Макс Алън Колинс
Греховният град (13)

13

Точно преди два през нощта, докато чакаше на паркинга Катрин Уилоуз и Сара Сайдъл, детектив Ерин Конрой за стотен път се запита дали постъпи разумно, когато кандидатства за полицай в Лас Вегас. Колко бляскаво звучеше, колко привлекателна беше описана Пустинната Мека в туристическите книги и колко глупаво беше напълнила главата си с филми от мафиотската ера.

Едва наскоро Ерин призна пред себе си, че й липсва семейството й — майка й и баща й, сестра й и зет й — и почти веднага я обзе копнеж по смяната на сезоните. В Невада нямаше красиви есенни цветове, нямаше листа, които да изнасят последното си пищно представление, преди да напуснат сцената, за да дадат път на бялото одеяло на зимата — нямаше зимни кънки, нито пързаляне с шейни… и да, наистина, човек можеше да си купи топъл шоколад през зимата, но идеята се губеше.

В пустинята имаше… слънце. Зимно слънце, пролетно слънце, лятно слънце (с непоносима жега като бонус) а сега, през есента, за разнообразие, още слънце… само през тези хладни пустинни нощи човек си почиваше от него.

Ерин Конрой се опитваше да се отърси от обзелото я униние и да не мисли за още една Коледа без сняг, без роднини и без дори и вероятност за новогодишна среща с обожател.

— Добре ли си? — попита Уилоуз.

Детективката от отдел „Убийства“ дори не беше забелязала Уилоуз и Сайдъл да излизат от криминологичната лаборатория.

— О, да, разбира се, добре съм.

— Запазихме си едно тахо — ще караме след теб.

Трите смятаха да посетят съквартирантката на покойната Джена Патрик, Тера Джеймсън.

— Добре — каза Конрой.

— Имаме среща с нашия видео магьосник Хелпингстайн обратно тук в четири сутринта — рече Уилоуз.

— Излита рано — добави Сайдъл.

— Има ли добри новини за вас? — попита Ерин.

— Ще видим.

Криминалистките в тяхното тахо следваха тауруса на детектив Ерин Конрой през трафика, жужащ както винаги в малките часове в Лас Вегас, до триетажната сграда, подобен на мотел, където живееше Тера Джеймсън (а някога и Джена Патрик).

Пак Ерин тръгна първа по стълбите до третия етаж, после заобиколи сградата и спря пред вратата на Тера Джеймсън. Никаква светлина не се прецеждаше през завесите на прозореца. Детективката почука и не получи отговор, почука още два пъти и пак никой не отговори. Трите си размениха дълги погледи.

— Тя все пак работи нощна смяна — каза Сайдъл. Уилоуз повдигна вежда.

— Дали да не опитаме в „Шоугърл Уърлд“, а? Как мислите?

— Тя не е на смяна тази нощ — каза Ерин. — Вече проверих.

— Може би е заспала — предположи Сайдъл.

Ерин се обади по мобилния си телефон в централата на полицейското управление и взе номера на Джеймсън. Набра отново и трите чуха как телефонът зазвъня вътре. Най-сетне се включи телефонният секретар: „Тера е. Знаете правилата — няма ли съобщение, няма да ви се обадя… Чао.“

— Едно разрешително за обиск сега би ни свършило добра работа — каза Сайдъл.

Ерин остави съобщение на Тера да се свърже с нея, натисна копчето за край на разговора и се обърна, за да тръгне по дългия път обратно около сградата и надолу по стълбите.

— Вие двете отивайте да се срещате с видеоспеца.

— Тук отвън ли ще я чакаш? — попита Сайдъл.

— Може би… но мисля първо да се отбия в „Шоугърл Уърлд“ и да видя дали не мога да я намеря там. Може би се е разменила с някого в последната минута.

— Обади ни се, ако ти потрябваме — каза Уилоуз, крачейки редом с детективката. — И по-добре по-скоро, отколкото по-късно. Мобли ни е подхванал за извънредния труд.

Ерин кимна и продължи да върви. И на нея й бяха дали същите указания. Проблемът беше, че част от работата на нощната смяна просто трябваше да се свърши през деня, а между тях и дневната имаше съперничество, което не ги поощряваше да си помагат едни на други.

Тахото бързо се отдалечаваше в едната посока, а таурусът в друга — Ерин Конрой прекосяваше града по посока към „Шоугърл Уърлд“, който беше всичко онова, което „Дрийм Долс“ и още толкова много стриптийз клубове в огромния район на Лас Вегас искаха да станат, когато пораснат. Отвън беше от черно стъкло и синя стомана, а рекламата — неонов глобус в синьо и зелено с надпис „Шоугърл Уърлд“, блеснал в надпреварващи се червени неонови букви. Ерин паркира на огромния паркинг, който беше почти пълен — въпреки че наближаваше три сутринта, купонът в Града на забавленията бе в разгара си.

Тя отвори вратата и влезе във фоайе с тапицирани в сиво стени, окичени с рамкирани черно-бели снимки на танцьорките от програмата. Трябваше й минута, докато погледът й свикне с по-слабата светлина. Когато петънцата пред очите й се разтвориха в твърд бял блясък, Конрой се приближи към портиера — голям, плешив, с маслинена кожа и мустаци, ала Тони Орландо, бивш футболист, облечен в бяла риза, черна папионка и официални панталони.

— Петнайсет кинта — каза той с грубия си по природа глас, но с безразличен тон, оглеждайки я безпристрастно.

Ерин изрови от чантичката си портфейла с личната си карта и демонстрира пред портиера значката и усмивката си.

— А, може и без тях — каза той и без ни най-малко да се впечатли, й махна да минава.

Щом прекрачи вътрешната врата, Ерин трябваше отново да поспре и да остави очите й да привикнат, тъй като самият клуб беше много по-тъмен от фоайето. Проветрението тук беше по-добро отколкото в „Дрийм Долс“, но въпреки това се усещаше букет от миризми на тютюн, бира и парфюм. Уредбата дънеше техно, като децибелите бяха на крачка от нивото на кървене на ушите. Ерин чувстваше как музиката я блъска по гърдите, сякаш се съревноваваше с ударите на сърцето й.

Докато обзавеждането в „Дрийм Долс“ беше евтино индустриално, „Шоугърл Уърлд“ имаше тежки черни лакирани дървени маси, заобиколени от ниски кресла от изкуствена кожа. Около всяка маса бяха подредени пет кресла. Масите покрай огледалните стени се таяха в преградени ъгли, които до голяма степен предпазваха ценителите от чужди погледи, като междувременно им позволяха да виждат цялата сцена. Дори наредените пред сцената високи табуретки бяха удобни, въртящи се, макар и прикрепени неподвижно към пода.

В този момент на основната сцена под формата на бъбрек, около и над който примигваха една след друга сини и червени лампички, две жени с тела на статуетки и отегчен вид се поклащаха повече или по-малко в такт с музиката, като от време на време се увиваха около някой от двата месингови кола, за да разлюлеят формите си, и понякога се навеждаха.

Вляво назад тръгваше бар, обточен с огледало, високо метър и двайсет. Трима бармани с официални ризи и черни вратовръзки работеха чевръсто, забъркваха питиета и загребваха пари възможно най-бързо.

Ерин се приближи към най-близко стоящия — мъж, по-възрастен, отколкото очакваше да види на това място. Беше на около петдесет и пет, спокоен, с къса, добре подстригана коса в металния сив цвят на цев на пушка, очила с рамки в по-тъмно сиво и широкоплещестата фигура на ченге или поне на охранител.

Като извади отново портфейла с полицейската значка, Конрой попита:

— Шефът да е наоколо?

— Чисти сме, детектив — каза бармана, заемайки по рефлекс отбранителна позиция. — Всичко тук е над тезгяха.

— Това е добър отговор, само дето не си спомням да съм задавала въпрос, който да го изисква.

Той направи физиономия.

— Добре де, добре де, не се палете толкова. Отивам да го викна. — Едрият очилат барман отиде до някакъв телефон на задния бар, натисна копче, каза няколко думи, остана заслушан за секунда и затвори. Когато се върна, изражението му беше по-меко, дори леко притеснено. — Шефът ще дойде всеки момент… Вижте, детектив. Не съм искал да се държа грубо.

— Ще го преживея.

— Не, наистина. Просто самият аз навремето работих в полицията и знам, че тук се върти чист бизнес. Не искам да си имат неприятности.

— Няма проблем. В ласвегаското управление ли?

Мъжът поклати глава.

— В малко градче в Охайо. Премесих се тук, след като се пенсионирах. Исках да се махна от зимите на Средния запад.

Конрой кимна и се усмихна.

— Само дето сега ви липсват. Колко време сте работили като ченге?

— Двайсет и осем години.

Ерин се намръщи с любопитство.

— Защо не ги закръглихте на трийсет?

— Сложиха ме зад бюро и не можах да го понеса… А виж сега зад какво стоя!

Тя прихна. Една врата, която дори не беше забелязала в далечния край на бара, се отвори като вратичка на фурна, взривявайки широк сноп светлина в тъмнината на клуба, която го всмука, когато вратата се затвори. Набит мъж с кафява коса на около трийсет, облечен в тъмен делови костюм, се приближи предпазливо. Погледна към бармана, който кимна към нея и после изведнъж се оказа много зает по-надолу на бара.

Новопристигналият подаде ръка.

— Рич Макгроу — каза той с дълбок глас.

Тя се представи, като почти викаше, за да я чуят през тътена на музиката. Показа на Макгроу личната си карта, но дребният текст се загуби на мизерната светлина, макар и блясъкът на значката й да беше достатъчно красноречив.

— Какво мога да направя за вас, детектив Конрад?

— Конрой — каза тя, вече крещейки, и обясни ситуацията. Започна ново парче, но силата на звука отслабна точно толкова, че разговорът да стане възможен, макар и не лесен. От време на време се налагаше да повтаря думите си.

— Тя не е тук — каза Макгроу.

— Знам, обадих се по-рано. Но май не говорих с вас.

— С някой друг ще да е било.

— Надявах се да се свържа с нея тая вечер или най-късно утре. Кога е на работа?

— Опитахте ли у тях? Имате ли адреса там?

— Да, господине — И повтори: — Тера кога е на работа?

Но той поклати глава:

— Най-рано вдругиден. Каза, че иска да си вземе няколко дни почивка.

Мрачно усещане обзе детективката. Къде, по дяволите, беше Тера Джеймсън? И защо беше избрала точно сега да изчезне?

— Каза ли къде ще ходи?

Макгроу отново поклати глава.

Ерин се зачуди, как успява да го прави толкова добре без предимството да притежава врат.

— И не знаете кога ще се върне?

— Не. Може вдругиден. — Вдигане на рамене. — Ще се обади.

Ерин забеляза в огледалото, че двете момичета, които танцуваха под звуците на Саманта Фокс, не са същите, които бяха на сцената при нейното пристигане. Пищна брюнетка и дългокрака негърка властваха над своя двор от мъже.

— Изглежда позволявате на Тера много свобода, господин Макгроу?

— Тя е известна. Екзотична. Появи се в „Пентхауз“, нали знаете.

— Не, не знаех. Мога ли да видя гримьорната й?

— Тя е свястна. Не е примадона, като някои други. Затова и й давам свобода, така е.

— Гримьорната й?

Странно красивите му черти се разтегнаха в усмивка.

— Имате ли разрешително за обиск?

Ерин поклати глава.

На полуусмихнатото му лице се изписа почти съжаление.

— Не искам да бъда педант, госпожо, но трябва да защитавам правото на личен живот на своите служители. А тук говорим за една от звездите сред моите танцьорки.

— Знаете, че ще се върна веднага щом се сдобия разрешително за обиск.

Той кимна.

— И тогава лично ще ви придружа до нейната гримьорна.

Детектив Конрой си тръгна от клуба, чудейки се дали управителят току-що беше прикрил Тера. Възможно беше дори танцьорката да е там някъде и в момента, в някоя задна стая или гримьорна. Но едно нещо детективката знаеше със сигурност: необходими й бяха разрешителни за обиск както за апартамента на Тера Джеймсън, така и за гримьорната й, и трябваше да ги има.

Щеше да се посъветва с капитан Брас кой съдия да събуди.

 

 

Катрин Уилоуз пиеше кафе на масичка в стаята за почивка, убивайки няколко минути, докато Хелпингстайн, пристигнал направо от хотела си, за да им представи доказателствата си, пускаше играчката си на стойност петдесет хиляди долара.

Сара влезе с последните новини от Грег Сандърс. Взе си ябълков сок от хладилника, който за щастие в този момент не съдържаше от експериментите на Грисъм и каза:

— Никои от обувките от къщата на Рей Липтън не отговаря на следите от „Дрийм Долс“.

Катрин не се учуди.

— Нашето момче Липтън да не ги е изхвърлило, а, как мислиш?

Сара вдигна рамене, седна и отпи.

— Не знам. Но пък знам, че най-горната следа е на убиеца, а Рей Липтън носи доста по-голям номер. Започвам да се съгласявам с теб.

— За какво?

— Че е невинен.

— Не съм казвала такова нещо. Нямаме и доказателства, че не го е направил.

— Господи, Кат! Какво искаш: да е виновен или да е невинен?

— Да — каза тя.

В такова настроение си допиха чашите и тръгнаха надолу по коридора към кабинета на Катрин. Вратата беше отворена, Дан Хелпингстайн буташе очилата си по-високо на носа и им махна да се присъединят.

Високият чипонос търговски представител беше вече задействал своя „Тектив“ и им махна да седнат от двете му страни. Катрин се отпусна от лявата му страна, Сара отдясно. Мониторът показваше записа от охранителната камера от входната врата на „Дрийм Долс“.

— Прекарах един много дълъг ден, докато се запозная с тези касети — каза той.

— Откри ли нещо? — попита Сара.

— Мисля, че да, но вие решавате.

Катрин почувства искрица надежда.

— Това — каза Хелпингстайн — е вашият убиец, точно когато влиза.

Гледаха как заподозреният минава през вратата, извърнал лице от камерата, опитвайки се да се плъзне бързо през кадъра. Хелпингстайн направи своя фокус с клавиатурата и картината леко се проясни. Пак отдели заподозрения от фона и подобри картината още повече.

— Спри за момент — каза Катрин.

Хелпингстайн се подчини.

— Виж раменете — посочи тя — Спомняш ли си, че казах ме, че не изглеждат достатъчно широки, за да са на Липтън?

— Да — отвърна Сара бавно.

— Сега виж бедрата.

Хелпингстайн се усмихна.

— Надявах се, че ще го забележите. Раменете на мъжете са по-широки от бедрата им. При жените е обратното.

Катрин и Сара си размениха многозначителни погледи, а Хелпингстайн пусна записа забавено, продължавайки да работи по него.

Сега гледаха фигурата от висок ъгъл и отстрани. Виждаха само шапката с козирка, едно ухо, очилата, брадата и изпънатите мускули на шията.

— Спри пак! — каза Катрин.

Хелпингстайн се подчини.

— Можеш ли да дадеш близък план? — попита Сара.

Катрин и Сара отново си размениха погледи — мислеха едно и също.

Хелпингстайн увеличи главата. Въпреки, че се приближиха значително, образът се влоши и ползата не беше голяма.

Сара се приближи, носът й на практика се допря до екрана, сочейки нещо.

— Какво е това тъмно петно на ухото?

И останалите се наведоха напред.

— Виждам само петно — каза Катрин.

Хелпингстайн натисна копчетата на клавиатурата и ухото разцъфна върху по-голяма част от екрана.

— Това просто… петно от записа ли е? — попита Сара.

— В никакъв случай — каза спецът. — Това е нещо, но не мога да изкарам достатъчно висока резолюция, за да разбера какво е. Може би обеца. Всъщност, най-вероятно е точно това.

Вдигнала вежда, Сара каза:

— Липтън нали няма дупка на ухото?

— Не — отвърна Катрин.

Облегнаха се назад и се спогледаха.

— Рей Липтън е невинен — каза Сара.

Катрин кимна.

— А Тера Джеймсън го мрази.

— Е — заключи Хелпингстайн, — основавайки се на ясните стандарти на анатомията, вашият убиец е от женски пол с фалшиво окосмяване на лицето.

Катрин се изправи и закрачи. Сара също се изправи, но остана на място. Колелата се бяха завъртели, и за двете.

— Една от стриптийзьорките в „Дрийм Долс“ — поде Сара — ти каза, че Тера е лесбийка и намекна, че Джена е била бисексуална, нали така?

— Точно така — рече Катрин. — Освен това предположи, че може би Джена Патрик и Тера Джеймсън са били повече от съквартирантки.

— Но нямаме никакви доказателства, че са имали връзка — каза Сара.

— Все още — съгласи се Катрин.

Сара се надига.

— Добре е да се обадим на Конрой.

Катрин вече си беше извадила телефона и набираше номера. След като Катрин и Конрой споделиха разкритията си, достигнаха до общото заключение, че трябва да се срещнат отново в апартамента на Тера Джеймсън.

— Да потегляме — обърна се Катрин към Сара.

— Конрой там ли ще ни чака?

— О, да… с разрешително за обиск и с хазяина.

Но преди да излязат от кабинета, Катрин отиде да благодари на Хелпингстайн.

— Следващото ти идване до Вегас ще бъде изцяло на наша сметка — каза тя. — Може да ни потрябваш като свидетел.

— С удоволствие — каза ухилен Хелпингстайн. — Готов съм на всичко, за да тръгне мълвата за моята рожба… Ще предложите ли на шефовете си да купят „Тектив“?

— Дан — каза Катрин, спирайки на вратата — ще им препоръчам да инвестират в компанията.

На един завой в коридора Катрин и Сара едва не се сблъскаха с едрия ниско подстриган сержант О’Тайли.

— Точно жената, която търсех да видя — каза О’Тайли мило на Катрин. — Ония якета, които ме накара да проследя, на „Липтън Кънстракшън“, сещаш ли се?

— Е?

Той изрови бележник от джоба на ризата си и отгърна на някаква страница, докато казваше:

— Двайсет и шест от двайсет и седемте якета на „Липтън Кънстракшън“, чиито собственици бяха сигурни и трите, които секретарката на „Липтън Кънстракшън“ беше отбелязала с „може би“ се потвърдиха. Никаква представа нямаме за другите пет, нито пък за липсващото от сигурния списък.

— Добра работа, сержант. Благодаря.

Той се усмихна леко на Катрин.

— Справяте ли се добре без мен?

Катрин се усмихна на големия мъж.

— Да, но не си мисли, че не ни липсваш.

— Свирнете, ако ви потрябвам — каза той и се отправи обратно към крилото на полицейското управление.

Тринайсет минути по-късно Катрин и Сара спряха тахото и завариха Конрой застанала на тротоара пред тухлената кооперация в разговор със среброкос възрастен гражданин в сива жилетка, бели спортни панталони, черни чорапи и сандали.

— Това е хазяинът, Бил Палмър — каза Конрой. — Вече му се извиних, че го притесняваме по това време на нощта.

— На сутринта — поправи я възрастния човек, потрепервайки леко докато се ръкуваха.

Имаше трифокални очила с телени рамки и една гигантска бяла вежда, която приличаше на гъсеница, умряла на челото му.

— Връчих на господин Палмър разрешителното за обиск — каза Конрой — и той сега ще ни пусне да влезем.

— Да вървим — каза Палмър.

Трите жени го последваха по стълбите и около сградата. Вече бяха изминавали това разстояние толкова пъти, че Катрин се чудеше дали да не го включи в спортните си упражнения. Палмър изпробва половин дузина различни ключове — очевидно нямаше един, който да става на всички врати — преди най-сетне да успее да отключи вратата на апартамента. Щом влязоха, Конрой съпроводи хазяина обратно навън, за да остане терена чист. Междувременно, Катрин и Сара си нахлузиха ръкавиците и се заловиха за работа.

Както често се случваше в работата им, не знаеха какво точно търсят и затова започнаха от мястото, където се намираха — всекидневната. Двете криминалистки бавно претърсиха дивана с една облегалка, стола, възглавничката и остатъка от всекидневната, без да открият нищо, което да им се стори важно.

— Ако ти вземеш банята — каза Сара — аз ще взема кухнята.

— Каква сделка само!

— Ще ти купя закуска по-късно, ако се навиеш.

— Е, така вече става.

В банята, върху пуснатия капак на тоалетната стоеше празна златиста метална кошничка и Катрин веднага разбра, че Тера Джеймсън си е взела цялата козметика със себе си. Въпреки това отвори аптечката, но не откри нищо полезно.

Независимо дали убиецът беше Липтън или Тера или някой друг, щеше да им трябва ДНК проба от всеки заподозрян. Катрин започна да рови в сифона на мивката е форцепси като лъжица и извади фъндък косми. Всъщност забеляза два цвята косми — най-вероятно на Тера и на Джена. Напъха ги всичките в плик за доказателства. Отвъртя сифона на мивката и направи същото.

Сара се появи от кухнята и подаде глава през вратата.

— Нищо.

— И тук няма много. Косми за ДНК проби.

— Какво ще кажеш заедно да минем спалнята?

— Звучи по-забавно, отколкото ще бъде.

Двойно легло с натруфена табла и полица за книги заемаше по-голямата част от отсрещната стена в спалнята на Тера. До лявата стена стоеше големичка ракла в същия стил, върху която беше кацнал малък телевизор. Дясната стена беше изцяло покрита с шкафове, а до стената с вратата имаше малка тоалетка с рамкирана корица на „Пентхауз“ окачена на стената… А Тера — в златиста мрежа, която разкриваше по-голяма част от тялото й — беше момичето на корицата.

Сара отиде право при тоалетката, докато Катрин започна от таблата на леглото с полицата за книги. Масивна, от тъмен дъб, на нея имаше два рафта с по чекмедже отстрани. На горния рафт имаше евтини романи, основно Гришам, Кинг, Кунц и разни други трилъри. На долния лежаха списания и малко електрическо транзисторче с будилник. Катрин дръпна най-близкото чекмедже, погледна вътре и откри изкуствен член, около осемнайсет сантиметра дълъг, които се привързваше към тялото.

— Охо, здрасти, великане! — възкликна Катрин.

— Какво? — каза Сара.

— Я виж това.

Сара се приближи и надникна в чекмеджето.

— ДНК на пръчка.

Катрин нащрака няколко снимки на предмета и после внимателно го мушна в плик за доказателства.

— Оставям те ти да го дадеш на Грег — каза тя.

Сара направи благодарствена физиономия и каза:

— Намерих няколко перуки, но нито една като късата коса, записана от охранителната камера. Няма и мустаци, нито брада, нито лепило за тях.

— Да продължаваме да търсим. Всяко чекмедже крие изненада…

— Бъди така добра да намериш яке на „Липтън Кънстракшън“.

Сара се премести от тоалетката на дрешника. Второто чекмедже на леглото беше празно и Катрин мина на леглото. РУВИС-ът показа няколко капки секрети на покривката и Катрин я опакова и нея. Чаршафите бяха прани скоро и ултравиолетовата светлина не показа нищо. Когато обаче ги смъкна, Катрин веднага видя дребни тъмни петънца по целия матрак.

Сара тъкмо вадеше няколко чифта дънки от дрешника. Опакова ги заедно с няколко бейзболни шапки, казвайки:

— Ботуши няма.

— Никакви?

— Нито каубойски, нито каквито и да е други.

След като ги снима, Катрин изчегърта парченца от тъмните петънца по матрака. Приличаше на менструална кръв, но все пак опакова парченцата поотделно.

Претърсваха апартамента с часове, но така и не откриха никакви ботуши или яке на „Липтън Кънстракшън“ или каквато и да е друго, което да уличава Тера Джеймсън.

Когато най-сетне свършиха, опаковаха сребристите си комплекти с оборудване и се присъединиха към Конрой и хазяина отвън.

— Открихте ли нещо? — попита детективката.

Катрин вдигна рамене.

— Малко материал за лабораторията… и тогава може и да научим нещо повече.

Конрой се намръщи.

— Няма ли яке? Брада?

— Никакво яке. Нито брада.

Възрастният хазяин ги гледаше сякаш говореха на санскрит.

Докато стояха на долното стъпало, покрай тях отби черна спортна тойота и Катрин разпозна жената зад волана: Тера Джеймсън.

Колата паркира, моторът загасна, жената се измъкна от колата и закрачи бързо. Носеше чантичка преметната през рамо, тесни дънки, черна фланелка, отрязана високо и разкриваща пиърсинга на пъпа й, и сандали на висок ток. Буйната й кафява коса беше вързана назад на строга конска опашка.

Щом видя малката групичка в основата на стълбите, замръзна.

— Тези вещи мои ли са? — попита тя с рязък и ядосан глас. — Какво, по дяволите, правите с нещата ми?

Конрой пристъпи напред и й подаде сгънат лист.

— Тера Джеймсън, връчваме ви разрешително за обиск.

Екзотичните очи се ококориха, ноздрите на красивото лице пламнаха като на кон, изправил се на задните си крака. Не взе разрешителното.

— Какво, по дяволите, е това? И аз имам права като всеки друг!

Гласът на Конрой беше студено професионален.

— Госпожице Джеймсън, това разрешително ни позволява да претърсим вашето жилище за улики, което ние извършихме във ваше отсъствие.

— Улики за какво, мамка му?

Катрин пристъпи напред и каза:

— Госпожице Джеймсън, събираме улики по случая с убийството на Джена Патрик.

Тера поклати глава ядосано, размятвайки конската си опашка.

— Задържахте оня агресивен кучи син, нали? Защо не претърсвате къщата на Липтън?

— Вече го направихме — каза Катрин спокойно.

— Е… не е ли той убиецът?

Повдигайки с безразличие рамене, Конрой каза:

— Имаме няколко заподозрени.

— О, и аз вече съм една от тях? Бях на работа в нощта, в която беше убита Джена. Господи! Той е побъркан ревнив нещастник! Той го е направил, знаете, че той го е направил!

— Едно нещо знаем със сигурност — каза Конрой. — Липтън досега не ни е лъгал.

— Ами! — каза тя горчиво. — Рей Липтън друго не прави, освен да лъже. — После се спря, схващайки какво иска да каже Конрой. — Чакайте… мислите, че съм ви лъгала?

— Не си спомням да сте ни казали, че сте лесбийка.

Тера Джеймсън направи крачка назад ужасена и оскърбена. Думите се заизливаха от нея.

— Какво значение има това, по дяволите? Какво ви влиза на вас това в работата? Какво общо може да има със смъртта на Джена?

Катрин попита хладно:

— Госпожице Джеймсън, вие имахте ли връзка с Джена?

— Не! Бяхме само приятелки.

— Казаха ни, че Джена е била бисексуална.

— Кой ви го каза, оная крава Белинда ли? Това е лудост! Това е глупост! Джена беше хетеросексуална. Или си мислите, че гейовете нямат хетеросексуални приятели? Най-вероятно някоя от вас трите е лесбийка!

— Джена е била хетеросексуална? — повтори Конрой, вдигайки вежда.

— Да, беше хетеросексуална! И защо тогава да споменавам сексуалните си предпочитания? Те нямат нищо общо с това.

Сара попита:

— Значи вие двете само си съжителствахте?

— Казах ви: Джена не беше такава. Мислите, че сме две тийнейджърки, които си играят на чичо доктор? Елате на тоя свят!

— Е — каза Катрин, промъквайки се покрай танцьорката с покривката от леглото под ръка — съвсем скоро ще разберем.

— Това моята покривка за легло ли е? Да не би да ми взимате покривката за леглото?

Катрин не каза нищо. Тера тръгна след тях към тахото.

— Какво още взимате?

— Чифт джинси — каза Сара небрежно — и разни други неща.

— Мамка му! Тъпи кучки!

Конрой рязко се обърна към танцьорката.

— Може би трябва и вас да ви приберем?

Лицето на Тера се изкриви от гняв.

— За какво?

Катрин знаеше, че Конрой иска да каже „за убийство“… но сега ли беше моментът? Нямаха доказателства.

Затова криминалистката пристъпи напред и каза приятелски:

— Госпожице Джеймсън, вие сте харесвали Джена. Тя ви е била приятелка. Оставете ни да си вършим работата. Опитваме се да ви елиминираме като заподозряна… това е всичко.

Тера го обмисли и каза:

— Добре.

Не изглеждаше като да е повярвала на Катрин, но и гневът й попремина.

После танцьорката се заизкачва бързо нагоре по стълбите и конската й опашка заподскача.

Когато Тера се скри, Катрин каза:

— Грег е добре да ни помогне, иначе можем да опитаме дебелия край на съдебната тояга.

Конрой въздъхна.

— Благодаря ти, че се направи на дипломат, Катрин. Бях попрестъпила линията. А при настроението, в което е Мобли напоследък, не ми трябват никакви скандали с шерифа.

— Чухме — обади се Сара.

Но Катрин знаеше, че нещата не опират само до политиката на отдела. Детектив Ерин Конрой беше задържала един лъжлив заподозрян и ако го направеше отново, щеше да стане на практика невъзможно да предадат делото на прокуратурата… ако изобщо някога стигнеха дотам. Всеки добър адвокат щеше да ги направи на кайма за това, че са арестували двама заподозрени по грешка, пък ти върви обяснявай, че си имал съмнения… и убиецът на Джена Патрик, който и да беше той, щеше да се разхожда усмихнат на свобода.

— Е, ако не успея да се добера до нещо сигурно — каза Конрой на криминалистките, докато им помагаше да натоварят джипа, — дано вие, дами, да го намерите вместо мен, някъде сред всичките тези доказателства, които събрахме… и то скоро.

Детективката отиде до тауруса си, а Катрин и Сара до тяхното тахо, и потеглиха обратно.