Макс Алън Колинс
Греховният град (2)

2

Мили Блеър Мразеше да стои вечер сама вкъщи. От край време имаше страхове и дори връщането й към Христовата вяра не помогна. Нито пък професията на съпруга й Артър, която понякога означаваше дълги вечери в очакване той да се прибере.

И тази вечер Мили сякаш не можеше да престане да кърши ръце. Кестенявата й скъсена до средата на шията коса с вече посивели кичури, обрамчваше приятно, почти хубаво овално лице с тен от спортуване на открито — по цели дни играеше голф и тенис с приятели от църквата — и не изглеждаше на четирийсет. Дребна на ръст, малко над метър и шейсет, с все още стегнато тяло, тя знаеше, че съпругът й продължава да я намира привлекателна, отчасти и заради отказа й да се облича старомодно, както започнаха да правят с възрастта много от приятелките й. Тази вечер носеше тъмносини спортни панталони, бяла копринена блуза и деликатен наниз от перли.

Мили се радваше, че Артър все още я желае — в секса между съпрузи нямаше нищо греховно в крайна сметка, а любовта помежду им беше благословена, но тя съвсем не беше доволна от външния си вид, забелязвайки напоследък безпогрешните признаци на стареенето в неумолимото си огледало за гримиране. „Намръщените“ бръчки дълбаеха тънки канавчици в ъглите на устата й — пак от безпокойство — и макар и да се опитваше да го прикрие с червило, устните й изглеждаха по-тънки, а тъмносините й очи заблестяваха с безжизнена суровост понякога, когато беше разстроена… както сега например.

Приближи се до прозореца и нервно дръпна настрани завесите, вгледа се във виолетовата нощ като жената на някой от първите заселници, която следи за индианци, не беляза никакво движение и отново закрачи нагоре-надолу. Тази вечер за тревогите й си имаше рационална причина. — Мили беше чула предишния ден нещо, което ужасно я разстрои… магнетофонен запис на скандал между двама съпрузи.

Като че някакво пустинно създание се беше свило на топка в стомаха й и умряло там — или по-скоро отказваше да умре, гърчейки се спазматично в дъното на корема й. Мили знаеше, че нещо не е наред, ужасно не наред, с най-добрата й приятелка Лин Пиърс. Лин, която членуваше в църквата на Мили, сякаш беше изчезнала от лицето на земята след последния им разговор, около четири следобед.

— Мил — беше казала Лин, а нещо в гласа й стържеше — трябва да те видя… Трябва да те видя незабавно.

— Пак ли Оуен? — попита Мили, като думите сами се изплъзнаха от устата й. — Пак ли се карахте? Да не те е заплашил, да не те…

— Не мога да говоря сега.

В гърлото на Лин сякаш заседна нещо… ридание? Или беше поела дъх? Колко странно се преливаха страхът и тъгата понякога.

Мили беше стиснала слушалката, като че за да издърпа своята давеща се приятелка от коварни води.

— О, Лин, какво има? Как да ти помогна?

— Ще… ще ти кажа лично. Като се видим.

— Добре, скъпа. Не се тревожи… Арт и аз сме с теб. Ти ела веднага.

— Артър там ли е сега?

— Не, исках да кажа… че имаш нашата морална подкрепа. Проблем ли е, че Артър го няма? Теб… страх ли те е? Да се обадя ли на Артър да…

— Не! Не. Ще се оправя. Идвам веднага.

— Добре. Браво на теб.

— Тръгвам. След петнайсет минути съм при теб.

Това бяха последните думи на Лин, преди да затвори.

Лин Пиърс, най-надеждният човек, когото познаваше Мили, и на която най-много можеше да се разчита, не беше спазила обещанието си, не бе дошла „веднага“. Изминаха петнайсет минути, половин час, час и повече.

Мили звънна в дома на Пиърс, но й отговори единствено телефонният секретар.

Да, наистина, Мили лесно се притесняваше и вълнуваше и може би беше склонна към известна мелодраматичност. Пастор Дан твърдеше, че Мили просто има добро сърце, че истински обича хората и че загрижеността й е от добри подбуди.

Макар да се притесняваше за Лин от добри чувства, Мили се боеше, че Лин се намира на много лошо място. Имаше много, много тежко предчувствие, че никога повече няма да види своята най-добра приятелка.

И докато тези мрачни и тревожни мисли се трупаха в главата й като наближаваща гръмотевична буря, Мили крачеше нагоре-надолу, косеше се и кършеше ръце в очакване мъжът й Артър да се прибере вкъщи. Арт щеше да знае как да постъпи, както винаги. Докато си играеше нервно с брачната халка, Мили съчиняваше трагични сценарии, като от време на време се смъмряше, че Лин все пак я няма едва от няколко часа. Ами онзи запис.

Онзи ужасен запис, който бяха чули с Артър предната вечер…

Мили се върна рязко към действителността, чувайки, че Гари, техният син, се прибира. Седемнайсетгодишен, в единайсети клас, Гари — стройно момче, което беше наследило черната коса на Артър и нейното овално лице — вече имаше своя собствена кола, а напоследък и свой собствен живот.

Синът им се беше затворил в себе си и почти не разговаряше с тях, макар че не се и цупеше. С желание ходеше на църква заедно с тях, винаги готов да вдигне ръце към Бога. От това Мили съдеше, че продължава да е добро момче.

По едно време двамата с Артър се притесняваха за сина си — когато излизаше с онова доста странно момиче на семейство Карлсън с нейните обици на носа, пиърсинг на езика, татуиран глезен и цигара в уста. Напоследък беше започнал да се среща с Лори, дъщерята на Лин, добро момиче, много дейно в църквата като майка си.

Тътреше крака нагоре по стълбата — стаята му беше на втория етаж, — а тя спря да крачи и го попита:

— И как беше в училище?

С ученическа раница на гръб, застанал послушно, той отговори с вдигане на рамене.

Пред най-долното стъпало тя попита:

— Нямахте ли контролно днес? Май по биология, а?

Пак вдигане на рамене.

— Добре ли мина?

Още едно вдигане на рамене.

— Баща ти ще закъснее довечера. Ще изчакаш ли да ядем заедно или…?

Той отново се заизкачва.

— Ще мушна нещо в микровълновата.

— Мога да ти направя макарони или…

— Няма проблем да ям нещо от микровълновата.

— Добре.

Хвърли й бързо усмивка и изчезна в коридора към стаята си, чиято врата напоследък беше все заключена.

На Гари изглежда му беше трудно да порасне. Щеше й се двамата с Артър да можеха да му помогнат, но мълчаливото му държане този следобед беше нещо обичайно напоследък. Гари сякаш почти не ги забелязваше, едва отронваше по някоя и друга дума и често свиваше рамене. Оценките му в училище обаче си оставаха добри, така че може би просто порастваше. Явно беше част от Божието провидение децата постепенно да се изплъзват от ръцете на родителите си и да започват свой собствен живот.

Но за отношенията си с Гари Мили реши, че ще се погрижи, след като се оправи тази бъркотия с Лин. Въздъхна дълбоко с облекчение, когато надникна през завесите и видя как лексусът на Артър се приближава по алеята.

Най-сетне.

Минута по-късно се чу затръшването на вратата на колата, жуженето на отварящия се гараж и Артър влезе в кухнята.

Набит, само около десетина сантиметра по-висок от жена си, чернокос и широкоплещест, Артър Блеър, подобно на Мили, беше запазил младежкия си вид. Макар и по-възрастен от жена си, на четирийсет и четири, той нямаше сиви коси. Господ го беше благословил с добри гени и с липса на притеснителност, за разлика от нея. Очилата с черни рамки и стъкла като дъното на бутилка кока-кола правеха очите му да изглеждат изцъклени, но въпреки това съпругът на Мили си оставаше красив мъж.

Артър видя за първи път Мили Евънс („Никога не ме наричай Милдред“) на студентски купон на първокурсници. Тя членуваше в женския клуб към университета, бе доста буйна, а по външен вид и дрехи напомняше слабичката и секси Пат Бенатър^[1], цялата черни къдрици и ликра. Остави го без дъх. Ученолюбивият Артър веднага разбра, че тя е друга класа и не би обелил и дума, ако тя самата не го беше заговорила при буренцето с бира. Разменяха си погледи цяла вечер, но така и не разговаряха повече. Стана му ясно, че е разочарована от него, но първоначално беше прекалено срамежлив, за да направи каквото и да е, а съвсем скоро и прекалено пиян…

Следващия семестър имаха общи лекции по икономика, тя забеляза познато лице и седна до него. И вече двайсет години продължаваше да е до него.

Артър пресече кухнята, мина през трапезарията, остави куфарчето на масата, метна сакото си на един стол и влезе право във всекидневната, където намери Мили застанала в средата на стаята, обвила тялото си с ръце сякаш замръзваше от студ. По лицето й не беше останал никакъв цвят; червен филигран обточваше очите й. Явно беше плакала…

— Какво има, скъпа? — попита той, като се приближи и я прегърна.

Артър знаеше, че каквато си беше притеснителна, жена му може да се е разстроила с или без причина, но въпреки това винаги приемаше безпокойството й сериозно. Обичаше я.

— Става въпрос за… Лин — каза тя, избухвайки в ридания, докато той я прегръщаше и потупваше по гърба.

Ръцете му сякаш отприщиха язовир и тя плака дълго и неудържимо, преди да успее да обуздае емоциите си дотолкова, че да говори разбираемо.

Артър я отдалечи на една ръка разстояние.

— Какво има, скъпа? Какво е станало с Лин? Да не би заради онази касета да си се…?

— Не, не е заради касетата… Искам да кажа, и да, и не…

Преглъщайки последното хълцане, Мили каза:

— Тя се обади днес следобед около четири, силно разстроена. Каза, че трябва да ме види, да говори с мен. Каза, че е на път за насам.

— Добре де, и какво каза, когато дойде?

— Точно там е проблемът, Артър. Тя така и не се появи!

Каза му, че се е опитала да се свърже, и че се е включил телефонният секретар, и че просто знае, че Лин е „изчезнала“.

Мъжът й поклати глава, пренебрегвайки проблема, но не и нея.

— Скъпа, причината може да е всякаква. Няма смисъл да се тревожиш, поне докато не разберем какво се е случило.

Тя се отдръпна от прегръдката му. Очите й се преместиха върху дръжката на чекмеджето на масата в отсрещния край на стаята. Той проследи погледа й. И двамата знаеха какво лежи в плиткото чекмедже — касетата. Онази ужасна касета, която бяха прослушали предната вечер.

— Само защото… — Той се поколеба — това не означава… непременно, че…

Тя си пое дълбоко дъх, успокоявайки се, или по-скоро опитвайки се да се успокои.

— Знам, знам… Просто… нали разбираш… ако нещо я беше възпрепятствало, тя щеше да се обади, Артър. Със сигурност досега щеше да се обади.

Артър знаеше, че е права. Въздъхна, кимна и попита:

— Гари вкъщи ли е?

Тя кимна в отговор.

— В стаята си, разбира се. И вратата е затворена.

— Нормално.

— Той пак… почти ме подмина с мълчание.

— Наистина ли?

— Ами… Не. Държа се възпитано… всъщност.

Артър отиде до стълбата и извика:

— Гари!

Тишина.

Гласът на Артър стана рязък.

— Гари!

Гладко избръснатият младеж подаде глава иззад ъгъла на коридора, сякаш се беше крил там през цялото време.

— Да, сър.

— С майка ти излизаме. Имаш ли нещо против да ядеш сам?

— Не, сър. Вече казах на мама, че ще си направя нещо в микровълновата. И без това ще ходя да поработя няколко часа. Може би просто ще хапна нещо на крак по пътя.

— Добре, сине. Ще се видим по-късно.

— Да, сър.

Момчето отново изчезна. Мили поклати глава и рече:

— На мен ми отговаря само със свиване на рамене. Не мога да повярвам как се отпуска пред теб. Той наистина те уважава, Арт.

Артър не каза нищо, все още загледан в стълбите, където беше стояло неговото момче. Чудеше се дали уважението на сина му беше искрено или само привидно, но приемаше, че момчето поне прави разлика между двете. Някога Артър имаше същите взаимоотношения със собствения си баща, вечно отговаряше с „да, сър“ и „не, сър“, мислейки си, че го прави само за да запази благоразположението на стареца, докато най-накрая разбра, че наистина уважава баща си. Надяваше се и Гари някой ден да изпита същото към него… дори и сега да не беше така.

Обърна се към жена си:

— Хайде, миличка — каза той. — И си вземи горна дреха. Нещо май позахладня тази вечер.

— Къде отиваме? — попита тя, докато следваше указанията му и вадеше леко сако от предния шкаф. Макар и тъмносиньо, то не отиваше много на панталоните й, но тя се надяваше, че никой няма да забележи в тъмното.

— Мисля да се отбием у нашите добри приятели, семейство Пиърс.

Тя не се възпротиви. За жена, склонна към безпокойство, Мили можеше да бъде силна, дори безстрашна, особено когато бяха двамата заедно. Артър осъзна, че тя през цялото време беше искала точно това — да навестят семейство Пиърс — но не искаше предложението да дойде от нея.

Артър знаеше, че нейното уважение към него беше искрено. Освен това тяхната църква проповядваше стриктно, библейско подчинение на съпруга като глава на семейството.

Тръгнаха към вратата, но в последния момент Мили бързо се върна във всекидневната, извади малкото пакетче от чекмеджето на масичката и мушна касетата в чантичката си.

След само дванайсет минути стигнаха къщата на Пиърс. Трафикът беше отслабнал. Нахлулият есенен хлад явно бе убедил мнозина от жителите на Лас Вегас да си останат вкъщи тази вечер. Мили се зачуди на глас дали да не изслушат касетата още веднъж в касетофона на колата, докато пътуват.

— Не, благодаря — каза Артър с отвращение. — Спомням си я прекалено добре. Поклати глава и добави: — Не мисля, че някога ще забравя… това нещо.

Думите му прозвучаха почти като ругатня.

Въпреки, че Оуен и Лин Пиърс минаваха за техните най-добри приятели, Артър и Мили Блеър обичаха нея, а него едва го издържаха. Артър намираше Пиърс вулгарен и жесток безбожник и Мили споделяше абсолютно това мнение. Освен това Артър смяташе, че Оуен се занимава с наркотици, или поне такива бяха слуховете, но нямаше доказателства и затова пазеше тази мисъл за себе си. Страхуваше се, че Мили ще забрани на Гари да се среща с Лори Пиърс, ако реши, че в близост до къщата на Пиърс има наркотици. Дори и Лин да беше най-добрата й приятелка.

Къщата на семейство Пиърс приличаше на крепост от кафеникави тухли. Малка куличка се извисяваше в лявата част на двуетажната сграда, която господстваше над наклонена, добре поддържана морава, макар и без крепостен ров. Семейство Блеър, които многократно бяха посещавали дома на Пиърс, знаеха, че виеща се в куличката стълба води нагоре към втория етаж. Входната врата беше разположена в средата на този мини — Камелот, а отдясно се намираше гаражът за три коли. Тъй като куличката беше само една, къщата изглеждаше леко килната на една страна, създавайки усещане за липса на равновесие.

Когато лексусът спря на алеята пред замъка, Артър каза:

— Остави нещата на мен.

Мили и този път не възрази. Само кимна и после, почти криейки се зад съпруга си, го последва по завоите на алеята до входната врата.

Артър натисна звънеца и двамата зачакаха. След около трийсет секунди звънна пак, три пъти бързо и настоятелно. Отново изчакаха почти половин минута — безкрайно дълго, когато човек стои на нечия входна врата — но този път, тъкмо когато Артър се протегна пак към звънеца, вратата рязко се отвори и те се озоваха лице в лице със съпруга на Лин, самия Оуен Пиърс.

Облечен в сив анцуг „Найки“, очертаващ мускулестото му тяло, със сребърни нишки в тъмната коса, Пиърс имаше забележителни сини очи и беше винаги готов да разтегне лице в печелеща симпатиите усмивка, която разкриваше много на брой бели и равни зъби. Лицето на Пиърс сякаш се размаза от удоволствие.

— Арт! Мили! Каква приятна изненада. Какво правите тук? Искам да кажа… — Той се захили, явно притеснен, че може да е прозвучал невъзпитано. — Как сте? Нали не сме се разбирали за вечеря или нещо друго за вечерта? Лин не ми е казала нищо…

Усмивката на терапевта изглеждаше пресилена, изговаряше думите прекалено бързо и високо. Артър отново си сети за слуховете за наркотици.

— Не, нямахме никакви планове за вечерта, Оуен. Щеше ни се да поговорим с Лин.

— С Лин ли? — Пиърс се намръщи объркано, сякаш никога не беше чувал това име.

— Да — каза Артър — с Лин. Нали се сещаш, Оуен, жена ти.

Последва неловка тишина, докато Оуен очевидно се опитваше да дешифрира думите на Артър и тона му. Най-накрая Мили пристъпи напред.

— Оуен, Лин ми се обади по-рано днес и каза, че идва да ме види… а после така и не се появи.

— О! — Усмихна се той отново, този път не толкова зашеметяващо. — Това ли било…

Мили каза:

— Просто това е толкова необичайно за нея, Оуен. Щеше да ми се обади, ако има промяна в плановете й.

Усмивката на Пиърс най-сетне угасна и погледът му стана напрегнат.

— Обадил се брат й. Едва успя да ми каже. Нещо бил болен и имали нужда от нея. Нали знаете как веднага се втурва, щом стане въпрос за роднините й. Както и да е, нахвърля няколко неща в сака и потегли за нула време.

Куп лъжи, помисли си Артър. Знаеше, че Лин Пиърс не би напуснала града, без да каже на Мили къде отива и колко време ще отсъства, особено пък след като й беше казала, че идва „веднага“! Нещо тук със сигурност не беше наред!

Артър се сети за касетата в чантата на Мили. Дали да не постави въпроса ребром пред Оуен?

Докато го обмисляше, жена му пристъпи към Пиърс и каза:

— Съжалявам, но не ти вярвам, Оуен. Лин никога не би…

През лицето на Оуен премина сянка и Мили замлъкна. Изразът, който замени изкуствената усмивка беше прекалено искрен: сякаш някой отмести камък и отдолу се мерна истинският Оуен, гърчещ се в калта.

Семейство Блеър познаваха Пиърс от години, бяха го виждали да изпада в бяс и гледката не бе никак приятна — приличаше на експлодиращ бойлер. Артър хвана Мили нежно, но здраво за ръката и я обърна към колата.

— Извини ни, Оуен. Мили е просто притеснена за Лин, нали ги знаеш жените…

Лицето на Артър се изкриви в подобие на усмивка. Докато съпрузите се отдалечаваха, Артър каза:

— Надявам се Лин да пътува приятно, Оуен. Нали ще й предадеш да ни се обади, когато се върне. Благодаря ти.

През цялото време, докато говореше, Артър водеше Мили към колата, паркирана до тротоара. Тя не се възпротиви — знаеше си мястото — но когато той най-сетне я набута вътре, изкара лексуса на заден ход от алеята и се отдалечи от Оуен Пиърс и къщата — замък, Мили поиска обяснение.

— Не се тревожи, скъпа — каза Артър. — Ще направим нещо по въпроса с това гадно копеле.

Понякога, когато някоя мръсна дума се изплъзваше от устата му, тя му се скарваше. Сега той очакваше почти с нетърпение познатата реакция.

Но днес тя каза само:

— Добре. Добре. Добре.

Седеше до него в колата, със стиснати юмруци, чантичката в скута й… и онази касета, онази ужасна касета в чантичката.