Арнълд Тойнби
Изследване на историята (18)

2.
Човешката среда

Когато се занимахме с тази тема във връзка с растежа на цивилизациите, видяхме, че степента на контрол над човешката среда може в общи линии да се измери по географската му експанзия. При изследването на примерите видяхме също, че географската експанзия често е придружена от социално разлагане. Щом е така, изглежда крайно невероятно, че причината на това разпадане и разлагане трябва да се търси в точно противоположната тенденция — тенденция към намаляване на контрола върху човешката среда, съизмерено с успешно нахълтване на чужди човешки сили. Все пак широко е разпространен възгледът, че цивилизациите, както и примитивните общества, престават да съществуват в резултат на успешно нахлуване на външни сили. Класическото изложение на този възглед дава Едуард Гибън в „История на упадъка и падането на Римската империя“. Тезата е декларирана в едно-единствено изречение, с което Гибън сумира мнението си: „Описах триумфа на варварството и религията.“ Елинисткото общество, въплътено в Римската империя, която е в зенита си по времето на Антонините, се описва като паднало под едновременните нахлувания на два външни противника, нападки на два различни фронта — североевропейските варвари, тръгнали от ничията земя отвъд Дунав и Рейн, и християнската църква, възникнала в покорените, но никога не асимилирани ориенталски провинции.

На Гибън не му е хрумвало, че времето на Антонините не е лято, а „циганско лято“ на елинистката история. Степента на заблудата му проличава в самото заглавие на великата му творба. Упадък и падане на Римската империя! Автор на история под това заглавие, започваща през II в. на християнската ера, със сигурност започва изложението си от точка, която е близо до края на действително случилото се. Защото „различимата сфера на историческото изследване“, за която е загрижен Гибън, не е Римската империя, а елинистката цивилизация, на чието доста напреднало разложение самата Римска империя е паметен симптом. Когато се съобразим с всичко, бързият упадък на империята след времето на Антонините се оказва съвсем не изненадващ. Напротив, щеше да бъде изненадващо, ако Римската империя се беше запазила, защото тя е обречена, преди да се зароди. Обречена е, защото създаването на тази универсална държава е само частично оздравяване, което може да забави, но не и трайно да преустанови вече неизбежното разрушаване на елинисткото общество.

Ако Гибън се беше заел да разкаже тази по-дълга история, започвайки от началото й, щеше да се убеди, че „триумфът на варварството и религията“ не е неин сюжет, а само епилогът й — не причина за разпадането, а неизбежен и единствено възможен съпровод на дезинтеграция, с която неминуемо завършва продължителният процес на разложение. Нещо повече, щеше да види, че триумфиращите църква и варвари в крайна сметка не са външни сили, а рожби на елинисткото семейство, морално отчуждени от доминиращото малцинство през смутното време между Перикъл и Августите. Фактически ако Гибън беше потърсил истинското начало на трагедията, той щеше да даде различна оценка. Трябвало е да отбележи, че елинисткото общество е самоубиец, опитал се, когато животът му вече не може да бъде спасен, да избегне гибелните последици от посегателството върху самия себе си и в крайна сметка получил последния удар от страна на собствените си изтървани и отчуждени рожби, когато опитът на Августите да го съживят е отстъпил на тривековно възвръщане на кризата, и пациентът видимо умира от последствията на раните, които сам си е нанесъл.

При тези обстоятелства историкът нямаше да съсредоточи вниманието си върху епилога, а щеше да се опита да определи точно кога и как самоубиецът е посегнал върху себе си за пръв път. Търсейки дата, щеше вероятно да посочи избухването на Пелопонеската война през 431 г. пр.Хр. — социална катастрофа, която Тукидид чрез устата на един от героите на трагическата си драма осъжда като „начало на големи беди за Елада“. Посочвайки как членовете на елинското общество са извършили саморазрушителното си престъпление, вероятно щеше да постави еднакво ударение върху войната между държави и войната между класи. По стъпките на Тукидид щеше вероятно да посочи като известни примери за двете злини ужасяващото наказание, наложено от атиняните на поробените мелийци, и също така ужасяващите фракционни битки в Коркира. Във всеки случай той щеше да заяви, че смъртният удар е нанесен шестстотин години по-рано, отколкото предполага Гибън, и че го е нанесла собствената ръка на жертвата.

Ако разширим изследването си и от този случай се прехвърлим на някои от другите цивилизации, които сега са или безспорно мъртви, или видимо умиращи, ще видим, че трябва да се даде същата оценка.

Например при упадъка и падането на шумерската цивилизация „златната ера на Хамурапи“ е дори по-късна фаза на „циганско лято“, отколкото ерата на Антонините, защото в шумерската история Хамурапи е по-скоро Диоклециан, а не Траян. Съответно ще определим убийците на шумерската цивилизация не като задгранични варвари, нахлули в „царството на четирите посоки“ през XVIII в. пр.Хр. Ще забележим фаталните удари на събития отпреди около деветстотин години — класовата война между Урукагина от Лагаш и местното свещеничество и милитаризма на унищожителя на Урукагина — Лугал-Загиси. Тези отдавна отминали катастрофи са истинското начало на смутното време на шумерите.

При упадъка и падането на древнокитайското общество „триумфът на варварството и религията“ е създаването на държави, наследници на древнокитайската универсална държава от евразийски номади в басейна на Жълтата река около 300 г. сл.Хр., както и нахлуването в древнокитайския свят на махаянска форма на будизма — една от религиите на древнокитайския вътрешен пролетариат в северозападните провинции. Но тези триумфи, както на „варварството и религията“ в Римската империя, са само победи на външния и вътрешния пролетариати над умиращо общество и представляват само последната глава в цялата история. Самата древнокитайска универсална държава е социално временно възстановяване след смутно време, през което древнокитайското общество е разкъсвано от братоубийствени войни между многобройните държавици, в които преди това се е изразявало древнокитайското общество. Фаталната дата, която в древнокитайската традиция съответства на елинската 431 г. пр.Хр., е 479 г. пр.Хр., която се приема за начална в това, което традицията назовава „период на сражаващите се държави“. Вероятно обаче тази призната дата всъщност е около двеста и петдесет години по-рано. Тя е призната за начало на древнокитайското смутно време просто защото е датата на смъртта на Конфуций.

Колкото до сирийското общество, което преживява „циганско лято“ по време на халифата на Абасидите в Багдад и което вижда „триумфа на варварството и религията“ в нашествията на турските номади и преминаването им в новата местна религия на исляма, да си спомним нещо, което установихме много по-преди в това изследване — че упадъкът и падането на сирийската цивилизация са замразени за хиляда години от елинско нахлуване и че халифатът на Абасидите само поема нишката на сирийската история, където империята на Ахеменидите я изпуска през IV в. пр.Хр. Затова трябва да се върнем назад, в сирийското смутно време, предшествало сложеното от Кир начало на „пакс ахемения“.

Какво предизвиква разпадането на цивилизация, която през краткия предхождащ период на растеж е доказала гения си и проявила жизненост с три безмерни открития — монотеизма, азбуката и Атлантика? На пръв поглед може да се стори, че тук се препъваме най-сетне, защото попадаме на истински пример на цивилизация, поразена от външна човешка сила. Нали сирийската цивилизация се разпада под градушката от удари, нанесени от асирийския милитаризъм през IX, VIII и VII в. пр.Хр.? Така изглежда, но по-внимателно вглеждане показва, че когато „асирийците се свличат като вълк върху кошара“, сирийският свят не е вече една кошара с един овчар. Опитът през X в. да се обединят политически под хегемонията на израелитите групата еврейски, финикийски, арамейски и хетски кантони между вавилонския и египетския светове, се проваля и пламналите в резултат сирийски братоубийствени войни дават на асирийците благоприятната възможност да се намесят. Разпадането на сирийската цивилизация трябва да се датира не с първото преминаване на Ефрат от Ашурбанипал през 876 г. пр.Хр., а с разпадането на империята на Соломон след смъртта на създателя й през 937 г. пр.Хр.

Често се твърди, че православната християнска цивилизация във „византийското“ си политическо въплъщение — тази „Източна Римска империя“, чиито проточили се изпитания са тема на огромния епилог на Гибън, — е разрушена от османските турци. Обикновено се добавя, че мюсюлманите са нанесли само довършителния удар върху обществото, вече смъртоносно изпомачкано от нашествието на западните християни, безбожно предрешено под името Четвърти кръстоносен поход, който лишава Византия от император за повече от половин век (1204–1261 г.). Но латинското нападение, както последвалото го турско, идва от източник, чужд на обществото, което е негова жертва. Ако се задоволим да прекъснем анализа си тук, ще трябва да дадем оценка „убийство“ в списък от смъртни случаи, които досега неизменно определяме като самоубийство. Обаче съдбоносната повратна точка в историята на православното християнство не е нито турското нападение през XIV и XV в., нито латинското през XIII в., нито дори завладяването на сърцето на Анадола от предишна вълна турски завоеватели (селджуците) през XI в., а е едно чисто домашно събитие, предшествало трите други — войната между Византия и България от 977–1019 г. Братоубийственият конфликт между двете велики сили на православния християнски свят не свършва, докато едната от тях не е лишена от политическо съществувание, а другата е получила такива рани, от които — може с основание да се каже — никога не се възстановява.

Когато османският падишах Мехмед II завладява Константинопол през 1453 г., това не е краят на православната християнска цивилизация. Парадоксално или не, чуждият завоевател предоставя на завладяното от него общество неговата универсална държава. Макар и християнската църква „Св. София“ да става мюсюлманска джамия, православната християнска цивилизация продължава да живее отреденото си време, в голяма степен подобно на индуистката цивилизация, която оцелява под друга универсална държава от тюркски произход, създадена от Могол Акбар един век по-късно и продължила да съществува под не по-малко чуждия Британски радж. Но с времето наченки на разложение и започването на преселение на народите се усещат в тази част на Османската империя, която съвпада със сферата на православното християнско общество. Гърци, сърби и албанци видимо се раздвижват още преди края на XVIII в. Защо всичко това не доведе до триумф на варварството и религията, каквито забелязахме към края на елинисткото, древнокитайското и други общества?

Отговорът е, че могъщият ход на неудържимо разрастващата се западна цивилизация настъпва по петите тези неуспели варварски наследници на православното християнско общество. Триумфът на западнизирането, а не триумф на варварството и религията довежда до разпадането на Османската империя. Вместо да заемат обичайните форми на варварски княжества в стил „героична епоха“, държавите, наследили Османската империя, се извайват под западен натиск в имитации на национални държави, членове на общност, което по това време е акт на реорганизиране на базата на национализма. В някои случаи зараждащите се варварски държави наследници се преобразуват направо в новомодни национални държави по западен модел — например Сърбия и Гърция. От друга страна варварите, още незасегнати от западното излъчване, които не са в състояние да насочат дейността си по западен националистически канал, заплащат цената да „изпуснат влака“. През XIX в. албанците отстъпват на сърби, гърци и българи наследство, което през XVIII в. е изглеждало по-блестящо от тяхното, и едва успяват да влязат през XX в. с малко нещо в западната група нации.

И така в историята на православното християнско общество последното действие е не „триумф на варварството и религията“, а триумф на една чужда цивилизация, която поглъща наведнъж умиращото общество и включва социалната му тъкан в своята.

Тук виждаме алтернативен път, по който една цивилизация може да загуби идентичността си. „Триумфът на варварството и религията“ означава, че умиращо общество е захвърлено в боклука от иконоборчески бунт от страна на външния и вътрешен пролетариат, за да може едната или другата от тези разбунтували се сили да има свободен терен да създаде ново общество. В този случай старото общество отмира, макар и в определен смисъл да продължава да живее чрез други, в рамките на по-младата цивилизация в отношения, които нарекохме „родствени“. В другия случай, когато старата цивилизация не е захвърлена, за да направи място на рожбата си, а е погълната и асимилирана от един от собствените си съвременници, загубата на идентичност е очевидно по-цялостна в един смисъл, но по-малка — в друг. Общностите в едно умиращо общество могат да избегнат крайната агония на разложението. Те могат да преминат от старото си общество в новото, без да прекъснат напълно историческата си приемственост — както например съвременният гръцки народ се премоделира като една от нациите в озападнения свят, след като четири века е живял като османски „милет“. От друга гледна точка обаче загубата на идентичност може да бъде повече, а не по-малко пълна. Защото обществото, което отмира, като се включва в друго общество, запазва някаква непрекъснатост в материалната тъкан с цената на пълен отказ от възможността да създаде родствено общество, което да го представлява в следващото поколение — както нашето общество съвсем реално представлява елинисткото общество, индуисткото — древноиндийското, а далекоизточното — древнокитайското.

Процесът на изчезване чрез асимилиране забелязахме в случая с включването на основната част на православното християнско общество в нашата западна цивилизация. Но веднага забелязвам, че всички други съществуващи общества вървят по същия път. Такава е сегашната история на издънката на православното християнство в Русия, на ислямското, индуисткото и на двата клона на далекоизточното общество. Същото важи и за трите съществуващи общества, спрели развитието си — ескимосите, номадите и полинезийците, — които са в процес на включване към нас, доколкото западната цивилизация не ги унищожава изцяло. Много сега изчезнали цивилизации са загубили идентичността си по същия начин. Процесът на озападняване, обхванал православното християнство в края на XVII в., е в ход при мексиканското и андското общества в Говия свят вече два века и в двата случая процесът изглежда практически приключил. Вавилонското общество се включва в сирийското през последния век преди новата ера, а египетското е погълнато от същото сирийско общество няколко века по-късно. Сирийското асимилиране на египетското общество — най-дълго съществувалата и най-твърдо компактна и единна цивилизация за всички времена — е може би най-необикновеният познат подвиг на социално асимилиране.

Сега, ако хвърлим поглед на групата живи цивилизации, които нашата западна цивилизация постепенно асимилира, ще видим, че този процес върви с различно темпо на различните плоскости.

На икономическата плоскост всяко от тези общества е хванато в мрежата на взаимоотношения, които модерният западен индустриализъм разпространи по целия обитаем свят. На политическата плоскост децата на тези умиращи цивилизации търсят прием за членство в западната група през различни врати. На културната плоскост обаче няма всеобща съответна тенденция. В основната част на православното християнство бившите раи на Османската империя — гърци, сърби, румънци, българи — изглежда, приветстват с отворени ръце културното, както и политическо и икономическо озападняване. Сегашните ръководители на бившите им поробители, турците, следват техния пример. Но тези случаи, изглежда, са изключения. Араби, персийци, индийци, китайци и дори японци приемат нашата западна култура с осъзнати умствени и морални резерви, доколкото изобщо я приемат. Колкото до руснаците, вече разгледахме в друга връзка двусмисления характер на техния отклик на предизвикателството на Запада.

Така посочено, сегашната тенденция към обединяване на света в западна рамка едновременно на икономическата, политическата и културната плоскости се оказва нито много напреднала, нито гарантирана в крайния успех, както изглеждаше на пръв поглед. От друга страна, четирите случая с мексиканското, андското, вавилонското и египетското общества са достатъчни да покажат, че загубата на идентичност чрез асимилация може да бъде толкова цялостна, колкото и чрез разпадане, както са срещнали края си елинисткото, древноиндийското, древнокитайското, шумерското и минойското общества. Затова да обърнем вниманието си към това, което в края на краищата е цел на тази глава, и да видим дали съдбите, които тези общества са понесли или сега понасят — а именно, включване и асимилиране в съседно общество, — е истинската причина за тяхното разпадане, или пък — какъвто видяхме, че е случаят с други, вече разгледани групи — разпадането фактически е станало, преди да е започнал процесът на включване и асимилиране. Ако стигнем до втория извод, ще сме завършили сегашното ни изследване и ще бъдем в състояние да кажем, че загубата на контрол над средата на дадено общество, независимо дали става дума за физическа, или за човешка среда, не е търсената първопричина за разпаданията.

Видяхме например, че основната част на православното християнство губи идентичността си чрез абсорбиране чак когато универсалната му държава навлиза в междуцарствие и че реалното разпадане започва с войната между Византия и България, водена в продължение на осем години, и едва после се появяват някакви симптоми на озападняване. Интервалът между разпадането и абсорбирането на египетското общество е много по-дълъг, защото намерихме основания да поставим това разпадане при прехода от петата към шестата династии, около 2424 г. пр.Хр., когато за греховете на строителите на пирамидите трябва да се разплащат наследниците им и неустойчивата политическа структура на „Старото царство“ рухва. В случая с далекоизточното общество интервалът между разпадането и началото на процеса към ново включване не е толкова голям, колкото при египетското общество, но доста по-дълъг, отколкото в историята на православното християнство, защото разпадането на далекоизточното общество може да бъде приравнено към западането на династията Тан в последната четвърт на IX в. от християнската ера и последвалото настъпване на смутно време, а след него последователното включване на универсалната държава в създадени от варвари империи. Първото такова включване, „пакс монголика“, установено от Кубилай хан, има не толкова удачен изход в сравнение със сходните варианти на номадския мир, предоставен на индуисткото общество от Акбар и на православното християнско общество — от Мехмед Завоевателя. Китайците, верни на принципа „Боя се от гърците дори когато носят дарове“, изгонват монголците, както египтяните изгонват хиксосите. Трябва да дойде и да си отиде династията Манджу, преди сцената да е готова за западнизиране.

В Русия и Япония влиянието на западната цивилизация прониква много по-рано при упадъка на цивилизациите, представяни от тези сега западнизирани сили. Но и в двата случая упадъкът вече е започнал, защото царството на Романови и шогуната на Токугава — които Петър Велики и японските автори на реставрацията Мейджи искат да превърнат в национални държави, членове на западната група нации, — са универсални държави, съществували над двеста години в Русия и над триста в Япония. В тези два случая е трудно да се твърди, че действията на Петър Велики и на съответните японски държавници трябва да се представят като разпадане. Напротив, по всичко личи, че постигнатото от тях е било успешно, и много наблюдатели са склонни да виждат тук примери, че общества, съзнателно заели се и преминали през тази радикална метаморфоза — във всеки случай за определено време — без произшествия сигурно са още в пълния подем на растежа. Руският и японският отклици рязко контрастират с безрезултатността на османци, индуси, китайци, ацтеки и инки да се справят с такова предизвикателство. Вместо да преминат през задължителния процес на озападняване с помощта на западните си съседи — поляци, шведи, германци и американци, — руснаците и японците сами осъществяват социалната си метаморфоза и така получават възможност да се влеят в западната група нации като равни на Великите сили, а не като колониално зависими или като „бедни роднини“.

Струва си да се отбележи, че в ранните години на XVII в. — почти сто години преди Петър Велики и два и половина века преди реставрацията Мейджи Русия и Япония изживяват и отблъскват западен опит за абсорбиране по познатия другаде начин. В случая с Русия опитът взема грубата форма на военно нахлуване и временно окупиране на Москва от силите на западните съседи Обединеното кралство Полша — Литва под претекст да се подкрепи претендент за руския трон — „Лъжедимитрий“. В японския случай, опитът е под формата на покръстване в католицизъм на няколкостотин хиляди японци и се извършва от испански и португалски мисионери. Напълно е било възможно това ентусиазирано християнско малцинство с течение на времето да се опита да стане господар в Япония с подкрепата на испанските армади, базирани на Филипините. Но руснаците изгонват поляците, а японците прогонват „бялата опасност“, като изгонват всички западни мисионери и търговци, забраняват на хора от Запада да стъпват на японска земя — с изключение на няколко холандски търговци, получили разрешения да останат при срамни условия, — и безмилостно изтребват японските католици. Освободили се по този начин от „западния въпрос“, и руснаците, и японците си въобразяват, че трябва само да се върнат в старите си черупки, и всичко ще е наред. Когато ходът на времето показва, че това не е и не може да бъде така, те възприемат описания вече оригинален и позитивен отклик.

Все пак много неща говорят, че преди първият португалски кораб да влезе в Нагасаки или първият английски кораб — в Архангелск (ранен предвестник на западно, а не на полско нахлуване в Москва), и далекоизточната цивилизация в Япония, и православното християнство в Русия вече са се разпаднали.

В руската история истинското „смутно време“ в смисъла, в който този термин се използва в настоящото изследване, не е пристъпът на анархия в първите години на XVII в., за които самите руснаци са създали същия този термин. Тогава е имало просто промеждутък между първата и втората фаза на руската универсална държава, съответстващ на пристъпа на анархия през III в. в елинисткия свят между ерата на Антонините и възкачването на Диоклециан. Главата от руската история, която съответства на главата от елинистката история между Пелопонеската война и „пакс аугуста“, и която следователно представлява руското смутно време в нашия смисъл, е периодът на злополучия, предшествал създаването на руската универсална държава чрез съюза на Московия и Новгород през 1478 г. По същата логика смутното време в японската история представляват периодите Камакура и Ашикага с феодалната анархия, предшествала насилственото обединение и умиротворяване, извършени от Нобунага, Хидейоши и Иеясу. Прието е по традиция да се смята, че двата периода заедно заемат от 1184 до 1597 г.

Ако това са истинските руско и японско смутни времена, трябва да се запитаме дали те не са ускорени от някакъв самоубийствен акт или от действията на външни врагове. В случая с Русия общоприето обяснение на признатото разпадане, съответстващо на Средните векове в Европа, е, че то се дължи на нашествието на монголите — номади от евразийските степи. Но в други случаи срещнахме и отхвърлихме довода, че евразийските номади са злодеите във всички пиеси, където имат роля. Не е ли възможно в Русия православното християнско общество вече само да си е било довело разпадането още преди монголите да пресекат Волга през 1238 г.? Утвърдителен отговор на този въпрос подсказва разпадането на Киевското княжество в множество воюващи държави през XII в. на християнската епоха.

В Япония случаят е много по-ясен. Тук разпадането не може да се припише на монголското нападение, което японците успешно отблъскват от бреговете си през 1281 г. Причината за този триумф безспорно отчасти е в островното положение на страната. В по-голяма степен причина е и военната ефикасност, която японците развиват по време на фракционните битки през смутните времена, които към тази дата съществуват над сто години.

В историите на индуисткото, вавилонското и андското общества процесът на абсорбиране от страна на чуждо общество настъпва — както в случаите с Русия и Япония, — когато западащите общества са в етапа на универсални държави. В тези три случая процесът взема катастрофичен обрат и са завладени военно от други общества. В индуистката история завладяването от Британия е предшествано от мюсюлманско нашествие, станало много преди ерата на „Великите Моголи“, към 1191–1204 г. Това първо чуждо завладяване, както и следващите, моголското и британското — се дължат на обстоятелството, че индуисткото общество вече е в състояние на хронична анархия.

Вавилонското общество е погълнато от сирийското след покоряването на универсалната му държава, империята на Навуходоносор, от Кир Перса. След това време вавилонската култура постепенно е измествана от сирийската, на която империята на Ахеменидите е първата универсална държава. Но причината за разпадането на Вавилон е в предишните крайности на асирийския милитаризъм.

Колкото до андското общество, разбира се, факт е, че държавата на инките е разрушена от испанските конкистадори и вероятно, ако народите в западния свят никога не намереха пътя през Атлантика, империята на инките щеше да съществува още няколко века. Но разрушаването й не е равносилно на разпадане на андската цивилизация, а сега знаем много за нея и можем да допуснем, че разпадането е станало много преди това и че военният и политически възход на инките през века, предшестващ испанското завладяване, не само не е равностоен на културен възход на андската цивилизация, а е късен инцидент в упадъка й.

Мексиканската цивилизация пада пред конкистадорите на по-ранен етап, когато империята на ацтеките, макар и предопределена да стане универсална държава на обществото си, още не е завършила завоеванията си. Разликата можем да изразим, като кажем, че андското общество е завладяно през своя век на Антонините, а мексиканското — в своя век на Сципионите. Но това е фаза от смутни времена и така, по дефиниция, е следствие от предшестващо разпадане.

В ислямския свят западнизирането се извършва преди да има ислямска универсална държава и различните държави в него — Персия, Ирак, Саудитска Арабия, Египет, Сирия, Ливан и останалите — се примиряват с доста тежкото положение на „беден роднина“ в западната група нации. Панислямското движение, изглежда, е мъртвородено.

Няколко други цивилизации, включително стигналите зрелост, както и спрелите развитието си и дори мъртвородените цивилизации, заслужават да им се хвърли поглед. Но зрелите цивилизации — като минойската, хетската и маянската — имат истории, които са толкова зле разгадани от съвременната наука, че ще бъде прибързано да се правят изводи за тях. Цивилизациите, спрели развитието си, не са резултатни от гледна точка на настоящото изследване, защото по дефиниция те са се зародили, но не са имали растеж. Мъртвородените цивилизации не хвърлят светлина върху изследваната тема.

3.
Негативно заключение

От досегашните ни изследвания можем да заключим, че разпадането на цивилизациите не се дължи на загуба на контрол над човешката среда, преценени по посегателствата на чужди човешки сили върху живота на някое общество, чието разпадане изследваме. Във всички случаи, на които се спряхме, максималното, което чужд враг е постигнал, е било да даде довършителен удар на издъхващия самоубиец. Когато посегателствата са във формата на яростна атака, на всеки етап от историята на цивилизацията освен на най-последния, когато то е в предсмъртно състояние, нормалният ефект върху нападнатия не е разрушителен, а определено позитивен. Елинското общество е било стимулирано от персийското нападение в началото на V в. пр.Хр. и е дало най-висшата изява на своя гений.

Западното общество е било стимулирано от атаките на северните народи и маджарите през IX в. сл.Хр. и е извършило тези подвизи на доблест и държавничество, които довеждат до създаването на английското и френското кралства и възстановяването на Свещената Римска империя от саксонците. Средновековните градове държави в Северна Италия са били стимулирани от нахлуванията на Хохенщауфените, съвременните англичани и холандци — от нападенията на Испания, а прохождащото индуистко общество — от атаките на примитивните араби мюсюлмани през VIII в. сл.Хр.

Изброените примери са от случаи, в които нападнатите са в процес на растеж. Но можем да се позовем на най-малко още толкова случаи, в които чуждите нападения са давали временен стимул на общество, когато то вече е грохвало, понеже зле се е справило със себе си. Класическият пример е нееднократната реакция на египетското общество на този стимул — защото тази реакция е била предизвиквана отново и отново през период от над две хиляди години. Този дълъг епилог на египетската история е започнал, когато египетското общество вече е излязло от етапа на универсалната държава и е навлязло в междуцарствие, което може да се очаква да се окаже встъпление към бързо разложение. На този етап египетското общество е стимулирано да прогони нашествениците хиксоси, а дълго след това с последователни взривове на енергия нападателите от морето, асирийците и Ахеменидите, последно — да окаже упорита и успешна съпротива на процеса на елинизация, на който Птолемеите подлагат Египет.

Подобна серия реакции на външни удари и натиски има в историята на далекоизточната цивилизация в Китай. Прогонването на монголите от династията Мин напомня прогонването на хиксосите от създателите на Новото царство в Тива, а съпротивата на египетското общество срещу елинизирането намира аналог в китайското антизападно движение, подпалило през 1900 г. Боксерското въстание, като се опитва през 1925–1927 г. да се бие докрай в загубената битка, заемайки оръжие от руските комунисти.

Тези примери, които могат да бъдат обилно допълнени, може би дават достатъчна подкрепа на нашата теза, че нормалният ефект от удари и натиск отвън е стимулиращ, а не разрушителен. Ако тази теза бъде приета, тя потвърждава нашия извод, че загубата на контрол над човешката среда не е причина за разпадането на цивилизациите.