Джудит Макуилямс
Брачният договор (6)

Пета глава

Либи сънено се претърколи на дивана и вдигна телефона.

— Здрасти — промърмори доста неразбираемо.

— Либи? — решителният глас на Джо нахлу в съзнанието й и я разсъни напълно.

— Да? — отвърна тя и едва сподави прозявката си.

— Струва ми се, че още ти се спи!

— Вероятно защото наистина ми се спи!

— В три и половина в такъв възхитителен съботен следобед?

— Проверявах контролни по математика — тя седна и успя да събори на пода купчината студентски работи.

— Ясно! — гласът му изразяваше съчувствие. — Всеки на твое място би заспал!

— Защо се обаждаш — само за да обиждаш професията ми или имаш някакъв по-сериозен мотив? — първоначалното удоволствие да чуе гласа му бързо се стопяваше под въздействието на думите му.

— Получих новата версия на договора.

— Шест дни. Съвсем не лош срок!

— И при това — без нито един намек за женитба! — допълни той с въодушевление.

— При мен също! Снощи вечерях у родителите си, но темата за съпруг не се повдигна нито веднъж! Може би защото мама бе изцяло погълната от хазарта!

— Хазарт ли? — засмя се той. — Нека позная! Бинго?

— О, не е толкова безобидно! Изглежда, най-после татко я е завел в Атлантик Сити миналия уикенд. При това имам сериозни подозрения защо се е предал, след като й отказва от години! — добави тя заканително. — Както и да е, мама спечелила четири хиляди долара на ротативките!

— Щастливка! — подсвирна Джо.

— Е, мисля, че няма да й стигнат за дълго! Сега се е впуснала да купува лотарийни билети на едро.

— Може отново да й провърви! Все някой трябва да спечели!

— Някой път ще те запозная със статистическата вероятност да спечелиш от такива неща!

— Не се безпокой! — ухили се Джо. — Много по-щастлив съм в незнанието си! Всъщност исках да те попитам свободна ли си тази вечер да хвърлим едно око на договора?

За миг тя се поколеба дали да не излъже, че има среща. Не искаше Джо да мисли, че никой не иска да излиза с нея. Но разумът надделя. Защо да се лишава от компанията му, след като личният й живот изобщо не го интересуваше!

— Свободна като птичка!

— Добре! — задоволството в гласа му я зарадва. — Сега се блъскам над проблем в дизайна на един от новите артикули, но скоро ще свърша, защото съм лектор на проповедта в пет и половина. Ще те взема към пет. Ще дойдеш с мен, после ще вечеряме и ще погледнем договора! Знам един нов ресторант с виенска кухня!

— Звучи зашеметяващо! — побърза да отвърне тя.

Какво да облека, мислеше си Либи, докато разсеяно събираше пръснатите контролни. Официално? А може би ресторантът наподобяваше виенска кръчма? Е, по-добре нещо консервативно, подходящо за църква, реши най-после. А едно отпускане в горещата вана вероятно ще успокои опънатите ми нерви! Но не позна! Въпреки че поканата на Джо бе свързана само с обсъждането на договора, нейното съгласие се дължеше на много по-комплексни причини. Джо Ландовски ме привлича неудържимо, призна си тя, докато подсушаваше мокрото си тяло.

Огледа със задоволство класическата линия на небесносиния ленен костюм на „Шанел“. Снежнобялата копринена блуза му подхождаше великолепно. Мирна би изглеждала ослепително в него! Но защо й минаваха такива мисли през главата? Нямам никакво намерение да съпернича на Мирна, отсече тя.

— Не е зле — заключи и хвърли последен поглед в огледалото. Може да не съм от класата на Мирна, но и у мен има нещо, насърчи се мислено и отиде в хола да чака Джо.

Точно в пет часа на вратата се позвъни. В гърдите й се надигна радостна вълна, чиято мощ леко я смути. В крайна сметка бяха само колеги по съдба — нямаше причина да изпада в такава екзалтация!

Второ нашествие над звънеца я принуди да прекрати размислите си. Приглади строгата пола и се отправи към вратата. Занемя, възхитена от безупречната кройка на сивия му костюм, изящно контрастиращ с морскосинята копринена вратовръзка.

— Побързай! — нареди Джо. — Паркирал съм на непозволено място и нямаме нито миг за губене!

— Никога ли не казваш „Добър вечер“? Или поне „Здрасти“? — грабна тя чантата си и го последва.

Петнайсет минути по-късно той намести сребристото си ферари в претъпкания паркинг до църквата и нетърпеливо я подкани да слезе.

— Защо си се разбързал така? Имаме цели пет минути!

— Трябва да съм готов десет минути преди началото на проповедта! Нали ти казах, че аз съм четецът днес!

Значи няма да седи до нея, помисли си тя с разочарование.

— Влез през задния вход — предложи Либи. — Ще си намеря място.

— Ами… — поколеба се той. — Ако си сигурна…

— Разбира се, че съм сигурна! Ние, еманципираните жени, сме доста самостоятелни!

— И влудяващи! — измърмори Джо и се запъти към задния вход.

Винаги държи да има последната дума, въздъхна тя примирено и влезе в църквата, като примигваше, за да се приспособи към оскъдната светлина. Прекръсти се, натопи пръсти в светената вода и веднага щом седна органът огласи началото на службата. Възхваляващата литания я накара да се отпусне и възстанови душевния й мир.

Джо последва двамата отци до олтара и застана на амвона. Изглеждаше съвсем различен. Винаги готовият за закачки млад мъж, когото бе опознала през последната седмица, беше сякаш безследно изчезнал. Новият Джо приличаше по-скоро на пророк от Стария Завет.

Всъщност активното му участие в църковната служба никак не я учуди. От кратките си наблюдения бе разбрала, че Джо не пести време и пари за това, в което вярва. Беше човек, на когото можеше да се разчита и който държеше на обещанията си. Не че очаквам някакво обещание от него, побърза да добави Либи. Разчиташе само на малко помощ, за да отклони временно натякванията на баща си. И на вечеря! Умираше от глад.

Когато пристигнаха в ресторанта, още не бе решила какво ще поръча. Прозорците бяха малки. Всичко тънеше в сумрак, за което не малък принос имаше и дъбовата ламперия, покрила две трети от стените. Бежовите тапети над дървото бяха осеяни с животински рога.

— Как ти се струва? — забеляза Джо интереса й. — Изглежда много австрийски!

— Добре поне, че са спестили препарираните глави! — усмихна се Либи. — Но къде е оберкелнерът?

— Ето, идва — той кимна към привлекателна млада жена в костюм на селянка, която приближаваше забързано.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате! — извини се тя, без да откъсва поглед от Джо. — Едно от момичетата ни е болно и буквално трябва да бъда навсякъде.

— Няма нищо! — намеси се Либи, несвикнала да бъде пренебрегвана. Нямаше навик келнерките да зяпат придружителите й като марсианци, но нима някога бе имала ескорт, подобен на Джо?

— Последвайте ме — жената със съжаление откъсна поглед от Джо и ги поведе през препълнената зала. Спря до маса за двама, над която блестеше огромно позлатено огледало и им подаде менюто.

— Благодаря! — усмихна й се Джо и тя неохотно си тръгна. — Какво ще поръчаш? — обърна се той към Либи.

— Защо? — попита тя подозрително, докато разглеждаше листа.

— Защото искам да избера нещо различно. Така ще опитаме две ястия.

— Май ще се спра на печено агне в сос от риган.

— Аз тогава ще опитам пържено пиле — австрийският кулинарен символ за благополучие на висшата класа! — Либи леко се подсмихна. — Това не е обикновено пържено пиле! — добави той съвсем сериозно. — А с много подправки, петнайсет минути запържено в гореща сланина и сервирано с парченца лимон и задушен чесън! — той огледа задимената шумна стая. — Но атмосферата не е подходяща за сервирането му! Обикновено се поднася в градината, в топла лятна вечер, придружено от бутилка изстудено бяло вино! Австрийски специалитет!

— А защо не нюйоркско вино? Трябва да поддържаме родното производство!

До тях се бе изправила келнерка с боне, което очевидно я притесняваше. Тя тръсна глава, за да отметне непокорните кичури и записа поръчката.

— Недостиг на персонал! — отсече Либи.

— Хм! Всички нови ресторанти имат някакви проблеми. Дано поне готвачът е на ниво!

Когато келнерката постави чинията пред Либи, всяко съмнение относно гениалността на готвача изчезна. Дебели резени агнешко, полети с уханен сос, бяха затрупани от парченца задушена целина, пащърнак и моркови, а всичко бе заобиколено от нарязани на кръгчета картофи.

— Изглежда възхитително и ухае неповторимо! — обърна се Либи към келнерката, която внимателно поставяше запърженото до златисто пиле пред Джо.

— Да, нашият готвач… — момичето се обърна към Либи и от рязкото извиване на главата се откопча една от шнолите, придържащи бонето й, и то тупна всред гарнитурата на Джо. — О, Боже, ужасно съжалявам! — изшептя ужасена тя.

— Няма нищо! — усмихна се Джо. — Ще го запазя за спомен! И без това ми се струва доста старомодно!

— О, господине — въздъхна тя, — омръзнало ми е да се навира в лицето ми при всяко движение! Веднага ще ви донеса нова порция!

— Много е вкусно! — отбеляза Либи, когато чиниите вече бяха сменени. — А твоето как е?

— Изключително! — Джо отряза късчето пиле и го постави в чинията й. — Опитай!

— Наистина! — тя послушно изяде късчето и вдигна поглед, за да установи, че той се е вторачил в агнешкото й.

— Това намек за моята порция ли е? — засмя се тя.

— Ако нямаш нищо против…

— Разбира се, че не! — тя отряза от агнешкото и го прехвърли в чинията му. — Порциите са твърде големи, а ми се иска да опитам и десерта.

— Задължително! Австрийските сладкиши са едни от най-прочутите в света!

А също и едни от най-калоричните, помисли унило Либи и преглътна с наслада последната хапка от шоколадовата си торта „Сакер“. Отпи глътка от гъстото кафе, скрито под дебел слой пяна.

— Беше прекрасно! Благодаря, че ме доведе!

— Удоволствието бе изцяло мое! — Джо набоде последната напоена с коняк вишна от испанската си торта и я лапна.

— Ще отидем ли у нас? — попита тя.

— Не, оставих договора в моя апартамент, а освен това нагласих таймера на кафеварката, така че още с пристигането да имаме димящо кафе.

— Е, някое момиче ще извади късмет с такъв изряден съпруг-домошар! — усмихна се тя, без да обръща внимание на гримасата му.

— Хайде! Искам да ни остане достатъчно време за дискусии.

 

 

Либи потъна в огромното пухено канапе в апартамента на Джо и с интерес огледа стаята. При първото си посещение бе доста разярена и едва сега забеляза колекцията от майсенски порцелан в старинния бюфет от черешово дърво, оригиналното ориенталско молитвено килимче на стената, което за нейна изненада много подхождаше на модернистичното пано зад канапето.

— Заповядай! — подаде й Джо чаша ухаещо кафе. Свали сакото и вратовръзката си и внимателно ги остави на коженото кресло.

— Благодаря! — отпи Либи. — Как върви дизайнерският проблем? — попита тя напосоки, докато той усилено ровеше в купа документи на масичката за кафе.

— Не върви — отвърна разсеяно Джо и неволно бутна топ компютърна хартия, който се размота на дебелия кехлибарен килим.

— Е-ех, най-после да открия, че ти липсва едно от качествата на добрите съпрузи! — тя коленичи на килима и започна да събира хартията.

— И кое е то?

— Ред!

— Аз творя — обяви Джо надменно. — Съпругите… — той не продължи.

— Навреме замълча! — тя постави хартията обратно на масичката. — Още една дума и щеше да се озовеш на позорния стълб!

— Къде го сложих, по дяволите? — той остави последната купчина листове на масичката и замислено се огледа.

Осъзнала, че въпросът не е отправен към нея, Либи реши да смени темата.

— Какво всъщност произвеждаш? Спомена, че баща ти бил в индустрията за дрехи.

— Аха. В Полша бил шивач. След като емигрирал, започнал да произвежда висококачествено дамско бельо.

— Бельо! — тя избухна в смях. Мисълта за Джо, заобиколен от коприна и сатен под форма на интимни дамски принадлежности, й се стори невероятно гротескна!

— Отначало! — продължи той. — Но с течение на времето завзехме нови територии. Дамско спортно облекло, дамски палта от естествени материи, колекция за активен спорт, а в момента разработваме детско облекло.

— Бельо! — задъхваше се тя от смях, без да чува нищо друго.

— Няма нищо смешно в производството на дамски дрехи! — отсече Джо.

— Щом така казваш! — Либи продължаваше да се кикоти.

— Либърти Джой Мишаловски! — той я хвана за раменете и леко я раздруса.

— Съжалявам! — стисна устни тя в желание да се овладее. — Но изказванията ти за моята професия бяха доста злъчни! Нима не можеш да понесеш последствията?

— О, разбира се, че мога! — в дълбините на лазурните му очи проблесна трудно определимо чувство. — Въпросът, непочтителна моя приятелко, е дали ти можеш? — в миг Либи се озова по гръб на пухкавия килим и тялото му изпълни полезрението й.

Тя навлажни с език пресъхналите си устни и прошепна:

— Защо имам чувството, че пропуснах нещо? — тя опита да се съсредоточи върху мекия блясък, струящ от очите му, за да потисне коварното чувствено притегляне. Като че ли близостта му събуждаше всяка фибра на тялото й и тя започваше да трепти, да се изпълва с топлина и неудържимо да я тегли към него. Заля я вълна от непоносим копнеж. Напрежението растеше главоломно.

— Нищо няма да пропуснеш, Либи, уверявам те.

Устните му се впиха в нейните. Пръстите му извайваха фантастични рисунки по нежната кожа на бузата й. Неусетно се плъзнаха по линията на брадичката, устремиха се към ухото й и тя простена.

Ръцете й обгърнаха широките му рамене, тялото й се изви към неговото. Опиянена, тя откликна страстно на целувката. Внезапно дланите му обгърнаха нейните и ги приковаха към пода.

— В спалнята! — извика той победоносно.

— Не — изшептя тя, защото инстинктивно усещаше, че ако се люби с него, ще си създаде куп нови проблеми. Тялото й с неподозирана страст копнееше за неговото, но разумът й преценяваше, че идеята не е добра.

— Сигурен съм, че го оставих там! — Джо се надигна.

— Оставил? — повтори тя объркана.

— Договорът! Току-що си спомних, че е в спалнята. Почакай тук. Връщам се веднага!

— Добре — гордостта й пресече бушуващата буря неизяснени желания, разкъсващи тялото й. Джо не изглеждаше ни най-малко засегнат от краткотрайната им прегръдка, докато тя… Либи погледна треперещата си ръка и се намръщи. Дори сега й бе трудно да се отърси напълно от въздействието му!

Тя се изправи, приглади полата си и взе чашата с кафе. Джо в никакъв случай не трябваше да разбере до каква степен я вълнуваха епизодичните му целувки. Особено след като ефектът не бе взаимен!