Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (4)

Кипусът

Цяла седмица двамата бегълци гребаха срещу течението. Останаха без сили. И ако зависеше от тях, тозчас биха обърнали лодката назад, биха се отпуснали по талвега, та да ги изведе към цивилизацията. А не можеха. Индианците ги следваха по петите. Безшумно, невидими. И само изрядко, при някой завой, при някое забавяне, ги виждаха, като се прокрадват през шубраците, като се хлъзгат с канутата си в сянката на обраслите брегове. Вече не се осмеляваха да нападнат открито.

Като стана дума за това, Жоао подметна:

— Дадохме им добър урок.

Алваро отвърна кисело:

— Добър ли е, или лош, не знам. Знам само, че ние сме тези, които не смеят да слязат на брега. А умирам от глад.

От глад умираше и Жоао. Ала си мълчеше. Все се надяваше, че на диваците накрая ще омръзне тая гонитба. Никога преди не се бе срещал с такава настойчивост. Затова не можеше да си представи, че е възможна. Не можеше да допусне, че съплеменниците на Аруява, старите каляуайхи, бяха успели да подбудят племената наоколо, че вече навред по реката, по двата бряга, из шубраци и дерета, дебнеха готови за убийство до вчера кротки племена, отдавна усмирени, с които бе пушил цигари, бе пил кашаса и задявал девойките им.

Примрели от глад, понякога двамата приближаваха брега, прострелваха някой непредпазлив тапир или капибара, ала всеки път, когато опитваха да се доберат до лова си, от гъстата зеленина ги пресрещаше облак от стрели. И те в миг обсипваха брега с куршуми.

Скоро разбраха, че така само прахосват напразно боеприпасите. Останало им беше едно-единствено сандъче с пълнители. Опразнеха ли и него, щяха да останат съвсем обезоръжени, лесна плячка на враговете си. Затова вече не отвръщаха на предизвикателствата, досетили се бяха какво преследват туземците, а щом чуеха бръмване на стрела, мигновено връщаха назад.

В дъното на лодката се валяха окървавените кости на една чапла, която бе имала непредвидливостта да прелети ниско над лодката им.

Прегладнели, преуморени, изнервени, тласкани само от нагона за живот, те продължаваха да се редуват на веслата.

Внезапно Жоао се усмихна. Това беше първата му усмивка след кървавото клане.

— Казах ли ти, че съм роден под щастлива звезда? — рече той. — В Икитос един, как ли го наричаха, ми нареди… Как пък се казваше и това… Свършваше на нещо като „скот“, „скоп“…

— Хороскоп — подсети го Алваро.

— Точно тъй! И ми рече: „Много ще теглиш, Жоао, ала накрая ще прокопсаш. Ще забогатееш. Злато, толкова злато, че ще те затрупа.“ И наистина тегля, много тегля. Ама все оцелявам. Знам, накрая ще прокопсам. Ще забогатея, вярвай ми!

Той върза за връвта на мотора една кървава кост, спусна я във водата и мигновено я изтегли ведно със захапалата я едра плоска риба, която заподскача бясно в дъното на лодката, като щракаше челюсти подобно на кастанети. Алваро неволно вдигна крака. Не се плашеше толкова нито от крокодили, нито от акули. Пиранхите винаги му вдъхваха непреодолим ужас. Не можеше да си представи нещо по-жестоко от това — да бъде оглозган жив. Жоао не остави плячката си да беснее, а с един удар на тока си смаза главата й.

— Или ще я изядеш ти, или тя ще те изяде — рече философски той.

Алваро не беше вкусвал пиранха нито варена, нито печена. Сега изгълта без остатък така, сурова, полагаемата му се част. С нейната опашка, с ловко дръпване Жоао извади втора риба. И все пак не успяха да се заситят. Стомасите им все отказваха да се примирят със суровото месо.

Внезапно нещо чукна в борда. Жоао мигновено се обърна нататък и стреля. Но не. Не беше стрела. В дъската се бе блъснал едър бръмбар. Метисът прибра гузно оръжието си. Ала не пропусна да отбележи:

— По-добре да стреляш напразно, отколкото да се забавиш, когато потрябва!

Алваро доскоро смяташе спътника си за храбрец. Ех, наистина, храбрец от тъпота, от липса на въображение, животно, което не е способно да си представи реалната опасност. Сега вече го видя в друга светлина. Стори му се, че не може да открие дори тъпата храброст. И не се сдържа. Подметна заядливо:

— Страхлив си и ти, Жоао. Ама не си признаваш. „Стреляй пръв!“ — тъй казваш ти. А защо ще стреляш пръв? От храброст ли? Аз ще ти кажа. От страх — да не те преварят. Стреляш и когато няма нужда. Пък искаш и себе си да убедиш, че си храбрец. Та да не те е страх повече…

Жоао изведнъж се извърна, почервенял от гняв.

— Ти ли бе? — изръмжа той. — Ти ли, пършив кариока, ще казваш страхлив ли съм, или не? Когато цяла Амазония…

Но се овладя бързо. Усмихна се.

— Ей, момче! Никому досега не съм простил такива думи. На тебе ги прощавам. Не знам какво ти харесвам…

Помълча и добави:

— Не мога да се наддумвам с тебе? Университет не съм следвал. Ама те съветвам — не прави опити с търпението ми. Като брат те предупреждавам.

Алваро сложи ръка на рамото му.

— Хайде, не се сърди.

Разколебал се бе. Може би имаше и друго. Суеверен беше Жоао. Страхуваше се от духове и привидения. Но суеверието му даваше и сила. И хороскопите, и предсказанията винаги са ободрителни, обнадеждващи. Как иначе ясновидецът ще предразположи клиента си, как ще изкара прехраната си? Сляпо вярваше на такива пророчества и Жоао, убеден, че няма да му се случи нещо лошо. Алваро пък не вярваше. Знаеше, никой никъде не е записал съдбата му. Съдбата — това беше той самият. Ако си отваря по-добре очите, ако размисля по-добре, ако преценява. Щастливото предсказание дава самоувереност. Пък самоувереността е най-важното качество в живота. Какво трябваше да измисли сега тая съдба с мозъка на Алваро, за да го отърве от бедата, в която го бе натикала? От всесилната полиция на Рио се бе измъкнал, а беше негоден да се измъкне от коварната шайка на тия голи туземци. Какво ги сплотяваше, каква необяснима сила ги насочваше срещу него? Та диваците обикновено са съвсем разединени; дори когато не воюват, пак не искат да се обединят за общи действия. Кой ги бе повел сега да отмъщават за някои съвсем далечни техни съплеменници? Всичко необяснимо вдъхва страх. Вледеняващ страх сковаваше душата му при мисълта за хилядите примки и засади, с които можеха да го посрещнат кръвожадните индианци. Все му се струваше, че някаква свръхестествена сила ги обграждаше и като хайка ги насочваше към определена, неизвестна нему цел, както хрътките изкарват дивеча пред ловеца.

Изведнъж той се сети:

— Жоао, знаеш ли? Та те не искат да ни убият! Те искат да ни хванат живи. Затова не стрелят по нас с пушки, макар че имат пушки. Затова все не ни улучват със стрелите, макар че лесно могат да ни издебнат. Какво ли ни кроят?

Кабокло сви устни:

— То си е тяхна работа. Ако наистина не щат да ни убиват, толкова по-добре! Ние пък ще ги убиваме.

Наблизо, може би на няколко часа път нагоре, имаше поселище на серингейроси, където трябваше да се намира и полиция, пък и каучукосъбирачите до един са въоръжени. Диваците не биха посмели да ги гонят и там.

Смрачаваше се, когато видяха насреща си цяла флотилия пироги, които им препречваха пътя.

Жоао се изправи с автомата.

— Греби ти! Аз ще ги разпръсна.

Не можа да изпълни заканата си. Още преди да се доближат на пушечен изстрел, индианците откриха насреща им огън.

— Охо! — пребледня Алваро. — Вече и с пушки…

Поколеба се и метисът.

— Това пък какво е? — изръмжа той.

Враговете не спираха да стрелят, макар че куршумите им плискаха на двадесетина метра пред моторницата.

— Греби наляво! — извика Жоао. — Вече не е на шега.

Алваро сви в мътния приток, който се вливаше отляво в реката. Надвисналата нова заплаха удесетори силите му.

Пирогите ги догонваха. Повече бяха гребците им, със запазени сили. Жоао посочи с ръка и Алваро подкара нататък.

— Под дървото! — заповяда кабокло.

Алваро пак го послуша. Какво ли бе намислил тоя път Жоао? Дървото беше подкопано изцяло от реката. Корените му стърчаха напълно оголени. Изглеждаше, че всеки миг ще се сгромоляса отгоре им.

Докато маймуните подскачат по него, няма опасност. Тоя път видя как маймуните избягаха с крясък, преди хората да приближат. Значи всеки миг можеше да се откърти.

Издебнал сполучливо момента, когато лодката премина отдолу, Жоао гръмна в корените, на които все още се крепеше отрупаният с тонове шума и лиани горски великан, който, сякаш чакал само тоя лек тласък, проскърца болезнено, после бавно, някак величаво се срина надолу. Потопи няколко пироги, другите размята с вдигнатите вълни.

Забави ги малко. Но и това малко забавяне се оказа спасително. Бегълците, продължили пътя си, навлязоха дълбоко в страничния приток. И се убедиха скоро, че никой не ги преследва. Алваро загреба по-спокойно.

Тогава изведнъж се досети: а не беше ли това умишлено? Да ги отклонят от реката, от бялото поселище, да ги натикат в пущинака, в тая заблатена гора игапо? Ледена тръпка полази по тила му — та това беше все същото, все оная невидима мрежа, която се оплиташе около тях и ги отвеждаше неусетно, както рибата се натиква в торбата на трала.

Постепенно притокът се разширяваше; заливаше околната селва. Това беше игапо. Само при тая дума очите на пътешествениците помръкват. Защото ако Амазония е Зеленият ад, то игапо е Деветият кръг на ада. По истинската река няма да се загубиш. Тя те води сама. В игапо няма талвег, няма течение. Има хиляди течения, които се омотават във всички посоки; има коварни плитчини, тресавища, блатисти обраствания като капани и за най-мощния мотор на лодка; и зверове; и най-многобройните москити, които се вият наоколо като бръмнала сребриста мъгла. Сякаш не обикновени комари, а летящи змийски зъбчета, от чиито ухапвания пламва цялото тяло. От дървесните корони се изсипва дъжд от червени кърлежи. От водата пропълзяват пълчища пиявици, които се намушкват под дрехите, влизат и в ботушите. Обсаждат те отвред каймани и хапещи костенурки. От клоните висят готови да се хлъзнат в лодката отровни змии. Плуват чудовищни анаконди. Не дай боже да докоснеш случайно храста, в който е гнездото на злите оси марабунта. Никой не би могъл да те спаси. Игапо е по-страшен от древния лабиринт. Влезеш ли — само случаят може да те изведе оттам.

Алваро го съзнаваше и въпреки това не се решаваше да се върне. А не смееше и да продължи. Оттук все имаше надежда да се насочи към реката. Тръгнеше ли напред, не знаеше къде ще попадне.

Кабокло реши преди него:

— Назад! Ще си пробиваме път с автоматите! Сан Жоао няма да ни изостави. Ще стреляме двама.

Дързостта му се бе върнала, вярата в предсказанията му бе вдъхнала нова самоувереност.

Алваро остави веслата, за да вземе оръжието си. И неволно изпъшка. Ех, в каква беля се натика! И то защо?

С напрегнати лица двамата се взираха в падащия здрач. Наляво — надясно. Но нищо. Ни лодка, ни човек. Възможно ли бе да са ги оставили? Ето, навлязоха в реката. Сега Жоао взе лопатите, загреба срещу течението, където беше поселището на серингейросите.

Насреща им се зададе плаващо островче, къс суша не повече от двадесетина квадратни метра, оплетена от корените на още неувехналите шубраци. Едва се отклониха да не се блъснат о него.

Вече се разминаваха, когато оттам проехтя единичен изстрел. Жоао простена, хвана се за гърдите и се преметна извън борда. Алваро нямаше време дори да погледне какво е станало с него. Защото вторият куршум писна покрай неговото ухо. Той натисна веслата и скоро се отдалечи от отминалото по течението островче. Тогава насреща му изникна вражата флотилия. Беглецът не изчака да се срещне с нея. Не помисли и да стреля пръв. Вече се бе убедил — сега индианците не ги щадяха, сега те убиваха, изглежда, омръзнало им бе празното преследване. Той отново загреба към заблатената гора, навлезе в нея и повече по усет продължи напред в припадналия мрак…

Събуди се внезапно. Беше ден. Над реката висеше отровнозелен здрач. Лодката беше заседнала в една плитчина, сред воняща тиня. Насреща му, върху лист на водна лилия, клечеше огромна жаба. Той разтърка очи. Не сънуваше ли? Гърбът на жабата се пукаше ту тук, ту там и от всяка пукнатина изпълзяваше жабче. Сякаш се раждаха от кожата. Ясно, не сънуваше. В Амазония всичко е възможно, в Амазония нищо не можеше да го учуди. Едва сега си даде сметка, че е сам, съвсем сам и беззащитен в Деветия кръг на ада, в тоя заплашителен свят на смъртта и гниенето, на тишината и зловонието. По-право не сам, още по-зле — заобиколен отвред с врагове. Едва сега осъзна, че Жоао не е с него. Добър или лош, умен или тъп, кабокло беше единственият, на когото можеше да разчита в тая безнадеждност. Жоао пазеше гърба му, Жоао познаваше отлично джунглата. А него вече го нямаше. Тоя път не бе успял да стреля пръв. Преварил го бе другият.

Всичко, което го обграждаше, го плашеше. Неопитният кариока, отскоро дошъл в селвата, не умееше да различи отровната змия от безобидната; хапещата костенурка, която може да разкъса човека като пиранхите, от обикновената речна костенурка; бръмналия кошер на безжилестите пчели от зловещото гнездо на осите марабунта; боата от електрическата змиорка; обикновените мравки от огнените им сестри; изпъкналите над повърхността очи на гигантската жаба от дебнещ кайман.

И все пак нещо бе понаучил. Ето, онова храстче например пръска упойващ аромат. Но той знаеше — ако постоеше под него десет минути, след това цяла седмица щеше да охка от главоболие. Веднъж го бе ухапала гигантска сколопендра, като оная, която лазеше по падналия във водата дънер. Повече от месец не можа да се дигне от леглото. Друг път се бе хванал за подобна лиана и ръката му мигновено се бе изприщила.

Коварните диваци бяха постигнали целта си, бяха го натикали в Деветия кръг на ада. Примрял от глад, нажилен жестоко от москитите, с подути ръце и лице, с тяло, което смъдеше до полудяване, той смяташе, че вече няма сили да поеме греблата. А и защо да ги поеме? Накъде да гребе? Къде е изходът от тоя лабиринт и къде ли дебнат враговете, скрити зад плаващите дънери?

Вече не се сещаше за проказата, пък и не му оставаше време за това. Сега най-важното беше да спаси кожата си, макар и прокажена. Едва след това щеше да мисли за крузейроси и лепрозориуми.

Внезапно той настръхна. В далечината, през мрежата на водните изпарения и облаците насекоми, нещо мръдна. И видя кану с туземци, което се потулваше сред чудовищните коренни подпори на някакво дърво, наподобили прострените пипала на исполински октопод. В опасността и неговият поглед се бе изострил. Защото ако не се приспособеше към средата, в която бе попаднал, беше обречен на гибел. Като по магия изчезна умората му, изтощението, примирението. Силите му се възвърнаха. Той грабна веслата и загреба лудо в противната посока. Види се, открил ги бе навреме, преди да са свили обръча си около него. Случайно бе улучил пролуката в тоя обръч, улучил бе и главното течение на реката.

Блатата постепенно се отдръпнаха, изостанаха назад. Водата се прибра в ясно очертани брегове. Талвегът показа посоката й. И срещу тоя талвег Алваро отправи лодката си.

Разбрали, че обходът им няма да успее, враговете напуснаха укритията си и се насочиха подире му, струпаха се неволно в куп сред тясното речно корито. Всяка пирога летеше, раздвижвана от мускулите на десетина ръце. Настигаха бързо тежката лодка на уморения Алваро. Ето, приближиха го на по-малко от изстрел. Нещастният беглец вече се чудеше какво да стори — да гребе ли, или да пусне веслата, за да вдигне автомата.

Тогава съдбата отново се намеси. Насреща му сред понесените от течението дървета и купчини трева се зададе някакво особено кълбо — цял разкрач в диаметър, лъскавочерно и трептящо. Без да разбере какво е, само от вродения си страх пред всичко непознато, Алваро отклони лодката с рязко замахване на греблото. Размина се с кълбото на не повече от метър. И както гребеше гърбом, с лице към преследвачите, видя какво стана. Улисани да не изпуснат жертвата си, индианците забелязаха твърде късно чудната топка. Първата пирога опита да се отмести, но се блъсна в следващата. Въпреки това не свари да избяга. Кълбото, едва докоснало борда й, в миг се разпадна, превърна се в някаква черна покривка, която попълзя по бордовете, покри ги. С викове на болка гребците наскачаха във водата. Лодката се завъртя и връхлетя в следващата пирога, чиито гребци също скочиха във водата.

Алваро разбра. Това бяха странстващи хищни мравки, които така, сбити в кълбо, искаха да преплуват реката. И сега се нахвърляха стръвно върху злощастниците, които им се бяха изпречили на пътя. Цялата вражеска флотилия, разстроена от попълзелите малки черни убийци, се превърна в купчина от преобърнати лодки, сред които пляскаха с ръце падналите във водата хора в напразни опити да избягат от милиардите ръфащи насекоми. Няколко каймана, стояли досега незабелязани на брега, се надигнаха и нагазиха във водата.

И тоя път организацията на материята Алваро Бентес да Иса успя да се запази непокътната. Възползвал се от катастрофата, сполетяла враговете му, преди да се окопитят повторно, той взе преднина в жестоката гонитба. Дори най-сетне успя да се нахрани както трябва. Видя на пясъка няколко обърнати по гръб костенурки. Така туземците ловуват. Знаеше, че това, което върши, е кражба, но не се двоуми много. Гладният стомах не признава нравствените норми. Опече едната в корубата й и я изяде. Дори взе част от нея и яйцата й за из път. Напълни и джоба си с листа от храста кока.

Продължи да бяга нагоре по реката, без да се отпусне, още една седмица. От преследвачите му нямаше никакъв знак, но той повече се доверяваше на своето вътрешно чувство, което му подсказваше, че такива безжалостни врагове няма да го изоставят тъй всеопрощаващо. Стоеше все нащрек. Озърташе се при всеки завой, при всяка издадина на брега, където би могла да се скрие засада.

Реката ставаше все по-тясна и по-буйна. Едва смогваше да преодолява течението й. Движеше се покрай брега да се предпази от бурния талвег. Взеха да се явяват прагове, през които прекарваше лодката си, като я влачеше, нагазил във водата. Местността се промени. Край реката, която се хвърляше ядна и разпенена през тесните си проломи, се надигнаха стръмни хълмове, отвесни скали, каменни плата.

Изглежда, че вече бе прекосил границата между Бразилия и Перу. Неусетно. Такава е тая граница. Нито пистолеросите я спазват, нито индианците, нито контрабандистите.

Мъкнал няколко часа лодката нагоре през зачестилите прагове, капнал от умора, с разранени ръце и крака, Алваро се отпусна върху един камък. Лежа може би час, може би два.

Ясно, повече не можеше с лодка. Трябваше да избира: пеша нагоре към планината или с лодката обратно. Все му се щеше преследвачите най-сетне да са се отчаяли. И може би щеше да се колебае още дълго, ако случайно не бе съгледал две човешки сенки, които се мярнаха и изчезнаха край реката на петстотин-шестстотин метра надолу. Ако не бяха врагове, нямаше да се крият. Какво не прави страхът? Мигновено умората му изчезна. Пък и листата на коката даваха неподозирани сили. Той скочи на крака и хукна по скалите край реката. Заряза лодката си. Взе само автомата с останалите пълнители.

Преследвачите повече не се мярнаха. Дали пък само му се бе сторило така — от страх да му се привиждат и там, където ги нямаше. Ала той не се отпусна. Сам знаеше, че не е герой. Не искаше да се затрие. Искаше да живее. По-добре жив страхливец, отколкото мъртъв герой. Видя докъде достигна Жоао с девиза: „Стреляй пръв!“ Докато другият го превари. Знаеше, че е безсмислено заекът да постъпва като лъв. Силата на заека е бягането.

Още три дни се мъкна Алваро през кампоса — платото все край реката, като оглеждаше пътя зад себе си. Сега беше по-лесно. Надигащите се хълмове бяха покрити с трева, в която можеше да се скрие само змия или чинчила, не и човек. Редките агави и кактуси бяха слабо прикритие, неудобни за засади.

Неусетно навлезе в подстъпите на Андите. Това беше и целта му — да се добере до планината. Там имаше възможност да срещне цивилизовани хора, които щяха да го спасят от коварните му врагове. На хоризонта като чудовищен трион се открояваха огромни каменни конуси, изпилени чуки, дълги зъбери като великански крепости — по-близките тъмни, почти черни, зад тях други: виолетови, небесносини, почти прозрачни от въздушната перспектива, а най-отзад прозираха през разкъсаните облаци заснежените грамади на седемхилядните върхове, отдалеч наподобили гигантски челюсти на пиранхи.

Той се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Тревата неусетно изчезна наскоро след храстите. Изчезнаха и папратите покрай редките поточета. И мъховете. Останаха само кактусите. И разноцветните лишеи. Но и те вече не така едри и внушителни. И те издребнели, изродени, някъде наподобили каменен трошляк, другаде — снежни преспички от чистия пух, който ги покриваше. Наоколо — сякаш никакъв живот. Но не. Ето, напреде му зейна дълбока пропаст, над която беше прехвърлен въжен мост. Значи минаваха хора. Само че къде бяха сега тия хора?

И ги видя. Макар че не бяха досегашните голи туземци, макар че тия бяха облечени, както всички индианци в Андите, поведението им, дебнещите им прибежки от скала до скала издаваха, че са все врагове. Как трябваше да се спасява сега?

Алваро притича по моста. Като стигна отвъд, се озърна — как да го събори, как да среже въжетата? От пръв поглед прецени, че това не ще му се удаде. С малко време разполагаше, а мостът бе строен здраво, за векове. И изведнъж реши. Нагоре се извишаваше отвесна канара, на чийто връх, сякаш нарочно поставен от самите планинци, едва се крепеше самотен камък. Високо във въздуха се виеха кондори. Алваро изпълзя като гущер, провря цевта на автомата под камъка и натисна. Това беше достатъчно. Каменният блок се отмести и се срина надолу, стовари се върху моста, разкъса го. В краката му пробягна някакво животинче, подобно на сребриста катеричка. „Та това е чинчилата — помисли си Алваро. — Някога шуба от чинчила се е разменяла за вана от злато.“ Прибягвайки от скала до скала, той продължи пътя си.

А ставаше все по-високо. И по-студено. Въздухът, проредял, не достигаше. Сърцето му биеше учестено. В ушите му бучеше. Краката му бяха изранени от тежкия път. През скъсаните обувки се подаваха премръзналите му пръсти. Ех, къде бяха улиците на Рио с тротоари от бяла и черна мозайка?

Алваро все не спираше. Защото знаеше — спасението беше нагоре. За щастие не гладуваше. Защото и в тази скалиста пустиня все още срещаше животни, които можеше да поваля с единични изстрели на автомата. Всякакви лами: и едри сиви гуанаки, и стройни черни алпаки, и прекрасни вигони, които пасяха някаква издръжлива суха трева. Веднъж дори видя как бягаше в смешния си галоп уплашена очилата мечка.

На петия ден връхлетя снежната виелица. Изведнъж. Облакът, който бе обгърнал димящия конус на вулкана, се срина надолу като лавина. Притъмня. Зафуча. Ледените кристали зашибаха лицето и ръцете му. За няколко секунди всичко побеля. Алваро се разбърза. Трябваше да дири укритие. Иначе…

И я видя. Тя беше обикновена пещера като стотиците други, покрай които бе минавал. Тясна овална дупка, замрежена с драперии от ледени висулки. Разтрошил ги с един замах на приклада, човекът, зъзнещ, се вмъкна вътре. Наистина, там не беше много по-топло от вън, но нали беше на завет, нали бурята не набиваше под дрехите му ледения прах?

С вкочанени пръсти щракна запалката и в мъждукащата светлина забеляза купчина сухи кактуси, сякаш нарочно приготвени. Той поднесе пламъчето до тях. След малко огнището запламтя. Плахите му огньове обляха със сладостна топлина премръзналото му тяло.

Внезапно Алваро скочи на крака. Отсреща, в другия край на пещерата, огряван от мъждукащите сияния на огъня, седеше друг човек, облечен с непознати одежди, и го гледаше втренчено и зло, без да мигне, без да трепне мускулче по лицето му.

— Но той е мъртъв! — почти извика Алваро.

Сподавил неприятната тръпка при тая неочаквана среща със смъртта, той доближи трупа и го огледа при светлината на запалката. Какъв беше тоя нещастник? Кога беше намерил тук трагичната си гибел? И какво стискаше тъй настървено в ръце?

С вик на удивление Алваро го изтръгна от вцепенените пръсти.

— Кипус! — извика той. — Със златен къс на края! И тринадесет шнура!

Той отново ги преброй — наистина тринадесет! Както в легендата за великия инка Атауалпа. Нямат чет легендите за Атауалпа и за неговите съкровища. Весталките от острова на луната се хвърлили в езерото ведно с идолите си, отлети от чисто злато. Или не — инките направили златна верига, която потопили в Титикака. Джек Лондон разказва, че инките превърнали всичкото си злато в безформени плочи, които боядисали в сиво да не се различават от камъните. И какво ли не?

Всички са единодушни, че тринадесетте възли говорят нещо, че в тях се крие непознат шифър, разгадката на тая тайна. Според някои тринадесетте шнура означават тринадесетия вулкан. Но откъде да почне броенето?

Десет хиляди воина отнесли богатствата на великия инка. А какво означава това? Означава нещо фантастично. По двадесет кила на носач — това прави поне двеста тона злато. Двеста тона! Пък Алваро се нуждаеше само от една буца, не повече, само трошица от цялата грамада! Да се излекува, да спаси от изгниване приживе чудесната организация на материята, оформила съзнанието Алваро Бентес да Иса.

Този индианец навярно е знаел къде е скрито златото. Но е мъртъв. Устата му мълчи, скована от ледения мраз. Мълчи в своята насмешлива гримаса…

Ех, да би могла да проговори? Да каже само няколко думи. И после да върви по дяволите…