Макс Алън Колинс
Греховният град (7)

7

Нещо в Рей Липтън — по-скоро в начина, по който страдаше, отколкото в думите му, караше Катрин Уилоуз да иска да повярва на неговата версия. Разбира се, Катрин беше повярвала и на бившия си съпруг Еди и знаеше какви бяха последствията.

Колкото и сърцето й да искаше Липтън да не го е направил, уликите говореха друго: видеозаписът (с или без брада), скандалите в миналото, оръжието… всичко сочеше към Рей. Най-вероятно беше той да е извършил убийството и при това вероятността беше по-голяма, отколкото тази да спечелиш, в което и да е казино в града.

Таралежоподобната глава на Грег Сандърс надникна в кабинета й.

— Няма отпечатъци по онзи електрически кабел.

Катрин вдигна поглед от купчината документи на бюрото си. Лицето й беше разочаровано.

— Дори и частични?

— Искам да кажа, не и на убиеца. — Сандърс, с ръце на кръста, влезе в кабинета. — Няколко размазани и няколко отстрани, всичките на жертвата. — Поклати глава. — Бедното момиче е имало само няколко минути преди кабелът да прекъсне притока на кръв към мозъка, нали разбираш.

Катрин кимна мрачно.

Сандърс, който иначе често се майтапеше, сега беше съвсем сериозен.

— Направила е каквото е могла… опитала се е да го хване и не е успяла. Значи е била стриптийзьорка, така ли?

— Точно така.

— Ами, добре тогава, аз се връщам към работа.

Катрин се облегна назад, затвори очи и въздъхна, оставяйки стола да се поклаща от тежестта й. Стоя така дълго, просто размишляваше, преработваше новата информация и подреждаше емоционалните си реакции в мисловна купчина (с надпис „Катрин“), а фактите в друга (с надпис „Грисъм“). Нещо мъничко в дъното на главата й я глождеше… нещо малко, но упорито.

— Здрасти.

Катрин се сепна, седна напред и видя Сара, застанала пред нея.

— Здрасти — каза Катрин.

— Готова ли си да тръгваме?

— Разбира се.

Сара се намръщи, докато изучаваше Катрин.

— Извинявай, не исках да те стряскам… Просто си помислих, че можем да отидем да разгледаме пикапа на Липтън.

Катрин разтри очи.

— Чудесна идея. Добре ще ми дойде да изляза оттук.

Сара махна към крилото на полицейското управление.

— Конрой трябва да регистрира Липтън и иска после да се срещнем при апартамента на Джена да го обискираме. И да съобщим на съквартирантката лошата новина. — Леко непукистко повдигане на рамене. — Мислех си да погледнем пикапа на Липтън по пътя. Струва си да свършим допълнителната работа, докато случаят е още пресен.

Катрин кимна и се надигна.

— Добре.

„Липтън Кънстракшън“ се помещаваха в ъглова сграда в индустриална зона източно от летището. Сградата — едноетажна, с хоросанова мазилка и опушени прозорци, строена преди десетки години, направо антика за този град — се гънеше като тромав звяр близо до входа на зоната, далече от тежката промишленост. Няколко пикапа и една „Хонда Акорд“ стояха на иначе празния паркинг отпред. Отляво, зад порта и два и половина метров зид срещу циклони, се подаваха няколко тежко строителни машини. Отстрани на сградата две гаражни врати водеха към ограден двор.

Сара отби тахото в паркинга и спря до зелената хонда. Катрин се зачуди дали някой от тези хора знаеше какво се беше случило с шефа им — и с годеницата му — снощи. Паркираха и излязоха от джипа, като Сара мъкнеше оборудването. Надникнала сякаш в главата на Катрин, тя попита:

— Мислиш ли, че знаят?

— Най-вероятно не.

— И въпреки това, ако влезем просто така… Някакви идеи?

Катрин й направи знак да почака и каза:

— Само една.

Изрови мобилния си телефон от чантичката, набра някакъв номер и зачака.

Най-сетне на другия край на линията някой се обади.

— Конрой.

— Уилоуз. Липтън още ли ни съдейства?

— Да. Също така продължава да твърди, че си е стоял сам вкъщи.

— Невинните хора невинаги имат алиби, нали знаеш.

— Ти за такъв ли го мислиш? — попита детективката. — За невинен?

— Мисля, че е заподозрян. И ако все още иска да ни впечатли с готовност за съдействие, защо не го накараш да се обади в строителната си компания и да ни улесни работата.

— Наистина ли мислиш, че е нужно?

— Детектив Конрой, ако Липтън се обади, неговите хора може би ще бъдат по-услужливи, отколкото ако просто нахлуем и им кажем, че сме арестували шефа им по подозрение в убийство.

— Имаш право. Къде сте?

— Пред „Липтън Кънстракшън“, на паркинга.

— Изчакайте — каза Конрой. — Ще се обадя след пет минути.

Конрой спази обещанието си и телефонът на Катрин звънна точно преди да изтекат петте минути.

— Липтън се обади — каза Конрой. — Каза им да сътрудничат. Очакват ви.

— Добре. Благодаря.

— Катрин, аз ще разпитам хората на Липтън по-късно днес, но ако чуеш нещо интересно, докато търсите улики, запиши си и ми кажи, когато се срещнем в апартамента на Джена, така че да знам предварително.

— Прието — каза Катрин с усмивка и затвори.

— Имаме ли зелена светлина? — попита Сара.

— Да. Персоналът на Липтън ни очаква, а Конрой леко завоалирано ни даде и благословията си да поразпитаме тоя-оня внимателно.

Влязоха в просторен, безличен кабинет с кремави стени, няколко бюра и етажерки за папки. Щом затвориха вратата, към тях се обърна млада жена, седнала зад метално бюро веднага вляво.

— Вие ченгетата ли сте? Толкова бързо? — попита тя хладно.

— Полицейско управление на Лас Вегас — каза Катрин, показвайки картата си. — Криминален отдел.

На претрупано бюро още по-наляво седеше едър мъж на трийсет и няколко години с отворена бархетна риза и фланелка на „Чикаго Булс“, който гледаше подозрително посетителките над планина от документи. От лявата му страна, в далечния ъгъл имаше затворена врата. По-близо, отдясно, трето бюро стоеше празно.

— Рей каза, че ще дойдете — продължи троснато пепеляворусата жена. — Да не сте чакали през цялото време на паркинга?

Сара пристъпи напред до ръба на бюрото на жената.

— Проблем ли има?

Катрин бързо застана до Сара, докосвайки я за ръката и каза любезно на жената:

— Кажете ми, моля ви, кой е шефът тук?

— Господин Липтън. — Гласът на блондинката потреперваше и изглежда щеше да се разплаче. — И той е невинен. Рей Липтън си има кусури, но не е убиец.

— Не ние решаваме това — каза Катрин неискрено. — Ние само събираме доказателства.

Едрият мъж се подпря на бюрото, за да стане.

— Криминален отдел, а? — Гласът му беше дълбок и бучащ, гърмеше от гърдите му, сякаш говореше от вътрешността на контейнер за боклук.

Катрин се отдалечи от бюрото на секретарката, посрещаща клиентите, за да срещне погледа на тромавата фигура.

— Точно така. Искаме да видим кабинета на господин Липтън и неговия пикап.

Като се измъкна иззад бюрото, което изглеждаше като играчка до него, мъжът — канара запристъпва тежко напред с думите:

— Онова момиче да не са го убили тук? Да не искате да кажете, че тук е имало престъпление? Сигурно се майтапите?

Сара, която не понасяше глупаци, изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне, и Катрин вече си представяше как формулярите с оплаквания долитат в кабинета й, ако Сайдъл разгърне напълно таланта си да общува с хора.

Дърпайки внимателно Сара назад, Катрин каза:

— Трябва да разследваме всички аспекти, всички възможности около едно престъпление, а не само точното място, където е било извършено.

Едрият мъж се изтъпанчи пред тях.

— Рей е точен мъж — каза той, забил очи в Катрин. — Той не е тип убиец.

Вирнала брадичка, Катрин попита с престорена невинност:

— А да не би да е тип, на когото му връчват заповед за ограничаване на достъпа?

Мъжагата премести поглед върху по-младата жена и си пое шумно въздух, при което копчетата на ризата му заплашиха да изхвърчат и да разкрият цялата фланелка на „Булс“. После издиша рязко.

— Това беше глупост. Той никога не е правил такова нещо.

— Какво нещо? — притисна го Сара.

Катрин застана между тях.

— Господине, няма да обсъждаме въпроса. Това е работа на полицията. Както вече казах, ние сме тук само за да хвърлим един поглед на кабинета и пикапа на господин Липтън.

Все още втренчен в Сара, мъжагата сякаш се постресна и каза:

— Добре, но да знаете, че ви сътрудничим, само защото Рей така ни каза.

— Значи така му викате на това — подхвърли Сара. — Сътрудничество.

Потръпвайки, Катрин вдигна ръка.

— Благодаря ви, господине. Разбираме ви. И вие трябва да разберете, че сме тук също така и да търсим доказателства, които да оправдаят господин Липтън.

Той се замисли върху това, изпълнен със съмнение, и каза:

— Оттук, дами.

Катрин закрачи редом с него, Сара оформи ариергарда.

— Аз съм Катрин Уилоуз, а това е Сара Сайдъл. А вие сте?

— Майк Хаутлън.

Той отвори вратата в задната част на кабинета и ги поведе по коридор с друга врата отляво и още една в дъното.

— Кабинетът на Рей е тук. — Той махна към по-близката врата. — А пикапът е паркиран отзад.

Едрият мъж отвори вратата и всички влязоха вътре. Беше безлична, доста голяма стая с разхвърляно бюро, две етажерки и канапе до стената. Мъжът, който намираше за неприемливо приятелката му да е стриптийзьорка, имаше в кабинета си календар на „Хутърс“.

— Каква е вашата работа тук, господин Хаутлън? — попита Катрин.

— Аз съм един от шефовете.

— Добре. А откога работите за господин Липтън?

— Откакто Рей започна самостоятелен бизнес… от шест години.

— Имате ли яке с надпис „Липтън Кънстракшън“?

Той я погледна учудено.

— Защо питате?

— Ще се радвам, ако просто ми отговорите, господине.

Той повдигна рамене и кимна.

— Разбира се. Имам такова яке. Като всички тука.

— Какво разбирате под „всички“?

Отново повдигане на рамене.

— Двайсет души персонал на „Липтън Кънстракшън“. Всички имаме такива якета. Рей е щедър, а ние сме евтина реклама.

Е, да, помисли си Катрин, от Хаутлън става страшен билборд.

Сара беше нахлузила гумени ръкавици и сега заобиколи бюрото отзад. Отвори най-горното чекмедже вдясно и опипа тиксо, линия, моливи и ластици. Бавно продължи навътре.

Очите на Хаутлън бяха приковани върху Сара — дали с подозрение или с интерес или просто защото Сара Сайдъл беше хубавка, Катрин не можеше да каже.

Но това, което можеше да каже на Хаутлън беше:

— Можете ли да ни съставите списък на хората, които имат яке на „Липтън Кънстракшън“?

Той не каза нищо, загледан как Сара затваря горното чекмедже и минава на следващото. Лицето му порозовя и той изглежда скърцаше със зъби. Значи не добрият външен вид на Сара беше приковал вниманието му: Хаутлън се беше наежил срещу унизителното навлизане на криминалисти на липтънова територия.

Катрин направи крачка напред и внимателно постави ръка върху неговата.

— Господин Хаутлън?

Той поклати глава и погледна Катрин.

— Извинете, какво ме попитахте?

— Господине, помнете, че това, което открием може и да изчисти подозренията от господин Липтън.

— Трябва ли да ви вярвам?

— Неофициално казано, аз самата имам усещане, че господин Липтън е невинен.

Сара потрепери, но се направи, че не е чула. Хаутлън каза:

— Нали не го казвате просто така?

— Не. Но при всички случаи работата ми е да разбера какво е станало. Ако Рей е убил приятелката си, не бихте искали да се измъкне, нали?

— Аз… не, разбира се, че не.

— Добре. А сега за онзи списък, господин Хаутлън? На якетата?

— Да, разбира се, не би трябвало да е проблем да го направим.

— Господин Липтън ни каза, че е давал якета и на отбрани клиенти.

— Ох, по дяволите, сега като се замисля, така е, но нямам представа на кого. Но Джоди, момичето отвън, тя най-вероятно ще знае… Да, няма проблем. Ще ви направим такъв списък.

Сега вече изпълнен с истинско желание да им съдейства, Хаутлън излезе, за да направи каквото искаше Катрин, а криминалистите се захванаха за работа. Деветдесет минути по-късно бяха приключили дисекцията на кабинета, без да открият нищо важно. Бизнес-отчетите на етажерката, реши Катрин, можеха засега да си останат там, а компютър нямаше.

Събираха инструментите си и излязоха по коридора навън.

Две гаражни врати — ролетки заемаха по-голямата част от лявата стена на бетонна клетка с висок таван. Покрай останалата част от стената, през която бяха влезли, имаше помещения с мъжки и женски душове. Работна маса заемаше голямо парче от стената вдясно. Зелени метални градински мебели и няколко маси за пикник от дърво и метал в задната част на помещението оформяха зоната за почивка. В самия център стояха два пикапа, на които отстрани с червени букви, очертани с бяло, пишеше „Липтън Кънстракшън“. Паркираният по-близо до тях имаше надпис „Рей“ с бели ръкописни букви на вратата на шофьора. Багажникът на пикапа беше пълен с инструменти и купчини съоръжения, както и стоманена кутия за инструменти, монтирана в предната част.

— Ще взема кутията — предложи Сара — ти ако искаш купето.

Катрин вдигна рамене в знак на съгласие.

— Който раздава картите, той решава.

Снимаха пикапа от всички ъгли, снеха отпечатъци от страничните врати и вратата на багажника и после всяка се захвана да претърсва своята част от колата. В купето Катрин не откри почти нищо друго, освен празна чаша от сода и хартиен плик от „Макдоналдс“ със салфетка от Биг Мак и празна кутия от пържени картофи.

— Открих го — обади се Сара отзад.

Катрин излезе от колата.

— Какво откри? — Заобиколи откъм вратата на шофьора и видя Сара насочила фотоапарата към нещо на дъното на багажника. Проследявайки линията на обектива Катрин видя какво е „то“ — навити на руло изкуствени змии в найлоново пликче…

Черни електрически кабели, същите като онзи, който беше изтръгнал живота от прекрасната Джена Патрик.

Подът се разтресе от бързите стъпки на Хаутлън, от чиято масивна лапа висеше лист хартия.

— Ето ви списъка!

Но Катрин беше на друга вълна.

— Господин Хаутлън, разпознавате ли това? — Тя посочи към плика.

Хаутлън се приближи към нея до пикапа, погледна в кутията и вдигна рамене.

— Разбира се, електрически кабели. Постоянно ги използваме. Имам торба с тях и в багажника на моята кола. — Посочи към другия пикап. — Защо? Важно ли е?

— Такъв електрически кабел — каза Сара, изучавайки мъжа — е оръжието на убийството.

— А стига, бе! Наистина ли?

Катрин го погледна сурово.

— Наистина. Стегнат около врата на госпожица Патрик.

— Отвратителен начин да умреш. — Мъжът се сви при мисълта и дребните му черти почти изчезнаха в месестото лице. — Не си мислете, че понеже беше стриптийзьорка, Джена не беше сладурана… защото беше точно такава.

— Говорят, че Рей има избухлив нрав — каза Сара. — И въпреки това вие не смятате, че той е способен на такова нещо? Дори и ако е бесен?

Хаутлън поклати глава бързо.

— Работя за Рей от шест години, а го познавам от много по-отдавна… и да, той наистина побеснява. Но той е сладък човек… и не е убиец.

За Хаутлън изглежда всички бяха сладки. Сара не се предаде.

— Нали знаете, че управителят на „Дрийм Долс“ е успял да му извади ограничителна заповед.

Голямата глава се поклати печално.

— Да, да, знам… Рей неведнъж вдигаше скандали там. Понякога, когато някой пич излиза със стриптийзьорка в началото е голям кеф, но после почва да го влудява, че други пичове гледат мадамата му гола.

— И до каква степен го подлудява? — попита Катрин.

— Не дотам, не и Рей! Той никога никого не е наранил в живота си. Дори и оня път, когато една от горилите го удари… с ония метални шипове. Рей крещи, но не е агресивен. Наистина не е.

— Добре, ако наистина е така — каза Катрин — нашата работа ще помогне да докажем невинността му.

Хаутлън подаде листа на Катрин.

— Тогава вземете тоя списък, който ми поискахте. Досега нямах представа точно колко якета е раздал Рей… Признавам, че бях малко изненадан, защото са доста скъпи. Но, както и да е, Джоди намери фактурите. Трийсет и пет.

Катрин взе списъка.

— И за колко от якетата в този списък знаем къде се намират в момента?

— За двайсет и седем сме сигурни на кого ги е дал, а също и още няколко може би. За останалите… кой знае. Може би Рей ще може да помогне. Той най-вероятно си спомня.

— Можем ли да направим копия от фактурите?

Хаутлън кимна.

— Ще накарам Джоди веднага да направи.

— Благодаря ви. И ще трябва да вземем кабелите и от вашия пикап. За всеки случай.

— Добре. — Обърна се и закрачи тежко към вратата, после спря, обърна се някак глуповато — мъжагата си беше голямо дете. — Вижте, ъ-ъ… съжалявам за преди малко. Вие, момичета, изглеждате готини. Разберете ме, Рей ми е приятел и освен това е добър човек.

— Няма проблем, господин Хаутлън — каза Катрин. — Разбираме ви, наш колега беше обвинен в убийство миналата година.

— И какво стана?

Сара каза:

— Беше невинен.

Катрин се усмихна искрено приятелски на Хаутлън.

— Все още понякога има и щастливи развръзки.

— Е, да — каза Хаутлън, клатейки подобната си на тиква глава. — Но не и за онова сладко хлапе Джена.

Десет минути по-късно напуснаха „Липтън Кънстракшън“ със списъка, фотокопия на фактурите и две торби с електрическите кабели от двата пикапа. Катрин отново се обади на Конрой и детективката съобщи, че е на път към апартамента на Джена Патрик. Дали още искаха да се срещнат там?

Катрин каза „да“, прекъсна и се обърна към Сара:

— Нали нямаш нищо против? Готова си да отидем?

— Така и така вече толкова работихме извънредно — каза Сара зад волана с крива усмивка. — Защо не?

Катрин се засмя тихо.

— Предпочиташ да работиш, вместо да спиш, а?

— Разбира се. Ти също, Катрин.

Катрин не каза нищо, това си беше истината. Обичаше работата си, обичаше да разрешава загадки. Само се плашеше, че може да се превърне в Грисъм или дори в Сара.

Апартаментът на Джена Патрик беше в една пряка на „Ескондидо“, близо до Университета на Лас Вегас. Таурусът на Конрой стоеше вече пред сградата, когато Сара отби и паркира на отсрещната страна на улицата. Отвън триетажната сграда приличаше на мотел от началото на 60-те, целият от ръждиви тухли и прозорци, които се отваряха с лост. Бетонна стълба се катереше в дясната част на сградата, а отзад изглежда имаше малък паркинг.

Трите жени — детективката и двете криминалистки — се срещнаха на тротоара, където Катрин и Сара предадоха на Конрой какво бяха научили в „Липтън Кънстракшън“. След това трите се заизкачваха една след друга по стълбата (Конрой, после Катрин и накрая Сара) до третия етаж, заобиколиха отзад и отидоха в далечния край на сградата до апартамент 312. Пред тях се изправи френски прозорец, чийто завеси бяха спуснати, та да не позволят нито лъч да се промъкне вътре.

Стриптийзьорките също работеха нощна смяна.

Конрой почука на бялата дървена врата. Нищо. Почакаха, Конрой почука отново и каза високо и решително:

— Полиция.

Вратата бавно се открехна, веригата си остана на мястото и една уморена жена надзърна навън.

— Какво?… Ужасно рано…

Конрой размаха значката си.

— Вие ли сте Тера Джеймсън?

Окото, което се подаваше иззад вратата, се отвори толкова, че да види значката.

— Аз съм.

— Госпожице Джеймсън, бихте ли отворили вратата, ако обичате.

— Да, разбира се. — Въздишка и вратата се затвори. Чуха как верижката дращи по резето и вратата отново се отвори. Сега вече гласът на тяхната домакиня беше по-бодър.

— Какво става?

Трите влязоха и Тера Джеймсън затвори вратата зад тях. Имаше голям бюст, къдравата й кестенява коса се стелеше по гърба и обрамчваше сърцевидно лице. Височка, може би 175 см, тя носеше единствено футболна фланелка на „Форти Найнърс“ пет номера по голяма от нейния и чифт размъкнати сиви памучни къси панталонки.

Всекидневната беше разтребена, макар и задръстена от типичните за апартамент под наем мебели. Пред дивана имаше ниска тъмна ниска масичка със стъклен плот и купчини списания, а до стената вдясно стоеше огромен кафяв фотьойл с възглавничка пред него. На стената отсреща двайсет и пет инчов цветен телевизор заемаше кленов шкаф, заедно със стерео уредба, видео, DVD и, естествено, касети и дискове.

— Благодаря ви, госпожице Джеймсън — каза Конрой и като посочи към дивана, продължи: — Може би е по-добре да седнете. Страхувам се, че имам лоши новини.

— Какви лоши новини? — Тъмните очи на жената проблеснаха, но тя последва съвета на Конрой, плъзна се към канапето и седна.

Сара седна на разстояние от нея, за да не я притеснява. Катрин зае огромния фотьойл, докато Конрой клекна пред Тера Джеймсън като родител пред детето си.

— Става дума за вашата съквартирантка — каза Конрой. — Знам, че сте били приятелки.

— Най-добри приятелки — каза Тера. После очите й отново се разшириха и тя повтори: — … били!

Конрой въздъхна и кимна.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че Джена Патрик почина снощи.

Ръката на Тера се стрелна към устата й, зъбите й се забиха в кокалчетата, докато сълзи потекоха по високите й скули, надолу по лицето.

— О, Господи. Но… тя беше в цветущо здраве!

— Страхувам се, че е била убита по време на работа снощи.

— Какво искате да кажете с „убита“? Някакъв нещастен случай…

— Убита.

Тера покри лице с ръце и захлипа. Конрой се наведе и сложи успокоително ръка върху рамото на танцьорката.

— Госпожице Джеймсън, много съжалявам.

Сега известен гняв изглежда се надигна в скръбта.

— Какво… какво по дяволите се е случило с нея?

— Джена е била в една от задните стаи… и е била удушена.

— Казвах му аз на Тай, че ония стаи за танци в скута са опасни. Мамка му! Аз не бих танцувала… Отказах. Мамка му!

Катрин попита:

— По едно време и вие сте работила в „Дрийм Долс“, нали, госпожице Джеймсън?

— Да… работя в „Шоугърл Уърлд“ от колко… три месеца? — Тера издърпа салфетка от кутия на масичката пред себе си и попи около очите си. — Хванахте ли го?

Конрой, все още на колене, премигна.

— Моля?

— Оня задник Рей Липтън. Той е бил, нали? Той трябва да е бил.

Навеждайки се напред, Катрин попита:

— Защо мислите така? Той е неин годеник, обичал я е.

Тя се изсмя, устната й влажна от сълзи.

— Той е абсолютен маниак. Мразеше танците й… и мразеше, че живее с мен, пак танцьорка… Аз бях „лошото влияние“! По дяволите, та той я срещна в клуба! О, господи!

Катрин наклони глава.

— Господин Липтън каза, че се щели да се женят скоро. Излъгал ли ни е?

— Да. Не… Искам да кажа, да, такива бяха плановете — щяха да се женят. Джена почти не живееше вече с мен. За да е доволен Рей, се изнесе оттук преди около месец.

Сара попита:

— Щеше ли да спре да танцува заради него?

— Планираше в някакъв момент да го направи. Искам да кажа, повечето от нас смятат да се махат, рано или късно. Аз имам диплома за медицинска сестра, нали разбирате. Но тя искаше да продължи да танцува още няколко години след сватбата, да помага в изграждането на семейното гнездо. Знаете ли колко струваха циците й?

— Около десет хиляди — отвърна Катрин.

Конрой попита:

— Тя живееше ли тук или не?

— Името й все още стои в договора за наема, но тя общо взето се беше изнесла при Рей. Още има някои неща тук, но повечето са вещи, които още не беше опаковала.

Конрой — краката й вече сигурно бяха изтръпнали от клечене — се премести и седна до Тера. Попита:

— И защо мислите, че Рей би я убил?

— Вероятно заради танците, че не е напуснала, че иска да продължава да се занимава с това… Беше му дори по-неприятно, че танцува, отколкото, че живее с мен. На нея й харесваше тук — смените ни бяха сходни, близко е до работа — но тя се премести при него, за да… как се казва… да укроти звяра.

Конрой попита:

— Мислите ли, че Рей ви мрази?

На Тера изглежда й стана неудобно.

— Знам, че ме мрази. Нали разбрахте за ограничителната заповед, която Тай му извади, и каква беше причината?

— Знаем, че се е опитал да удуши клиент — каза Катрин.

— Историята беше особено пикантна. Аз издърпах задника му от оня нещастник, на когото беше скочил. Неведнъж, когато все още работех в клуба, правеше проблеми, заради приятелството ни с Джена. Щом ни виждаше да стоим заедно или да седим на бара и да се смеем, го подгонваше параноята. Започваше да ми крещи. Сигурно ми викаше толкова, колкото и на Джена.

— И защо така? — попита Конрой.

— Нали знаете какви са мъжете понякога… ревнуват от най-добрата приятелка на гаджето си. Тъпо е, толкова типично мъжкарско. Мислеше, че имам… не знам, някаква власт над нея. Че съм зла вещица, която се опитва да ги раздели.

— И защо мислеше така?

Тера сви колене под себе си и остана седнала така. Беше вирнала брадичка.

— Защото й казах да не се връзва на простотиите му. Ако щяха да се женят, тя трябваше да си остане вярна на себе си и да отстоява правата си, като това да танцува, ако така й се иска. Просто най-общо я окуражавах да прави това, което иска.

— И на Рей това не му харесваше.

— По дяволите, не. Рей е типичен маниак за власт. Смяташе, че ако я отдели от мен, ще я накара да се съобразява с неговите планове. Че ще я накара да живее с него, да спре да танцува и да прави каквото той каже.

— Рей опитвал ли се е някога да влезе във физически контакт с вас?

— Не. — Тя изпъна гръб. — Той е страхливец, освен това знае, че съм тренирала таекуондо. Сещаше се, че докосне ли ме, ще му изпратя топките в гърлото му… така си беше.

— Добре — каза Конрой, като в гласа й се прокрадна нотка на неудобство. — Имате ли нещо против да поогледаме наоколо?

— Не, изобщо. На ваше разположение съм. — Тера поклати глава, тъмните й къдрици блестяха. — Нейната стая вляво, срещу банята. Или поне беше.

Изведнъж резкият тон на Тера се загуби в нов пристъп на сълзи, които скоро преминаха в мъчителни хлипания.

Конрой остана при танцьорката, прегърна я и се опита да я успокои, докато Сара и Катрин се запътиха към спалнята. Нахлузиха гумени ръкавици и влязоха.

Думите на Тера се оказаха верни — Джена определено се беше изнесла, нямаше нито легло, нито тоалетка, нито каквито и да е мебели, само няколко дрехи висяха в дрешника и малка купчина компактдискове стояха вътре в стаята, последните вещи от живота на Джена Патрик в този малък апартамент.

Двете криминалистки се върнаха във всекидневната, където Конрой продължаваше да седи на дивана до Тера Джеймсън и да държи ръката й — нещо, което Катрин се съмняваше, че Джим Брас би направил и което би озадачило Грисъм. Катрин улови погледа на Конрой и поклати глава: не бяха открили нищо.

Конрой се надигна, гледайки младата жена с тъжна усмивка.

— Госпожице Джеймсън, съжаляваме за вашата загуба.

Тера, която бършеше очите си със салфетка, кимна храбро.

Конрой се присъедини към криминалистките на вратата.

— Ако възникнат още въпроси — каза тя на Тера — ще се свържем с вас… Имате визитката ми, ако се сетите за нещо, което ви се струва важно.

— Да, ще го направя… и благодаря.

— Ходили ли сте в „Дрийм Долс“, откакто напуснахте?

Тера поклати глава, дългата й коса се разлюля.

— За нищо на света. Добре, че се отървах от тая помийна яма.

Катрин познаваше това чувство.

— Благодаря — каза Катрин и си размени учтиви усмивки с жената.

Скоро трите жени от полицейското управление на Лас Вегас стояха до колата на Конрой. Катрин попита:

— Все още не си обискирала апартамента на Липтън, нали?

— Не — отговори Конрой. — Само отидохме до тях и го арестувахме. Трябва да го направим.

— След като е задържан — каза Сара — може би може да почака до довечера. Смяната ни отдавна е свършила, а би ми било много неприятно мръсните пръсти на дневната смяна да пипат там.

Конрой каза:

— Не би трябвало да имаме проблеми е това. Междувременно, ще питам Липтън дали ни позволява и ще видим дали ще ни трябва разрешително за обиск или не.

— Мислиш ли, че ще престане да ни сътрудничи? — попита Катрин.

Конрой повдигна вежда.

— Ти нямаше ли да го направиш, ако си на път да получиш присъда за убийство?

— Да, предполагам, че да… освен ако съм невинна.

— И ти мислиш, че той е невинен?

— Ами, досега ни сътрудничеше, не е скрил нищо.

Сара каза:

— Тера не го описа много ласкателно.

— Но и не го описа чак толкова агресивен — отбеляза Катрин. — Липтън и Тера са се мразели, но само са си крещели, не се е стигало до юмруци.

Трите си размениха погледи, в които имаше колкото изтощение, толкова и объркване.

Катрин махна на Конрой и заедно със Сара тръгнаха обратно към тахото. Имаха много работа, въпреки че част от нея можеше да почака и до довечера и, както тя се надяваше, уликите щяха да им предоставят правилните отговори.

Концентрирай се върху онова, което не лъже — обичаше да казва Грисъм — фактите.

Чувайки стъпки, Катрин се обърна и видя Конрой точно зад себе си.

— Мисля си да се отбия в „Съркъс, съркъс“ на връщане. Вие, момичета, проявявате ли интерес към още малко извънредна работа?

Катрин погледна към Сара и двете въздъхнаха и вдигнаха рамене — вече беше все едно.

Двайсет минути по-късно отбиха в закрития гараж на „Съркъс, съркъс“. После тръгнаха през лабиринт от помещения към казиното на втория етаж, където познатите звуци — въртящи се ротативки, крупиета, които обявяваха карти, подскачащи топчета на рулетка — не съответстваха на часа за закуска. Огромното помещение беше пълно с ротативки, а пред половината от тях имаше хора. Кабинката на касиера беше веднага вдясно. Охраната — някакъв испано-американец — водеше лек разговор със сладка червенокоса мацка от другата страна на решетките.

Конрой се приближи към него и показа картата си и професионалната си усмивка.

— С кого мога да поговоря за един ваш служител?

Набитата охрана с тъничък мустак имаше радио микрофон, прикрепен към еполета на лявото си рамо. По микрофона се обади на някой си господин Уолър, който се съгласи да приеме екипа от полицията на Лас Вегас в кабинета си. Той се оказа на първия етаж, след рецепцията, в дъното по пуст коридор, зад врата с надпис „Охрана“.

Висок и слаб мъж в добре ушит сив костюм и вратовръзка в черно и сиво протегна ръка към Конрой още докато охраната ги въвеждаше. С усмивка, която беше съвсем леко прекалено широка и зъби, които бяха съвсем леко прекалено бели, човекът от казиното се представи като Джим Уолър. Показаха се карти за самоличност, стиснаха се ръце. Катрин намери ръкостискането на мъжа за прекалено слабо, а дланта му за леко влажна.

Уолър отиде зад бюрото и седна в масивен тъмно кафяв кожен фотьойл, зад него жужеше компютър, а скрийнсейвърът бе изпълнен с плуващи риби. Посочи към трите кожени кресла пред огромното си бюро от тъмно дърво.

Уолър беше типичен шеф на охрана на казино: безотказно учтив и услужлив с полицията, но невероятно бдителен.

— Как мога да ви помогна, полицаи? Разбирам, че става въпрос за наш служител? Въпросът криминален ли е?

— Да, господин Уолър, въпросът е криминален — каза Конрой и усмивката на мъжа се стопи, всичките му големи блестящи зъби потънаха в лицето. — Но в престъплението не е замесен ваш служител.

Конрой обясни положението и скоро Уолър вече викаше Марти Флеминг по радиостанцията.

— Ще бъде тук след не повече от три или четири минути — каза Уолър.

Минаха пет. Появи се охрана, която ескортираше мъж с паднали рамене, среден на ръст, в края на четирийсетте, със сламена коса, лоша кожа и бифокални очила в златни рамки. От левия крачол на мъжа се подаваше гипсова шина. Катрин реши, че изглежда доста нещастно. Уолър се надигна, излезе иззад бюрото и се приближи към мъжа.

— Марти — каза той, обръщайки се към крупието, въпреки, че при заведение с такива размери не беше много вероятно Уолър наистина да познава служителя — тези полицаи искат да говорят с теб.

Лицето на крупието доби притеснено питащо изражение, докато вниманието му се премести от Уолър към жените.

— Детектив Конрой — продължи Уолър — ще бъда на рецепцията, докато си свършите работата тук.

— Много мило от ваша страна — каза Конрой.

Охраната и Уолър с неговата мазна усмивка ги оставиха на мира.

— З-з-за какво става дума — попита Флеминг.

Сара се надигна и освободи стола до Конрой, правейки знак на Флеминг да го заеме с думите:

— Защо не седнете, господин Флеминг, сигурно с този гипс не ви е много удобно прав.

Той седна, Конрой представи останалите и обясни целта на посещението им, разказвайки за трагичната смърт на Джена Патрик.

— Мамка му — каза Флеминг, клатейки глава. На лицето му постоянно беше изписано „Защо точно аз?“ — Казах на Тай, че не е важно. А той го разтръбява на полицията.

Катрин каза:

— Господин Флеминг, важно е… и господин Капелос постъпи правилно, като ни каза. Ако Рей Липтън се е опитал да ви удуши, това може да се окаже негова склонност да си служи с насилие, стигнала до кулминация с убийството на онази млада жена.

Флеминг поклати глава.

— Това е толкова тъжно… тя беше най-милото момиче. Толкова красива. Мила и красива.

Катрин го притисна.

— Истина ли е това, което Тай Капелос ни каза? Рей Липтън наистина ли се хвърли да ви души в „Дрийм Долс“ преди три месеца?

Флеминг кимна бавно. Изглежда му беше неудобно.

— Ами тогава, може би малко преди това ме беше видял да излизам от една от задните стаи с неговата приятелка — бях си поръчал… ъ-ъ, нали разбирате, танц на четири очи. Вижте, нали няма да говорите с жена ми?

Конрой каза:

— Не, господин Флеминг.

— Искам да кажа, че тя ще ме убие и после и това ще трябва да разследвате.

— Разкажете ни за онази нощ, господин Флеминг, нощта, в която Рей Липтън ви нападна.

Той въздъхна, замисли се какво точно се беше случило, бутайки очилата си нагоре по носа, където те пак не останаха задълго.

— Джена ме прегърна, нали разбирате, на излизане от стаичката. Обикновено не го правят… когато танцът приключи, всичко свършва. Но тя беше мило момиче и аз си поръчвах да ми танцува няколко пъти седмично.

Катрин кимна, колкото да го накара да продължи.

— Та значи, тя ме прегърна и аз я погалих по бузата и в следващия момент тоя тип бе вече върху мен като гаден булдог. Събори ме, прикова ме към пода в оня, нали го знаете, тесен коридор. Там на пода, заби пръсти в гърлото ми. Лицето му беше цялото червено… предполагам, че и моето също. Момичето крещеше и така нататък, и започнах да губя съзнание. Казвам ви, мислех, че съм умрял.

Конрой попита:

— И после какво стана?

Той преглътна, бутна отново очилата си нагоре.

— Онази брюнетка, една от другите танцьорки, го хвана за косата и го дръпна назад. Един вид ме спаси. Тя не беше много приятна… една такава студена, тая де, другата, тъмнокосата. Веднъж си поръчах танц от нея, прекалено… бррр! Но тя наистина ме спаси де, от оня тип Липтън. Както и да е, тя вече не работи там.

— За Тера Джеймсън ли говорите? — попита Сара.

Флеминг вдигна рамене.

— Не обърнах внимание на името й, тя не ми хареса. Пък и да е, момичетата танцуват под различни имена различните вечери… Та тогава те двамата започнаха да си крещят един на друг. Изглеждаше сякаш иска да я удари, но запази дистанция. Аз станах и няколко от момичетата ми помогнаха да стигна до гримьорната… единственият път, когато съм ходил там.

Спря и се усмихна при спомена за случката.

Конрой го подкани:

— Господин Флеминг?

— Да, както и да е, останах отзад при танцьорките в тяхната гримьорна, докато Тай и оня диджей, Червея, изкараха тоя тип Рей от клуба.

— Гипсът от тогава ли е?

Добивайки леко овче изражение, Флеминг каза:

— Не, това стана преди около месец… злополука вкъщи. Нали знаете, там стават повечето злополуки.

Може би жена му наистина щеше да го убие, помисли си Катрин.

Конрой попита:

— Оная вечер в клуба, тогава ли беше последният ви контакт с Рей?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Мога ли да го забравя?

— Предполагам, че е така. — Конрой му се усмихна. Благодаря ви, господин Флеминг.

Той въздъхна и кимна.

— Нали няма да говорите с жена ми?

— Няма да говорим с жена ви.

Флеминг стана и излезе, а трите жени се помотаха още малко в кабинета на Уолър и после го последваха.

Спряха на рецепцията, Конрой благодари на Уолър и после излязоха от шумното святкащо казино, станало пионер в превръщането на Греховния град в „семеен приятел“.

Подкараха обратно към централата, където най-сетне приключиха нощта, която отдавна беше преминала в ден.