Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (9)

Еликсирът на паметта

Алваро Бентес да Иса бързаше към Манаус, където бяха уговорили да се срещнат с доктор Павлов. Беше изпълнил успешно задачата си. И би трябвало да тържествува. А в същото време сърцето му беше потиснато. Ръката му неволно опипваше през час, през два, а понякога и през минута втвърденото петно между веждите. Струваше му се, че расте бързо, че се разширява; струваше му се, че вече се втвърдяват и ставите на пръстите му; че същите петна се зараждат по устните, по носа, по ушите му. А знаеше добре как изглежда прокаженият човек, помнеше безброй обезобразени, разядени от болестта лица. Помнеше грозните чуканчета, в каквито се превръщат поразените пръсти.

В лодката под навеса лежеше термостатът, в който беше поставил мозъка на мъртвия инка. На него сега Алваро възлагаше всичките си надежди. Не толкова на обещаното възнаграждение от чудака лекар. Повече на другото — на знанието, което се съдържаше в тоя мозък и можеше да ги насочи към скритото злато на инките. Тая надежда, непотвърдена, ала и неотречена от учения чужденец, му даваше сила из целия път до ледената пещера. Тя го крепеше и на връщане оттам. Не само за лечението в лепрозориума — за него все щеше да намери пари. Ако не от доктора, то от предишните си работодатели. Цивилизацията винаги е имала нужда от наемници. Босовете не обичат да си кървят ръцете. Не понасят кръвта. Вече му бяха нужни много повече пари — и за другото, да заличат следите на престъплението му, което за него всъщност не беше нещо тъй непростимо, а обикновена младежка грешка. Някои електрони на атомите в неговия мозък тогава бяха променили орбитите си. Излъчените биотокове бяха раздвижили молекулите на ръката му, в която се бяха оказали молекулите на ножа. И те, тези прости железни молекули, с по-голямо сцепление помежду си, бяха проникнали всред огромните, ала неустойчиви белтъчни молекули на адвокатския син. Златото на инките, ако имаше щастие да се добере до него, щеше да запуши устата на всеки зложелател. Можеше да ги запуши и завинаги, ако инак не разбират.

Алваро притвори очи, унесен в мечтите си. Нямаше сила да издържа повече. Може би беше носталгия по Рио. Защото Амазония не е Рио, Амазония не е и Бразилия или Перу, или Боливия. Амазония е нещо като колония на Бразилия, и на Перу, и на Боливия. Бразилия за Алваро беше само Рио. Като на филм, видимо и отчетливо, пред очите му изплава родният град — с лазура на залива Гуанабара, ограден с белия плаж на Копокабана; с белия силует на върха Пан ди Асукар и тъмния контур на планината Корковаду; с разкошната авенида Рио Бранко, с лукса на магазините и ресторантите; с незабравимата Синеландия, Страната на киното, където, казват, работели повече от сто кина. Нима един истински кариока, кореняк, можеше да забрави незабравимия Рио?

Много усилия на волята му бяха нужни тогава, за да преодолее страха пред дебнещите по пътя му диваци. Затова избиколи, избра друг, страничен път, по-дълъг и по-труден. И го избра добре. Никой не го срещна: нито дивак, нито граничар. Никой не направи опит да го нападне. Индианците го посрещаха пак тъй миролюбиво, както и преди. Само на връщане една вечер го издебна някаква шайка. Успя да й се изплъзне в тъмнината, възползвал се от връхлетялата буря. Навярно бяха обикновени скитници — побягнали от серингалите събирачи на каучук, предпочели речното пиратство пред тежкия си труд. А навярно имаше и нещо друго, все не можеше да се отърве от подозрението, че нападението не беше случайно, че бе подготвено от хора, които бяха дали ухо на слуховете за намереното от него съкровище. И не би останал потресен от почуда, ако всичко това излезеше работа на Жоао. От тая нощ почти не мигна. Бодърстваше, опрял пръст в спусъка. Слава богу, нападението не се повтори. Без никакво произшествие наближи града.

Моторницата сви на север в устието на Рио Негро, чиито черни води смениха жълтата мътилка на Амазонка. Скоро се видя и градът: най-първо плаващият Манаус, гъмжило от сблъскани една до друга лодки домове, в които жените готвеха и перяха, хранеха затворените в кафези кокошки, караха се и подвикваха на шляпащите във водата дечурлига. Из тесните пролуки се провираха лодки, в които продавачи разнасяха зеленчуци и плодове. От вратата на плаващата кръчма долитаха пиянски песни.

Винаги, когато влизаше в тоя град, пък и в кое да е друго по-голямо селище, мъчителен спазъм стисваше гърлото му. Амазония е далеч от Рио, както раят от ада. И все пак беше Бразилия. Действаха същите закони. Ако някой го познаеше — нямаше отърване. Затова предпочиташе Перу. Там никой не подозираше миналото му. Алваро въобще не мислеше да се връща в Бразилия. Тогава го подмамиха пистолеросите, а сега — надеждата за инкското богатство, което можеше да го отърве завинаги и от болестта, и от наказанието.

След като спря до дървения кей, Алваро се раздели с кабоклосите, като им обеща утре да дойде пак, за да се разплатят. Мълчаливо, без да кажат нищо, те си тръгнаха. Алваро знаеше, няма по-нещастни същества от тях: и в материално, и в духовно отношение, вечна жертва на най-старите злини в света: на нищетата, невежеството и болестите. Прочете в очите им една мисъл: ако им плати — добре; ако не плати — няма да бъдат по-зле.

Тръгна към уговорения адрес. Пътят му го преведе пресцентъра. Но преди това прекоси пристанищния квартал, в който плаващите домове неусетно преминаваха в наколните жилища, а те — в глинените бордеи, пред които вместо градинки бяха поставени гърнета с рози и зеле. По тенекиените покриви бяха накацали урубу, подобни на едри гарвани, които дебнеха стопанките да изхвърлят нещо за ядене или да забравят отворена врата, за да връхлетят вътре и да отмъкнат каквото докопат.

Алваро скоро намери спретнатия дом, където беше отседнал новият му съдружник. Натисна звънеца. Отвори му една черна прислужница, която го въведе мълчаливо в гостната. След малко в стаята влетя самият домакин, доктор Павлов, с горящи от нетърпение очи.

— Добре дошъл! — той се ръкува сърдечно с госта си. — Всичко в ред ли е?

Новодошлият посочи хладилната кутия.

— Задачата е изпълнена блестящо — докладва той с очарователна усмивка.

Ученият коленичи. Огледа апарата, провери скобите, уплътнителя на капака, опипа с длани хладината на стените.

— Да се надяваме, че всичко е благополучно. В това време и аз не седях бездеен. Подготвих всичко, цялата апаратура. Още днес започваме приготовлението на серума.

Наистина през тия дни и седмици той съвсем не бе стоял без работа. Надали друг път е бивал по-зает. И то не само с подготовката за големия опит, не само в лабораторията, която бе приспособил. Даже повече с другото — бе събрал всички материали относно историята на инките, които можеха да се намерят в Манаус: за държавното им устройство, религията, езика, писмеността им. Особено за писмеността. Беше се впуснал в това проучване с цялата страст, на която беше способен.

Алваро най-сетне изрече съмнението, въпроса, който не му даваше покой от толкова време насам:

— Ще проговори ли, сеньор доктор? Дали ще ни разкаже всичко?

Павлов се сепна.

— Човекът не е планария, не е и плъх.

Не посмя да потвърди или да отрече напълно хипотезата си, което значеше за него да отрече себе си.

— Може би… — той се поколеба. — Не е изключено да успеем. Не е изключено да проникнем в спомените на тоя нещастник, да използваме съдържанието на неговата памет.

Алваро възкликна радостно:

— Мозъкът заговаря! И назовава скривалището. Разтълкува смисъла на тринадесетте възела. Вие навярно сте чували. Фон Ритер от Кито смята, че това означава тринадесетия вулкан на север от Куско. Пълчища иманяри са преровили Ел Сангай, Свещената планина на главорезите шуари.

— Чувал съм. Но съм чул и друго — че нищо не са намерили.

— Ами ако тринадесетият възел не значи тринадесетият вулкан — подметна замислен Алваро. — А тринадесетата река? Или нещо съвсем различно. Все това си мисля — тринадесетата река: Мараньон ли е, или Укаяли. Някоя от „гърмящите реки“, които се спускат от Андите.

Павлов отнесе хладилната камера в лабораторията си. Постави я за размразяване. И се върна. Седна срещу госта си. Заговори. Възбуден беше. Искаше му се да излее пред някого част от бурята, що бушуваше в гърдите му, вълнението пред решителния опит, за който бе мечтал години поред. А сега, изправен пред него, той изведнъж се бе почувствал неподготвен, слаб, почти безсилен.

— Имам ли право? — И повтори. — Имам ли право да извикам на живот една мъртва душа? Не да съживя организма, да го реанимирам, а да съживя само душата му. Да я извикам за разговор. Като спиритически медиум.

— Защо не? — намеси се Алваро. — Защо да не научим от него, каквото знае? Индианецът и тъй, и инак си е мъртъв. Защо мозъкът му да изгние напразно?

Черната прислужница влезе безшумно да им поднесе кафе.

Алваро я изчака да напусне стаята и почти издекламира:

— Така го възпяваме ние: черно като смъртта, силно като любовта, сладко като целувката и горещо като ада. И въпреки тези поетични излияния при криза горим кафето в локомотивите.

Сякаш не бе го чул, Павлов продължи да изказва на глас съмненията и колебанията си:

— Личността — това е съвкупност от всичко преживяно, от спомените, които оформят самоосъзнаването. Запазиш ли паметта в нейните материални носители, все едно, постигаш безсмъртието.

Алваро неволно скочи на крака. Само това не му бе идвало наум. Бе премислил всичко: лепрозориума, укриването на престъплението си, власт и сила. Само не и безсмъртието. Има хора, уморени от живота безволници. За тях не е нужно безсмъртие. То е отредено за силните воли, за тези, които обичат живота — като Алваро. За жалост колкото и да е жизнен, все някога и Алваро трябва да умре. А сега, при това откритие! Не би ли могло тогава съдържанието на неговия мозък да бъде прелято в друго, младо тяло? И това съдържание, все едно душата на Алваро, присадена на друга почва, да почне отново да живее… И тъй — до безкрайност…

Задъха се пред неограничените възможности, пред свръхестествените възможности, които се откриваха напреде му. Но той беше образован човек. Не вярваше в свръхестественото.

— И все пак — промълви Алваро. — Убеден ли сте, че така, с прехвърлянето на паметта от един човек в друг, ще премине всичко, което наричаме личност? Както преливаме кръв. Или нещо ще остане? И тогава вместо безсмъртие ще се получи само просто предаване на запомнени случки и знания. А това става и сега чрез обикновената писменост. Мнозина пишат мемоари, но безсмъртни не стават.

Павлов сви рамене.

— Че как да ви кажа, драги Алваро? Не, не съм уверен. Въпросът е толкова сложен. Някои считат, че така, с мозъчния серум, могат да се предават и емоциите. Други пък придават на емоциите биоелектрична същност. Едно е безспорно. За да има личност, безусловно необходимо е познанието, информацията, споменът.

— Но дали само това? Или още нещо?

— Може би и въображение, способност да се комбинира. И колкото е по-богат материалът за избор, толкова по-големи са комбинативните способности на въображението.

Раздвиженият мозък на Алваро не спираше да задава нови въпроси:

— Според вас достатъчно ли е само количеството на информацията?

— Изглежда, че не е. И електронноизчислителната машина помни. Количеството на информацията в мозъка на делфина превишава тая на човека. И въпреки това човекът е господарят на света. Защо ли? Изглежда, че над информацията, събирана в запомнящите белтъчни устройства, у човека има още нещо — някакво творческо зрънце, което обуславя интелекта. Има велики откриватели с огромна памет: Нютон, Лайбниц, Кювие, Спенсер. Безспорна е ролята на паметта, на натрупаната информация, за работата на учения. Но как да си обясним другото явление, как е възможно раждането на гения в хора, които не са се отличавали с особено силна памет: Гаус, Уат, Линей, Спиноза, Русо, Хегел, Фарадей, Айнщайн…

— Именно това! Какво е това зрънце? Къде се крие? Зрънцето, което отличава личността Алваро от написаната автобиография?

Павлов се усмихна безпомощно:

— Не мога да го определя. Мога само да го илюстрирам с два примера. Първо — една огромна строителна площадка, на която са натрупани тухли, вар, пясък, камъни, цимент, керемиди, стъкло, желязо, пластмаси, дърво в най-различни размери. И един невежа сред тях, който се чуди как да се оправи сред тая грамада. И, второ — само камък. Нищо друго. Но пред него един човек. С творческото зрънце. И от простия камък израстват пирамидите, сфинксовете, Луксор, Партенона. Ето това зрънце може би е човекът. Не знам кой е неговият носител: РНК, ДНК или…

Той стана.

— Не мога да стоя така! Не ми се сърдете! Ще ви оставя, за да отида в лабораторията. Не ме търсете, докато не ви се обадя аз!

И сякаш замаян, хипнотизиран, напусна стаята. Стана и Алваро, влезе в спалнята. Само че не се отпусна. Не разчиташе на това, че ученият сам ще го потърси. Никому не вярваше на тоя свят. Всъщност какво би попречило на тоя гринго — чужденец, когато добие серума, да се измъкне без следа? И да зареже този, който с риск на живота си бе намерил замръзналия мозък. Всеки съди за другите по себе си. Не, Алваро нямаше да го чака. Щеше да го следи, щеше да го дебне.

И го дебна цели два дни и две нощи. Освободи черната прислужница, отпрати я у дома й върху сала. През това време Павлов нито яде, нито пи. Само потракването на стъклениците издаваше, че е там, че работи.

На третия ден той отвори вратата. Алваро изхвърча от своята стая.

— Е? — не можа да сдържи той въпроса си.

Павлов седна, по-право се строполи на стола. В ръката си държеше пълна стъкленичка.

— Ето го! — пошепна той. — Еликсирът на паметта!

Алваро се изправи пред него.

— Готов съм, сеньор доктор.

Ученият поклати глава.

— Не! Това няма да стане!

— Но защо, сеньоре? Не заслужавам ли това аз, който рискувах живота си? Нима не ми вярвате?

Павлов се усмихна:

— Не е за вяра, драги Алваро. За друго е. Аз нямам право да правя опити върху хора. Никакво право. Само върху себе си. Само със своя живот мога да разполагам.

Подозренията на Алваро се усилваха. Ясно, хитрува. Всички на тоя свят искаха да го надхитрят. Изгарящ от нетърпение, той беше готов да избухне. И тоя път доброто му възпитание надделя. И пресметливостта.

— Но аз съм съгласен. Ще ви дам писмена декларация.

Отпуснат върху стола, смазан от умора, Павлов сякаш беше заспал. Но не, не спеше. Заговори отново:

— И друго! Досега като че ли съм бил заслепен. Вие сте културен човек, ще ме разберете. Всъщност това, което се тъкмим да извършим, е нередно. Намереният труп не е наша собственост. Опитът трябва да се проведе под контрола на държавата.

Алваро скочи.

— Какво говорите, докторе? Та това значи държавата да грабне всичко. И за нас да не остане нищо. За нас, които единствени заслужаваме…

Той хвана ръката му.

— На мене ми трябва злато! Разбирате ли какво значи то за мен? У нас лечението не е безплатно. Искат луди пари. А който ги няма, да мре. Аз трябва да се излекувам…

Павлов размърда уморено устни:

— Решил съм. И няма да отстъпя! Ще поискам правителствена комисия. Може и от Обединените нации. И правителството ще ни награди. С тая награда ще можеш…

Алваро настръхна. Награда — трохите от златната трапеза. При това да каже името си пред държавните чиновници. И да се натика сам в ноктите на правосъдието. Луд ли го смята докторът?

Той стисна челюсти. Какво трябваше да стори? Как да се оправи с това неочаквано твърдоглавие? Или пък всъщност беше обикновено изнудване? Как?

И реши. Само по един начин — като му отнеме серума. Насила. Като насочи насреща му дулото.

Вече посягаше да измъкне пистолета, когато видя. Нямаше нужда от насилие. Докторът вече спеше в стола си. Мъртвешки дълбок сън. Напълно беззащитен.

Алваро се вдигна безшумно. На пръсти достигна пердето. Измъкна шнура му. После пристъпи все тъй на пръсти до спящия и свърза здраво ръцете му. Овърза и краката му.

Тогава грабна стъкленичката…