Макс Алън Колинс
Греховният град (5)

5

Артър и Мили Блеър Живееха в една от онези анонимни и сякаш направени по калъп двуетажни бели къщи с добре поддържана, леко стръмна ливада на тиха улица в доста заможен квартал недалеч от Университета на Лас Вегас, където работеше господин Блеър. Приближавайки с немаркираната кола, Брас и Грисъм веднага забелязаха ефекта от изчезването на Лин Пиърс върху дома на семейство Блеър — всички лампи в къщата бяха запалени, осветявайки мястото като затворнически двор.

Брас намираше Блеър за симпатични обикновени хора, които редовно ходеха на църква, живееха затворено, работеха здраво, спестяваха пари и възпитаваха единствения си син по най-добрия според тях начин. Докато един ден животът им не се променя завинаги — само заради някой техен познат.

Случваше се непрестанно. Все някой трябваше да живее до Айон Бенет и нейните родители^[1], все някой е трябвало да наеме апартамента до Джефри Дамър^[2], Джон Уейн Гейси^[3] също е имал съседи на тихата си улица, а и жената на О Джей Симпсън^[4], Никол, е имала приятелки.

Лин Пиърс беше приятелка на Мили, също и на Артър, и им бе поверила касетата, която сега се оказваше може би единствената следа към нещо, което Брас все още се надяваше, че е само изчезване, а не убийство. Въпреки че тази мила двойка по никакъв начин не беше виновна за изчезването, Брас виждаше чувството за вина, изписано на лицата им.

Явно си мислеха, че би трябвало да знаят къде е отишла тя, макар и по никакъв начин да не можеха да имат такава информация. Като повечето хора, застигнати от трагедия, семейство Блеър се бореха с чувството, че все някак е трябвало да направят нещо, каквото и да е, за да предотвратят тази ужасна ситуация… а не бяха.

Да, наистина, биха могли да занесат касетата в полицията още щом Лин им я беше дала, но тя ги бе помолила да я пазят. Откъде да знаят, че може да е предчувствала собственото си убийство, и че оставя димящ пистолет след себе си, за да посочи убиеца.

Само че за момента Брас нямаше убийство, а само изчезнал човек. Въпреки това беше довел Гил Грисъм със себе си, тъй като засега криминалистът и хората му бяха единствените, които действително търсеха Лин Пиърс.

Съпрузите седяха на своя хубав бежов диван срещу Брас и Грисъм. Господин Блеър беше в бяла риза, раирана вратовръзка и сиви спортни панталони, с които най-вероятно беше ходил на работа през деня. Той нервно бутна нагоре очилата си с тъмни рамки — стъклата им бяха толкова дебели, че деформираха очите му и ефектът при други обстоятелства щеше да е комичен. До него жена му Мили беше облечена с черни спортни панталони и черно-бяла раирана копринена риза — излъчващ достойнство тоалет с лек оттенък на траур. Притискаше скръстени ръце към себе си, сякаш можеха да я предпазят от изникналите проблеми.

Грисъм, като свещеник в черно, но без бялата якичка, бе кацнал на ръба на голям кафеникав фотьойл със стъпало за краката, сякаш се притесняваше, че ако седне, нещото може да го погълне. На Брас му се струваше, че на Грисъм му е неудобно да му е удобно. От друга страна, Грисъм със сигурност знаеше също толкова добре, колкото и Брас, че разговорът няма да е от приятните. Брас се покашля и попита:

— И така, госпожо Блеър, вие не мислите, че госпожа Пиърс би напуснала мъжа си и дъщеря си?

— Не, не мисля. — Тя го изгледа с любопитство. — А вие?

Брас се усмихна учтиво.

— Няма значение какво мисля аз, госпожо. Важното е да открием госпожа Пиърс.

Госпожа Блеър леко се отпусна, хартиената кърпичка в дясната й ръка се показа и тя попи сълзите от очите си.

— Лин никога не би избягала така, без да каже на никого къде отива. Просто не е такъв човек. Съвсем не е.

— Помогнете ми тогава да я опозная.

— Тя е… — Госпожа Блеър затърси думите. — Звучи изтъркано, но… тя е мила. — Жената погледна към съпруга си, който взе ръката й в своята. — Запознахме се преди около година, когато тя се присъедини към нашата църква, а после и към нашата женска група за изучаване на Библията.

— Дотогава не познавахте семейство Пиърс, така ли?

— Не. — Мили Блеър се усмихна полумеланхолично, полунервно. — Мисля, че в Лин беше настъпила емоционална промяна, промяна в… духовна насока.

— Разбирам — каза Брас, без въобще да разбира. Грисъм гледаше жената сякаш беше обект върху лабораторно стъкло.

— Преди да открие Господ, Лин е имала съвсем друга ценностна система, друга среда… но откакто дойде в нашата група, станахме добри приятелки, най-добри приятелки.

— Смятате ли, че Лин е човек, на когото може да се разчита? Понякога държеше ли се… безотговорно?

Госпожа Блеър се усмихна на абсурдната мисъл.

— О, детектив Брас, човек винаги може да разчита на Лин. Каже ли, че ще направи нещо, прави го.

— Разбирам.

— Затова и толкова се изненадах снощи, когато се обади да каже, че е на път към нас, че веднага идва, а пък не се появи.

— Разкажете ни за обаждането — каза Брас. — Тя как звучеше?

Госпожа Пиърс погледна съпруга си. Държаха се за ръце като влюбени.

— Чувствам се толкова ужасно…

— Скъпа — каза господин Блеър — не се притеснявай.

Жена му продължи:

— Все за това си мисля от снощи. Знаех, че е разстроена, но трябваше още тогава да го разбера по гласа й… тя звучеше съкрушена… дори ужасена, макар да се опитваше леко да го прикрие.

— Сигурна ли сте в това?

Тя поклати глава и въздъхна.

— Вече в нищо не съм сигурна. Толкова пъти го превъртах в главата си, че вече не знам дали наистина звучеше съкрушена или влагам собствените си чувства… Няма да ви лъжа, детектив Брас, аз имам… проблеми с нервната система. Понякога взимам лекарства.

Брас погледна Грисъм, но криминалистът беше втренчил поглед в жената. Детективът попита:

— Наистина ли?

— Да, прозак.

Съпругът й добави:

— В малки дози.

— Е — каза тя — все едно какво взимам, според мен Лин беше съкрушена. Наистина.

— Имате ли някаква представа какво я тормозеше?

Артър Блеър каза, леко нащрек:

— Може бе заплахите на мъжа й, че ще я накълца на парченца.

Брас кимна.

— Не искам да омаловажавам касетата. Но нека не забравяме, че някои съпрузи си отправят непрекъснато празни заплахи…

— Ние не го правим — каза господин Блеър.

Брас продължи:

— И при всички положения, скандалът е бил предния ден. Успяхте ли да подразберете какво точно я притеснява следобеда, когато ви се обади?

Госпожа Блеър унило поклати глава.

— Не, не ми каза точно… а и нямаше как да се досетя.

— Заради мъжа си ли беше разстроена? Като се има предвид, че тя все пак е взела мерки да запише на касета словесните му издевателства.

— Такова беше и моето предположение, но когато я попитах директно дали пак са се карали с Оуен, тя… избяга от темата.

Господин Блеър се наведе напред.

— Сигурно е било заради Оуен. Лин винаги се обажда на Мили, когато Оуен стане… хм… нетърпим.

— Това често ли се случва?

— Не знам дали ще е редно да кажа „често“ — каза госпожа Блеър замислено. — Тя обаче се обажда и по други поводи.

— Някога обаждала ли се е разстроена от нещо друго, не от агресивното поведение на мъжа си?

— Заради Лори — избълва господин Блеър, преди жена му да може да отговори. — Дъщеря им. Тя тревожи Лин почти толкова, колкото и Оуен.

— Така е — призна госпожа Блеър, свивайки рамо и повдигайки вежда. — Лори докарваше Лин до бяс… Не искам да се хваля, но откакто тя започна да излиза с нашия Гари, имат много по-малко проблеми с нея.

Брас се усмихна.

— Значи Гари оказва положително влияние на момичето на Пиърс?

Господин Блеър се усмихна и кимна.

— Той е добро момче… следва Божието слово и учи здраво в училище.

Брас се зачуди в кой свят се намира, но каза само:

— Това е чудесно. Вие сте големи късметлии.

— Без съмнение — каза господин Блеър. — Гари помогна на Лори да улегне. Тя беше малко… необуздана преди това.

— Необуздана? — попита Брас. — В какъв смисъл?

Господин Пиърс затърси думите, така че госпожа Пиърс отговори вместо него:

— Вироглава, бих казала. Забърка се с момчета… и с наркотици. Живеем в лош свят, детектив Брас, нали знаете.

— Забелязал съм.

Доволна, госпожа Блеър продължи бързо.

— Но положителното влияние на Гари и добрите родителски грижи на Лин я вкараха в правия път.

— Въпреки баща й — измърмори господин Блеър.

— Както и да е — каза госпожа Блеър, — сега момичето вече върви добре. Оправи си оценките, активна е в църквата, не се опитва да се облича като онези… повлеканести певици, по които сега залитат всички, и на които Лори преди подражаваше.

— И въпреки това — каза Брас — изглежда в живота на Лин е имало повече от обичайното напрежение, не мислите ли?

Семейство Блеър си размениха питащи погледи.

После, в един и същ момент господин Блеър каза „да“, а госпожа Блеър — „не“.

Двамата се засмяха неловко, а Брас ги остави да се изяснят, като всеки казваше „ти първо“ и „не, ти“. Най-накрая госпожа Блеър рече:

— Лин наистина има много тревоги, но не съм сигурна, че са повече, отколкото на всеки друг, нали разбирате, в тези смутни времена.

Брас се наведе напред.

— Искате да кажете, че не намирате нищо необичайно в проблемите с дъщеря й и с грубия й съпруг?

Госпожа Блеър повдигна вежди.

— Мисля, че проблемите с Лори поне са зад гърба им.

— Ами Оуен?

Госпожа Блеър се обърна към съпруга си. Артър Блеър разтегна устни и присви очи. Спокойният християнин свали маската и отдолу се показа ядосаният човек.

— Оуен Пиърс е негодник, безбожник и кучи…

Блеър не довърши, кокалчетата на ръцете му върху облегалката на дивана побеляха, докато се опитваше да овладее чувствата си. Жена му го прегърна през рамото с надежда да го успокои.

Капитан Джим Брас беше прекарал достатъчно време с Блеър и хора като тях и знаеше, че за да стигне толкова близо до това да нарече „кучи син“ онзи кучи син Пиърс, Артър Блеър явно изпитваше неописуема ярост към него.

— Предполагам, че сте слушали касетата? — попита Блеър, гласът му все още пропит с нехристиянска злост.

— Да, сър. — Брас кимна към Грисъм. — И двамата я слушахме.

Блеър въздъхна тежко.

— Тогава знаете на какво е способно това чудовище, след като може така да заплашва жена си. — Той се размърда на канапето и се наведе напред. — Разберете, детектив… не бих разрешил на Гари да има връзка с Лори, ако не мислех, че Лин смята да се… освободи от Оуен, при това скоро.

Мили Блеър потупа съпруга си по ръката в опит да го успокои.

— По принцип — обясни госпожа Блеър — нашата вяра не поощрява развода. Но пастор Дан казва, че когато единият от съпрузите се поддаде на Сатаната, човек трябва да защити себе си и децата си.

Брас потръпна.

— Нали не искате да кажете, че… Оуен Пиърс буквално… практикува сатанизъм?

— Разбира се, че не — каза господин Блеър, отпускайки се назад, вече поуспокоен. — Но той самият е дявол, демон. Способен е на най-ужасни жестокости.

Грисъм се обади за пръв път.

— Господин Блеър, да разбирам ли, че мислите, че Оуен Пиърс е изпълнил заканата си да я нареже на „малки парченца“?

Очите на Артър Блеър станаха огромни зад стъклата на очилата му, а жена му стрелна ръка с възлести пръсти към устата си и захапа кокалчетата си. Грисъм сякаш им беше зашлевил шамар, така реагираха на думите му.

— Това си мислите, нали? — притисна ги той. — Нали затова ни донесохте касетата?

Госпожа Блеър се втренчи в скута си, покри лице с една ръка и заплака тихо. Господин Блеър, прегръщайки жена си през раменете, кимна уморено.

Да, помисли си Брас. Гил наистина има подход към хората.

Грисъм продължи да ги притиска.

— Мислите ли, че изобщо съществуват някакви обстоятелства, при които Лин може просто да… ги е напуснала?

Тресейки се от плач, госпожа Блеър поклати глава. Грисъм каза спокойно:

— Господин Пиърс каза, че жена му има значителна сума пари на свое име и би могла да ги използва, за да изчезне.

— Тя наистина имаше пари — призна госпожа Блеър, поуспокоена — но всичките бяха вързани в инвестиции… акции, облигации и банкови сметки.

Господин Блеър допълни:

— Никаква част от тях не беше достатъчно ликвидна, че да я вземе лесно.

Кимайки, госпожа Блеър продължи:

— Тя се оплакваше от това. Оуен я беше убедил да го направи. Уж си имаше свои пари, но не разполагаше с много в брой. Не помня някога да съм я виждала с повече от, да кажем, петдесет долара в портмонето. Въпреки, че парите си бяха нейни, Оуен изглежда я държеше изкъсо.

Разговорът продължи още няколко минути, но нито Брас, нито Грисъм откриха нови теми. Семейство Блеър им съдействаха максимално, но бяха уморени и детективът и криминалистът знаеха, че няма да научат нищо повече тук, или поне не сега.

На връщане Грисъм седна на предната седалка до Брас.

— Мислиш ли, че Оуен Пиърс е самият дявол! — попита Брас криминалиста полу на майтап.

— Не — каза Грисъм. Изглеждаше дори по-резервиран от обичайно. — Но всичко около него е дяволски подозрително.

 

 

Когато се върна от стриптийз клуба, Катрин седна в стаята за съвещания с бележник и химикалка, касетите от „Дрийм Долс“ и едно видео. Междувременно Сара занесе пробите на Грег Сандърс, за да започне да ги изследва.

Касетите нямаха етикети и всяка беше ново приключение. Първата беше от камерата в десния ъгъл зад сцената — най-отдалечената от вратата и бара камера, най-вляво от коридора. Само столовете около сцената се виждаха от този ъгъл.

Не се появи никой, отговарящ на описанието на Рей Липтън. Катрин пробяга през касетата на бързи обороти, знаейки, че по-късно ще я гледа по-внимателно. За момента искаше да види какво е видял Червея, безгрижният диджей. Извади касетата и мина на следващата. Тази камера висеше от лявата страна на бара, по-близо до входната врата.

На средата на касетата Катрин вече се готвеше да се откаже и да дава нататък, когато на размазания черно-бял запис се мерна двуцветно яке. Спря и върна назад — якето се появи и премина на заден ход — и тогава тя отново натисна PLAY.

Мъжът влезе в кадър. Носеше яке от жълто-кафяв и син джинсов плат, нахлупена ниско шапка с козирка, тъмни очила и джинси. Премина през кадъра и излезе от другия край. Тя върна назад и пусна отново. Имаше нещо на лицето на мъжа… брада ли беше? Червея каза, че Липтън може и да си е пуснал брада отново. От този запис беше трудно да се разбере. Катрин извади касетата и мина на следващата, после на следващата, и така една след друга, докато не ги изгледа всички.

Тоя тип Липтън старателно избягваше камерите. Не се беше отбивал на бара за питие, а камерата над вратата само го беше мярнала… Никоя от камерите по сцената не го беше хванала за повече от секунда. Разбира се, каза си Катрин, при тази съдебна забрана за достъп Липтън изобщо не трябваше да е в клуба, така че може би просто бе предпазлив.

Само камерата в началото на коридора го беше заснела прилично, но в гръб, как води пищната и дългокрака Джена през вратата. Въпреки лошото качество на лентата, Катрин успя да разчете „Липтън Кънстракшън“ на гърба на якето, преди двойката да изчезне от кадъра.

Катрин превъртя касетата напред на бързи обороти, докато фигурата с якето… със сигурност с брада… не се появи отново, за да напусне набързо… сам.

— Конрой се върна.

Катрин се извърна и видя Сара застанала на вратата. Сара се приближи до монитора.

— Има ли нещо, което да върши работа?

Катрин кимна.

— Изглежда Липтън наистина е бил там… добре е хванато якето му как тръгва по коридора с Джена Патрик.

— Времето отбелязано ли е на касетите?

— Да… — Катрин посочи бележите си. — Времето съвпада. И Липтън, или поне някой с яке на „Липтън Кънстракшън“, излиза от кабинката за танци в скута… сам.

— Интересно — каза Сара. — Но защо да гледаме телевизия, когато ни се предоставя изпълнение на живо? Хайде, звездата на твоето шоу е на разпит при Конрой.

Преминаха бързо през няколко коридора и се вмъкнаха и стаята за наблюдение към тази за разпити. През двойното огледално стъкло виждаха Рей Липтън точно отсреща — седеше сам, свел поглед и по бузите му съхнеха вади сълзи.

— Сигурно я е обичал — каза Сара. — За да плаче така.

— Любовта е мотив — каза Катрин — за не едно убийство.

Ръцете на Липтън бяха свити в юмруци и лежаха на масата пред него като забравени предмети. Джинсовото яке с жълто-кафяви ръкави висеше на облегалката на стола. Беше по-слаб и по-нисък от очакванията на Катрин за човек, който работи в строителството. Имаше лешникови очи, дълъг, тесен нос и, за нейна изненада, беше голобрад.

Възможно ли беше да й се е привидяло на видеокасетата? Можеше и да се е обръснал, но… по бузите му имаше синкава сянка от набола брада, която показваше, че Липтън не се беше бръснал от много часове.

Минута по-късно детектив Ерин Конрой влезе в стаята за разпити със стиропорена чаша с вода в едната ръка и бележник в другата. Постави чашата пред Липтън, каза „Ето“ и седна на края на масата, така че наблюдателите да ги виждат и двамата. Липтън взе чашата, отпи и я върна на масата, след което подпря лакти на дървената плоскост и прокара ръце през въздългата си коса.

— Не мога изобщо да повярвам, че е мъртва — каза той с тих и дрезгав глас като ръждясал инструмент, който дълго време не е бил използван.

Катрин погледна Сара сякаш искаше да каже:

— Тоя на какъв се прави?

Липтън погледна жално към Конрой.

— Канехме се да се женим, нали знаете.

— Искам пак да ви кажа, господин Липтън, че съжалявам за загубата ви — каза Конрой. — Но има някои неща, за които трябва да поговорим.

Липтън сведе поглед, поклати глава, сълзите отново потекоха бавно по бузите му.

— Не може ли… не може ли да почака!

— Не. Първите часове при разследването на убийства са жизненоважни. Сигурна съм, че разбирате.

— Убийство… нежна душа като Джена… убита…

— „Нежна душа“, господин Липтън — каза Конрой равно — с която сте се карали доста… особено за двойка, която се готви да се жени.

— Но… ние не сме се карали — изпелтечи той. След което премести поглед като човек и се замисли. — Е, поне не повече от другите. Всички двойки се карат.

Конрой поклати глава.

— Не при всички двойки на единия е издадена заповед за забрана на достъп… като тази, която съдът ви е издал, за да ви държи настрана от мястото, където работи Джена. Така ли е?

— О, Господи — каза Липтън, оставайки без дъх. Катрин и Сара наблюдаваха как пред очите им скръбта се превърна в отчаяние. — Вие мислите, че аз съм я убил!

— Не съм казала това, господин Липтън.

— Трябва ли ми… адвокат?

Конрой отговори уклончиво.

— Няма повдигнати обвинения. Просто попитах дали ви е издадена заповед за забрана на достъпа.

— Вие най-добре знаете, че е така — каза той троснато. После гласът му стана развълнуван. — Обичах Джена, но мразех работата й… всички го знаеха. Но това не означава, че съм я убил. Господи, та тя се канеше да напуска! Щяхме да се женим.

— Къде се запознахте с Джена?

— В „Дрийм Долс“.

— Вие бяхте клиент, така ли?

— В началото да, но… — Погледът му вече беше по-скоро умоляващ, отколкото ядосан.

— Как обяснявате присъствието си в „Дрийм Долс“ тази вечер? — попита Конрой. — Като имаме предвид забраната за достъп.

Той се изправи в стола, целият нащрек.

— В „Дрийм Долс“ ли? Не съм ходил в „Дрийм Долс“! Да не мислите, че искам да ида в затвора?

Конрой не му отговори.

— Госпожо, бях си вкъщи цяла вечер.

— Всички в клуба твърдят обратното.

— Какво разбирате под „всички“? Кой твърди, че съм бил там?

— Само собственикът, момичетата и диджеят.

— Какво по дяволите… — Липтън сякаш не можеше да повярва. Поклати глава отчаяно. — Ами, объркали са се. Нещо грешат. Или може би лъжат!

— Всички? Грешат? Или лъжат?

— Оня нещастник Капелос, той ме мрази. Той извади забраната за достъп! Той може да каже всичко. Ами той къде е бил, когато Джена е била… била…

Сякаш не можеше да го произнесе. Конрой каза:

— А другите? Лъжат ли или грешат?

Той въздъхна и повдигна рамене.

— Не знам какво друго да кажа, бях си вкъщи цяла вечер. Честна дума, кълна се в Господ.

— Някой може ли да го потвърди?

— Живея сам, освен… когато Джена остава да преспи при мен.

После заплака. Захлипа, зарил лице в шепи. Катрин напусна стаята за наблюдение, отиде до другата врата и нахълта. Липтън се сепна и вдигна поглед, въпреки че Конрой дори не се обърна.

— А вие… коя сте? — попита Липтън. Лицето му беше мокро и размазано, по миглите му имаше сълзи.

— Аз съм от криминалния отдел, господин Липтън. Катрин Уилоуз. — Приближи се и седна срещу него. — Интересно ли ви е как прекарах нощта?

Той преглътна тежко и сви рамене сякаш вече нищо не можеше да го трогне, сякаш вече беше преживял всичко. Но не беше.

Катрин каза:

— Гледах видеокасети от „Дрийм Долс“, на които ви има и вас, видеокасети от охранителните камери… от тази нощ.

Очите му се разшириха, миглите блещукаха.

— Какво? Но това… това е невъзможно. — Гласът му трепереше и той всеки миг щеше съвсем да рухне.

Катрин продължи да го притиска, посочвайки якето му.

— Видях Джена да отива в една от задните стаички с мъж с вашия ръст, който носеше вашето яке.

— Моето яке?

— Якето имаше вашето лого „Липтън Кънстракшън“ на гърба. Джинсово, с жълто-кафяви ръкави, точно като това.

Нещо подобно на облекчение размекна лицето му.

— О, мамка му. Поръчах такива за всичките си хора и дори за някои добри клиенти.

Конрой, готова да запише в бележника си, попита:

— Колко такива якета има?

Той отново сви рамене.

— Около двайсет и пет… може би трийсет.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Веднага, не. Навярно секретарката ми би могла. В офиса.

В корема на Катрин се обади неприятно чувство и й се прищя онези охранителни камери да бяха хванали по ясно лицето на човека с якето в бара. Липтън ли беше или не?

Катрин попита:

— Някога имали ли сте брада, господин Липтън?

— Какво? Ами… да.

— Скоро ли?

— Не. Това беше миналата година.

— Нали не сте си обръснали брадата тази вечер?

— Не! По дяволите!

Катрин изучаваше мъжа. После каза:

— Ще ми трябва якето ви, господин Липтън.

— Разбира се, но ви казвам, не съм бил там.

— Джена е била удушена с електрически кабел.

Липтън потрепери и после поклати глава. Явно разбираше накъде върви разговора.

Тя каза:

— И когато претърся пикапа ви, ще открия електрически кабели в каросерията, нали?

— Вие… вие бихте могли да претърсите много пикапи и да откриете същото.

Катрин усещаше, че Конрой също започва да изпитва съмнения за заподозрения, особено след като детективката опита нова тактика.

— Докато си стояхте сам вкъщи тази вечер, господин Липтън, обадихте ли се на някого по телефона? — попита Конрой. — Някой да ви се е обаждал на вас?

Той се замисли за момент и после поклати глава.

— Да сте поръчвали пица или нещо друго? Този път не беше нужно да се замисля.

— Не.

— Добре де, какво правихте тази вечер?

Липтън вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене.

— Гледах телевизия, това е.

— Какво гледахте?

— Какво беше… май футболен мач.

Тогава Конрой се наведе напред.

— Мен ли питате?

— Не, не, знам! Да, гледах американски футбол.

— Какъв мач, по коя телевизия, от колко часа?

Той си събра мислите.

— Не го гледах целия… хванах го от третата четвъртина. „Идианаполис Колтс“ срещу „Канзас Сити Чийфс“.

Конрой записваше. Липтън продължи:

— Точно, когато седнах пред телевизора Питърсън вкара фийлд гол за „Чийфс“… после някакъв тип, дето никога не го бях чувал, хвана топката след кикоф и я върна за тъчдаун.

— Това ли беше първото нещо, което видяхте? — попита Конрой.

— Да, най-първото. Фийлд гол. Вкара го Питърсън.

— Ще проверим това, господин Липтън — каза Катрин. — Ако сте невинен, ще го докажем. Но ако сте виновен… — Очите му срещнаха нейните. — … и това ще докажем.

— Не се притеснявам — каза той.

Но изражението му недвусмислено говореше обратното.