Макс Алън Колинс
Греховният град (4)

4

Ден по-късно Лин Пиърс продължаваше да се води изчезнала и единствената промяна в статута й беше, че вече официално беше регистрирана като такава.

Грисъм седеше на бюрото в кабинета си и се занимаваше с някакви документи. Лицето на блондинката с тъжния поглед от снимката преследваше шефа на криминалистите, но той не би си го признал дори и да го подложеха на изтезания.

На този етап все още имаха малко неща, които да заслужават вниманието на екипа — не бяха открили и следа от нещо нечисто. Единственото, за което можеха да се захванат, беше заплахата на мъжа, че ще убие жена си… но нима са малко мъжете и жените, които са склонни към преувеличение във вихъра на скандала и си отправят подобни заплахи?

Възложи случая на Сара и тя използва забележителните си компютърни познания, за да проследи кредитните карти на Лин Пиърс, но никоя от тях не беше използвана след нейното изчезване. Жената не беше ползвала банкомат, нито пък се бе обаждала от телефон с фонокарта. Имейли от приятели се трупаха без отговор, а в нито едно от последните електронни писма не споменаваше нищо за екскурзия, нито пък намекваше, че може би се подготвя за бягство.

Ако е жива, щеше да остави следа — Грисъм знаеше това със сигурност. Липсата на следа все още само подхранваше убеждението му, че е убита. Това не беше предчувствие, а по-скоро мнение, базирано на събраните факти.

Седнала на компютъра си, Сара го погледна с повдигнати вежди и каза:

— Сигурно си плаща в брой, тя си има свои пари.

— Тогава провери дали е теглила от банката.

— Може да си е била скътала някоя пачка някъде.

— Къде? Под дюшека ли? Не, ако случаят е такъв, парите ще са в някой сейф. Провери и в нейната банка.

Сара му се бе изсмяла подигравателно.

— Но нали точно това е смисълът на сейфовете — никой да не знае какво влиза и излиза от тях, дори и самите банки.

Грисъм бе вдигнал пръст.

— Да, но банките регистрират кой влиза и излиза да си нагледа сейфа… Провери дали Лин Пиърс го е правила наскоро.

Сара, кимайки, се беше върнала към работата си.

Дори и след като пришпори Сара да проверява, Грисъм не вярваше много, че Лин Пиърс си плаща в движение разходите по своето изчезване. Ако се съдеше по наученото до момента, тя беше жена на вярата и семейството, която харчеше малко за себе си.

Телефонът иззвъня. Грисъм, който мразеше да прекъсват мислите му, го изгледа сякаш му бе показал среден пръст. Телефонът иззвъня повторно и той най-сетне се протегна към слушалката.

Представи се, слуша в продължение на няколко минути, записвайки си информацията, и после каза на Джим Брас:

— Моите хора ще са там до петнайсет минути, а след пет ще се видим.

Грисъм погледна бележките си.

Една мъртва жена — не Лин Пиърс — се нуждаеше от тяхното внимание.

 

 

Катрин Уилоуз — облечена както винаги стилно в опънат по тялото зелен пуловер с релефна плетка и остро деколте, вталени черни спортни панталони и черни кожени боти до глезените — белеше портокал, когато Грисъм влезе в стаята за почивка и й подаде бележките си.

— „Дрийм Долс“^[1]? — попита тя, надничайки иззад листа към Грисъм. Изражението й беше на границата между усмивка и намръщване. — Майтапиш се, нали?

Грисъм рискува да пусне намек за усмивка.

— Познаваш мястото по-добре от всеки друг в екипа.

— Какво, това да не е някой нов епизод от „Остроумията и мъдростите на Гил Грисъм“? — Тя хвърли листа на масата до портокаловите обелки. — Едно доста тънко книжле, позволи ми да добавя.

Той седна до нея.

— Ще можеш ли да се справиш с това? Нали няма проблем? Темата нали… не е болезнена за теб?

Гледайки го с широко отворени очи, без да мига, Катрин каза:

— Би трябвало да знаеш, защо тогава питаш? Нали все се фукаш със своята деликатност. — Тя въздъхна и гризна парченце портокал. — Имаме мъртва стриптийзьорка и ти веднага се сещаш за мен: това дали е комплимент?

Грисъм се замисли за момент.

— Някой ден може би ще заемеш моя пост, нали знаеш?

— Предлагаха ми го вече — напомни му тя и добави кисело: — Понякога се чудя защо не се съгласих.

— Аз също — призна Грисъм. — Ако ти беше шеф, а в екипа ти има бивш автомобилен състезател и се появи случай на високоскоростна отсечка, кого би изпратила?

Тя въздъхна.

— Е, добре, успя да ме убедиш. — Погледна отново бележките. — Как е умряла жената?

— Това ще ни каже следователят. Прилича на удушаване.

— Имам среща с Брас след пет минути. Покани ме да присъствам на разпита на Блеър, приятелското семейство, което съобщи за изчезването на Лин Пиърс… нали изчезването е вече официално.

Катрин разчистваше след себе си — изхвърляше обелките и бутилката от минерална вода „Евиан“ в кошчето, когато той й каза:

— Съобщих им, че екип от криминалисти пристига веднага.

Тя го удостои с най-красивата си саркастична усмивка.

— Добре, ще отскоча да поразвея перата.

Вече излизаше от стаята, когато той й подвикна:

— И вземи Сара!

Катрин кимна, махна му през рамо и закрачи по коридора.

Катрин завари Сара Сайдъл приведена над компютъра си. Мишката й препускаше по подложката, докато тя разглеждаше нещо в Интернет. Облечена в тъмни джинси чарлстон и тъмно синя фланелка по врата под бебешко синята лабораторна престилка, тя приличаше повече на продавачка в музикален магазин на „Тауър Рекърдс“, отколкото на сериозен учен. Тъмната й къдрава коса подскачаше, докато Сара се поклащаше в някакъв вътрешен ритъм.

— Съжалявам, че те прекъсвам — каза Катрин, — но имаме повикване.

Сара й хвърли съвсем бегъл поглед.

— Ох, Грисъм ми възложи да работя по изчезването на Пиърс.

— Да, но иска да ме придружиш при този случай. Имаме реално съществуваща жена.

— Която вече не съществува.

Катрин повдигна рамене.

— Изчакай ме само минутка — каза Сара, без да отделя очи от монитора.

Катрин се наведе да погледне.

— Проверявам хотелските резервации и регистрации през последните два дни — добави Сара. — И нищо.

— Ще я открием — каза Сара — или тя сама ще се появи. Никой не изчезва „безследно“, каквото и да разправят хората.

Събраха инструментариума си, скочиха в едно от черните тахота на отдела, Катрин подхвърли ключовете на Сара и двете закопчаха предпазните си колани за краткото пътуване до „Дрийм Долс“.

— И така — каза Сара, поглеждайки косо, — това е един от по-старите, ъ-ъ, клубове в града, нали?

— Точно така. И да, „Дрийм Долс“ наистина е един от клубовете, в които съм работила.

— О, нима? Колко интересно.

— Така ли? — Катрин се извърна, скръсти ръце и обърна лице към предното стъкло. — Грисъм ми възложи този случай, защото, както каза, съм се подвизавала там и познавам добре мястото.

— Това е логично. Но… защо ме изпраща и мен?

— Може би защото е решил, че така ще ми е по-малко неловко, отколкото с Ник или Уорик… ако приемем, че Грисъм би могъл да е чак толкова тактичен.

Сара обмисли възможността няколко минути.

— Може би смята, че след като ще трябва да се занимаваме с куп дами, нали разбираш, в клуба… изглежда разумно да изпратиш две жени.

— Сигурно.

Клубът се намираше в по-старата част на центъра на няколко преки от обновената „Фримънт Стрийт“. Въпреки че не беше толкова далеч от централата и Катрин беше минавала многократно оттук, „Дрийм Долс“ и онзи живот й изглеждаха като друг свят. Зачуди се дали бизнесът все още се върти от Тай Капелос. Постоянно й се беше струвало, че може да е и малко нещо сводник, но поне винаги се беше държал коректно.

— Дори и ти няма да си вечно хубава — й беше казал той навремето. — Почвай да спестяваш. Мисли за бъдещето си.

В известен смисъл това беше важен момент по лъкатушещия път към порядъчния живот, който водеше сега.

Сара паркира джипа до две полицейски коли, чиито буркани боядисваха нощта ту синя, ту червена. Двете жени се измъкнаха от тахото, взеха оборудването си и се отправиха към клуба — едноетажна сграда от червени тухли, наподобяваща запуснат бункер.

Катрин погледна крещящия надвиснал над тротоара неонов знак — червен силует на прекалено пищна жена, която се спускаше по син неонов пожарникарски стълб. Когато неоновата стриптийзьорка стигаше до долу, се появяваха огромни зелени букви, които една по една изписваха „Дрийм Долс“, застиваха, пулсираха, след което жената се спускаше пак.

Като се подсмихна и поклати глава, Катрин си помисли, че Тай може би най-сетне е решил да инвестира някой и друг долар в бизнеса. Чу стъпки по цимента и видя млад униформен полицай да се приближава към тях от входната врата, където го бяха поставили.

— От криминалния ли сте?

Прочете значката с името му: Джонстън. Можеше да се обзаложи, че е новак, току-що излязъл от академията, с тази вълниста руса коса и празен синеок поглед. Дали това беше първият му случай с убийство?

— Катрин Уилоуз и Сара Сайдъл — каза тя, кимайки към партньорката си. — Извинете ме за израза, но тук е голямо мъртвило.

Гласът му беше задъхан тенор.

— Казаха ми да не пускам никого да влиза или излиза, освен вас и детективите.

Тя кимна и го подмина.

— Истинска гадост — каза той глухо.

Завъртайки се, за да го погледне, Катрин попита рязко:

— Били сте вътре? — Само това й липсваше, някой новак да й повреди уликите. — Видели ли сте мястото на престъплението?

С блеснал поглед, той кимна.

— Само за секунда, от коридора. — Преглътна. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Но не сте се приближавали до тялото?

— Не.

Тя изучаваше лицето му в продължение на секунда и след като се убеди, че е искрен, каза:

— Добре.

Обърна се отново към клуба и дръпна входната врата. Зад нея Сара задържа с бедро вратата отворена. Влязоха в малко предверие с друга врата, която ги отделяше от бара. Още оттук ги лъхна гъст цигарен дим и воня от разлята бира. От дясната им страна, зад малка масичка, седеше добре изглеждащ, макар и напомпан с анаболи, портиер в бяла риза, червена папионка и черни джинси.

— Вие, дами… — Изглежда щеше да каже нещо с приятния си баритон, но като забеляза сребристото куфарче с полевото оборудване на Сара, завърши изречението различно — с ченгетата ли сте?

Катрин обяви:

— Криминален отдел.

Той кимна и махна с ръка към клуба, сякаш можеха да отидат някъде другаде.

Катрин отвори вътрешната врата и вълната яко надънен рок едва не я блъсна обратно в антрето. По нейно време музиката не беше толкова силна, или поне не си спомняше да е била. Двете жени влязоха и оставиха вратата да се затвори плавно зад тях.

Сцената си беше на същото място, все още голяма горе-долу колкото яхтата на Уейн Нютън^[2], изпълваща средата на залата, с по един месингов кол като котва в двата края. При все че на сцената нямаше танцьорки, светлините продължаваха да мигат в такт с музиката. Шепа клиенти бяха пръснати по столовете около подиума, а повечето момичета се гушеха в далечния ъгъл с двама униформени полицаи. В ъгъла вляво диджейската кабина гледаше отвисоко помещението, досущ като кула на затвор. Часовоят — мършав тип със слушалки, рядка брадица, къса руса коса и флуоресцираща фланелка на „Дрийм Долс“ — клатеше глава в такт с музиката като играчка на пружина. Изглежда не беше забелязал, че друг служител е мъртъв и че сцената е празна.

Детектив Ерин Конрой стоеше на дългия бар вляво, с бележник в ръка, и говореше с някого, когото Катрин не виждаше.

Катрин и Сара бавно се приближиха до бара. Конрой вдигна поглед, зелените й очи бяха напрегнати. Дали заради ситуацията или от дима, кой знае?

От другата страна на бара стоеше нисък, плешив, дебел мъж, с бяла риза с навити ръкави. Най-горните три копчета бяха оставени незакопчани, за да разкрият златни верижки от ония, които човек печели по панаирите за часове.

Катрин трябваше да вика, за да я чуят.

— Ей, Тай! — Посочи диджея и после прокара пръст през гърлото си.

Челюстта му увисна, щом я разпозна, но се подчини. Тай Капелос погледна към ъгъла на диджея и извика:

— Червей!

Диджеят вдигна поглед — собственикът на клуба също прокара пръст през гърлото си, диджеят кимна и колоните замлъкнаха, но на Катрин й се струваше, че ще чува ехото в продължение на часове. Без грохота на музиката още по-силно пролича колко е запуснат клубът.

— Кат — каза Капелос, усмивката се разля като обрив по широкото му лице. — Господи, радвам се да те видя. Трябва да има… колко, десет-петнайсет години, откакто не сме се виждали. Вече почвах да си мисля, че не ме обичаш. Чух, че си с ченгетата, ама все пак… никога не съм очаквал да те видя в моя клуб. Познаваш ме, бизнесът ми е чист… няма наркотици, няма проституция.

— Не съм ченге, Тай, аз съм криминалист.

Тъмните му очи затанцуваха. Беше в добро настроение, като се вземат пред вид обстоятелствата.

— Ти наистина успя!

Сара, явно почувствала се изолирана, каза:

— Криминален отдел. Казвам се Сайдъл.

Капелос отбеляза присъствието на Сара с кимване и отново обърна потната си ухилена физиономия към Катрин.

— Просто си знаех, че от тебе ще излезе нещо. — Кимна с глава към мизерната обстановка наоколо. — Това място винаги е било под нивото ти.

— Добре — каза Катрин съвсем делово. — Тук сме по работа. Кажи сега какво се случи?

Капелос понечи да заговори, но детектив Конрой му взе думата, като от време на време поглеждаше в бележника си.

— Имаме мъртва танцьорка отзад, в една от стаите за танци на четири очи. Известна като Джена Патрик, но не знаем дали това е истинското й име. Към трийсетте, удушена, предполага се, че от някой каубой.

— Извинете — намеси се Капелос леко възмутено — но тук нямаме каубои. Това не е Ранчо Мустанг, нали разбирате. Хората са клиенти. Ценители.

— Добре, че стана дума — обърна се Катрин към Конрой, — ако нямаш нищо против да предложа нещо. Ще ни трябват още няколко детективи, които да разпитат клиентите. Не можем да ги пуснем без поне предварителни показания.

Но Конрой я беше изпреварила.

— Вече се обадих. О’Райли и Вега идват насам. Да видим мястото на престъплението, а?

Детективката тръгна напред, а Катрин и Сара я последваха към задната част на заведението. Сега, когато уредбата беше спряла и ехото заглъхваше, оградените от полицията клиенти и танцьорки говореха прекалено високо, сякаш надвикваха липсващата музика.

Докато трите следователки си проправяха път през задръстения коридор в задната част, Катрин забеляза малка видеокамера над главата си. Спря и я посочи на Сара, която също я беше видяла.

— Ще вземем касетите, преди да си тръгнем — каза Сара.

В коридора имаше шест врати, по три от всяка страна, всичките отворени. Тези помещения не бяха част от първоначалния проект на сградата и ги нямаше по времето, когато Катрин работеше тук. Бяха изградени с определена цел изцяло от талашитени плоскости, евтин фриз и черна боя.

Поглеждайки през първата врата отляво, Катрин видя стая с размерите на дрешник и стол с метална рамка, обърнат към вратата. Стените и тук бяха черни, а мокетът приличаше на евтин боклук, купен на гаражна разпродажба. Във всяка кабинка имаше колона, която да я озвучава с мелодиите на диджея.

— Стаи за танци на четири очи — каза Конрой. — Наричат ги „танци в скута“.

По времето на Катрин най-много да се стигнеше до танци по масите, с които танцьорките, между две излизания на сцената подгряваха залата, измъквайки долари от ценители на възможността да хвърлят близки и малко по-лични погледи към момичето. Не можеше да има и сравнение с „танците в скута“ и нещата, които се случваха в тези сепарета сега.

— Стаите имат врати — посочи Конрой — но не се заключват.

— Ако някой клиент премине границата — каза Сара, изричайки на глас мислите си — биячите ще реагират на вик или писък и ще го накарат да спре.

— На теория — каза Катрин — но в този случай това явно не е помогнало.

Надничайки иззад рамото на Сара, Катрин видя за пръв път тялото. Гола, с изключение на бледолилавата прашка, Джена Патрик лежеше свита на кълбо, с дълга руса коса, отметната от лицето и голия гръб, и нещо тънко и черно, стегнато около шията. Главата й гледаше на ляво, едно невиждащо кафяво око беше втренчено в мястото, където стената и подът се срещаха. Плътните й тъмни устни бяха замръзнали в пародия на целувка, малка бенчица подчертаваше ъгълчето на устата й. Имаше пищен бюст и силни мускулести крака на танцьорка. Носеше черни лачени обувки на високи тънки токове, с които вървенето, да не говорим за танците, трябва да е било истинско мъчение.

— Това прилича на електрически кабел — отбеляза Катрин.

— Така изглежда — каза Конрой.

Жените останаха в коридора, скупчени около вратата, и се заобикаляха една друга, за да видят по-добре. Сара каза:

— Спрял е притокът на каротиди и тя е загубила съзнание за секунди… а след по-малко от минута е била мъртва.

Катрин се обърна към Конрой:

— С колко мъже е била тук тази нощ?

Детективката поклати глава, при което конската й опашка се развя.

— Капелос каза, че отчитането става чак като свърши нощта — той и танцьорките си разделят печалбата… Тук отзад танците са по двайсет и пет долара.

— Отделно бакшишите — допълни Катрин — които момичетата не биха му дали, дори и да са задължени.

Конрой продължи:

— Джена дошла в пет часа и имала ангажименти до дванайсет, само с няколко паузи за тоалетна и цигара. Без почивка за вечеря.

Катрин кимна, знаеше програмата.

— Това нормално ли е? — попита Сара, потрепервайки.

— Да — каза Катрин. — Повечето момичета и без това не ядат много, трябва да са във форма. Ако искат да хапнат, оставят си го в хартиена торбичка в гримьорната… Джена сигурно е работила нонстоп до дванайсет и си е тръгвала преди тълпата да се разбуйства… Тези последни часове на нощта са най-ужасните.

Сара не успяваше да скрие любопитството си, чувайки описанието на бизнеса с тела от вътрешен човек като Катрин.

— Или — продължи Катрин — ако се появят някои тежкари и момичето реши, че ще изкара истински пари, може и да поостане за още някой и друг час. Това е доста обичайно.

Сара попита:

— Ти да не си напуснала вчера, а?

Конрой се намеси:

— Правилно ли схващам? Ти си танцувала за Капелос? Тук!

— Преди сто години, да. Взех си дипломата и се измъкнах. Други въпроси?

— Не — каза Конрой. — Никакви. Радвам се, че имаме, хм, експерт.

Двете криминалистки разопаковаха инструментите си в малкото коридорче и се захванаха за работа. Първо Катрин използва уред за електростатично снемане на отпечатъци, за да вземе отпечатъци от стъпките по пода на стаята и после на коридора. Щеше да се наложи да вземе отпечатъци и от ченгетата, от Сара и от себе си, за да ги елиминира, но въпреки това се надяваше, че нещо ще изникне. Снимаха всичко, поръсиха стола и бравите на вратите за отпечатъци. После Катрин се наведе ниско над шията на жертвата, за да огледа по-добре оръжието, което беше отнело живота на Джена Патрик.

— Около един сантиметър в диаметър — докладва Катрин. — Стандартен черен електрически кабел, продават ги във всяка железария в свободния свят.

След като си избра място, което изглеждаше чисто, тя, с помощта на малки клещи за тел клъцна кабела и после го опакова. Не беше много широк, но ако се доберяха до дори и частичен отпечатък, пак щеше да е от полза.

През следващите два часа събираха косми, проби от петна, влакна, мръсотия, всичко, което можеше да им помогне да разберат кой беше убил Джена Патрик в тази стая. Използвайки РУВИС — подобен на пистолет уред с телефото — лещите откриваха тук-там бели петна по мокета, оставени вероятно от сперма на доволни клиенти.

— Грег ще е направо във възторг — каза Сара малко иронично за техния щатен лабораторен плъх, Грег Сандърс, чиято работа щеше да бъде да наджапа до носа в блатото от ДНК, което откриха тази нощ.

— Може да направи кариера от тази кабинка — усмихна се Катрин. — Но колкото и да е странно… няма толкова, колкото очаквах. Места като това би трябвало да са омазани с ДНК от стена до стена.

Сара кимна и вдигна рамене.

— Така е. Каква мислиш, че е причината?

Катрин обмисли въпроса на Сара в продължение на няколко секунди и после каза:

— Ей сега се връщам.

Докато прекосяваше клуба — лампите бяха вече запалени, разкривайки „Дрийм Долс“ в истинската му светлина на мизерна дупка, — тя видя, че вътре са останали вече само ченгетата и персоналът. Кимна на детективите О’Райли и Вега, които разпитваха една сервитьорка и бияча с червената папионка. Танцьорките бяха в гримьорната отзад, където щеше да ги разпита Конрой. Диджеят в своя ъгъл покриваше техниката си с брезент. Катрин отиде до бара, зад който Тайлър Капелос се мотаеше унило с чаша кафе.

— Колко време няма да работя, Кат? — попита той, докато й наливаше и на нея чаша кафе.

— Предполагам, че можеш да отвориш утре ако искаш. Скоро ще свършим.

— Е, това ме успокоява. — Той кимна и отпи от чашата.

— Там е доста голяма гадост.

— Жалко наистина. Тя беше приятно хлапе.

Катрин знаеше, че която и от неговите танцьорки да беше умряла, Капелос най-вероятно щеше да каже същото.

— Но, знаеш ли, странна работа — каза тя небрежно — не е толкова зле, колкото можеше да бъде. — Отпи от кафето си, топло, горчиво, но по-добро, отколкото помията в тяхната стаята почивка. — Взел си жена да идва да ти чисти всеки ден или какво?

Той се усмихна леко и сви рамене.

— Похарчих малко пари, постегнах нещата. Как ти харесва новият надпис?

— Класа — каза тя, само с половин доза сарказъм. — Какво си направил в задната част? И кога?

— Пребоядисах, сложих нов мокет. — С длан потри челото си и после я прокара назад по оплешивяващия си скалп, размазвайки потта. — Преди месец-два, не повече.

— Трябва да ти благодаря. Улесняваш ни малко.

— Ами! И как?

Сега тя повдигна рамене.

— Обикновено на места като това щяхме да пресяваме ДНК до пенсия.

На гръцкото му лице напомнящо Лу Грант се появи отбранителна физиономия.

— Казах ти, Кат, това не е свърталище на проститутки. При тия танци в скута, оцапа ли някой пич, всичко си е в гащите му.

— Дори и така да е, все някаква част щеше да падне на пода, както и косми, пот и… ами, изобщо всичко, което остава, след като хората са си прекарали весело.

— Ех, че ми беше домъчняло за палавото ти чувство за хумор. — Усмивката му беше слаба, но искрена. — Почти ми се ще все още да беше тук, хлапе.

— Само на теб, обаче, Тай.

— Сериозно. Все още изглеждаш добре, а Бог ми е свидетел, че имаш стил.

Разпитите бяха работа на Конрой, но детективката беше заета, пък и Катрин знаеше, че близостта й с Капелос можеше да го направи по-разговорлив с нея.

— Имаш ли някаква представа кой би могъл да й причини това?

Той си пое дълбоко въздух.

— Най-вероятно онзи кучи син Рей Липтън… Аз май трябваше да се сетя да кажа на детективката за тоя тъпак. Хубава жена е тая детективка. — Той погледна обратно към коридора. — И знаеш ли, и това пиленце, с което дойдохте, как й беше името? Сидън?

— Сайдъл.

— Тя също би могла да изкара някой и друг долар тук. Каква е политиката на полицейското управление по отношение на малко невинна допълнителна работа?

Катрин се направи, че не е чула.

— Кой е тоя Рей Липтън?

— Гаджето на Джена. Дразнеше се, че работи тук. — Вдигна рамене. — Все старата история.

Катрин знаеше, че това наистина беше много стара история. Половината от типовете, които излизаха с танцьорки, мразеха това, с което момичетата си изкарваха прехраната. Другата половина ходеха с тях тъкмо заради танците. Понякога някой от втората група преминаваше в първата.

— Рей и Джена караха ли се?

Капелос изсумтя подигравателно.

— Като куче и котка. Работата загрубя толкова, че трябваше да изкарам на пича забрана за достъп.

Катрин се намръщи.

— Биеше ли я?

— Ами… не точно, но понякога се държеше грубо с нея. Както и да е, постоянно идваше тук, вдигаше скандали, създаваше проблеми. По дяволите, Липтън едва не удуши един от редовните ми клиенти веднъж.

Гледката на удушената жена изскочи ясно в съзнанието на Катрин.

— Викна ли полиция?

— Не. Не помниш ли как стоят нещата, Кат? Както ти казах, тоя тип, с когото Липтън се счепка, беше редовен клиент. И не искаше да си има неприятности. Тогава извадих забраната за достъп, за да държа Липтън настрана.

— Дали бихме могли да говорим с този редовен клиент?

Капелос си намери чаша за бърсане с мръсната кърпа и обмисли въпроса.

— Няма да му създаваш неприятности, нали, Кат? Искам да кажа, той е точен тип.

С други думи, женен.

— Не се притеснявай, Тай — каза Катрин. — Детективите само ще му зададат няколко въпроса.

Капелос отново сви рамене и каза:

— Името на пича е Марти Флеминг.

— Знаеш ли къде можем да го открием?

Собственикът на бара помисли, докато избърса още две чаши.

— Не е идвал от известно време. Последното, което чух за него е, че работи като крупие в „Съркъс, Съркъс“^[3].

— Кога стана това счепкване с гаджето на Джена?

— О, преди три или четири месеца.

Тя го потупа по ръката, отпусната върху бара.

— Благодаря, Тай. Между другото, да си видял случайно Липтън тук тази вечер въпреки забраната?

Капелос поклати глава.

— Не, но аз бях отзад в кабинета повечето време. Питай момичетата или може би Червея.

— Диджея ли?

— Да. Той познава Липтън. Както и да е, виждал съм ги и преди да киснат заедно и да си чешат езиците.

— Благодаря за кафето — каза Катрин, отпивайки последна глътка.

Криминалистката вече се отдалечаваше, когато Капелос каза:

— Тя беше приятно момиче, Кат, като теб. Може би щеше да се измъкне от бизнеса някой ден… Ще ми направиш ли една услуга?

— Ще се опитам.

— Ще хванеш ли гадното копеле?

Тя му се ухили.

— Затова ми плащат със средния размер банкноти.

Катрин прекоси стаята до срещуположния ъгъл, където диджеят си обличаше якето.

— Говорихте ли вече с някого от детективите?

Той поклати глава. Червея беше може би на двайсет и пет години, лявата предница на черното му сатенено яке бе украсена с логото на китарите „Джибсън“. Беше обут в черни джинси, маратонки „Рийбок“ и черна фланелка с щампа на „Мюзик Гоу Раунд“ на гърдите.

— Оная полицайка ми каза да я изчакам.

Катрин кимна.

— Детектив Конрой. Сигурно няма да се забави. Веднага щом свърши с гримьорната и ще дойде.

— Няма проблем — каза той и добродушно сви рамене. — И без това нямам нищо по-добро да правя. На разположение съм.

— Значи ти викат Червей, така ли?

Той й се усмихна непринудено.

— Името ми е Крис Ърми. Защо ми викат Червей е дълга история, да кажем само, че е свързано с бутилка текила.

— Ще ти повярвам — каза Катрин, усмихвайки се леко. — Тай спомена, че познаваш един тип на име Рей Липтън.

— Разбира се, познавам Рей.

— Да си го виждал тук тая вечер?

Червея се замисли за момент.

— Може и да съм.

Катрин повдигна вежда.

— Как така може и да си?

— Тук става доста задимено, но ми се стори, че го видях ей там в отсрещния край на помещението. Той, Рей обикновено носи едно такова яке.

Тя кимна, оставяйки го да говори сам, по своя си начин, колкото иска.

— Прилича на едно от ония рекламни якета с надписи, но е джинсово и ръкавите му са жълто-кафяви, памучни. Пише името на неговата компания, май беше „Липтън Кънстракшън“, на гърба.

— И ти го видя тая нощ.

— Видях такова яке в другия край, далече от бара, май беше по към ония стаи… за танци. Тоя тип имаше шапка и тъмни очила, би могъл да е Рей, само дето мисля, че беше с брада.

— Рей има ли брада?

— Когато се запознахме, имаше. После я махна. Не съм го виждал от доста време, така че е възможно пак да си е пуснал. Да бе, сега като се замисля, трябва да е бил Рей. Нали знаете, че му беше много неприятно дето Джена работи тук.

— Благодаря ви, господин Ърми — каза Катрин.

— Свободен ли съм?

— Не, аз само търсих малко предварителна информация. Детективката ще дойде скоро и ще ви зададе същите въпроси.

Диджеят кимна и каза:

— Няма проблем, още съм на линия. — Друсна се на един стол, извади отнякъде пакет цигари и си запали.

Катрин се върна в коридора, където Сара опаковаше и последните инструменти. Конрой идваше бързо по коридора откъм гримьорната.

— Намери ли нещо? — попита Катрин.

— Най-вероятно го е направило гаджето й. — Погледна бележника си. — Някой си Рей Липтън, много от момичетата споменаха името му. Казаха, че не бил съгласен Джена да танцува тук.

— Да, и аз чух същото — потвърди Катрин и бързо предаде на детективката каквото й беше казал Тай.

— Пак вършиш моята работа, а, Катрин? — попита Конрой шеговито.

— Реших, че Тай може да се отпусне пред мен — каза Катрин, повдигайки рамене. — Заради доброто старо време.

— Ами, явно, че тази Патрик е живеела с друга танцьорка, някоя си… — Конрой провери записките си — … Тера Джеймсън. Казват, че Джеймсън също работила тук преди, но се преместила в друг клуб, „Шоугърл Уърлд“, преди около три месеца.

— Върви нагоре в кариерата — отбеляза Катрин.

— Ще поговоря с диджея — каза Конрой — после ще продължа с Капелос. Половин час и ще свърша.

— Ние приключваме — каза Сара.

— Ако успея да намеря Рей Липтън довечера — каза Конрой, отдалечавайки се — ще го прибера за разпит. Вие двете искате ли да участвате?

Сара и Катрин се спогледаха и кимнаха на Конрой.

Катрин каза:

— Съобщи ни, когато си върнеш в централата. Ние междувременно ще занесем пробите в лабораторията, за да започнат изследванията на ДНК.

Двете криминалистки вече бяха натоварили нещата в джипа, когато Сара се сети за видеокасетите. Катрин се върна да поговори с Тай Капелос за последен път.

— Тай — каза Катрин — ще ни трябват записите от охранителните камери от тази нощ.

Капелос този път седеше на висок стол пред бара от страната за клиенти. Допушваше някаква смрадлива цигара.

— Няма проблем, Кат. Прибрах ги при мен.

Пет минути по-късно й подаде амбалажен плик, натъпкан с видеокасети. Тя повдигна вежди.

— И всичките са от тази нощ!

— Разбира се — каза Тай и махна широко с ръка около бара като крал, който показва кралството си. — Осем камери, предпазливостта никога не е излишна в този бизнес. Една над вратата, по една във всеки ъгъл на сцената, две зад бара и онази в дъното на коридора. Изглежда всеки втори тъпак, който влиза тук, иска да ме съди за едно или друго. Касетите не лъжат.

— Благодаря ти, Тай — каза Катрин, натоварена с касетите, чиято тежест й действаше успокоително. — Ще ти ги върнем.

— Задръжте ги ако щете и десет години — каза той — стига да ви помогнат да хванете копелето.

Катрин се озърна, за да се увери, че никой не гледа, и целуна съдържателя на бара по четинестата буза. После за пореден път напусна.