Арнълд Тойнби
Изследване на историята (46)

2.
Механизация и частно предприемачество

Отличителната черта на икономическо-социалната плоскост е решителната схватка между организацията, наложена от механизираната индустрия, и упоритото човешко нежелание да бъде организиран. Трудността в положението е обстоятелството, че механизацията и полицията са за съжаление неотделими една от друга. Един наблюдател може да намери впечатленията си повлияни от светлината, при която гледа сцената. Под ъгъла на зрение на техника поведението на непокорните работници може да изглежда детински неразумно. Тези хора наистина ли не съзнават, че всеки желан предмет има своята цена? Мислят ли, че могат да имат „свобода от нуждата“, без да се подчинят на условията, които трябва да бъдат изпълнени, преди да се задоволят исканията им? Но един историк може да погледне с други очи. Той ще припомни, че индустриалната революция започва през XVIII в. във Великобритания — по време и на място, където висока степен на свобода от организираност има едно малцинство и членовете на това малцинство са създатели на системата за механизирано производство. Прединдустриалната свобода на инициативата, която тези пионери на индустриализма наследяват от предишна социална повеля, е вдъхновението и кръвта на живота на новата повеля, която тяхната инициатива е призовала към съществуване.

Нещо повече, прединдустриалният дух на свобода на индустриалния предприемач, която е главната пружина на индустриалната революция, продължава да бъде движещата й сила през следващата глава на историята. Докато обаче капитаните на индустрията продължават така, временно, да избягват съдбата да бъдат смазани от валяка, произведен от тях самите, тази съдба е отредена по рождение на новата градска индустриална работническа класа, която от самото начало чувства смазващото въздействие върху човешкия живот на триумфалния успех на технологията в обуздаване на нечовешката природа. Преди наблюдавахме технологията да освобождава човека от тираниите на цикъла ден-нощ и цикъла на сезоните, но с освобождаването му от тези древни зависимости, го заробват нови.

Профсъюзните организации, характерният принос на новата индустриална работническа класа към новата структура на обществото, са всъщност наследство от прединдустриалния рай на частното предприемачество, което ражда капитаните на индустрията. Погледнати като средства, позволяващи на работниците да отстоят своето в борбата с работодателите, те са фактически създания на съвсем същата социална повеля, като техните капиталистически противници. Данни за тази общност на духа могат да бъдат намерени във факта, че в комунистическа Русия премахването на частните работодатели е последвано от регламентиране на профсъюзите, докато в националсоциалистическа Германия ликвидирането на профсъюзите е последвано от регламентиране на частните работодатели. Във Великобритания, от друга страна, след общите избори от 1945 г., под лейбъристко правителство, чиято програма е включвала изземване на правото на собственост на индустриалните предприятия от частни ръце без намесване в личната свобода, работниците в национализираните индустрии никога не помислят да разтурят своите профсъюзи или да им откажат правото да подкрепят интересите на своите членове с всички средства, които са използвали срещу лишените от собственост частни „печалбари“. Този курс на действие не може да се отхвърли, като се обяви за нелогичен, защото целта на профсъюзите е да се съпротивляват на регламентацията, независимо дали е наложена от частни капиталисти, или от националния съвет на директорите.

За съжаление съпротивата на работниците против регламентацията от ръцете на работодателя ги принуждава да се регламентират сами. В борбата против съдбата да бъдат превърнати в роботи във фабриките, те налагат на себе си съдбата да бъдат роботи в профсъюзите и изглежда, че от тази съдба няма спасение. Няма утешение и в обстоятелството, че старият им познат враг, частният предприемач, сега сам е регламентиран и роботизиран до изчезване. Противник не е вече познаваем човешки тиранин, чиито очи могат да бъдат ругани и чиито прозорци — чупени, когато се нажежат страстите. Сегашният противник на работниците е безлична колективна власт, която е едновременно по-могъща и по-неуловима от кое да е проклето, следователно установимо, човешко същество.

Ако тази обвързваща саморегламентация на индустриалните работници е мрачно предзнаменование, пораждаща страхопочитание гледка е да видиш западната средна класа да започва да поема пътя, който западната индустриална работническа класа е следвала. Векът, завършил през 1914 г., е бил златната епоха за западната средна класа, но новата ера вижда тази класа да изпадне на свой ред в бедата, на която индустриалната революция е осъдила индустриалните работници. Ликвидирането на буржоазията в съветска Русия е сензационно предзнаменование, но по-точен показател за това, което идва, може да се намери в социалните истории на Великобритания и други англоезични страни, които не са страдали от политически революции.

През периода между индустриалната революция и Първата световна война отличителната психологическа характерна черта на средната класа, противоположно на „работническата“ — и на ръчния, и на чиновническия труд — е апетитът й за работа.

През XX в. сл.Хр. възможностите на западната средна класа да върши доходоносен бизнес все повече намаляват в един след друг западен център на капиталистическа дейност и тези икономически несполуки имат депресиращо въздействие върху духа на средната класа. Традиционният жар за работа на тази класа е изстискан от нарастващите ограничения на полето за частното предприемачество. Инфлацията и данъците превръщат в глупост традиционните й добродетели на изнурително печелене и скъперническо харчене. Растящите цени заговорничат едновременно с вдигащия се стандарт на живота да намалят големината на семействата. Загубата на личните домашни помощници застрашава да подрони професионалната й ефективност. Загубата на свободно време застрашава да подрони културата й. Нещо повече, жената от средната класа — майката, от която, както сочат десетки биографии, зависи поддържането на високите стандарти на средната класа, — е засегната по-лошо от мъжа от средната класа.

Нарастващото преминаване на средната класа от частното предприемачество в държавните служби или в психологическия й еквивалент — служба в големите неправителствени корпорации, носи печалби, както и загуби за западното общество. Основната полза е подчиняването на егоистичния стимул за печалба на алтруистичния мотив за служба на обществото, и социалната стойност на тази промяна може да се измери по въздействието на съответните промени в историите на други цивилизации. В историите на елинистката, древнокитайската и древноиндийската цивилизации например социалните сплотявания, започнали със създаването на универсални държави, е изтъкано и постигнато до голяма степен от пренасочването на способностите на дотогава хищническата класа към държавна служба. Но във всеки случай, макар и по различен начин, резултатите разкриват характерни слабости и крайният провал трябва да се обясни с двоякостта на духа на държавните служители, за които основната добродетел на почтеността е балансирана от липса на жар и от нежелание да поемат инициативата или да рискуват. Тези характерни черти сега се проявяват от множеството държавни служители от западната средна класа и това не вещае добро за техните изгледи да се справят успешно с огромната задача, пред която рано или късно ще бъдат изправени — задачата да организират и поддържат световно правителство.

Когато се вгледаме в причините за този дух на държавните служители, намираме, че той е отклик на предизвикателството на натиска, упражняван от машина, която мачка човешките души не по-малко безмилостно, независимо че е конструирана от психически, а не от метални материали. Да се грижиш за машинарията на високоорганизирана държава, администрирайки много милиони поданици, е задача, разрушаваща душата не по-малко от поредица научно определени физически движения във фабрика. Фактически канцеларщината може да се окаже по-притискаща от желязото, тя вече е навлязла в душите на държавните служители, докато ролята, играна от формалности и рутина в претоварените с работа държавни служби, се играе от все по-скована и дисциплинарна партийна система в претоварените с работа избрани законодателни органи.

Значението на всички тези тенденции за изгледите на сегашната „капиталистическа“ система не е трудно да се оцени. Фондът на западната средна класа от прединдустриална психическа енергия е бил движещата сила на капитализма. Ако тази енергия сега се обезсили и същевременно се отклони от частното предприемачество към обществените служби, това означава гибел за капитализма.

Капитализмът е в основата си процес на икономическа промяна. Без нововъведения няма предприемачи, без предприемачески постижения няма капиталистически възнаграждения и капиталистически подбуди. Атмосферата на „прогрес“ в индустриалните революции е единственият начин капитализмът да оцелее. Стабилизиран капитализъм е противоречие в термините.^[1]

Изглежда, че регламентацията, наложена от индустриалната технология, може би изстисква живота от прединдустриалния дух на частното предприемачество, а тази перспектива поставя по-нататъшен въпрос. Дали техническата система на механизираната индустрия ще съумее да надживее социалната система на частното предприемачество? Ако не, дали западната цивилизация ще съумее да надживее смъртта на механизираната индустрия, на която е оставила заложници, като е позволила населението да се увеличи през машинната епоха далеч над броя, който някоя неиндустриална икономика може да поддържа?

Било е безспорно, че индустриалната система може да функционира само докато съществува някакъв фонд от творческа психическа енергия да я тласка, и досега тази двигателна сила е осигурявана от средната класа. Затова въпросът на въпросите, изглежда, е дали съществува някакъв алтернативен източник на психическа енергия, използваема за същите икономически цели, от която западнизиращият се свят може да черпи, ако енергията на средната класа бъде обезсилена или отклонена. Ако наблизо се вижда практическа алтернатива, светът може да си позволи да гледа със спокойствие към кончината на капиталистическата система. Но ако няма такава алтернатива, изгледите са тревожни. Ако механизацията означава регламентация и ако регламентацията е променила към лошо духа на индустриалната работническа класа, а след това и на средната класа, възможно ли е човешки ръце да боравят безнаказано с всемогъщата машина?

3.
Алтернативни подходи към социалната хармония

Към социалния проблем пред човечеството може да се подходи под различни ъгли в различните страни. Един е подходът в Северна Америка, друг в Съветския съюз, трети в Западна Европа.

Северноамериканският подход се вдъхновява от идеала да се създаде земен рай в Новия свят, а този земен рай трябва да е основан на система на частната инициатива, която северноамериканците (включвайки в това понятие англоезичните канадци, както и хората от Съединените щати) вярват, че могат да поддържат в пълно здраве, каквато и да е съдбата й другаде, като издигат икономическите и социалните стандарти на работещите за надници до равнището на средната класа и така да противодействат на това, което описахме преди като естествено психологическо въздействие на индустриалната механизация. Това е вдъхновяваща, но може би твърде проста вяра, основана, както е, на редица илюзии, които могат да се сведат до основната илюзия на изолационизма. Новият свят не е толкова „нов“, колкото възхищаващите се от него биха желали. Човешката природа, включваща началния грях, е пресякла Атлантика заедно с първите преселници и с всички следващи. Дори през XIX в., когато изолационизмът изглежда осъществим в политическата плоскост, в този земен рай щеше да има в изобилие змии, а с напредването и смрачаването на XX в. става все по-очевидно, че двойните думи Стар и Нов са теория, която не съответства на фактите. Човешката раса сега е „цялата в една и съща лодка“ и философия за живота, която не е приложима към цялото, не може да бъде приложима в крайна сметка към коя да е част от него.

Руският подход към проблема за класовия конфликт се вдъхновява, както американският, от идеал за създаване на земен рай и се оформя, както американският, в политика за премахване на класовото разделение. Но тук приликата свършва. Докато американците се опитват да асимилират индустриалната работническа класа в средната класа, руснаците премахват средната класа и забраняват всякаква свобода на частна инициатива не само за капиталисти, но и за профсъюзи.

В политиката на комунистическа Русия има силни пунктове, които западните съперници на Съветския съюз не могат да си позволят да пренебрегнат. Първото и най-голямо предимство е самият дух на комунизма. В крайна сметка тази идеология може да се окаже незадоволителен заменител на религията, но в близка перспектива тя предлага на всяка душа, чийто дом е празен, пометен и накичен, непосредствено задоволяване на една от най-дълбоките религиозни нужди, като му дава цел, надминаваща делничните му лични цели. Мисията да се преобрази светът и да се обърне към комунизма е по-въодушевяваща от мисията да се запази светът сигурен за правото да трупа печалби или правото да стачкува.

Друг силен пункт в руския подход е, че географското положение на Русия прави невъзможно за руснаците да се хранят с илюзия за изолационизъм. Русия няма „естествени граници“. Нещо повече, марксизмът, както се проповядва от Кремъл, има голяма притегателна сила за световното селячество от Китай до Перу и от Мексико до тропическа Африка. Със социалното си и икономическо положение Русия е много по-близка от Съединените щати до угнетените три четвърти от човешката раса, за чиято вярност двете сили съперничат. Русия може да твърди с показна видимост, че е спасила себе си със собствените си усилия и ще спаси останалата част от световния пролетариат с примера си. Част от този пролетариат е в Съединените щати и тревогата на някои части от антикомунистически настроените американци от могъществото на този марксистки призив е неприкрита, а в някои свои прояви истерична.

Западноевропейският подход към решаването на проблема за класовия конфликт — подход, който е най-проявен във Великобритания и скандинавските страни — се различава от американския и руския по това, че е по-малко доктринерен от двата. В страни, които са в процес на загуба на власт и богатство в полза на надигащите се гиганти от покрайнините на западния свят във времето, когато техните индустриални работници искат „нов курс“, е очевидно непрактично за средната класа да последва северноамериканската средна класа, като сама предложи на работническата класа двете удобства — стандарта на живот на средната класа и изобилие на възможности за удовлетворяване на личните амбиции. Щеше да бъде още по-непрактично да се предложи на западноевропейската работническа класа усмирителната риза на тоталитарен режим. В съответствие с това англо-скандинавският подход е опит да се намери среден път, като се експериментира съчетание на частната инициатива с правителствена регламентация в интересите на социалната справедливост. Това е политика, която често се отъждествява със „социализъм“ — термин, който е похвален в устите на британските му обожатели, докато е оскърбителен в устите на американските му критици. Досега британската система на „държава на благоденствието“ е построена на парче и недогматично, със законодателни приноси от страна на всички политически партии.

4.
Възможната цена на социалната справедливост

Социалният живот е невъзможен за човека без някаква лична свобода и социална справедливост. Личната свобода е неотменимо условие за всякакво човешко постижение, добро или зло, докато социалната справедливост е суверенно правило в играта на човешките взаимоотношения. Необузданата лична свобода докарва най-слабите до стената, а социалната справедливост не може да бъде наложена докрай, без да се потисне свободата, без която човешката природа не може да бъде творческа. Всички известни социални устройства са установени някъде между тези две теоретични крайности. В работните конституции и на Съветския съюз, и на Съединените щати например елементи на лична свобода и на социална справедливост са съчетани в различни съотношения, а в средата на XX в. в западнизиращият се свят смесицата, каквато и да е тя, е неизбежно етикетирана „демокрация“, защото този термин, изровен от елинския политически речник — където той често е бил използван в оскърбителен смисъл — сега е станал задължителен лозунг за всеки самоуважаващ се политически алхимик.

Така използван, терминът „демокрация“ е просто димна завеса, която скрива реалния конфликт между идеалите за свобода и за равенство. Единственото истинско примирение между тези идеали може да се намери в междинния идеал за братство. И ако социалното спасение на човека зависи от изгледите да се приведат тези високи идеали към действителността, той ще намери, че находчивостта на политиците няма да го отведе далеч, тъй като постиженията на братството са отвъд обсега на човешките същества, докато те се доверяват единствено на собствените си сили. Братството на човеците произлиза от бащинството на Бога.

В колебливото равновесие, в което стоят една против друга личната свобода и социалната справедливост, е хвърлен прътът на технологията, и то на везната, която е срещу свободата. Това може да се илюстрира и подкрепи, като се наблюдава състоянието на обществото, което се вижда, макар още да не е достигнато. Да допуснем заради доказателството, че всемогъщата технология вече е стигнала на следващото голямо стъпало от дневния си ред. Като пъха в ръцете на човека атомната бомба, тя ще го е принудила да премахне войната и същевременно му е дала възможност да намали смъртността до безпрецедентен минимум, като е дала безпристрастно на всички класи от всички раси благото на превантивната медицина. Да допуснем също — което всъщност е възможно, — че тези изумителни подобрения в материалните условия на живота са извършени със скорост, на която културните промени не са могли да удържат. Тези предположения изискват от нас да си представим, че селските три четвърти на човечеството не са загубили навика си да възпроизвеждат себеподобни според ограниченията на средствата си за преживяване, а това предположение на свой ред изисква от нас да си представим, че те все още изразходват за увеличеното население всички допълнителни средства за преживяване, които са могли да бъдат оставени в ръцете им чрез създаване на световен ред, който е щял да донесе облагите на мира, реда, хигиената и прилагане на науката в производството на храни.

Този вид прогнози може би не са в областта на фантастиката. Те са само проекция в бъдещето на дълго съществували традиции. В Китай например, увеличенията на населението погълнаха увеличенията в средствата за преживяване, които са дар от вноса на невиждани преди хранителни реколти от XVI в. от американците и с установяване през XVII в. на „пакс манджуриана“. Благодарение на въвеждането на царевица около 1550 г., на сладки картофи около 1590 г. и на фъстъци няколко години по-късно, населението нараства от 63 599 541, както показва преброяването от 1578 г., до цифра по оценки 108 300 000 през 1661 г. След това то се покачва наново до 143 411 559 през 1741 г. до цифра от порядъка на 300 000 000 в средата на XIX в. и до цифра от порядъка на 600 000 000 в средата на XX в. Тези числа сочат не просто увеличение, а увеличение с ускорение в геометрична прогресия — и това въпреки повтарящите се турове на чума, морове, глад, битки, убийства и внезапна смърт. Числата за движението на населението в Индия, Индонезия и другаде показват същата картина.

Ако такива неща са се случвали вчера, какво да се очаква утре? Макар рогът на изобилието на науката да е донесъл богатство, което прави лъжлив малтусианския песимизъм, непреодолимата ограниченост на повърхността на земята трябва да сложи таван на нарастващото увеличение на производството на храни. Изглежда доста вероятно този таван да бъде достигнат, преди навикът на селячеството да се размножава безкрайно да е преодолян.

Предсказвайки така осъществяването на очакванията на Малтус, трябва да предскажем също, че през времето на „големия глад“ някой църковен авторитет ще е направил признание, че се е грижил за материалните нужди на цялото население на планетата. При подобно състояние на нещата раждането на деца ще престане да бъде личен въпрос на съпругите и съпрузите, а ще стане обществена грижа на вездесъщата безличностна дисциплинарна власт. Най-близкото, до което досега правителствата са достигали в нахлуването в тази вътрешна светая светих на личния живот, е било да определят негативни или позитивни награди за родителите на необикновено големи семейства, ако властите са желали да получат увеличение на „трудовата сила“ или „пушечното месо“, но те не са и помисляли да забранят на поданиците си да ограничат размера на семействата си, както не биха помислили и да ги принуждават да се размножават. Наистина свободата да раждаш или не невнимателно се смята за разбираща се от само себе си, така че чак през 1941 г. на президента Рузвелт не му е хрумвало да увеличи броя на аксиоматичните човешки свободи, осветени в Атлантическата му харта на четири или пет, като ясно се посочи свещеното право на родителите да определят големината на собствените си семейства. Сега изглежда, бъдещето ще покаже, че в Рузвелтовото безизкусно премълчаване по този пункт е имало неосъзната логика, тъй като в крайна сметка новата „свобода от нуждата“ не може да се гарантира на човечеството, ако познатата „свобода да раждаш“ му се отнеме. Проблемът как да бъде сторено това, повдига някои много деликатни въпроси.

Ако наистина дойде време раждането на деца да бъде регулирано от външна власт, как ще се приеме това ограничаване на личната свобода от селското мнозинство на човечеството, от една страна, а от друга, от малцинството, което индустриалната технология вече е освободила от зависимостта на селяните от този неоспорван обичай? Спорът между тези две части на човешката раса вероятно ще бъде остър, тъй като всяка една ще има оплаквания от другата. Индустриалните работници ще бъдат недоволни от предположението, че са морално задължени да осигуряват издръжка за неограничено увеличаващия се брой селски гърла. Селяните, от друга страна, ще бъдат огорчени, че ги заплашват със загуба на традиционната им свобода да възпроизвеждат рода си с аргумента, че това е единствената алтернатива на глада, защото тази жертва ще им бъде поискана по време, когато бездната между собствения им стандарт на живота и този на индустриалните работници в западните и западнизиращите се страни ще става по-голяма, отколкото кога и да е преди това.

Нарастващото разширяване на тази бездна е всъщност една от последиците, които е могло да се очакват, ако сме прави в предсказанието, че по времето, когато производството на храна на планетата достигне тавана си, селячеството все още ще изразходва по-голямата част от допълнителните стоки за увеличаване на броя си, а индустриалните работници ще изразходват по-голямата част от своите, за да издигнат стандарта си на живот. В това положение селячеството няма да може да види защо, преди да са призовани да се откажат от най-свещеното си човешко право, охолното малцинство не е призовано да се раздели с голям дял от провокативните си излишества. Това искане ще порази ненаивния западен елит като неразумно до абсурдно. Защо западният или западнизиращият се елит, дължащ благосъстоянието си на интелигентност и предвидливост, трябва да бъде наказван да плаща за немарливата невъздържаност на селяните? Това искане ще им изглежда още по-неразумно, като се има предвид, че пожертването на западния стандарт няма да прогони духа на световния глад, а само ще го задържи за неопределено време, през което жертвата им ще свежда повечето напреднали народи до равнището на мързеливите.

Такава остра реакция няма да помогне да се реши проблемът и наистина може да се предвиди, че ако такава продоволствена криза, каквато предсказваме, евентуално дойде, преобладаващата реакция на западните хора ще бъде в тази непривлекателна посока. Хладната сметка на просветения егоизъм, човечното желание да се облекчи страданието и чувството за морален дълг, оцеляло духовно наследство от догматично отхвърленото християнство — съчетание от мотиви, вече вдъхновяващи редица международни усилия да се издигне стандартът на живот в азиатските и африканските страни, — ще принудят западния човек да изиграе ролята на добрия самарянин вместо тази на жреца на левитите.

Когато пламне този спор, изглежда вероятно той да се пренесе от икономическата и политическата плоскост в сферата на религията. Причините за това са няколко. Първо, настойчивостта на селячеството да се размножава до границата на снабдяването с храна е всъщност социален резултат на религиозна причина, който не може да се промени без промяна в религиозните поведения и възгледите на селячеството. Религиозните възгледи, които карат селячеството да поддържа толкова настойчиво навиците си за размножаване, са устойчиви на аргументи и това може би не е нерационално в произхода си, защото са остатък от примитивното състояние на обществото, при което семейството е оптималната социална и икономическа единица за земеделско производство. Механизираната технология премахва социалната и икономическа среда, при която преклонението пред семейната плодовитост има икономически и социален смисъл, но настойчивостта на този култ, когато в него вече няма никакъв смисъл, е последица от сравнителната мудност в темпото на психиката на подсъзнателно равнище в сравнение с темпото на интелекта и волята.

Без религиозна революция в душите на селячеството е трудно да се види как световният малтусиански проблем може да се реши. Но селячеството не е единственият участник в положението, при което трябва да се постигне промяна в отношението на човечеството, за да се намери щастлив изход от надвисналата катастрофа. Защото както е вярно, че „човек не живее само с единия хляб“, благодушно благоденстващото западно малцинство има нещо да научи от несветската жилка в духа на селячеството.

Западният човек се е довел до опасността да загуби душата си поради съсредоточаване върху сензационно успешните усилия да увеличи материалното си благополучие. Ако той иска да намери спасение, трябва да го търси само в споделяне на резултатите от това материално постижение с по-малко успялото материално мнозинство от човешката раса. Контролиращият раждаемостта инженер-агностик има много да научи от невъздържания и суеверен селянин, както и селянинът от инженера. Каква е ролята на световните исторически създадени висши религии за просвещаване на двамата и довеждането им до взаимно разбирателство е въпрос, на който още не може да се отговори.

5.
Живот в щастие занапред?

Ако може да си представим световно общество, в което човечеството първо се е освободило от войната и класовия конфликт и е продължило с решаване на проблема с населението, можем да допуснем, че следващият проблем на човечеството ще бъде ролята на свободното време в механизирано общество.

Свободното време вече е играло в историята роля с радикално значение, защото ако нуждата е майка на цивилизацията, свободното време е медицинската й сестра. Една от отличителните черти на цивилизацията е темпото, с което този нов начин на живот развива възможностите си. Всички големи постижения на човека в изкуствата и науките са плодове от ползотворно използвано от творческото малцинство свободно време. Но индустриалната революция разстройва — по няколко различни начина — предишното съотношение между свободно време и труд.

Най-значителната от тези промени е психологическа. Механизирането наслагва в умовете на индустриалните работници напрежение между чувствата им към работата и чувствата им към свободното време, на каквото не са подложени нито селското мнозинство, нито привилегированото малцинство в прединдустриалната епоха. В земеделското общество цикълът на сезоните, който е календарът на стопанина, и за охолното малцинство разпределя времето между приемите и воюването, между седене в парламента и отиването на лов или риболов. Селячеството и неговите управници смятат за разбиращи се от само себе си и работата, и свободното време, които възприемат като редуващи се етапи в ритъма Ин-Ян, изкован от постоянно повтарящи се цикли на деня и нощта, на лятото и зимата. Но тази прединдустриална взаимозависимост и равноценност на работата и свободното време се разстройват, когато работата е сведена до поддържане на машини, които могат да продължат да функционират ден и нощ през цялата година. Хроническата индустриална война, която работникът се намира принуден да води, за да попречи машините и техните собственици да го карат да работи до смърт, всмуква в ума му враждебност към тежкия труд, който селските му предци приемат за нещо в реда на нещата и това ново отношение към работата довежда до ново отношение към свободното време, защото ако за работата е присъщо да бъде нещо лошо, тогава свободното време трябва да има абсолютна стойност сама по себе си.

Реакцията на човешката природа спрямо рутината на фабриката и канцеларията към средата на XX в. е стигнала дотам, че да направи стойността на свободата от извънредния натиск на работата да означава повече от стойността на възнаграждението, което работникът може да си осигури, като работи с пълно напрежение. Същевременно досега необузданият напредък на технологията изиграва язвителна лоша шега на човешките си жертви. Когато няма заплахата да бъдат накарани да работят до смърт, появява се заплахата да останат „безработни“. Така че ограничителната практика на профсъюзите, замислена като форма на организирана неефикасност, за да се сложи спирачка на убийствения порив на машината, започва да служи на по-нататъшната цел на работниците да изстискат остатъка на заетост, която очевидно е измъкната съвсем от човешките ръце.^[2]

Възможно е било да се предвиди „възвърнат земен рай“, в който пълната заетост ще бъде също така дажба труд, отпускана на всеки индивид, заемаща малка част от деня му, че той ще има почти толкова свободно време, колкото „ленивата богата“ привилегирована класа, която предците му са се научили да не одобряват. При тези обстоятелства използването на свободното време очевидно става по-важно от всякога преди.

Как може човечеството да използва това предстоящо свободно време? Въпросът, който е обезпокоителен, е повдигнат от сър Алфред Юинг в президентско обръщение към Британската асоциация на 31 август 1932 г.: „Може би някои си представят далечна утопия, в която ще има пълно съответствие между труда и плодовете на труда, справедливо разпределение на заетостта и надниците, както и на всички стоки, произведени от машините. Дори да е така, ще остане въпросът: Как човек ще изразходва свободното си време, което е придобил, като е предоставил на неуморния механичен роб почти цялото си бреме? Да смее ли да се надява на такова духовно подобрение, каквото ще му позволи да го използва добре? Да даде бог човекът да се стреми към това и да го постигне. Само чрез търсене ще намери. Не мога да помисля, че човечеството е обречено на атрофия и ще престане да развива това, което е в крайна сметка една от най-дадените от бога способности — творческата находчивост на инженера“.

„Пакс романа“ далеч не достигна бъдещето, което сега предвиждаме по отношение на лекотата, осигурявана за човешкото съществуване. Но дори да е така, авторът на трактата „Величието на стила“, писал на неопределена дата през разцвета на Римската империя, чувства, че отслабването на напрежението, породено от създаването на елинистката универсална държава, е довело до влошаване в качеството на човека: „Едно от раковите заболявания на духовния живот през сегашното поколение е ниското духовно напрежение, в което всички освен неколцина избрани души изживяват дните си. И в работата ни, и в развлеченията ни нашата единствена цел е популярност и наслаждение. Не изпитваме грижа да спечелим истинското духовно съкровище, което може да се намери, като се вложи сърцето в това, което вършиш, и да се спечели признание, което наистина си струва да получиш.“

Тези находки на елинския критик са подкрепени в началото на модерната епоха на западната история от един от пионерите на съвременния научен дух. Следният пасаж е от „Напредъка на познанието“, публикувана от Френсис Бейкън през 1605 г.: „Защото е точно забелязано, че изкуствата, които разцъфтяват, когато добродетелността нараства, са военни; когато добродетелта е неизменна, те са либерални; а когато добродетелта упада, те са похотливи. Така че аз се съмнявам, че тази епоха на света върви надолу. С изкуства похотливи аз свързвам практика духовита, защото измамването на чувствата е едно от удоволствията на чувствата.“

„Практика духовита“ може да покрие голяма част от използването на свободното време в епохата на радиото и телевизията. Издигането на работническата класа до материалните стандарти на средната класа очевидно е придружено с пролетаризиране на живота на голяма част от средната класа в духовната област.

Гостите на пира на Цирцея скоро се виждат вкарани в кошарата на Цирцея. Въпросът, на който не е отговорено, е, дали ще останат там за неограничено време. Дали това е съдбата, с която човешката раса трябва да се примири? Дали човешката раса наистина ще бъде доволна да „живее в щастие занапред“ в „прекрасен нов свят“, в който единствената промяна от монотонност към безвкусно свободно време ще бъде монотонността на механичния труд? Подобно предсказание със сигурност трябва да се съобрази с творческо малцинство, което е било солта на земята през всички епохи на историята. Мрачната диагноза на автора на късноелинския трактат „Величие на стила“ пренебрегва изключително важен елемент в положението — той, изглежда, не е съзнавал съществуването на християнски мъченици.

Може да изглежда — и наистина е — далечна перспективата на технологичната безработица от очакванията за друг ден на Петдесетницата и читателят може да е склонен да зададе въпроса на скептика: „Как може да стават такива неща?“ В средата на XX в. сл.Хр. не е възможно да се каже как те могат да станат. Но нещо може би е казано, за да се предположи, че тази надежда не е „самозалъгване“.

Един от похватите, с които животът постига подвига да се съхрани, е компенсиране на недостига или излишъка в една област, като натрупва излишък или прави недостиг в друга. Затова можем да очакваме, че в социална среда, в която се изпитва недостиг на свобода и излишък на регламентация в икономическата и политическата сфери, въздействието на този закон на природата ще бъде да стимулира свободата и да отслаби тиранията на регламентацията в сферата на религията. Такъв безспорно е бил ходът на събитията в дните на Римската империя.

Един урок от този елински епизод е, че в живота винаги има ненамаляващ минимум психическа енергия, която напира да се освободи по един или друг канал. Но вярно е също така, че има максимална граница за количеството психическа енергия, която животът държи на разположение. От това следва, че ако е необходимо подсилване на енергията, за да се вложи повече в някаква дейност, останалият допълнителен запас трябва да се получи чрез икономии на енергии в други сфери. Похватът на живота за икономисване на енергията е механизирането. Например, ако приемем биенето на сърцето и редуващите се „инфлация“ и „дефлация“ на дробовете за автоматични, животът е освободил човешките мисъл и воля за други цели извън постоянното поддържане на физическата жизненост от миг на миг. Ако съзнателен акт на мисълта и акт на волята никога не са преставали да бъдат нужни за начало на всеки следващ дъх и всеки следващ удар на сърцето, никое човешко същество никога няма да има запас от интелектуална и волева енергия, съхранявана за правене на всичко друго извън просто поддържане живота. Или за да докажем същото по-точно, никое подчовешко същество никога не е успявало да стане човешко. По аналогия с това творческо въздействие на съхраняването на енергията в живота на физическото тяло на човека, можем да предположим в социалния му живот религията ще бъде недохранена, докато мисълта и волята са прекомерно заети с икономика (както те са на Запад след началото на индустриалната революция) и с политика (както са на Запад след западното възраждане на обожествяваната елинска държава). Обратно, можем да заключим, че регламентацията не е нещо, наложено на икономическия и политически живот на западното общество, и е вероятно да освободи западните души, за да осъществят истинската цел на човека, като прославят бога и му се радват.

Тази по-щастлива духовна перспектива е поне възможност, в която оставените без дух западни мъже и жени могат да уловят повика на лъча на блага светлина.