Арнълд Тойнби
Изследване на историята (16)

XIII.
Същност на проблема

Проблемът за разпадането на цивилизациите е по-очевиден от проблема за растежа им. Всъщност той е толкова очевиден, колкото и проблемът за възникването им. Произходът на цивилизациите изисква обяснение дори само поради обстоятелството, че тази разновидност на обществото е възникнала, и успяхме да изброим двадесет и шест представители — включвайки петте цивилизации, спрели развитието си, и изключвайки мъртвородените. Сега можем да продължим, за да отбележим, че от тези двадесет и шест не по-малко от шестнадесет сега са мъртви и погребани от оцелели са: нашето собствено западно общество, основната част от православното християнство в Близкия изток, издънката му в Русия, ислямското общество, индуисткото общество, основната част на далекоизточното общество в Китай, издънката му в Япония и трите спрели развитието си цивилизации — полинезийската, ескимоската и номадската. Ако се вгледаме по-внимателно в десетте оцелели, забелязваме, че полинезийското и номадското общество са в предсмъртна агония, а седем от останалите осем са застрашени в различна степен от унищожаване или асимилиране от осмата — нашата западна цивилизация. Нещо повече, не по-малко от шест от тези седем (изключението е ескимоската цивилизация, чийто растеж е спрян в ранно детство) носят следи, говорещи, че вече са се разпаднали и са започнали да се разлагат.

Един от най-отличителните белези на разлагането, както вече отбелязахме, е предпоследният етап на упадъка и падането, когато разлагащата се цивилизация си отвоюва отдих, като се покорява на насилствено политическо обединение в универсална държава. Класически пример е Римската империя в рамките на която елинисткото общество е насила прибрано в предпоследния етап от историята си. Ако погледнем към коя да е от живите цивилизации без нашата, забелязваме, че основната част на православното християнство вече е преминало през универсална държава в лицето на Османската империя; издънката на православното християнство в Русия влиза в универсална държава към края на XV в. след политическото обединение между Московия и Новгород; индуистката цивилизация е имала универсална държава в империята на Моголите и техните наследници в Британския радж; главната част на далекоизточната цивилизация — в империята на монголите и възстановяването й с ръцете на манджу; японската издънка на далекоизточната цивилизация — във формата на шогуната Токугава. Колкото до ислямското общество, може би ще разпознаем идеологическо предупреждение за универсална държава в панислямското движение.

Ако възприемем явлението универсална държава като белег на упадък, ще трябва да заключим, че днес живите шест незападни цивилизации се разпадат вътрешно, преди да бъдат разбити от въздействието на западната. По-късно в това изследване ще намерим причината да вярваме, че цивилизация, станала жертва на сполучливо нахълтване, вече фактически се е била разпаднала вътрешно и не е в състояние на растеж. За сегашната ни цел е достатъчно да отбележим, че от живите цивилизации всяка една, освен нашата собствена, се е разпаднала и е в състояние на разложение.

А какво да кажем за нашата западна цивилизация? Очевидно тя не е стигнала етапа на универсалната държава. Но в по-ранна глава видяхме, че универсалната държава не е първият етап на разложение, както не е и последният. Следва „междуцарствието“, както го нарекохме, а преди това — „смутното време“, което, изглежда, обикновено трае няколко века. Ако си позволим да съдим по чисто субективни критерии на нашите чувства относно времето, в което живеем, най-добрите съдници вероятно ще констатират, че нашето „смутно време“ вече е настъпило. Но да оставим този въпрос за по-нататък.

Вече определихме същността на тези разпадания на цивилизации. Те са провали в дръзки опити да се възлезе от равнището на примитивното човечество към висотата на някакъв надчовешки начин на живот. Описахме жертвите при това велико начинание, като използвахме различни сравнения. Например сравнихме ги с катерачи, които падат и се убиват, или с позорното състояние на мъртъв живот на терасата, от която са тръгнали, преди да достигнат превала и да достигнат ново място за почивка на горната тераса. Описахме също така същността на тези разпадания в нематериални термини като загуба на творческа мощ в душите на творчески индивиди или малцинства — загуба, която ги лишава от магическата им власт да влияят върху душите на нетворческите маси. Където няма творчество, няма и подражание. Свирачът, загубил умението си, повече не може да накара краката на тълпата да танцуват. А ако — в ярост и паника — се опита да стане фелдфебел или надзирател на роби и с физическа сила да застави хората да вършат нещо, към което не може повече да ги поведе със своя бивш магнетичен чар, той много бързо сам проваля намеренията се, защото следвалите го, които само са се отпуснали и не са в крак, ужилени от камшика, ще тръгнат към открит бунт.

Видяхме, че когато в историята на кое да е общество творческото малцинство дегенерира в доминиращото малцинство опитващо се да получи със сила позиции, които вече не заслужава, промяната в характера на управляващите провокира от друга страна откъсване на пролетариата, който вече не се възхищавали не имитира управляващите, а започва да се бунтува против робията си. Видяхме също, че този пролетариат, когато отстоява правото си, се дели поначало на две ясно определени части. Има вътрешен пролетариат, унизен и непокорен, и външен пролетариат отвъд границите, който бурно се съпротивлява на опитите за сливане.

Така показана, същността на разпадането на цивилизациите може да се сумира в три пункта: провал в творческата мощ на малцинството, ответно прекратяване на мимезиса от страна на мнозинството и следваща загуба на социално единство в обществото като цяло. С тази картина на същността на разпаданията да продължим и да изследваме причината им — изследване, което ще заема останалата част в този раздел.