Джудит Макуилямс
Брачният договор (14)

Тринадесета глава

У дома си е, у дома си е, у дома си е! Думите звънтяха в съзнанието на Либи като „Ода на радостта“. Двете седмици, през които Джо бе в Европа, й се сториха като дълги години. Очакваше, че ще й липсва, но изобщо не бе преценила в каква степен. Гореше от нетърпение да го види, да чуе гласа му, просто да бъде до него!

Дори среднощните му обаждания не бяха облекчили неутолимия й копнеж. Искаше да го вижда, да го докосва! Беше съвсем наясно с цената на разговорите, но щом телефонът иззвъняваше и в слушалката се разнасяше гласът му, тя изтръпваше, сърцето й затуптяваше като диво и й бе невъзможно да се държи естествено.

Но всичко свърши! Гърдите й възбудено се повдигаха и отпускаха, а таксито с мъка си пробиваше път през натоварения трафик. Джо я чакаше в апартамента си! Беше й се обадил от летището преди около час. Успял да хване по-ранен самолет. Помоли я да се срещнат у тях. Либи въздъхна нервно. Желанието й да види Джо я разяждаше с такава вулканична сила, че започна да се чуди дали не бе преувеличила ролята му в живота си. И дали предстоящата им среща нямаше да се окаже едно разочарование?!

Два часа по-късно тя знаеше, че всъщност бе подценила копнежа си по него. И почти повярва, че и тя му бе липсвала с не по-малка сила. Целувката, с която я посрещна, бе дръзка и изпепеляваща. Любиха се с неутолима, дива страст, която изпълни очите й със сълзи на необуздана радост.

— Благодаря ти, скъпа Либи! — Джо я целуна по главата, склонена на рамото му. — Цели две седмици си представях как ще се любим, но реалността надмина всичките ми мечти!

— Ммм — измърка тя, неспособна да изплува от премалата, пленила тялото й след почти космическото преживяване.

— Хайде, ставай! Трябва да се обличаме!

— Защо? — прозя се тя и лениво се протегна. Закачливите му пръсти разсеяно се плъзнаха по гърба й и тя потръпна от удоволствие.

— Защото съм гладен!

— И аз — засмя се тя и прокара пръст по плоския му корем.

— Не такъв глад, момиче! — той нежно я премести от гърдите си върху широкото легло и се изправи. — Не съм хапвал нищо от снощи!

— Ако искаш, ще приготвя нещо! — предложи тя с охота, тъй като не бе нужно после да се грижи за мръсните чинии.

— В никакъв случай! — извърна се той от гардероба, където ровеше. — Очакваш да оставя стомаха си в ръцете на жена, която прави кейкове от полуфабрикати?

— По-добре, отколкото от ром!

— Вие, госпожо, имате много плебейски вкус!

— Трябва да е така, защото те харесвам! — усмихна му се широко тя. Беше толкова смешен, застанал срещу нея съвсем гол и с това надменно изражение!

— Липсата на готварски умения не е предмет на подигравки! — подчерта той. — Ще се наложи да те заведа на вечеря!

— Прекрасно! Ще си взема душ! — набързо прибра разпилените си из стаята дрехи, като леко се изчерви поради нетърпението, с което ги бе разхвърляла.

— Последната версия на договора е на масичката в хола. Можеш да я прегледаш после.

Либи се изкъпа набързо, тръпнеща да не загуби нито миг от скъпоценното си време с Джо. Влезе в хола и се задълбочи в договора. Въпреки че цялата история бе започнала само, за да се отвлече вниманието на бащите им, крайният резултат от многобройните усилия бе един доста успешен документ, който уреждаше отношенията между две силни личности с разнопосочни схващания за съвместен живот. Не беше идеален, но би могла да го спазва. Дали би могъл и Джо? Спомни си ожесточението, с което бе защитавал някои позиции.

— Свърши ли? — тя подскочи. Не бе чула стъпките му.

— Аха — подаде му тя листовете. Джо потъна на дивана до нея, вдигна крака на масичката и започна да чете.

— Виждам, че са устояли на изкушението да добавят нещо! — очите му проблясваха дяволито, колкото повече приближаваше края. — Бащите ни избраха традиционен подход към брака. Ще добавя най-традиционната забележка! — взе златната писалка, която лежеше на масичката и надраска нещо под подписа си.

— Каква е тази добавка? — поинтересува се разсеяно Либи, тъй като вниманието й бе приковано от играта на мускулите му.

— Девствена булка, разбира се! — отвърна той през смях.

Девствена булка! Девствена булка! Невероятните думи пронизаха съзнанието й и се затъркаляха като шеметно нарастваща лавина. Всичките й предишни съмнения се заблъскаха вкупом. Защо, о, защо не бе послушала инстинктите си, мислеше тя в отчаяние. Беше й посочил достатъчно доказателства — и сляп би ги забелязал! Но нима тя ги видя? О, не! Не послуша съветите на разума, а последва повика на сърцето си и докъде стигна? Като го прие за любовник, завинаги унищожи възможността да му стане съпруга!

Внезапно гневът взе да изтласква нещастието й на заден план. За кого, по дяволите, се мислеше Джо Ландовски, че разделяше жените на приемливи и неприемливи според сексуалния им опит?

Либи скочи и се втренчи в недоумяващото му лице. Червени петна изпъстриха бледите й бузи, а в блестящите дълбини на очите й избликнаха гневни гейзери.

— Нещо не е наред ли?

— Ти! — процеди тя. — Или по-точно долното ти лицемерие!

— Долно лицемерие ли?

— Как смееш да искаш нещо, което сам не можеш да предложиш? Ти си един от най-наглите, лицемерни типове, които съм срещала! — изкрещя тя. — Да искаш булка, чиста като падащия сняг, след като сам имаш морала на уличен котарак!

— Хей, виж… — започна той, но не успя да продължи.

— Не искам да чувам гласа ти, ти… ти… извратен плейбой! Надявам се, когато най-после си намериш някоя малка девствена наивница, тя да има същите изисквания като теб и да ти заяви, че няма да се унижи да се омъжи за такава пропаднала отрепка!

— Но защо се ядоса така? — лицето му застина пред яростната й атака.

— Досети се, умно момченце! — беше изпаднала в ярост. — Нали обичаш предизвикателствата? — грабна чантата си и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — протегна се да я хване той, но не успя. — Не сме вечеряли!

— Повръща ми се! — изрече тя самата истина. Гневът присвиваше нетърпимо стомаха й. — Освен това не бих искала да те заразя!

— Престани да говориш с гатанки и ми обясни човешки какво се е случило?

— С удоволствие! — стисна тя зъби и пое дъх. — Ето каква е работата! Дълбоко ми е неприятен фактът, че ме одобряваш за едно кратко отъркаляне в сеното, но смяташ, че съм социално непригодна за съпруга!

— Социално непригодна ли?

— По дяволите, не съм девствена! — тресна тя вратата и не забеляза ужасеното вцепенение, изкривило физиономията му. Затича се към асансьора, изцяло погълната от собствената си болка, без да реагира на вика му да спре. Не можеше да го погледне в очите, а нямаше и никакъв смисъл! Искаше да се прибере и да се скрие! Като че ли светът около нея се бе продънил!

Глупачка такава, обвиняваше се безмилостно тя, докато асансьорът я отнасяше далече от Джо. Знаеше го какво представлява и въпреки всичко се надяваше да бъдеш изключение! С мъка сподави риданията си. Няма да плаче заради него! Той не го заслужава! Без него се чувстваше чудесно!

Бедата бе, че не си вярваше! Въпреки всичко все още го обичаше и имаше кошмарното предчувствие, че никога няма да престане да го обича!

 

 

— Е, Фредерик — рече Казимир и се отпусна на стола, — защо трябваше да се срещнем толкова спешно?

— Това, което със сигурност зная, е, че Джо ми се обади снощи с молба за помощ! — в светлосините очи на Фредерик се четеше недоумение. — Каза, че след като ние сме започнали всичко, трябва и сега да измислим нещо! Мисля, че последния път, когато ме помоли за помощ, беше шестгодишен и хвърчилото му висеше в клоните на едно дърво.

— Либи каза ли нещо? — обърна се Казимир към Сигизмунд.

— Не! — отвърна той замислено. — Изглеждаше доста неспокойна, докато Джо беше в Европа, но откак се е върнал, не съм я виждал. Вече почти седмица. Какво ли става?

— Можеш да го попиташ сам! Ето го, идва! — кимна Фредерик към вратата, откъдето приближаваше Джо. Устните му бяха плътно стиснати, а в очите и по лицето му се четеше дълбоко отчаяние.

— Здрасти, татко!

— Здравей! Това са Казимир Блинкъл и Сигизмунд Мишаловски.

— Добър ден, господа! — здрависа се Джо и седна на свободния стол. Очевидно се колебаеше откъде да започне.

— Искал си да ни видиш, така ли? — попита Фредерик.

— Всъщност не! — Джо нервно прокара пръсти през разрошената си коса. — Но вие сте последната ми надежда. Опитах всичко!

— За съжаление не знаем същността на проблема и тези неясни намеци не ни говорят нищо! — подчерта Казимир.

— Извинете ме! — въздъхна Джо. — Напоследък не спя много добре. Проблемът е Либи. Имахме сериозно спречкване и всеки път, когато позвъня, за да й се извиня, тя затваря телефона! Не мога да се добера до нея!

— А необходимо ли е? — попита невъзмутимо Фредерик.

— Да, по дяволите! — сопна се той. — Нима не е очевидно, че я обичам! Оставих се да ме откаже от всичко, което преди смятах изключително важно за брака. Сега зная, че единственото важно нещо е Либи!

— Ами кажи й го! — предложи Сигизмунд.

— Не мога! Не иска да ме изслуша! Дори потърсих приятелката й, Джеси Андерс, но тя само ми каза какъв голям късмет съм имал, че Либи не ми е избола очите с договора и също ми затвори телефона.

— Но какво точно се случи? — попита Сигизмунд.

— Подробностите са без значение! — отказът му да даде обяснения бе категоричен. — Истината е, че я нараних! Не го направих нарочно, но това не променя крайния резултат!

— Всъщност, Джоузеф — смъмри го Фредерик, — мислех, че мъж като теб — с богат опит със страхотните мадами — би подходил с малко повече умение!

— Либи не е страхотна мадама! — подчерта разгорещено Джо.

— Дъщеря ми е невероятно забележителна жена! — изгледа го Сигизмунд.

— Зная! Исках да кажа, че тя не е само страхотна мадама! А много повече! Тя е интелигентна, мила и чувствителна. Има изключително чувство за хумор и е… — той внезапно млъкна и отпи солидна глътка от уискито, което баща му побутна към него.

— Секси? Привлекателна? — довърши Сигизмунд вместо него и се обърна към Фредерик. — Наистина, това младо поколение е прекалено деликатно!

— Ако все пак решите да не се подигравате с мен, може ли да се върнем на основния проблем? — Джо с видимо усилие сдържаше гнева си. — Татко, искам да ти кажа, че ако Либи не ме иска, няма да се оженя изобщо!

— Не се тревожи, момче! — успокои го Сигизмунд. — Разбира се, че ще ти помогнем! Нали ние започнахме всичко?

— Точно това имах предвид, професор Мишаловски, и затова дойдох при вас. Молбата ми е да поканите Либи във вашия апартамент, където ще я чакам. Единственото, което искам, е да й се извиня!

— Използването на принуда не е добър аргумент! Ако я заключим в апартамента, това ще я вбеси!

— А как да постъпя? — попита отчаяно Джо. — Само ако можех да я видя…

— Да-а — проточи Сигизмунд. — Трябва да я поставим в ситуация, където ще й бъде изключително неудобно да направи сцена!

— Каква например? — нетърпеливо попита Джо.

— Като кръщене на детето на племенницата ми! Дори Либи ще се позамисли, преди да вдигне скандал в църква!

— Мислите ли, че ще дойде?

— Разбира се! Аз съм й баща. Ако я помоля, не може да ми откаже! Когато седнем, ще й кажа, че съм забравил нещо в колата, а ти ще се шмугнеш на моето място. Ще разполагаш с времето за целия ритуал, за да поднесеш извиненията си! Ако не се справиш за един час, аз си измивам ръцете!

— Ще успея! — вкопчи се Джо в обещаващия план.

 

 

Либи се отпусна на твърдата дървена пейка и се огледа. Църквата бе препълнена с нейни роднини и познати, дошли да отпразнуват кръщенето на малката дъщеричка на братовчедка й Сара. С мъка потисна въздишката си. Никога досега не се бе чувствала в по-неподходящо настроение! Очите й пареха, стомахът й бе кълбо от нерви, в главата й пулсираше непрестанна тъпа болка. Не можеше да спи, не можеше да се храни и в скоро време нямаше да може и да преподава! За пръв път откак се помнеше не можеше да намери успокоение в любимата си математика.

Без Джо животът й сякаш бе спрял. Като че ли някой бе изсмукал живеца на съществуването й. Опитваше да се убеди, че ще го преодолее, че никой не е умрял от разбито сърце и надали тя ще е първата, но нищо не помагаше! За изминалата седмица болката не бе отслабнала ни най-малко. Чувстваше се толкова нещастна, че най-после реши да го изслуша, но той не се обади повече.

Доплака й се. Да не си посмяла да плачеш за този подлец и лицемер, заповяда си тя. Особено тук!

— Либи? — нежната ръка на баща й я докосна по рамото и отвлече вниманието й. — Забравих нещо в колата!

— Ще отида да го донеса!

— Не! — думите му прозвучаха остро и той се усмихна на учудения й поглед. — Идвам след минутка. Пази ми мястото!

— Разбира се — отпусна се тя отново на дървената пейка и затвори очи. Чувстваше се толкова уморена! Само ако можеше да заспи! Усети как баща й отново се настани до нея, но не повдигна клепачи. Не й се говореше.

Бавно, много бавно тялото й се отпусна и спокойствието на старата църква започна да прониква във вените й. И ето че сетивата започнаха да й погаждат жестоки номера и трудно извоюваният покой отлетя. Усещаше неуловимия аромат на Джо, на неговия одеколон! Като че ли нахлу в ноздрите й, за да раздразни все още кървящите й рани. Не, повече не можеше да издържа!

Обърна се, за да каже на баща си, че ще го чака в колата и се озова втренчена в изпитото лице на Джо. С неподозирана жажда погълна любимите черти, като че искаше да ги съхрани завинаги.

— Здравей, Либи! — прошепна той.

Обичайният му поздрав й възвърна разума. Как смееше да се държи като че ли нищо не се е случило? Справедлив гняв започваше да изтласква апатията и отчаянието й. О, баща й! Вероятно той бе в дъното на всичко! Бе прекалено добре нагласено, за да е съвпадение!

— Не ми се подмазвай, лицемерен себелюбец такъв! — изсъска тя, без да обръща внимание на шокираното изражение на леля си.

— Либи, казах го на шега! Аз… — органът го прекъсна и църквата се изпълни със звуците на тържествения химн.

Либи се огледа безпомощно. Свещениците обикаляха църквата и дори да успееше да мине покрай Джо, не можеше да излезе.

— Не, напротив, наистина го мислеше! — прошепна тя, щом процесията ги задмина. — Това, за което съжаляваш, е, че аз сложих край на парада, а не ти! — втренчила поглед в олтара, Либи дори не виждаше свещениците.

— Изслушай ме! — сграбчи ръката й Джо. Тя опита да се отскубне, но разбра, че е невъзможно, без да направи сцена. Което бе напълно изключено в църквата! Вече привличаха достатъчно нежелани погледи. — Моля те, Либи! — процеди през зъби той.

— А защо е необходимо? — изгледа го тя.

— Защото те обичам, упорита… — извика той и внезапно се сепна ужасен, разбрал какво е направил. Бяха се превърнали в център на внимание за всички богомолци. По врата му плъзна гъста червенина.

Либи преглътна, разкъсвана между ужасното неудобство и възкръсващата надежда. Преди да успее да реагира, пасторът — далечен техен роднина — реши дилемата й.

— Чувствата ти са достойни за уважение, млади момко! Бог е свидетел, че в света има прекалено малко любов! Но бих ви предложил да се оттеглите с Либи в преддверието и да изгладите несъгласията си!

— Разбира се, отче! — измърмори Джо, стана и дръпна Либи.

Тя вървеше по пътеката, с очи, неотклонно впити в тъмносивата врата. Почти не чуваше любопитния шепот, който ги съпровождаше, защото бе изцяло вглъбена в думите на Джо. Ако наистина го мислеше… Никога преди не бе казвал, че я обича! Дори когато се любеха! Беше казвал, че я харесва. Че й се възхищава. Че я желае. Но никога тази омайваща фраза, която вече не се надяваше да чуе!

Джо отвори огромните дъбови врати, пропусна я и отново ги захлопна. Тя огледа внушителното мрачно преддверие. Нямаше никой.

— Либи! — обърна се Джо към нея, с напрегнато лице и изпънато като струна тяло. — Не исках да те нараня! Моля те да ми повярваш! Нито за миг не си представих, че думите ми могат да се отнасят за теб! Просто се пошегувах! Не повярвах на очите си, когато го прие толкова сериозно!

Заля я вълна от нежност. Беше толкова разстроен и нервен! Очакваше реакцията й със страх. Но тя решително изтласка чувствата дълбоко в сърцето си. Проблемът трябваше да се реши безпристрастно!

— Как очакваше да реагирам?

— Не зная! — призна той. — Беше съвсем спонтанно! Една от онези глупости, които подхвърляш, без да се замислиш! Либи… — той нежно погали бузата й, — обичам те, а и ти ме обичаш! Не ни обричай на самотно бъдеще заради наранената си гордост!

— Откъде знаеш, че те обичам? — прошепна тя, а милувката му замъгли измъчения й разум.

— Заради пълното ти отдаване, докато се любехме! — очите му заблестяха при сломена за неземното удоволствие. Ръката му се прехвърли на тила й, а палецът му се плъзна под брадичката и повдигна главата й, докато погледът й потъна в пламенните му сини очи. — Моля те, кажи ми истината!

— Добре! — въздъхна тя. — Аз наистина те обичам, стари досаднико! Не зная как и защо, но е така! О, Джо, толкова много страдах! — Гласът й заглъхна и мъжът я пое в прегръдките си. Ароматът на одеколона му и топлината на тялото му издигаха невидима бариера, която я предпазваше от целия свят.

Тя въздъхна с облекчение и зарови лице в твърдата бяла яка на ризата му. След пълното отчаяние на изминалата седмица й беше доста трудно да осъзнае, че Джо я обича.

— Кога можем да се оженим?

— Да се оженим ли?

— А за какво, по дяволите, става въпрос? — изгледа я Джо, като не вярваше на очите си. — Защо мислиш, че изтормозих Фарки да ми продаде къщата? Придружих го, когато я оглеждаше миналата година след смъртта на майка си, но не проявих никакъв интерес! Едва след като ти ме убеди, че е добре да живеем в града, си спомних за нея. Защо мислиш, че се съветвах с теб за ремонта? Какво ли не преживях, докато те склоня на някакъв компромис в този договор… Честно казано, Либи, проявяваш непростима недосетливост за интелигентна жена!

— А защо трябваше да се досетя? — възкликна тя. — Мислех, че майката на Фарки е починала съвсем скоро! Освен това можеше да я купуваш като инвестиция! А що се отнася до договора, идеята да си даваме вид, че спорим истински, бе твоя! И ти тъкмо това правеше!

— В началото — да! О, ти ми направи впечатление още първия път, когато нахлу в апартамента ми в онази развлечена риза, сипеща огън и жупел. Но това не бе любов! Беше просто сласт! Ти си невероятно сексапилна жена, Либърти Джой Мишаловски! — целуна я той нежно по носа. — Едва след като започнахме да се срещаме заради договора, разбрах, че не само външната ти красота ме привлича. Открих нови черти в характера ти — обичта и съчувствието към баща ти, нестандартния начин, по който възприемаш света, откритата атака срещу проблемите. Никога преди не бях срещал жена като теб! Разбрах, че сме създадени един за друг…

— Защо не ми каза какво чувстваш? — недоумяваше Либи.

— Защото се опасявах да не насиля нещата! — намръщи се той. — Усещах, че с отлагането на обясненията ще ти дам повече време и възможност да се влюбиш в мен. Освен това не исках да имаш преимущество при преговорите!

— Между другото, какво стана с онзи договор?

— Последната версия е на сигурно място в сейфа ми, в случай че решиш да се отметнеш от нещо!

Диво чувство на необуздана радост забушува в кръвта й. Не знаеше как, но бе станало чудо! Джо я обичаше и искаше да се ожени за нея! Нима нещо друго имаше значение?

— Господи, колко силно искам да те целуна! — жадно се втренчи той в устните й. — Копнея за тялото, за аромата ти, за теб!

— Аз също — призна тя и се притисна към него.

Джо обгърна раменете й и нежно я отдалечи.

— Мисля, че е по-добре да не те докосвам тук, защото не съм убеден дали ще мога да се овладея! И без това вече съсипах репутацията ти! — той неуверено погледна към затворените врати. — Но веднага отиваме у нас!

— За да разгледаме картините ти ли? — пошегува се тя.

— За да възстановя душевното си равновесие! — отвърна той сериозно. — След това ще се разходим до къщата, за да видим какво са направили, докато бях в Европа. След като ме напусна, сърце не ми даваше да отида сам!

— Обичам те, Джо Ландовски! — прегърна го отново тя.

— И аз те обичам, Либърти Джой Мишаловски! — думите прозвучаха като клетва. — Първата ни задача утре сутрин ще бъде да попълним документите за сключване на брак и да посетим твоя пастор! А сега да тръгваме, преди наистина да дадем повод за клюки!

— Да тръгваме! — пое Либи ръката му. Двамата излязоха и вратата зад тях тихо се затвори.

 

 

— Страхотно! — разнесе се в полумрака доволна въздишка.

— Ако питате мен, никак не е зле! — Сигизмунд последва Фредерик към центъра на преддверието.

— Кой би помислил, че ще стигнем дотук?

— Във всички случаи — не и аз! — призна откровено Казимир. — Трябва да признаете, че имахме невероятен късмет!

— Глупости! — възмути се Фредерик. — Беше просто гениално от наша страна!

— Така е — съгласи се Сигизмунд. — Никога не съм виждал по-хитър капан!

— Агата — вметна Фредерик. Другите двама се обърнаха и го изгледаха с недоумение.

— Моля? — попита Казимир.

— Агата — повтори Фредерик. — Името на първата ми внучка!

— Не, Александра! — възрази Сигизмунд. — Ще я кръстим Александра!

— Агата! — не отстъпваше Фредерик.

— Какво ще кажете да оставим избора на имена на родителите и да полеем нашия успех? С шампанско? — предложи Казимир.

— Добра идея! — усмихна се Сигизмунд. — Да пием за сватбата им!

— И за внуците, които ще развеселят старините ни! — добави Фредерик.

Тримата заговорници излязоха от църквата.

— Ами ако решат да почакат няколко години, преди да започнат със семейството? — замръзна неочаквано Сигизмунд.

— Невъзможно! — отвърна Фредерик и продължи по-тихо: — Но в такъв случай имам идея…

— Не! — прекъсна го Казимир. — Нека спрем дотук! Да ви кажа право, това, което видях, не може да ви даде никакви основания за притеснение! Те са луди един за друг!

— Да! — въздъхна щастливо Фредерик. — Така е, нали? Наистина направихме страхотен удар! Знаете ли, може би е добре да разширим дейността си?

— Да я разширим ли? — попита Сигизмунд и спря едно такси.

— Да, имам племенница, която много иска да се омъжи… — Той последва другите двама в таксито и тръшна вратата след себе си.