докато аз угася огъня.

— Добре. Ще взема и моите неща.

— Ние ще вземем само най-необходимото, Мерили. Уик може да натовари останалото по-късно.

— Окей, мамо — Мерили погледна любопитно майка си, сякаш чувствуваше, че нещо не е в ред.

Клер затвори клапата за вентилация на печката, за да задуши огъня. После взе чантата си и последва другите навън. Искаше да се махне оттук колкото е възможно по-скоро.

Слънцето бе вече изгряло. Синевата на небето се отразяваше в локвите. Дариъс караше колата, а Мерили оживено говореше. На задната седалка цареше мълчание.

След половин час пътуване стигнаха до подножието на планината. Пътят се разклоняваше и Дариъс сви наляво. Скоро излязоха от гората и подкараха между царевични полета и ливади с овце и говеда.

В далечината, на малко възвишение над едно езеро, вече се виждаше голяма бяла къща, обградена от по-малки постройки.

Отдалече къщата със своите три етажа прави наистина импозантно впечатление, помисли си Клер. За щастие преди една година бе пребоядисана. Прясната боя прикриваше необходимостта от по-големи възстановителни работи, които тя не можеше да си позволи.

— Това е домът на Мерили, татко — обясни Дариъс въодушевено. — Почакай само да го видиш отвътре. Има да се чудиш.

— Сигурно — отвърна Лио и се прозя.

Това означаваше, че му е скучно. Клер се вбеси. Той и неговите къщи в Париж, Лондон и Ню Йорк! Тя упорито издаде брадичка и започна:

— Тази ферма от 17 500 декара принадлежи на семейство Олдър от 1776 година. Днешната сграда е построена през 1830 г. от Джонас Олдър в колониален стил, след като старата изгоряла при пожар. Жилищната сграда има три етажа. На последния се намира балната зала, която днес служи за музикален салон — Клер хвърли таен поглед на Лио. Той седеше с равнодушна физиономия, скръстил ръце на гърдите.

Сърдита, тя продължи:

— В партера има десет помещения, без да се смята кухнята. На първия има дванайсет спални и шест бани, които бяха модернизирани…

Тук Клер прекъсна, тъй като колата бе пристигнала пред къщата.

Уик бе застанал там и като по команда отвори вратите. Бел се бе постарала да го нагизди. Но белият жакет, който носеше над джинсите и маратонките, му беше с няколко номера по-голям.

— Моля те, погрижи се за багажа на господин Перели, Уик.

— Да, г’спожо.

Клер се изкачи по стъпалата, прекоси осеяната с колони тераса и влезе във входното антре.

При вида на познатата обстановка я обзе гордост. Срамът и тъгата я напуснаха. Голяма работа, че бе изнасилила един мъж! Държеше се прекалено провинциално. Жените от света на Лио го правеха непрекъснато.

С високо вдигната глава тя се обърна към него, за да види как реагира той на истинския й дом.

Лио се оглеждаше мълчаливо. Когато погледите им се срещнаха, той й се усмихна хладно и наведе глава едва забележимо.

Нима отново започваше да й се надсмива?

Тя чу стъпки зад себе си и като се извърна, видя Бел, която идваше изправена, и като излязла от кутия с колосаната си бяла престилка.

— Здрасти, Бел.

— Добро утро, госпожо Фредерик — тя отмести поглед от Клер към „нюйоркчанина“.

Лио я дари със своята очарователна усмивка:

— Добро утро.

Очите на Бел блеснаха приятелски:

— Добро утро, сър.

Клер си отдъхна. Очевидно Лио бе издържал изпитанието. Когато Бел не харесаше някого, тя можеше да бъде много неприятна.

— Искам да се освежа, Бел — заяви Клер. — Ще можем ли да ядем към десет и половина?

— Да, госпожо Фредерик.

— Ще ми донесете ли един чай? Кафе, Лио?

— С удоволствие.

— Кафе за господин Перели. Така, а сега ще ви покажа вашите стаи — Клер мина отпред. В коридора на първия етаж тя отвори една врата вдясно. Прекоси стаята, за да се увери, че в съседната баня всичко е в ред. Арматурата блестеше от чистота и в малкия скрин бяха подредени последните хубави пешкири.

Когато се върна в спалнята, Лио се оглеждаше в огромното помещение. На лицето му имаше израз на слисване.

Клер се усмихна едва забележимо. Най-после! Тази стая бе господарската спални и тя се радваше, че Бел бе подредила нея за госта. Стивън и тя предпочитаха едно по-малко, по-уютно помещение.

Стаята бе мебелирана от нейния прадядо, генерал в Гражданската война. Голяма част от помещението се заемаше от легло с балдахин. На едната стена имаше внушителен гардероб, а до гигантското легло — обкован с месинг скрин. Облеченият с бледожълта дамаска диван и креслата пред камината приличаха на огромни нарциси върху тревистозеления килим. Кадифените завеси бяха някога златисти, но с течение на времето бяха избелели до бледожълто.

— Надявам се, че ще се чувстваш добре тук — каза Клер.

— Как са пренесли тези огромни мебели в това помещение?

— Може би къщата е била построена около мебелите. Ще се видим на масата — тя побърза да излезе.

Когато влезе в собствената си стая, през две врати оттук, от другата страна на коридора, Клер рязко се спря. Спомни си какво бе помислила, преди да тръгне за хижата, а именно, че когато се завърне може би ще гледа на това помещение с други очи. Ясновидка ли беше?

Тя се съблече и изкъпа. Все пак цивилизацията беше хубаво нещо. Изми косата и изтърка тялото си. Да можеше да измие и чувствата си към Лио! Просто няма да мисля повече за тази нощ — реши тя. — В края на краищата не съм вече девица, а зряла жена, която е била омъжена. Държах се глупаво. Е, и какво от това? На кого не се е случвало понякога? Аз съм само една от многото, които са се хвърляли на врата на Лио Перели. Вероятно той отдавна е забравил „инцидента“.

След банята Клер облече халата си от кафяво кадифе и изсуши косата си. Когато влезе в спалнята, Бел тъкмо прибираше бельото.

— Страхотен мъж! — каза тя. — Него може да го задържи само някоя страхотна жена — с тези думи тя излезе от стаята.

Клер я изпрати с намръщен поглед. Какво означаваше това? Нима беше казала, че иска да задържи този мъж?