Арнълд Тойнби
Изследване на историята (20)

1.
Общ преглед

Преминавайки от разпадането на цивилизациите към разлагането им, трябва да се обърнем към въпрос, подобен на този, който ни постави преходът от зараждане на цивилизациите към растежа им. Разлагането сам по себе си нов проблем ли е, или трябва да го приемем като естествена и неминуема последица от разпадането? Когато разглеждахме предишния въпрос, дали растежът е нов проблем, отличим от проблема за зараждането, отговорихме на въпроса утвърдително, защото открихме редица цивилизации, спрели растежа си, които са решили проблема за зараждането, но са се провалили с решението на проблема за растежа. Сега пак, на този етап в нашето изследване, можем да отговорим на аналогичен въпрос със същия утвърдителен отговор, като посочим факта, че някои цивилизации след разпадането им са претърпели подобно спиране и са навлезли в продължителен период на вкаменяване.

Класически пример на вкаменена цивилизация е етапът в историята на египетското общество, който вече имахме възможност да разгледаме. След като египетското общество се разпада под непосилното бреме, наложено му от строителите на пирамидите и когато след това преминава през първата и втората в третата от трите фази на разлагането — „смутно време“, универсална държава и междуцарствие, — това очевидно умиращо общество отново неочаквано и рязко тръгва в момент, когато видимо завършва жизнения си път, ако съдим по това, което условно вземаме за стандартен модел — елинския пример, при който трите фази най-напред попаднаха на вниманието ни. На тази точка египетското общество отказва да се спомине и продължава, за да удвои продължителността на съществуването си. Когато разглеждаме продължителността във времето на египетското общество от момента на конвулсивната му реакция при нахлуването на хиксосите в първата четвърт на XVI в. пр.Хр. до изличаването на последните следи от египетската култура през V в. на християнската ера, намираме, че тези две хиляди години имат същата продължителност като комбинираната продължителност на раждането, растежа, разпадането и почти пълното разлагане на египетското общество, броени от датата на страстното му ново утвърждаване през XVI в. пр.Хр. назад до първото му покълване над примитивното равнище на неизвестна дата през четвъртото хилядолетие пр.Хр. Но животът на египетското общество през втората половина на съществуването му е нещо като живот в смъртта. През тези две допълнителни хилядолетия цивилизацията, чието предишно развитие е толкова пълно с движение и смисъл, се влачи бездейно и тъпче на място. Фактически тя оцелява вкаменяла.

Този пример не е единствен. Ако се обърнем към историята на основната част на далекоизточната цивилизация в Китай, в която моментът на разпадането може да се постави във времето на разпадането на империята Тан през последната четвърт на IX в. от християнската ера, ще проследим последвалия процес на разлагането да изминава нормалния си курс през „смутно време“ в универсална държава само за да бъде спрян от също толкова внезапна и страстна реакция, както египетската при нахлуването на хиксосите. Бунтът в Южен Китай под водачеството на основателя на династията Мин — Хун Уу, против далекоизточната универсална държава, установена от варварите монголи, силно напомня бунта в Тива под водачеството на основателя на осемнадесетата династия Амазис против държавата-наследник, създадена върху част от изоставените владения на египетската универсална държава (така наречената Средно царство) от варварите хиксоси. В продължението има подобно сходство. Защото далекоизточното общество удължава съществуването си във вкаменена форма, вместо бързо да премине през разлагане до пълно изчезване през универсална държава, преминаваща в междуцарствие.

Към тези два примера можем да добавим различни вкаменени късове на иначе изчезнали цивилизации, вече попадали на вниманието ни — джайните в Индия, хинаянските будисти в Цейлон, Бирма, Сиам и Камбоджа и ламаистичните махаянски будисти в Тибет и Монголия. Те са все вкаменели късове от древноиндийската цивилизация. А евреите, парсите, несторианите и монофизитите също са вкаменени късове от сирийската цивилизация.

Ако не можем да удължим този списък, можем най-малко да отбележим, че по преценка на Маколи елинистката цивилизация стига почти до същото състояние през III и IV в. на християнската ера:

Духът на двете най-известни нации през древността е забележително изключителен. Изглежда, е факт, че гърците се възхищават само от себе си, а римляните — от себе си и от гърците. Резултатът е ограниченост и еднаквост в мисълта. Умовете им, ако можем да се изразим така, дават приплод навътре и навътре и съответно ги постига проклятието на безплодието и дегенератството. Непомерният деспотизъм на цезарите, постепенно изличаващ всички национални особености и асимилиращ най-отдалечените провинции на империята, засилва злото. Към края на III в. сл.Хр. перспективите пред човечеството са ужасяващо мрачни. Тази голяма общност тогава е в опасност да претърпи бедствие, много по-ужасно от коя да е бърза, възпалителна, разрушителна болест, на каквито са подвластни нациите… Лесно могат да се посочат много сходни неща между темите на Диоклециан и народа на тази небесна империя, в която в течение на много векове нищо не е научено или забравено, където правителство, където образование, където цялата система на живот е церемония; където знанието забравя да се увеличава и умножава и — като талант, заровен в земята, или лира, завита в носна кърпа, — не претърпява нито загуба, нито увеличение. Вцепенеността е разкъсана от две големи революции — едната морална, другата политическа, едната отвътре, другата отвън.^[1]

Това щастливо избавление, което — както показва Маколи, елинисткото общество в имперската си епоха дължи на църквата и на варварите, е сравнително щастлив завършек, който не бива да се приема за даденост. Докато животът съществува, винаги е възможно, вместо да бъде прерязан, незабележимо да се втвърди в парализа на живот в смъртта и възможността това да бъде съдбата на нашето западно общество е навестявала умовете на най-малко един от изтъкнатите историци на сегашното поколение:

Не мисля, че опасността пред нас е анархия, а деспотизъм, загубата на духовна свобода, тоталитарната държава, може би универсална всесветска тоталитарна държава. В резултат на борбите между нации или класи може да се появи местна и временна анархия — една преходна фаза. Анархията е по същността си слаба и в анархистичен свят коя да е здраво организирана група с рационална организация и с научно мислене може да разшири владенията си над останалите. Като алтернатива на анархията светът трябва да приветства деспотичната държава. Тогава светът може да навлезе в период на духовна „вкаменелост“ — ужасно състояние, което за по-висшите дейности на човешкия дух ще означава смърт. Вкаменяването на Римската империя и вкаменяването на Китай ще изглеждат по-малко страшни, защото в нашия случай управляващата група ще разполага с много повече научни средства, за да властва. (Познавате ли есето на Маколи върху „Историята“? Той твърди, че нашествията на варварите са били в крайна сметка благодатни, защото са прекъснали вкаменяването.)

„На Европа й трябваха хиляда години варварство, за да избегне съдбата на Китай.“ Няма да има варварски раси, които да прекършат бъдещата световна тоталитарна държава. Изглежда ми възможно в подобна тоталитарна държава, докато чезнат философията и поезията, научното търсене да продължи и да дава непрекъснато нови открития. Гръцката наука не е намерила царството на Птолемеите за непривлекателна среда. Мисля, че общо взето естествените науки могат да преуспяват при деспотизъм. В интерес е на управляващата група да насърчава това, което увеличава средствата й за властване. Това, не анархията, е за мен предстоящият кошмар, ако не намерим начин да сложим край на сегашната си братоубийствена борба. Но съществува християнската църква — фактор, който трябва да се взема под внимание. Може би тя ще трябва да претърпи мъченичество в бъдещия свят-държава, но както накрая е принудила римския свят-държава да направи макар и формални отстъпки пред Христос, може отново чрез мъченичество да надделее над бъдещия свят-държава на научния рационалист.^[2]

Тези размисли показват, че разлагането на цивилизациите е проблем, който трябва да се изучи.

При изследването на растежа на цивилизациите видяхме, че той може да бъде анализиран като поредица от предизвикателства и отклици и че причината едното да следва другото зависи не само от успешността на всеки отклик да е адекватен отговор на специфичното предизвикателство, което го е породило, но и да доведе до провокиране на ново предизвикателство, възникващо всеки път, поради новата ситуация, до която е довел успешният отклик. Така същността на растежа на цивилизациите е подем, каращ предизвикания чрез равновесието на успешния отклик да стигне до свръхнатоварване, проявяващо се в появата на ново предизвикателство. Тази повторяемост на предизвикателствата се предполага и в концепцията за разлагането, но в този случай отклиците са неуспешни. В резултат вместо серия от предизвикателства, всяко различно по характер от предшестващото, което е било успешно посрещнато и отпратено в историята, имаме едно и също предизвикателство, появяващо се отново и отново. Например в историята на международната политика на елинския свят виждаме провала на опита на Атина да установи световен политически ред чрез Делоския съюз, което пък кара Филип Македонски да се опита да разреши конфликта, възникнал, когато Солоновата икономическа революция не довежда до нещо подобно, чрез Коринтската лига и отказа на Филип да съдейства на опита на Август да го реши чрез „пакс романа“. Това повторение на едно и също предизвикателство се съдържа в характера на ситуацията. Когато резултатът във всеки последвал сблъсък не е победа, а поражение, предизвикателството, за което не е намерен отклик, задължително се появява отново и отново, докато накрая му се отговори със закъснение и неточно, или пък довежда до разрушаване на обществото, което се е оказало безпомощно да откликне ефикасно.

Можем ли тогава да кажем, че алтернативата на вкаменяването е пълно и абсолютно изчезване? Преди да отговорим утвърдително, да си припомним процеса на сродяване, който отбелязахме в началото на това изследване. Солоновото „да си сложим рамки“ и отлагането на оценките за по-късно засега е най-мъдрото ни решение.

Когато изучавахме процеса на растежа на цивилизациите, започнахме с търсене на критерий на растежа, преди да се опитаме да анализираме самия процес. Ще сторим същото и в изучаването на разлагането. Една стъпка в аргументацията обаче можем да си спестим. След като решихме, че критерият за растеж не е в засилване на контрола над човешката или физическата среда, можем с основание да предположим, че загубата на такъв контрол не е сред причините за разлагане. Наистина доказателствата, доколкото ги има, навеждат на мисълта, че засилването на контрола над средите съпътства разлагането повече, отколкото растежа. Милитаризмът, обща черта и на разпадането, и на разлагането, често ефикасно повишава контрола на обществото както над други съществуващи общества, така и над неодухотворените природни сили. При падението на разпаднала се цивилизация можем да потърсим истината у йонийския философ Хераклит, казал, че „войната е баща на всичко“, а тъй като общоприетите оценки на човешкото благосъстояние се основават на властта и богатството, често се случва началната глава в трагичния упадък на едно общество да се приветства като кулминация на великолепен растеж. Рано или късно обаче идва разочарованието, защото общество, станало неизлечимо разделено против себе си, пуска в ход войната и хвърля в нея по-голямата част от допълнителните човешки и материални ресурси, които същата тази война е дала в ръцете му. Например виждаме властта на парите и властта на човека спечелени от завоеванията на Александър, излети в гражданските войни на приемниците на Александър, а властта на парите и властта на човека, спечелени при римските завоевания от II в. пр.Хр. се изсипват в гражданските войни от последния век пр.Хр.

Нашият критерий за процеса на разлагане трябва да се търси другаде. Следа ни дава гледката на разделение и раздори в рамките на общество, в което може да се види и засилване на контрола над средата. Можехме да очакваме единствено това, защото вече видяхме, че основна причина за разпадането, предшестващо разлагането, е избухването на вътрешни раздори, при които обществата губят способността си за самоопределение.

Социалните разколи, в които тези раздори се проявяват частично, цепи разпадналото се общество едновременно в две отношения. Има разколи по вертикала между географски отделени общности и разколи по хоризонтала между географски смесени, но социално отделени една от друга класи.

Доколкото става дума за вертикалния тип разкол, вече видяхме как необмисленото впускане в междудържавна война е основният път към самоубийство. Но този вертикален разкол не е най-характерната проява на разногласия, които водят до разпадане на цивилизации, защото разделението на едно общество на отделни общности е в крайна сметка черта, обща на всички общества — цивилизовани или нецивилизовани, — а войната между държави е просто злоупотреба с потенциално средство за самоунищожение, достъпно за всяко общество във всички времена. От друга страна, хоризонталният разкол в едно общество по линията на класите е свойствен не само на цивилизации, а е явление, появяващо се в момента на разпадането им и липсва във фази на зараждане или растеж.

Вече се срещахме с този хоризонтален тип разкол. Отбелязахме го, когато изследвахме хода на западното общество назад във времето. Стигнахме до християнската църква и до редица варварски военни банди, сблъскали се с църквата на Западна Европа при северните граници на Римската империя. И отбелязахме, че и двете институции — военните банди и църквата — са създадени от социална група, която не е сама по себе си израз на западното общество и която може да се опише само с аналогия с друго общество, предшестващо нашето — елинистката цивилизация. Описахме създателите на християнската църква като вътрешен пролетариат, а на варварските военни банди — външен пролетариат на елинисткото общество.

В нашето по-нататъшно изследване намерихме, че и двата пролетариата възникват при отцепване от елинисткото общество в смутни времена, когато самото то явно не е вече творческо, а запада. А на един етап по-назад видяхме, че тези отцепвания са били провокирани от предшестващата ги промяна в характера на управляващия елемент в елинисткото общество. „Творческото малцинство“, навремето повело към доброволна лоялност нетворческите маси с чара си, характерен за творчеството, сега отстъпва на „доминиращото малцинство“, на което липсва чар, защото е нетворческо. Това доминиращо малцинство задържа привилегированата си позиция със сила и възникването на военните банди и на християнската църква е реакция срещу тази тирания. Този погром над собствените си намерения — това разрушаване на общество, което малцинството се опитва да държи в цялост, но с погрешни методи — не беше единственото „постижение“ на доминиращото малцинство, което забелязахме. То оставя и паметник на самото себе си в лицето на Римската империя, и империята се оформя не само преди църквата или военните банди — могъщото й присъствие в свят, в който тези пролетарски институции се разрастват, е фактор за растежа и на двете — фактор, за който не може да не се държи сметка. Универсалната държава; в която елинисткото доминиращо малцинство се затваря като в черупка на гигантска костенурка, докато църквата отстъпва пред сянката й, а варварите тренират военните си банди, като острят ноктите им върху външната черупка на костенурката.

По-нататък в същото това изследване се опитахме да получим по-ясна представа за причинно-следствената връзка между загубата на творческа способност у водещото малцинство и способността да привличаш мнозинството с чар, а не със сила. Тук сложихме пръст върху умението на творческото малцинство да прилага социална дресировка — като кратък път за поставяне на нетворческите маси в строя — и вече видяхме слабото място в отношенията между малцинство и мнозинство на етапа на растежа. Отчуждаването между тях, завършващо с отцепване на пролетариата, е последица от скъсването на връзката, което дори в периода на растежа се поддържа само от добре тренирана способност за подражание. Не е учудващо да видим този мимезис да се проваля, когато творчеството на водачите секва. И да не забравяме, че дори във фазата на растежа тази връзка чрез подражание е несигурна поради предателска двойственост — отмъщението на насилвания роб — която е част от същността на всяко механично средство.

Тези са нишките на изследването на хоризонталния тип разкол, с които вече разполагаме. Може би най-обещаващият начин за продължаване на изследването по-нататък е да съберем в едно тези нишки и тогава да изпредем нашата връв.

Първата стъпка ще бъде да направим по-внимателен и по-широк преглед на трите части — доминиращо малцинство, вътрешен и външен пролетариат, — на които, ако съдим по примера с Елада, както и от други примери, разглеждани по-рано в това изследване, разпадналото общество се разцепва, когато хоризонтален разкол раздира тъканта му. След това ще се обърнем, както когато изследвахме растежа, — от макрокосмоса към микрокосмоса и там ще открием допълнителна страна на разлагането в нарастващото объркване на душата. Тези две линии на изследване ще ни доведат до на пръв поглед парадоксалното откритие, че процесът на разлагането стига — поне частично — до резултата, който логически е несъвместим с природата му — т.е. стига до „ново раждане“ или „палингенеза“.

Когато завършим анализа си, ще видим, че качествената промяна, която носи със себе си разлагането, по характер е точно противоположна на това, което е резултат от растежа. Видяхме, че в процеса на растежа отделните растящи цивилизации се диференцират. Сега ще видим обратното — качественият ефект на разлагането е стандартизиране.

Тенденцията към стандартизиране е още по-забележителна, когато се вгледаме в степента на разнообразие, която тя има да преодолява. Разпадналите се цивилизации имат, когато навлязат в етапа на разлагането, разнообразни предразположения — към изкуство или към машинарии, или към каквото и да е друго — това са предразположенията, които са придобили поотделно през растежа си. Те са допълнително диференцирани от факта, че разпадането им ги настига през различни възрасти. Сирийската цивилизация например се разпада след смъртта на Соломон около 937 г. пр.Хр. на дата, вероятно отдалечена на по-малко от двеста години от началната поява на тази цивилизация при следминойското междуцарствие. От друга страна, нейната сестра, елинистката цивилизация, появила се през същото междуцарствие, се разпада петстотин години по-късно, през атино-пелопонеската война. И пак, православната християнска цивилизация се разпада при избухването на голямата българо-византийска война през 997 г., докато сестринската й цивилизация, т.е. нашата собствена, е безспорно в растеж няколко века по-дълго и — доколкото можем да съдим, — може още да не се е разпаднала. Щом сестрински цивилизации могат да имат толкова различни по продължителност периоди на растеж, ясно е, че растежът на цивилизациите няма предопределен еднакъв срок. И наистина, не можем да намерим каквато и да била причина, обясняваща защо една цивилизация не може да расте до безкрайност, след като е излязла на сцената. Тези съображения показват ясно, че разликите между растящите цивилизации са широки и дълбоки. Въпреки това ще видим, че процесът на разлагане във всички случаи ги изравнява до стандартен модел — вече споменатия хоризонтален разкол, разделящ обществото на три части, и създаването на характерни институции на тези три части — универсална държава, универсална църква и варварски военни банди.

Трябва да отбележим тези институции, както и съответните им създатели, ако искаме изследването ни на разлагането на цивилизациите да бъде изчерпателно. Но ще намерим за удобно да изучим, доколкото е възможно, тези институции поотделно в различни раздели на тази книга, защото и трите са нещо повече от продукти на процеса на разлагане. Също така те могат да изиграят роля в отношенията между една и друга цивилизация. Когато разглеждаме универсалните църкви, ще сме принудени да повдигнем въпроса дали църквите могат наистина да бъдат разбрани като цяло в рамките на историите на цивилизациите, в които те се появяват исторически, или пък трябва да ги разглеждаме като представители на друг вид общество, който най-малкото е различен от вида „цивилизации“, както те пък са различни от примитивните общества.

Това може да се окаже един от най-значимите въпроси, които може да ни подскаже едно изследване на историята, но този въпрос ще е към края на изследването, което сега само скицирахме.

2.
Разкол и прераждане

Немският евреин Карл Маркс (1818–1883 г.) е нарисувал в цветове, заети от най-апокалиптичните представи на отхвърляната от него религия, страховита картина на отцепване на пролетариата и следваща го класова война. Огромното впечатление, което марксисткият материалистичен апокалипсис е направило върху толкова милиони умове, частично се дължи на политическата войнственост на Марксовата диаграма, защото, докато черновата е в същината си обща философия на историята, е също така и революционен призив към оръжие. Дали изобретателността и модата на тази марксистка формула за класова война трябва да се приемат като признаци, че нашето западно общество вече е стъпило на пътя на разлагането, е въпрос, който ще ни занимава по-нататък в това изследване, когато стигнем до оглеждане на перспективите на тази наша западна цивилизация. Тук се позовахме на Маркс по други причини: първо, той е класически изразител на класова война в нашия свят в наше време; второ, защото формулата му съвпада с традиционните зороастрийски, юдейски и християнски апокалиптични модели, разкриващи — след насилствена връхна точка — видение на благ завършек.

Според интуицията на комунистическия пророк — историческия материализъм или детерминизма — класовата война трябва да доведе до победоносна пролетарска революция. Но тази кървава кулминация на борбата ще бъде нейният край, защото победата на пролетариата ще бъде решителна и окончателна, а „диктатурата на пролетариата“, чрез която плодовете на победата ще бъдат събрани в следреволюционния период, няма да бъде постоянна институция. Ще дойде време, когато ново общество, безкласово по рождение, ще стане достатъчно зряло и достатъчно силно, за да се освободи от диктатурата. Във финалния и траен апогей на благосъстояние новото общество на Марксовото хилядолетие ще е способно да отхвърли не само диктатурата на пролетариата, но и всяка друга институционна патерица, включително самата държава.

Марксистката есхатология представлява интерес за сегашното ни изследване поради удивителния факт, че тази провлачила се политическа сянка на изчезнала религиозна вяра точно очертава реалния ход, който класовата борба или хоризонталният разкол в разпаднало се общество ще следва като исторически факти. Историята надлежно се разкрива пред нас в явление на разпадане на движение, което върви от война към мир; от Ин към Ян; и чрез видимо разгулно и дивашко разрушение на ценни неща до нови творчески творби, които, изглежда, дължат особеното си качество на поглъщащата жарава на пламъка, в който са били изковани.

Самият разкол се дължи на две движения, всяко от които е вдъхновено от зли страсти. Първо, опитите на доминиращото малцинство да задържи със сила привилегированото положение, което е престанало да заслужава. Тогава пролетариатът се разплаща за несправедливостта с възмущение, за страха — с омраза, за насилието — с насилие. Все пак цялото движение завършва с позитивни творчески актове — универсалната държава, универсалната църква и варварските военни банди.

Така социалният разкол не е само разкол и нищо повече. Когато възприемем движението като цяло, виждаме, че трябва да го опишем като разкол и ново раждане. А щом отцепването е определен вид оттегляне, можем да класифицираме разкол-палингенеза (ново раждане) като пример за явление, което вече изследвахме в по-общ аспект под наименованието „оттегляне и завръщане“.

В едно отношение тази нова разновидност на оттеглянето и завръщането може да изглежда на пръв поглед различна от примерите, които изследвахме до тук. Не са ли те постижения на творческите малцинства или личности, а не е ли отцепващият се пролетариат мнозинство, противопоставящо се на доминиращото малцинство? Кратък размисъл обаче навежда на мисълта — очевидно вярна, — че макар и отцепването да е дело на мнозинството, творческият акт на създаване на универсална църква е дело на малцинство от творчески личности или групи вътре в мнозинството на пролетариата. Нетворческото мнозинство в този случай се състои от доминиращо малцинство и останалата част от пролетариата. Да си спомним, че в стадия на растежа творческите постижения на това, което нарекохме творческо малцинство, никога не са дело на цялото малцинство, а винаги на една или друга група от него. Разликата между двата случая е, че докато през растежа нетворческото мнозинство се състои от внушителна група обикновени хора, която следва — чрез подражание — по следите на водачите, при разлагането нетворческото мнозинство се състои частично от внушителна група обикновени индивиди (останалата част от пролетариата) и частично от доминиращото малцинство, което, като се изключат аномалиите, стои неподвижно и гордо настрани.