Макс Алън Колинс
Греховният град (14)

14

Следващата нощна смяна едва беше започнала, когато Уорик Браун подаде главата си в кабинета на Грисъм размахвайки папка.

— Истинското име на Лил Мо е Кевин Садлър.

Грисъм вдигна поглед от някакви свои папки.

— На дилъра, който хванахте? За какво ставаше дума? Въведи ме в ситуацията.

Уорик остана на вратата.

— Садлър е дребен дилър, има условна присъда, но никога не се занимава с достатъчно големи количества, че да го картотекират.

— И какво общо има това с нашия случай?

Уорик се усмихна хитро.

— Садлър щампова пакетчетата си с малък червен триъгълник.

— Като на пакета кокаин, който открихме у Пиърс?

— Точно същият.

Грисъм се заклати назад на стола.

— И това означава ли, че имаме нов заподозрян?

Уорик се подпря на касата.

— Искаш да кажеш, дали Оуен Пиърс е наел тоя боклук да очисти жена му? Или може би дали Оуен и неговата връзка са имали скандал и Лин Пиърс го е отнесла?

Грисъм нетърпеливо отвърна:

— Да.

— Не — каза Уорик. — Садлър е бил на топло в продължение на три месеца, след като го хванали с трева. Току-що са го пуснали.

— Току-що?

— Два дни след като Лин Пиърс изчезна.

Грисъм направи отвратена физиономия.

— Не му е трябвало много време, за да се втурне обратно в бизнеса. Е, поне го разкара от улицата… И сега?

— Грис, Малкият Мо не е задънена улица.

— Още ли не е?

Уорик дори се засмя.

— Находчиво, Грис. Както и да е, преди само две години Садлър играл в баскетболния отбол на Университета на Лас Вегас. Познай кой е бил неговият физиотерапевт?

Очите на Грисъм светнаха.

— В замък ли живее?

— Как ти звучи следният сценарий? Кевин Садлър, известен също и като Лил Мо, влиза в този нов, доходоносен бизнес на синтетичните наркотици. И може би неговият физиотерапевт е не просто член на клуб на плешивците…

Грисъм се намръщи замислено.

— А е президентът, така ли?

Уорик вдигна рамене.

— Хората, които ходят на лечебен масаж, имат болки, а масажът не е евтин. Пиърс им сваля от гърба по седемдесет и пет на час за един сеанс… Очевидно привлича клиентела, която може да си позволи болкоуспокояващи лекарства.

Все още намръщен, Грисъм се изправи и попита:

— Казал ли си всичко това на Брас?

— О, да, и което е по-важно, той ще го съобщи на нашия приятел Кевин… т.е. Мо. — Уорик погледна часовника си. — Тъкмо трябва да са тръгнали към стаята за разпити.

През двойно — огледалното стъкло виждаха слабия Садлър, сплетен на плитки, с оранжев затворнически анцуг, седнал мрачно на масата с бинтована глава. До него седеше Джери Шенън — един от ония адвокати, които се радват на всякакви огризки, подхвърляни им от „Служебна защита“. Нисък и с недохранен вид, адвокатът се беше изтупал в кафяво спортно сако, зелена вратовръзка и жълта риза, която при по-внимателен оглед разкриваше, че може би пазарува от „Гудуил“^[1].

Брас беше прав и сякаш се носеше между Садлър и неговия адвокат, който, със скръстени ръце, монотонно повтаряше:

— Клиентът ми няма да коментира.

Уорик и Грисъм се спогледаха. Бяха срещали Шанън преди — взимаше евтино, наистина, и дрехите му бяха долнокачествени, но не беше глупак.

Брас премести поглед върху Садлър и без никакво съчувствие попита:

— Как са ребрата?

— Болят ме зверски! — каза Садлър и направи гримаса явно не позираше. — Ще ви съдя, шибани гъзове, за полицейско насилие…

Хърбавият адвокат се наведе към клиента си и го докосна по оранжевия ръкав.

— Не е нужно да отговаряш на никой от въпросите на капитана, Кевин — дори и онези, които изглеждат „приятелски“.

— Значи предпочиташ Кевин, а? — попита Брас. — А не Мо?

Дилърът погледна адвоката си, после отново Брас, с празен поглед.

Шанън се облегна назад в стола си, скръсти ръце отново и се усмихна на себе си.

Брас каза:

— Открихме доста трева у тебе снощи, Кевин — без да броим кокаина, метадона и хапчетата. Една лека присъда няма да ги покрие. Този път ще получиш повече… в „Карсън Сити“.

Спогледаха се с адвоката и Садлър се опита да си придаде предизвикателен и непукистки вид, но страхът в очите му бе очевиден.

— Сигурен ли си, че не искаш да отговориш на няколко наши въпроса? Да ни помогнеш?

— Не, мамка му! Ти…

Но адвокатът на Садлър се наведе напред и докосна клиента си отново по оранжевия ръкав в опит да го накара да замълчи.

Шанън любезно попита:

— И какво би спечелил моят клиент от това? Ако ви „помогне“?

— Това ще зависи от отговорите, които ни даде — каза Брас.

Шанън поклати глава.

— Искате Кевин да отговори на въпросите ви и тогава да ни предложите сделка? Това е леко неизгодно, капитан Брас, не мислите ли?

Брас повдигна рамене.

— Добре тогава. Можем да оставим съдията да разреши проблема. Какво мислиш, Кевин? Ти си достатъчно млад да изкараш десет години с главата надолу, дори няма да си чак толкова стар, когато излезеш.

— Капитан Брас… — започна Шанън.

Но Садлър отърси ръката на адвоката от ръкава си и каза троснато:

— Задавайте тъпите си въпроси.

Брас седна до Садлър. Дори се усмихна леко, докато питаше:

— Кевин, снощи ни каза, че не познаваш Оуен Пиърс… това истина ли е?

Садлър сбърчи чело в размисъл.

— Предполагам, че десет години не са чак толкова дълго време — каза Брас замислено. — Може дори да те пуснат след пет. Имат си дори и баскетболен отбор в „Карсън Сити“. Как е коляното, между другото?

Садлър разбра намека и поклати глава възмутено.

— Познавам го само по тази линия… Пиърс се занимаваше с коляното ми известно време. Това е всичко. Това е и точка.

Брас се надигна и погледна към огледалния прозорец.

— Това е нашият знак — каза Уорик на Грисъм.

Няколко секунди по-късно Уорик влезе в стаята за разпити, размахвайки прозрачен плик за доказателства. Занесе го до Садлър и му го показа да види плика, от който намигаше червеният триъгълник.

— И как така се озовало това в къщата на Оуен Пиърс, ако ти е бил само физиотепаревт?

Адвокатът каза:

— Пиърс би могъл да е взел това от всякъде. В града има безброй източници.

Уорик показа плика на адвоката.

— Но тези източници не се подписват точно така… — Криминалистът се обърна към дилъра. — Прав ли съм, Кевин?

Садлър отмести очи от Уорик.

— С кокаин ли се отплащаше на Пиърс, Кевин? — натисна го Уорик. — Така ли действаше схемата? Неговата физиотерапия в замяна на твоите наркотици?

Дилърът потъна по-дълбоко в обидена тишина.

— Майната му! — изрева Брас. — Кевин нека си гние в затвора следващото десетилетие, няма измъкване. — Детективът се наведе и ухили зловещо в начупеното лице. — Но ви обещавам следното, господин Садлър: когато тикнем Пиърс в затвора за убийство, ще намеря начин да ви заключа и вас като съучастник.

Брас махна с ръка към Уорик и двамата се отправиха към вратата.

— Съучастник? — изрева Садлър, ококорен, избутвайки ръката на адвоката. — Ей, човече, никакъв съучастник не съм на никого!

Брас се спря, ръката му на бравата.

— Познаваше ли Лин Пиърс?

— Никога не съм и я срещал дори. Никога не съм ходил у тях, когато тя там… най-често вършехме работа в офиса.

Брас се върна обратно.

— Каква работа, Кевин?

Садлър погледна адвоката за секунда. Бяха го хванали натясно.

— Четох вестници и гледах по телевизията — каза Садлър колебливо. — Тя… изчезнала ли е или е мъртва?

— Госпожа Пиърс ли? — каза Брас небрежно. — Мъртва. Нарязана с електрически трион.

Това сепна Садлър, който шумно издиша.

— Човече, това е жестоко… Нямам нищо общо с това. Явно сте сигурни, че той го е направил?

Уорик каза:

— Ако не е, искаме да го докажем.

Садлър се изсмя със сумтене.

— О, да бе, бях забравил ония простотии за полицията и справедливостта.

Адвокатът каза отчетливо:

— Кевин, ако непременно трябва да говориш… първо помисли. И се посъветвай с мен, ако имаш някакви съмнения за…

— Нещата са под контрол — сопна се Садлър на Шанън. Премествайки поглед от Брас върху Уорик и обратно, каза:

— Ония простотии снощи… там с ножа… нищо нямаше да стане. Схващаш ли? Това си беше постановка, нали разбираш.

Уорик, който все още носеше малка лепенка на врата си, повтори:

— Постановка.

— Да, бе. Хората трябва да се отнасят сериозно към тая работа.

— Искаш да кажеш продажбата на наркотици.

Садлър вдигна рамене.

— Както и да е, никога никого не съм убивал. Плаша хората, ако се наложи, за да имам репутация на улицата, нали разбираш.

Брас каза:

— Кевин, след като коляното ти се обърна на юг и ти престана да ходиш на училище и влезе в новия си бизнес… Оуен Пиърс помагаше ли ти да си намираш клиенти? Запознава ли те с някои от своите пациенти?

— И ако отговоря на тоя въпрос, ще помогна да разрешите убийството ли? Няма ли да го използвате, за да приковете нещастния ми задник до стената?

Брас каза:

— Искаме само да хванем убиеца на Лин Пиърс. Аз се занимавам с убийства, не с наркотици.

— Това е добра политика — призна Садлър. После, усмихвайки се широко, дилърът каза: — Беше блага работа. Неговите клиенти и моите клиенти имат доста общо: пари и болка.

— С Пиърс продължавате ли да имате общ бизнес?

— О, да. Гъсти сме. Никакви простотии не могат да ни скарат. Дори му давам да плува с яхтата ми.

Брас се ококори.

— Имаш яхта?

— О, да — каза Садлър, интерпретирайки погрешно реакцията на детектива. — Какво, негрите не могат ли и те да имат яхти?

Уорик попита:

— Каква е яхтата?

— Суперспорт 380. Адски бърза, човече, казвам ти.

Отново заговори Брас.

— И си я дал на Пиърс да я ползва?

— Разбира се… Може и да сме различни, но се разбираме. Всичко опира до бенджамините, пич. Мамка му, той дори държеше под око къщата ми, докато бях в пандиза. Събираше ми пощата, отключваше на чистачката, такива работи.

— И това по време на неотдавнашната ти ваканция в затвора?

— Аха. Тъкмо излязох. Това нямате ли го в компютъра си?

Навеждайки се към дилъра, Брас каза:

— Кевин, ти явно си чул за изчезването на Лин Пиърс.

— Да, все пак не живея в пещера, мамка му.

Уорик, разбирайки накъде бие Брас, се наведе до другото рамо на младежа.

— Значи си чул за парчето тяло, което беше открито в езерото Мийд?

— Разбира се… аз… — Садлър отново премести поглед от Уорик върху Брас и отново върху Уорик, този път ококорен. — Мамка му… Да не искате да кажете, че е използвал моята яхта, за да…

Адвокатът се намеси:

— Кевин, не говори.

— Твоят добър приятел Оуен Пиърс — каза Уорик — те е превърнал в съучастник постфактум.

— Ама аз бях в затвора!

— Един съучастник не е нужно да присъства, за да помогне, например да услужи с яхта.

Адвокатът ги прекъсна:

— Господа, мисля, че моят клиент трябва да поговори с мен, преди да продължим.

Но Брас продължи:

— Какво ще кажеш, ако пасуваме за наркотиците?

Садлър каза:

— Жестоко!

Адвокатът се облегна назад в стола си, мълчаливо оттегляйки молбата си.

— Тогава — продължи Брас — дай ни адреса и ключа на къщата си и местонахождението на яхтата.

Садлър се намръщи:

— И просто ей така да ви оставя да преровите всичките ми боклуци?

— Точно така. И не ни трябва разрешително за обиск, нали така? В края на краищата, ти ще бъдеш свидетел за обвинението.

Шанън, който схващаше много по-бързо от клиента си, се наведе напред и каза на Брас:

— И всичко, което откриете и което няма отношение към разследването на убийството, ще остане незабелязано?

Брас се замисли и погледна към стъклената преграда. Няколко мига по-късно Грисъм влезе в стаята за разпити и обмени няколко думи с Брас, който каза:

— Ще го преживеем.

Садлър погледна адвоката си, който се усмихваше. Шанън каза:

— Ние също, господа.

Задоволството на адвоката съвсем не отговаряше на малката му заслуга за сделката.

 

 

Гил Грисъм, Джим Брас, Ник Стоукс и Уорик Браун — последният зад волана — се носеха заедно в един от черните джипове първо към заслона, където Садлър държеше моторната си яхта. Огромната барака беше сред десетина долепени една до други клетки в далечния край на комплекс от помещения, които се даваха под наем, близо до мястото, където живееше Садлър.

Уорик поръси металната брава за отпечатъци, но не откри нищо. В това нямаше нищо странно — в пустинния въздух отпечатъците изчезваха по-бързо, отколкото при по-влажен климат.

След като тази безсмислена задача беше свършена, отвориха гаражната врата и влязоха вътре, където пред очите им изникна изключително скъпата яхта на наркодилъра. В гаража нямаше ток, но те светеха с фенерчета си. Елегантната бяла яхта, дълга дванайсет метра, беше наблъскана в мизерното пространството като красива жена под скъсан чул. Троен Двигател „Мъркюри“, 250 конски сили, заемаше опашката и Брас, прокарвайки лъча от фенерчето, подсвирна от възхищение.

— Бърза яхта — каза той.

— Щом казваш — съгласи се Грисъм, търсейки с поглед улики за разследването.

Ник и Уорик влязоха в яхтата, докато Брас и Грисъм останаха на циментовия под. Уорик тръгна от кърмата, а Ник от предната част, като и двамата се придвижваха към центъра. За невъоръженото око яхтата изглеждаше девствена, а слабата миризма на разтворител и амоняк навеждаше на мисли за скорошно почистване.

— Садлър кога за последно е изкарал яхтата? — извика Ник. Осветявайки с фенерчето бележника си Брас каза:

— Ако можем да се доверим на нашия чаровен и изпълнен е желание да ни помогне свидетел, веднага след четвърти юли. Бил е в затвора повечето време след това.

Ник погледна отново Уорик.

— Къде е тогава прахът?

— Яхтата е прекалено чиста — съобщи Уорик, поклащайки глава. — Ако питате мен, някой я е използвал и след това я е почистил.

Грисъм каза от ниското:

— Не те питаме теб, питаме уликите.

Ник и Уорик поръсиха за отпечатъци контролните табла и руля. Всичко беше забърсано. Ник отвори контейнера за риба, огря с фенерчето си вътрешността и видя, че и тя е измита с маркуч.

— Тук няма нищо — каза Уорик най-сетне. — Да я бяха докарали право от магазина, щеше да има повече прах и мръсотия по нея.

— Продължавайте — каза Грисъм, като самият той претърсваше кабинката.

Подът на кабинката на носа беше покрит с мокет на морскосини, светлосини и бели вихърчета. Докато лазеше и държеше фенерчето на едва десетина сантиметра от палубата, Уорик се съмняваше, че дори и да има нещо, ще го види. След като беше лазил в продължение на петнайсет минути, разбра, че е прав.

Ник скочи долу на цимента, доста пъргаво за огромния си ръст.

— Не знам какво да кажа, Грисъм.

Усмивката на Грисъм беше едва забележима.

— Спомняш ли си старите филми, когато индианците се готвят да нападнат? „Тихо е…“

— „Прекалено тихо“ — довърши Ник с кимване. — А тук е много чисто, прекалено чисто за времето, през което се предполага, че яхтата не е била използвана… но не можем да открием нищо.

Грисъм наклони глава и вдигна вежда.

— Ако едно разчленено тяло е изхвърлено от палубата на тази яхта, Ник, какво би трябвало да очакваме, че ще открием?

Ник се усмихна, приближи се до полевото оборудване на Уорик, изрови бутилка и им я подхвърли.

— Луминол, Грис? — извика Уорик от ниското. — Нали не мислиш, че я е нарязал на яхтата?

— Не знам — каза шефът на отдела. — Не съм бил тук, когато се е случило… виж дали тук има нещо, което може да ни разкаже какво е станало.

Ник се приближи до Брас, който стоеше със скръстени ръце.

— Мислех, че сме хванали кучия му син — измърмори детективът.

Ник вдигна рамене и каза:

— Грисъм е прав, за колкото по-хитри и умни се мислят, толкова по-сигурно е, че ще се подхлъзнат някъде. — Погледна надолу и погледът му попадна на края на прицепа — мястото за завързване на въжета отзад — Някой да е ръсил въжетата за отпечатъци?

Брас го изгледа, лека усмивка се зароди в ъглите на устата му.

— Все още не.

След като напръскаха с луминол кабинката на носа, Уорик включи ултравиолетовата лампа. Премина от кърмата до носа по левия борд — нищо. Тръгна обратно по десния борд, стигна до командното табло, и тогава видя първото светло петънце…

… флуоресцентна капка.

Затаи дъх и замръзна, молейки се мъничкото зелено петънце да не е плод на въображението му.

Още две капчици отстрани и още една на перилото, и Уорик разбра, че това, което вижда, е истина. Върна се обратно до центъра на яхтата и отвори контейнера за риба. Въпреки, че на пръв поглед изглеждаше чист, сега се показа малка флуоресцентна ивица на дъното, до далечната стена. Някоя от торбите с парчета тяло е протекла, помисли си той.

— Открих кръв — извика той спокойно. — Не е много, но достатъчно за ДНК проба.

Грисъм се усмихна на Брас.

— Ако тялото на Лин Пиърс е пътувало с тази яхта, ще го разберем.

Ник свали лентата от въжетата, освети я и видя хубав чист отпечатък от палец.

— Намерих отпечатък на въжетата на прицепа! — извика той.

Четиримата заключиха гаража, доста доволни от себе си — до един знаеха, че най-сетне имаше напредък по този неприятно зациклил случай.

— Към следващата ни спирка: домът на Кевин Садлър — каза Грисъм.

— Към нови парченца от пъзела? — попита Ник.

— Възможно е — призна Грисъм. И продължи: — Може би достатъчно парченца, че да разберем каква картина редим.

 

 

Къщата — разпадащо се ранчо, което плачеше за ремонт и пребоядисване — клечеше на върха на една от онези странични улици, които никога не влизат в клиповете „Посетете Вегас!“, а още по-рядко в туристическите брошури.

Брас отключи вратата и криминалистите влязоха със сребристите си куфарчета с оборудване и с гумени ръкавици на ръцете. Задачите им вече бяха разпределени от шефа им, който беше готов и нетърпелив да се впусне в обиска. Ник пое кухнята, Грисъм спалнята и банята, Брас всекидневната, а Уорик мазето.

Апартаментът беше модерно обзаведен — много от мебелите бяха в бяло и черно, стените бяха измазани с блед хоросан. Къщата беше подредена, може би — подобно на яхтата — прекалено подредена. От друга страна, Садлър беше отсъствал няколко месеца и се беше върнал едва наскоро, нищо странно, че къщата беше почистена в негово отсъствие. Пък и дилърът беше казал, че докато е наглеждал къщата, Пиърс е отключвал на чистачката. Нито пък беше странно, че Садлър не беше имал време да я замърси.

Телевизорът във всекидневната беше по-малък и от „Юго“ — макар и незначително. До него купища електроника се набиваше в очите на Брас, който можеше да разпознае само малка част от нея. Голям удобен на вид диван от бяла кожа заемаше по-голямата част от средата на стаята, а креслата бяха обърнати към телевизора. Под краката на детектива поскръцваше дебел бял мокет от онзи тип, в който може би се криеха частици улики. Въпреки това Брас знаеше, че има малка надежда да открие някакви улики тук, което, както също знаеше, беше причината да е тук.

В спалнята на нощното шкафче Грисъм намери пепелник с изпушени джойнтове, а в едно от чекмеджетата — голям найлонов плик, който можеше да се запечатва многократно, пълен с трева. Претърсвайки дрешника, Грисъм започна да осъзнава, че няма да открие тук нищо важно. Имаше надежди за банята, но и там не откри нищо. За негова най-голяма почуда луминолът не разкри кръв във ваната… нито пък в мивката…

В кухнята Ник видя малко кръв в сифона, сякаш някой беше изплакнал ръцете си. Луминолът показа няколко капки и в мивката. Взе проби от нея, но не откри нищо повече.

— Тук има нещо, което си струва да се види! — извика Уорик от мазето.

Стълпиха се долу, начело с ентусиазирания Грисъм. Стаята без прозорци беше осветена от една-единствена крушка, която висеше от тавана като в „Психо“. В далечния ъгъл имаше душ, прикрепен за стената. Водата се оттичаше в канал на пода на повече от метър. Въпреки че квадратната ниша беше оградена от релса за завеса, завесата отдавна си беше заминала и само парчета висяха по металните халки.

Грисъм си отбеляза тази подробност, която можеше и да се окаже важна.

На стената до душа имаше огромна мивка, а малко по-нататък до нея и тоалетна чиния, без стена между тях.

Докато другите гледаха, Уорик, спокоен и съсредоточен, каза:

— Напръсках душа, пода, мивката и тоалетната с луминол.

Никой не каза нищо, докато високият и кльощав криминалист включваше ултравиолетовата светлина. Нито пък проговориха, когато пред очите им свръхестествена флуоресцентна светлина заля помещението. Дори печени криминалисти като тях замръзнаха в шок.

Клатейки глава, Брас най-сетне рече:

— О, Господи…

Грисъм мрачно наведе глава и пред затворените му очи оживя картина.

Пиърс има ключ за къщата. Идва тук, в това циментово подземие, с тялото на жена си. Поставя я под душа като парче месо, каквото тя всъщност и беше, и се връща горе за електрическия трион. Скоро слиза пак долу и го включва…

Като внимава да пази чисто, той последователно отрязва парче от мъртвата си жена, парче от завесата на душа — може би с ножици? — в което увива месото като в месарски магазин, после слага парчето в торба за боклук, като не забравя да сложи в плика и тежести — камъни, баластра? — преди да го завърже. После пак същото.

През цялото време Пиърс е безчувствен към факта, че кълца жена си. Това е работа, нищо повече. Толкова много тела са лежали проснати пред него на масата за масаж, че човешкото тяло няма тайни от него — кости, мускули, мазнини, пръстите му ги познават толкова добре.

Ако не друго, поне изпитва мрачно задоволство, че заличава самоличността на Лин, тази нова идентичност, тази преоткрила християнството благопристойна жена, която замести жената, за която се беше оженил. Някак не беше достатъчно просто да я убие — тя беше толкова погълната от духовното, толкова завладяна от божествения свят отвъд нашия. Е, той щеше да я освободи от тежкото бреме на плътта, прекъсвайки нейното съществуване: няма тяло, няма Лин.

Освен това се наслаждава, че е надхитрил полицията. Дори и те все пак да го надушат и да го приклещят, ще обвини оня отвратителен малък дилър на дрога.

„Садлър го направи“ — щеше да каже той. — „Сделката с наркотиците се разви зле за него и отчаяно му трябваха пари на ръка, а аз му дължах пари, пък нямаше как да му ги върна.“

Но Садлър е бил в затвора, когато жена ти изчезна — щяха да кажат ченгетата.

„Така си мислеше и Садлър, че ще решите — казва той. — Перфектното алиби — но накара един от своите хора да свърши работата.“

И, разбира се, полицията щеше да му повярва — кой нямаше да приеме думата на един почтен бял гражданин пред тази на някой чернокож наркопласьор, разсъждава Пиърс?

Но дори и мъртва, Лин Пиърс си остава същата досадница — вбесява го за последен път, когато се опитва да я разреже през пелвиса и трионът му засяда в костта, та издърпва червата навън, докато освобождава триона. Чувства се глупаво за момент — нали се предполага, че е експерт по анатомия.

Но този момент отминава и не след дълго най-сетне си свършва работата тук долу. Почиства кръвта внимателно, убеден, че не е оставил следи, които следователите да открият. Натоварва електрическия трион и торбите с „месо“ в джипа, откарва триона и торбите до яхтата на Садлър в близкия гараж, изкарва яхтата под прикритието на нощта, навътре в езерото Мийд и обикаля през остатъка от нощта, хвърляйки торбите — заедно с електрическия трион и може би пистолет — през борда.

Единствената грешка на Пиърс е, че една от торбите има дупчица, колкото глава на карфица, от която капе кръв в контейнера за риба, по палубата и по перилата преди най-сетне да я метне през борда. При последвалото внимателно чистене на яхтата не може да махне тези кървави следи, но той не го знае.

Освен това „експертът“ по анатомия не може да предвиди, че парчето с пелвиса, все още пълно с газ, ще се освободи от торбата с тежестта и ще се понесе към повърхността, за да се заплете в котвената верига на природозащитника Джим Тилсън.

Единственото, което Оуен Пиърс знае, е, че има още едно последно нещо, което трябва да направи: трябва да се превърне в съкрушен съпруг, който не може да открие избягалата си жена.

Грисъм се зачуди къде ли се е намирало тялото, когато го бяха посетили в къщи онази първа нощ. Дали Пиърс вече е бил донесъл тук останките от жена си? И къде беше колата на Лин през цялото това време? Попита Уорик:

— Направи ли снимки и взе ли проби?

— Правя го в момента — отвърна Уорик.

— Ник — каза Грисъм, — помогни му тук. Проверете и горе за ножиците, с които Пиърс може да е отрязал завесата. Вземете и парче от това, което е останало от завесата.

— Действаме — каза Ник.

— Джим — каза Грисъм, — ела с мен.

— Къде? — попита Брас.

— Навън. Има още нещо, което искам да проверя.

Навън зад къщата, далеч от улицата, се криеше малка барака — гараж, която едвам побираше кола и малко инструменти. Двете дървени врати, които се отваряха навън, бяха хванати с верига и катинар.

— Имаш ли ключ от тук? — попита Грисъм.

Брас започна да изпробва ключ след ключ от връзката, която Садлър им беше предоставил, и на петия опит ключалката подаде. Двамата хванаха по една от вратите и задърпаха под протестите на ръждясалите панти. Вратите зейнаха отворени.

В мръсното помещение кола нямаше. По стените висяха само няколко инструмента — изглежда Садлър не си падаше много по ремонтите. В далечния ъгъл стоеше ръждясала кофа за боклук. Грисъм отиде до изтърбушения контейнер и насочи лъча на фенера право вътре. Блестящи искрици му намигнаха.

— Мисля, че току-що открих страничния прозорец от колата на Лин Пиърс.

— Нещо друго? — попита Брас, след като отиде до Грисъм при кофата за боклук.

Грисъм се наведе и извади смачкано парче хартия, което изглади внимателно върху обвитата си с гума ръка.

— Касова бележка за нов прозорец за „Авалон“, модел деветдесет и пета. — Грисъм се ухили на детектива. — Платил е в брой в „You Pull a Part“.

Брас обаче не се усмихваше, когато попита:

— Мислиш ли, че ще има готови отговори за всичко това?

— Защо не му отидем на гости да видим?