Макс Алън Колинс
Греховният град (10)

10

В замъка на Пиърс тази вечер не светеха толкова лампи — няколко на долния етаж, една на горния. Далечното улично движение надделяваше над шумовете на тихо дремещия квартал, където се чуваха единствено приглушените гласове на Джей Лено и Дейвид Летърман^[1].

Оуен Пиърс, пуснат под гаранция по обвинението за притежание на наркотици, отвори вратата още при първото почукване на Брас, сякаш ги беше очаквал. Красивото лице на терапевта беше помръкнало, блясъкът на сините му очи бе заменен от безчувствена празнота. Стоеше отпуснато в своята черна фланела, сиво долнище от анцуг и маратонки „Рийбок“ като бегач, който е прекалено уморен дори да се задъха. Погледът му мина покрай шефа на отдел „Убийства“ и се спря върху Грисъм.

— Онова, което открихте… — започна Пиърс — то… Лин ли е?

Но отговори Брас:

— Може ли да влезем, господин Пиърс? Да седнем и да поговорим?

Той кимна с безразличие, махна им с ръка да влязат и скоро след това Брас и неговият домакин вече седяха на дивана с тапицерия на кръстосани пушки и знаменца, а Грисъм си позволи да си придърпа кленов стол в колониален стил, така че двамата с Брас небрежно да обградят заподозрения.

— Лин е, нали? — каза Пиърс смазан. Беше отпуснал ръце между бедрата си и преплел пръсти.

— Така мислим, господин Пиърс — каза Грисъм. — Резултатите от ДНК изследванията ще са готови след известно време, но фактите говорят, че е много вероятно да сме открили… част от тялото на жена ви.

Пиърс гледаше втренчено в килима и клатеше бавно глава. Дали се опитва да не се разплаче? — зачуди се Грисъм. — Или пък се опитва да се разплаче…

Грисъм държеше полароидна снимка в ръка. Подаде я с лицето нагоре, така че Пиърс да я види — беше направена от толкова близко, че се виждаше само плът.

— Жена ви е имала рождено петно на лявото бедро… същото ли е?

Преглъщайки, той погледна снимката, след което главата му клюмна. Кимна почти незабележимо, но все пак кимна.

— Истина ли е?

Брас попита:

— Какво дали е истина, господин Пиърс?

Той вдигна зачервени очи.

— Онова… онова, което казаха по телевизията. — Гласът на Пиърс беше напрегнат и той сподави леко ридание. В ъгъла на лявото му око стоеше сълза и заплашваше да падне. — Че Лин е била… нарязана?

Брас стоеше под ъгъл срещу заподозрения.

— Да, вярно е… Искам да чуете нещо, господин Пиърс.

Брас извади от джоба на сакото си малко касетофонче с касета и натисна PLAY.

Ядосаният глас на Пиърс се разнесе от миниатюрния говорител.

— Направиш ли го — каза Пиърс — ще те убия, благочестива кучко…

Друг глас, на ужасената Лин Пиърс, каза:

„Оуен! Не! Не казвай…“

„И после ще те накълцам на малки парченца.“

Брас изкриви лице в невесела усмивка.

— После става леко гадно… Не бихме искали да ви разстройваме допълнително, докато скърбите.

Пиърс изглеждаше като съсечен с брадва.

— Откъде имате това?

Брас остави въпроса без отговор.

— Може би сега е моментът да ви посъветваме за правата ви, господин Пиърс.

Помръкналите очи на терапевта изведнъж блеснаха. Стана, надвеси се над детектива и криминалиста и вероятно престорената му мъка се превърна в истинска ярост, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

— Арестувате ме! За какво? За това, че сме се карали с жена ми?

— Вие сте заплашили да я нарежете на парчета — каза Брас — и скоро след това… тя е на парчета. Според нас това не е съвпадение.

— Тази касета най-вероятно дори няма да бъде приета в съда. Кой ви я даде? Кой, Блеър ли? Тия религиозни фанатици? Най-вероятно са фалшифицирали записа…

— Изследвахме внимателно лентата — каза Грисъм. — И гласът е вашият, а записът е автентичен.

Полувъздишка, полуизгрухтяване се изплъзна от гърдите на терапевта и той отново седна тежко, разклащайки дивана и избутвайки леко Брас.

Пиърс втренчи зачервените си сини очи в Грисъм.

— Вие женен ли сте?

— Не.

Пиърс се обърна към Брас.

— А вие, детектив? Женен ли сте?

Брас каза:

— Моето семейно положение не е…

— Ха! — Пиърс посочи капитана от отдел „Убийства“. — Разведен!… И предполагам, че никога не сте заплашвали жена си? Никога не сте й казвали „Просто ще те убия“! Някой ден, Алис, бум, прас и право на луната?

— Ралф Крамдън — посочи Грисъм — никога не е заплашвал да разфасова жена си.

Брас погледна криминалиста, изненадан от културната препратка.

Пиърс би отбой. Прокара ръка през челото си, за да изтрие несъществуващата пот.

— Разбирам логиката ви, хора, наистина… Имам избухлив характер, но само… говоря. Казвам ви, тогава просто съм загубил…

— Контрол над емоциите си — допълни Брас.

— Да. Определено.

— Загубили сте самообладание, убили сте жена си, разфасовали сте я. Вие сте физиотерапевт и имате някакви познания по анатомия.

— Не съм я убил. Беше само скандал, непрекъснато се карахме, откакто тя… повярва в ония простотии за връщането към Христовата вяра. Но сериозно ли мислите, че бих убил жена си заради религиозните ни различия?

Брас тъкмо щеше да отговори, когато външната врата се отвори и в антрето влезе едно момиче.

Грисъм не можа да го познае — беше с къса сплескана черна коса, пиърсинг на веждата, толкова почернени мигли, че би засенчила Елвира, черни впити джинси и черна фланелка, вързана на възел над пъпа. Зачуди се дали това не е някоя приятелка на дъщерята на Пиърс, Лори, дошла на гости.

— Татко, какво става? — попита момичето с тънко гласче, което не си отиваше с нейния пънк — готик имидж.

Пиърс премести поглед от Брас към Грисъм и после към момичето.

— Лори — каза той бавно, — тези полицаи имат информация за мама.

Грисъм се вгледа по-внимателно — това наистина беше Лори, която преди имаше руса коса и доста здрав вид, а сега може би отрано беше започнала да се подготвя за празника на Вси светии.

Момичето замръзна ококорено. Бялото на очите й контрастираше рязко с тежката черна спирала.

— Тя… д-д-добре ли е? Онова, което показаха по телевизията, че са открили, то нали…?

Пиърс се изправи, закима сериозно и размаха ръка.

— Ела тук, скъпа, ела тук.

Лори издиша рязко и остро, след което се хвърли в обятията на баща си, а той я прегърна силно с думите:

— Нея вече я няма, скъпа… мама вече я няма.

Останаха дълго прегърнати. Най-сетне Пиърс се отдръпна от дъщеря си.

— Как е станало! — попита Лори.

Нелепият й грим на зряла жена тежеше над пълните с детска болка очи.

Пиърс поклати глава.

— Не, скъпа. Моментът не е подходящ. Трябва да се оправя с тези… с властите.

— Татко…

— Лори, ще говорим за това по-късно.

Тя се отдръпна от прегръдката му.

— Искам да знам, сега.

Грисъм го побиха тръпки, разпознавайки почти същите думи, които той самият беше казал на Уорик и Ник за Лин Пиърс.

Брас се изправи. Приближи се до бащата и каза, почти шепнешком:

— Защо не ми позволите аз да говоря с нея, господин Пиърс. Имам дъщеря, малко по-голяма от нея.

Извръщайки лице към него, Пиърс каза доста горчиво:

— Ценя съчувствието ви, детектив. Но не мисля, че идеята е добра.

— Трябва да задам няколко въпроса на дъщеря ви — настоя Брас. — Сигурен съм, че искате да ни помогнете… и двамата.

Момичето гледаше напрегнато, изражението й бе парализирано, сякаш не можеше да реши дали да закрещи, да се разплаче или да избяга.

— Лори преживява голям шок — каза Пиърс и в думите му имаше основание. — Това не може ли да почака?

— Честно казано, господин Пиърс… не. Разследваме убийство. Всяко закъснение е скъпо.

Отчаян, Пиърс се обърна към Грисъм.

— Не можете ли да спрете това? Изглеждате почтен човек.

С лека загадъчна усмивка на лицето Грисъм се изправи и каза:

— И вие изглеждате почтен човек, сър… Може би двамата с вас трябва да оставим Лори и капитан Брас насаме, за да поговорят… а вие можете да ми покажете гаража.

Пиърс гледаше Грисъм сякаш криминалистът се беше превърнал в клоун.

— Какво?

— Вашият гараж — каза Грисъм любезно и посочи с ръка. — Натам е, нали? — Тръгна към кухнята.

С нежелание и въздишка, сякаш целият свят му беше писнал, и след като хвърли последен поглед на дъщеря си, Пиърс последва шефа на криминалистите.

— Седни, Лори, моля те — каза Брас, посочвайки дивана. — Нали нямаш нищо против да те наричам Лори?

— Наричайте ме както си щете — изсумтя Лори. По лицето й се стичаха сълзи, спиралата рисуваше абстрактни шарки в черно по бузите й. Тя го погледна скептично и после попита:

— Ще ми кажете ли какво се е случило с майка ми?

— Лори, моля те, седни.

Тя седна. Той също.

— Аз съм детектив Брас. Можеш да ми казваш Джим, ако искаш.

Отговорът й беше предизвикателен, но подкопан от сълзливата нотка в гласа й, която напомняше на мишката Снифълз^[2].

— Чувствам те толкова близък… Джим.

Брас си пое дълбоко въздух и издиша бавно през устата. Нямаше как да представи нещата в по-мека светлина. В края на краищата момичето беше гледало новините по телевизията. Каза:

— Майка ти е била убита.

Наблюдаваше я как приема новината. През лицето й преминаваха различни чувства, едно по едно, но всяко траеше само миг — учудване, страх, гняв, — докато се мъчеше да разбере и да приеме това, което й беше казал. Нейната вътрешна борба, без да разкрива почти никакви чувства като изключим неспирните сълзи, напомняше силно на Брас за собствената му дъщеря. Чудеше се дали Ели е плакала, когато жена му й е казала, че ги е напуснал. Чудеше се къде ли е Ели сега и дали още го мрази.

— Добре ли си? — попита той момичето.

— Не, не съм добре… Да, добре съм, чувствам се жестоко! Страшно си тактичен, нямам думи!

Брас се почувства като глупак, точно така го караше да се чувства често и дъщеря му. Разбира се, че Лори не „беше добре“ и най-вероятно никога нямаше да бъде. Не беше нормално да убият майка ти.

После момичето изгуби самоувереността си.

— Аз… аз не мога да повярвам — успя да каже тя най-сетне.

— Трудно е да загубиш близък роднина — каза той. — Особено родител. Дори и да не сте се разбирали. Понякога това дори влошава нещата.

Боядисаното на ивици лице го погледна по-различно.

— Ти…?

Той се огледа, за да се увери, че са сами.

— Да, моите и двамата ги няма вече. Но не беше толкова тежко, колкото при теб, Лори.

— Така ли?

— Умряха от естествена смърт, а и аз вече бях възрастен.

— Но… въпреки това беше тежко?

— Винаги е тежко, Лори. Колкото и да не ми харесва цялата тая работа, ние всички дължим нещо на майка ти — трябва да разберем какво й се е случило и да разчистим тая каша, доколкото това е възможно.

— Като че ли това ще я върне!

— Разбира се, че няма да я върне. Но би могло да ти помогне… да намериш покой. И ти и таткото ти.

— Покой, а? Всички говорят за покой. А знаете ли аз какво мисля, детектив? Мисля, че хората придават прекалено голямо значение на тъпия покой.

— Може и да си права, Лори… но сега трябва да ти задам няколко въпроса. Готова ли си?

Тя си пое дълбоко въздух и кимна, сякаш му казваше да върви на майната си.

Брас мразеше тази част от работата си и се чудеше откъде да започне. Ако засегнеше оголен нерв, момичето — което се беше сближило мъничко с него — можеше съвсем да се разстрои и тогава щеше да му е страшно трудно да я накара да отговаря на въпросите му. Ако сериозно се разстроеше, щеше да се наложи да вика Социални грижи да говорят с нея… и неговото разследване щеше да мине на заден план.

Най-добре да се стъпва внимателно, помисли си той.

— Разбирахте ли се с майка ти?

Свиване на рамене.

— Ти на колко години си, Лори? На шестнайсет?

Кимане.

— И така, разбирахте ли се с майка ти?

— Вече ме пита.

Поне я накара да каже нещо.

— Така е, Лори, но ти всъщност не ми отговори.

Отново свиване на рамена.

— Всъщност, не много добре. Тя не ми позволяваше нищо.

— Какво значи „нищо“?

— Ами, да излизам с момчета, да ходя по концерти, да си намеря работа. Искаше да съм момиче в саксия. Едвам издържаше гаджето ми Гари.

— Разкажи ми за твоето гадже.

Този път в кимването й имаше известен ентусиазъм.

— Гари Блеър. Той е пич.

— Пич? Семейство Блеър не са ли доста консервативни?

Лека усмивка се появи на лицето й.

— В общи линии, да. Той обаче си е готин. Техните са в църковната група на мама… иначе не мисля, че щеше да ме пусне дори да излизам с него.

— Майка ти много строга ли беше?

Тя изсумтя.

— Много повече от строга, тя е… — Изражението й стана вглъбено. — Искам да кажа, беше много повече от строга.

На Брас му идеше да се изяде от яд за грешката си с миналото време. Тя тъкмо беше започнала да се отпуска и той така да оплеска нещата. Сега трябваше да намери начин да продължи разпита, преди хлапето да се е затворило в себе си.

— Какво обичате да правите двамата с Гари? — попита Брас. — Да ходите на кино? Да танцувате?

Лори, потънала в размисъл, сякаш не го чу. Беше все още на предишния му въпрос, мърмореше си нещо:

— Да, мама се държеше така, че в сравнение с нея „Клуб 700“^[3] са направо нормални.

— А ти и Гари?

Тя сякаш се отърси от предишното си състояние.

— Ами, ходим на кино, киснем в центъра. Понякога просто си стоим тук.

— Ходите ли у семейство Блеър?

— Рядко. Майка му е странна… сякаш през тялото й тече ток, като надрусано чихуахуа.

Брас се усмихна, въпреки че препратката към наркотиците беше смущаваща.

— А когато с Гари киснете тук, какво правите?

Отново повдигане на рамене.

— Слушаме дискове в моята стая, гледаме DVD, такива неща. Понякога сърфираме из мрежата. Влизаме в чатове и се правим на други хора. Аз например се преструвам на нимфоманка или на нещо друго, обичайните простотии.

Брас вече започваше да се чуди дали свиването на раменете не е нервен тик или просто жест, типичен за това поколение — неговата нацупена дъщеря все свиваше рамене последния път, когато се видяха. Свиването на рамене постепенно се беше превърнал в заместител на речта.

— Случвало ли се е Гари да е тук, когато вашите се карат?

Погледна го странно, изкосо. Провлече едната сричка като поне три.

— Не.

— А ти? Виждала ли си ги да се карат?

— Не… не знам дали е редно да говоря за такива неща… Това е нещо лично. Семейна работа.

— Няма проблем, Лори. Аз съм… служител на реда. Опитвам се само да ти помогна… да помогна на семейството ти да преживее това.

Тя се отдръпна.

— Това са глупости.

Той застина, после се засмя.

— Да, предполагам, че е така. Лори, извършено е престъпление. Трябва да разбера какво се е случило с майка ти. Ако не говориш с мен, все някога ще трябва да говориш с друг. Защо да не приключиш веднъж завинаги с тая работа?

Лори се замисли за момент, преди да отговори.

— Е, добре. Понякога се караха, като всички родители. Нали всички женени двойки са така?

— Да.

— Не мисля, че се караха по-често от другите. Е, никога не съм виждала родителите на Гари да се карат, но те са толкова… зомбясали. Родителите на другите ми приятели се карат, поне онези, които са все още заедно.

 

 

Навън в големия и подреден гараж Пиърс стоеше отстрани, скръстил ръце, докато Грисъм с гумени ръкавици на ръцете тършуваше наоколо.

Едното място за кола беше празно, а синият „Линкълн Навигейтър“ на терапевта заемаше другото. Работна маса, направена от греди пет на десет сантиметра и шперплат, заемаше по-голямата част от отсрещната стена. Над нея на табло с кукички висяха инструменти, по-големите електрически машини лежаха на рафта отдолу. Три велосипеда и два комплекта стикове за голф в скъпи калъфи стояха в редица покрай най-близката стена. На шперплатовия таван имаше капандура, през която по подвижна стълбичка можеше да се стигне до ниското пространство отгоре.

— Имате ли електрически трион? — попита Грисъм вежливо.

— Електрически трион! — Очите и ноздрите на Пиърс почервеняха. — Възмутен съм от този тормоз! Опитвам се да…

Вдигайки ръка като катаджия, Грисъм го прекъсна:

— Това не е тормоз, господин Пиърс.

— На мен така ми се струва.

— Съжалявам, че така ви се струва. Просто си върша работата, която е да откривам и да елиминирам заподозрени на базата на доказателства.

— Предполагам, че автоматично ставам заподозрян, защото съм съпругът.

— Като се има предвид онази касета, която чухте да ви пуска капитан Брас, няма да е пресилено да кажем, че сте се карали с жена си и сте я заплашили с насилие… И когато после тя се оказва мъртва, убита по начина, който сте описали, кажете ми, не е ли логично да ви смятаме за възможен извършител на престъплението?

Терапевтът изглежда загуби дар слово.

— Ами…

— Вашето съдействие ми помага да ви елиминирам като заподозрян. Не го забравяйте.

Пиърс се примири и с въздишка се приближи към криминалиста.

— Съжалявам, господин Грисъм. Знам как изглежда отстрани, но загубих контрол.

Въпросът, помисли си криминалистът, в как жена ти си е загубила главата. Но Грисъм беше остатъчно разумен и тактичен да не изрече мислите си на глас.

Вместо това каза само:

— Напълно разбираемо, господине. Напълно разбираемо.

— Лин и аз си бяхме толкова щастливи преди тя да се… върне към християнството. Казвам ви, сякаш се присъедини към някакъв култ. Знаете ли какво ми каза веднъж — колко било тъжно, че добри хора като Ганди и майка Тереза трябвало да отидат в ада, защото не били спасени като нея. Няма да ви лъжа, господин Грисъм, ние определено летяхме бясно към развод.

— Електрическият трион?

Пиърс въздъхна и посочи:

— Под пейката… Искате ли да ви го…?

Грисъм кимна, последва го и видя как Пиърс издърпа два електрически триона и един по един ги вдигна на пейката. Единият, чисто нов STIHL, си беше все още в кутията.

— Тази кутия е запечатана — каза Грисъм, след като я разгледа внимателно отблизо.

— Да, купих го едва вчера. Имам и касова бележка. Другият, стар „Пулан“, беше толкова ръждясал, че дори нямаше да тръгне, камо ли да разреже човешко тяло.

— За какво използвате електрически трион обикновено, господин Пиърс?

— Основно режа дърва за камината. Купчината е отзад.

Грисъм кимна към вратата, която водеше навън.

— Може ли?

— Заповядайте.

Зад къщата, на светлината на луната, Пиърс показа на Грисъм купчините дърва. Криминалистът клекна и е помощта на джобно фенерче разгледа няколко купа.

— Нарязани са скоро, господин Пиърс. — Изправи се. — Имате един трион, който не работи и друг, който е все още в кутията си. Как тогава имате прясно нарязани дърва?

Пиърс не трепна.

— Съседът, Мел Чарлз, ми услужи със своя електрически трион.

— Кога?

— Преди няколко дни. Обичам да има огън в камината… помага ми да мисля, да се отпусна. И затова си нарязах малко дърва. Това също действа отпускащо — напрягам мускули, които не използвам в работата си.

Грисъм кимна. Щеше да прати Брас да разпита съседа. Върнаха се в гаража и Пиърс каза:

— Това ли беше всичко, господин Грисъм?

— А ниското пространство над гаража?

Пиърс дръпна стълбата и Грисъм със своя „Маглайт“ се качи да огледа. Нищо. Щеше да накара Уорик и Ник да го пресеят по-късно.

Терапевтът поведе Грисъм обратно в къщата, където Брас и Лори почти приключваха. При влизането им Брас вдигна поглед, но продължи да разпитва Лори.

— Лори, ти доста си се променила — каза той. — Боядисала си си косата, направила си си пиърсинг на веждата. Не се ли притесняваше какво ще каже майка ти, когато се върне?

Лори стрелна с поглед баща си, но не каза нищо. Пиърс седна до дъщеря си, прегърна я през рамото и каза:

— Лори беше толкова разстроена, когато си мислехме, че Лин ни е напуснала, че… реших, че малко промяна няма да навреди на никого, а ще й помогне да излезе от това състояние.

— Но майка й нямаше ли да се ядоса? — попита Брас.

Пиърс махна в знак на несъгласие.

— Лори беше тази, която имаше пълното право да е ядосана. Или поне така смяташе тогава.

Брас премести поглед към Грисъм. Шефът на криминалистите поклати глава: нищо в гаража. Брас стана и каза:

— Благодаря ти, Лори. Наистина оценявам помощта ти.

Момичето вдигна рамене, но леката й крива усмивка показа, че Брас е установил слаба, ала важна връзка. Брас се обърна към Пиърс:

— Сигурен съм, че ще имаме още въпроси към Лори в процеса на разследването. Но ви обещавам, че ще направим това, което е най-добро за нея.

— Сигурен съм — каза Пиърс сухо.

— Ще имаме още въпроси и към вас.

— Значи не ме арестувате?

— Не — каза Брас с нотка на „не този път“ в гласа, — но може би е добре да се посъветвате с адвоката си.

Отговорът на Пиърс беше леко язвителен.

— Защото правите това, което е най-добро за мен.

Следователите излязоха и Пиърс затвори безмълвно вратата след тях.

Щом се озоваха на двора, Грисъм махна с ръка към съседната къща — огромна, подобна на ранчо сграда с гипсова мазилка.

— Трябва да се отбием у съседите.

— Късничко е.

Грисъм обясни какво му беше казал Пиърс за електрическия трион.

— Трябва ми този електрически трион веднага.

— Да не би да искаш да кажеш, че Оуен Пиърс е взел назаем триона на съседа си, за да нареже жена си?

— Възможно е да го е направил. Откъдето и да го погледнеш, този трион ми трябва.

Прекосиха добре поддържания двор с плодово дръвче — джудже кацнало в средата на кръг от тухли, заобиколен със слама. Брас натисна звънеца.

— Страшно ще ни се зарадват — каза Брас.

Но само след миг жена с червеникава коса на около трийсет години отвори вратата. Носеше джинси, маратонки и фланелка с надпис „Тичайте за здраве“ отпред. Имаше зелени очи, млечнобяла кожа, малко вирнато носле като заешка муцунка и питащо изражение. Но не изглеждаше раздразнена.

От всекидневната се чуваше глухо гласът на Конън О’Брайън. Добре, помисли си Брас, не сме събудили никого.

— Обикновено не отварям, когато някой звъни толкова късно — каза тя. Гласът й, макар и тих, беше властен. — Но съм ви виждала по-рано да се отбивате у съседите, а също и по телевизията… вие сте полицаите, които работят по случая Лин Пиърс, нали?

Брас вече беше извадил личната си карта, за да я покаже.

— Точно така, госпожо. Аз съм капитан Джим Брас, а това е криминалистът — следовател Гил Грисъм. Мел Чарлз вкъщи ли е?

— Мел е съпругът ми, аз съм Кристи Чарлз. — Усмивката й изчезна. — Вкъщи е хаос. Имате ли нещо против да викна Мел тук?

— Съвсем не — каза Брас. — Няма да се бавим.

— Ще се радваме да помогнем с каквото можем. Лин е много готина, но мъжът й… Е, отивам да извикам Мел.

Скоро Мел Чарлз изпълни касата на вратата. Жена му, застанала точно зад гърба му, попиваше всичко. Изглеждаше доволна, сякаш се радваше на посещението на полицията.

— Господин Чарлз — каза Грисъм — давали ли сте на заем на своя съсед, господин Пиърс, електрически трион?

— Преди няколко дена — отвърна Чарлз.

— А друг път давали ли сте му триона?

Чарлз се замисли за момент и после поклати глава.

— Дотогава не му е трябвал. Той си имаше собствен. Непрекъснато реже дърва.

— Защо му беше вашият?

— Каза, че неговият бил ръждясал и че не е имал възможност да си купи нов.

— Вие близки ли сте с господин Пиърс, господин Чарлз? Събирате ли се, излизате ли, услужвате ли си често с градинарски инструменти?

— Не. Само си кимаме. Кристи и Лин са приятелки, от време на време пият кафе заедно… но не бих казал, че сме близки.

— Явно сте гледали новините за изчезването на Лин Пиърс и за онова, което беше открито в езерото Мийд днес…

На лицето на госпожа Чарлз се изписа ужас.

— Нали не искате да кажете… че е използвал нашия трион, за да… О, Господи… извинете ме.

И изчезна. Брас каза:

— Жена ви е харесвала госпожа Пиърс.

Веждите му изскочиха над рамките на очилата в стил Бъди Холи.

— Говорите сякаш Лин е мъртва, капитан Брас.

— Фактите клонят натам, да.

Чарлз поклати глава, свил уста.

— Жалко. Господи, колко жалко. Тя беше наистина мила прекалено консервативна, но мила.

— Консервативна? — повтори Брас като ехо, спомняйки си, че сам беше използвал същата дума при разговора с Лори.

— Нали знаете, върнала се към християнството, консервативна колкото си ще.

— Ами господин Пиърс?

Свивайки рамене Чарлз каза:

— Ние всъщност не ги познаваме много добре. Но имам чувството, че той не от ония, които ходят на църква.

— Защо мислите така?

Чарлз явно се чудеше доколко е редно да сподели.

— Виждал съм разни съмнителни типове да се отбиват у тях.

— Можете ли да идентифицирате някой от тях?

— Има един… не искам да звуча като расист…

— Чернокож? Латино? Азиатец?

— Чернокож. С дълга къдрава коса, накити, бейзболна шапка, с козирката назад.

— Често ли?

— Не. Няколко пъти, когато жената на Пиърс я нямаше. Водеше си и различни жени вкъщи, когато Лин беше на гости у роднини или просто по църковни задачи.

Брас се намръщи.

— Различни жени? А не една и съща?

— Предполагам, че проститутки. И то вкъщи.

— Ами дъщеря му? Тя присъстваше ли?

— Тя не си стоеше много вкъщи, особено когато майка й я нямаше.

Госпожа Чарлз се намеси. Беше се върнала и изтриваше очите си със салфетка, може би беше повръщала.

— Дъщерята какъв речник има само… но предполагам, че хората мислят така и за нашите деца.

Брас не беше изненадан, че семействата Чарлз и Пиърс не са близки — типично за кварталите на град, който растеше така бързо, както Вегас. Това беше едно от нещата, заради които Брас мразеше, че живее в най-бързо разрастващия се град на Щатите. През последните десет години населението бе нараснало с числеността на Минеаполис, а всекидневно го посещаваха толкова хора, колкото бяха жителите на Солт Лейк Сити. Живееше в град на непознати — някои добри, други лоши, и един от тях беше убил и разчленил Лин Пиърс.

Мел Чарлз нямаше нищо против Грисъм да прибере електрическия трион като улика.

В колата на връщане Брас се обърна към Грисъм:

— Какво мислиш?

— Ако Пиърс е използвал този трион, всичкото чистене на света не е могло да махне кръвта. Луминолът ще покаже.

Но час по-късно Грисъм беше в кабинета си и говореше по телефона с Брас.

— С този трион не е рязано нищо друго, освен дърва.

— Господи — каза Брас. — Тоя тип Пиърс има отговор на всичко.

— Прекалено много отговори, Джим, и прекалено удобни. Не се отчайвай, това ни говори много.

— И какво ни казва? Електрически трион без кръв по него? Това не ни казва нищо, мамка му!

Грисъм каза търпеливо:

— Казва ни, че някъде има изчезнал трион… най-вероятно на дъното на езерото Мийд.

— Където никога няма да го открием. Но как реши…

— Трябваше да се досетя — каза Грисъм възмутено, — когато Пиърс само дето не ме заведе при оня съсед. Прати ни за зелен хайвер, Джим, като междувременно се опита да си създаде алиби. Обаче не се получи.

— Защото има трети трион ли? — Гласа на Брас беше пълен със скептицизъм.

— Не, има четири триона. Помисли си, Джим. Пиърс има някакъв древен ръждясал електрически трион. Не е използван отдавна. Но съседът го е виждал съвсем доскоро да реже дърва.

— Освен това има един чисто нов, още неразопакован трион.

— Да, на мястото на онзи, с който е била разфасована Лин. Онзи, който се предполага, че сега лежи на дъното на езерото.

Брас започна да схваща.

— И след като е метнал онзи трион в езерото, взел назаем от съседа… за да нареже малко дърва и да ни подведе.

— Именно. Да направи да изглежда така, сякаш в къщата на Пиърс не е имало трион след ръждясалия и преди неразопакования.

Брас се изсумтя мрачно.

— Е, Гил, ще те оставя ти да занесеш новото ни доказателство на областния прокурор. Това е една от най-косвените косвени улики, за които съм чувал.

— Не съм казал, че ще издържи в съда. Но е парченце от пъзела, а на нас ни трябват всички парченца, до които успеем да се доберем.

— Особено след като имаме само едно парче от Лин Пиърс. Виждаш ли вече картината на пъзела, който редиш, Гил?

— Мога да ти кажа, че Оуен Пиърс е нарязал жена си с липсващия трион.

— След като я е убил?

— Виж, това не мога да кажа — каза Грисъм.

— Жестоко. Ако успеем да докажем, че е нарязал жена си, но не и че я убил преди това, можем да го хванем за другото му престъпление.

— Какво друго престъпление? — попита Грисъм.

— Замърсяване на околната среда.

После Грисъм чу слушалката да се затваря.