Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (11)

Твърдостта на обречения

Аруява се събуди. Всъщност дали беше събуждане това? Или се бе преродил отново там, в страната на прадедите? Лежеше проснат възнак в сянката на огромен кестен пара. Събудило го бе нещо, някакъв трясък. Той опита да се надигне, за да се предпази, ако може. И чу отново. Нещо изтрещя до краката му. После до главата. Той вдигна поглед. И видя. Стадо маймуни капуцини го замерваше гневно със зрели плодове пара. Те са вкусни, те дават сила. Но ако паднат на главата ти, повече няма да имаш нужда нито от храна, нито от вода, нито от сила. Затова Аруява побърза да изпълзи колкото може по-далеч от мощния му дънер, който не биха могли да обхванат с ръце трима воини от племето му.

Високо в короната на дървото се обаждаше птица звънар, тъй както вечер бият камбаните в градчетата край Амазонка. Провикваше се провлечено птица тръбач. Със скърцащ шум прелетя ято огромни цикади. На две крачки от него, прилепнал върху яката си мрежа, го гледаше с неподвижни очи огромен паяк. По прогнилия пън лазеше стоножка, дълга две педи.

Той тръсна глава. Не! Още не беше при прадедите, все още се влачеше по грешната земя. А за какво ли? Нали изпълни дълга си? Осквернителят трябваше вече да бъде мъртъв.

Аруява помнеше добре как сам той изтласка разпадащото се островче в реката, обкръжено от пиранхи и крокодили, как течението го пое. Помнеше ужасения поглед на осъдения. Тогава защо Инти отказваше да го приеме?

А може би имаше нещо друго, може би беше длъжен да умре там, у дома. Да понесе наказанието. Да изкупи изцяло греха си. Ако беше такава волята на Инти, Аруява трябваше да я изпълни, да се прибере при племето си.

Той понечи да се изправи. А раната от ножа на Жоао още не бе отболяла. Ръката му се сви от болка и той се захлупи по очи. Но пак стана. Зашари с поглед. Не намери, каквото търсеше. Ала това можеше да стане. За него, истинския каляуайха, всяко растение в джунглата има предназначение. От всяко може да се извлече полза. Ето това дребно храстче. От листата му се прави отвара против треска след раняване. Нямаше огън, затова сдъвка листата му. Натика един смачкан лист в раната. И отново опита да се изправи. Помогна си само с една ръка. Надигна се. Направи крачка, две. Тръгна, като се олюляваше, но не падна.

Изяде един кестен. И усети как силите му се възвърнаха. Доободри се и с плодовете на едно храстче. Пое отново на път. По брега не можеше, целият бе обрасъл с воден хиацинт и тръстики, които гъмжаха от пиявици, от скатове с опасни шипове, от отровни змии, от хапещи костенурки. Затова тръгна през гората.

Роден в селвата, израсъл сред нея, той знаеше много добре колко коварна може да бъде тя. Затова като всеки индианец, попаднал в непознато място, почна да бележи пътя си, като откършваше младите клонки при височината на гърдите си. Това беше по-сигурно и от нарезите с мачет, понеже счупените вейки личаха отвред. Засеките от мачет по стъблата се виждат само от едната страна. Минеш ли случайно от другата, ще ги отминеш, без да ги забележиш.

Вървя дълго — от заранта до обяд. Отново се бе почувствал отпаднал, изтощен от треската. Но не спираше. А и не опитваше да ускори хода си. Защо трябваше да бърза? Нито животът, нито смъртта ще му избягат. Важното беше само да върви, да не спира. Това е заложено в кръвта на племето му — да бързат бледолиците, които никога не могат да се успокоят, които винаги все гонят нещо, все препускат, като ягуар, който гони жертвата си.

Скоро пресече човешка пътека. Нямаше съмнение, че някой бе минал наскоро по нея. Нарезите по разсечените лиани още не бяха засъхнали. Аруява пое уверено по нея. Босите следи по земята, по-отчетливи из влажните места, сочеха накъде бе отишъл човекът пред него.

Нямаше съмнение. Приближаваше дома на серингейрос. Най-сетне, вече на смрачаване, го настигна. Напреде му се изпречи дребен съсухрен индианец с дочен панталон и голи гърди, върху които беше окачено дървено кръстче.

— Стой! — извика серингейросът с насочена напред старовремска пушка.

Аруява спря. Вдигна ръка и оня видя татуировката му. Свали мигновено оръжието си.

— Брате! — извика той. — Види се, самата Богородица те праща.

Аруява пристъпи към него, разбрал, че горест бе покрусила сънародника му.

— Кажи! — рече той. — Как се казваш? И каква е мъката ти?

— Алфонзо са ме кръстили — рече серингейросът. — Алфонзо ме наричай и ти! Нямам индианско име. Защото нямам и род.

— Да идем, Алфонзо, в дома ти. Там Аруява ще изслуша болката ти. И ще опита да ти помогне, по волята на родните ти богове. Не на омразните богове на бледолиците.

Скоро напреде им изникна сред храстите една бедна хижа — покрив от палмови листа върху четири стълба, опрени върху сал от балсови трупи. Сега салът лежеше на сухо, но при наводнение, когато водата залееше околността, щеше да издигне къщурката над повърхността й. Отстрани се виждаше градинката на Алфонзо, създадена върху късче изкоренена гора.

Върху опънатия хамак лежеше пребледняла от болки жена, която като истинска индианка мълчеше със стиснати зъби, без да пророни ни звук. Само едрите потни капки по челото издаваха страданията й. Мръсен парцал беше омотал крака й над глезена.

Алфонзо се озърна неспокойно, сякаш някой друг можеше да го чуе в тоя пущинак.

— Избяга от серингала.

Аруява мълчеше. Колебаеше се. Той знаеше всички лечебни тайни на каляуайха, но още не беше посветен за каляуайха, нямаше сан на каляуайха. Тогава имаше ли право да лекува?

Но като видя жестоката мъка, изписана върху лицето на жената, той се реши. Макар и без сан, той можеше да помогне. И трябваше да помогне.

— Ти знаеш, брате — додаде Алфонзо. — Кариуа, белите господари, искат да им събираме каучук. Искат много каучук, повече, отколкото стигат силите на бедните серингейроси.

Аруява знаеше и това. Каляуайхите знаят всичко, каквото става в селвата. Всеки индианец се чувства задължен да сподели с тях това, което е научил или само е подочул. Нали така, от верни хора, прислужници при белите, бяха научили за похода на пистолеросите?

Тук, в тоя пущинак, собствениците на серингали, затруднени да намират нови каучукосъбирачи, тъй като слабото заплащане вече не ги привличаше насам, се бяха върнали към най-старите си похвати. Отвличаха заложници от семействата на индианците и така ги принуждаваха да им събират каучуков сок. Заплашваха, че ще ги разстрелват, ако не получат в срок определените количества.

— Избяга ли? — запита Аруява.

— Избягала. И кариуа пуснали кучетата подире й. Тя паднала, счупила си крака.

— А нали Алфонзо е покръстен?

— Алфонзо се покръсти за това, да не го гонят. Ама кариуа вече ловят и покръстени.

Аруява извърна поглед.

— Не е важно. Каляуайхите помагат на всички: на кръстени и некръстени.

Той пристъпи с прострени напред ръце.

— Сега Алфонзо да мълчи!

Отвърза парцала от счупения крак. Без да го допре с ръка, го разгледа съсредоточено. Изучи с поглед извивката на счупената кост, почти скрита от грозната подпухналост, проследи моравите повлекла на вътрешните кръвоизливи, синините по стъпалото и пръстите, после се обърна към смутения мъж:

— Аруява ще оправи крака. Чакай тук!

И навлезе в гората. Губи се повече от час. Когато се върна, донесе цял наръч билки, листа и цветове. Вари ги още час. Самият той изпи една кратуна отвара. Първо трябваше да укрепи себе си, за да бъде полезен и на другите. Тогава пристъпи към болната. Вдигна ръце към небето и изрече с тайния език на каляуайха молитвата си към Инти. С тая молитва всеки лечител призовава върховния бог да му помогне в тежкия миг. Защото самата билка без благословията на бога е проста трева, а не лекарство. За да стане лекарство, болният трябва да повярва в нея, а за да повярва в нея, трябва да вярва на каляуайха. Сега Аруява отправяше и друга молитва към Инти — да му прости, нему, още непосветения, че пристъпваше към тоя обред, да му вдъхне сила да лекува.

Тогава даде на болната да изпие кратунка с упойка. Наръси цялото й тяло с извлек от горска коприва против треската, наложи пострадалото място с каша от листа на кока. И зачака, като мърмореше монотонно:

— Болест, ти си в моя власт! Чуваш ли, в моя власт! Напусни това тяло! Остави го тъй здраво, както беше и преди!

Той изчака търпеливо нужното време. Индианецът умее да чака. А когато вече протегна ръце към счупения крак, болната беше заспала дълбоко, упоена от билките и равния му глас. Достатъчни му бяха само две опъвания на крака, при които спящата само леко простена, за да нагласи счупените кости. После постави върху мястото лапа от билки, обхвана го с две изкорубени кори и го превърза здраво с лико, върху което намаза слой глина.

Чак тогава, свършил както трябва делото си, благодарил на Инти с кратка молитва, той се отпусна в съседния хамак и мигновено заспа.

Събуди се на другия ден. Изправи се бавно. Имаше време. Все някога щеше да се прибере при племето, за да умре. Размърда тялото си. Беше здрав. Зараслата рана наболяваше леко. Повърхността й само го сърбеше. Значи оздравяваше.

Оздравяваше и болната. Това си личеше от израза на спящото й лице, от освежения му цвят, от спокойствието на отпуснатата й снага. Чула стъпките му, тя отвори очи.

— Сега ми разправи — рече Аруява. — Как избяга?

И тя заговори, отначало шепнешком, а след това все по-уверено. Разправи му за тежкия труд в плантацията на сеньора, за грубостите, за побоите, за мъката си по дома. И как накрая, не изтраяла, бе побягнала от оградения двор на ратаите; как сеньорът бе пуснал подире й кучетата си; как тя, вече до самата река, бе стъпила в някаква дупка и бе счупила крака си; как след това със счупена кост като змия с премазан гръбнак бе изпълзяла до оставеното кану, бе се прехвърлила вътре и бе хванала веслата; как след това два дни бе гребала, без да сложи ни залък в устата, премаляла от треската; как се бе крила от всяка срещната лодка; как замалко не се бе блъснала в едно плаващо островче, върху което лежал човек…

— Стой! — прекъсна я Аруява, не успял да овладее вълнението си. — Човек върху плаващ остров, така ли? Кабокло.

— Да! — потвърди жената. — Ранен кабокло.

— А после? Какво стана тогава?

— Едно кану пресрещна островчето. Бял каучеро прехвърли човека в кануто.

— И после?

— Не знам. Аз — нагоре по реката, те — надолу…

— Кога стана това?

— Кога ли? — замисли се жената. — Един сън, два съня… Преди четири съня.

Аруява запремисля бързо. Четири съня, четири денонощия оттогава. За четири денонощия може да се избяга надалеч.

И изведнъж спокойствието му, самообладанието му изчезна. Вече нямаше право да не бърза. Врагът му имаше четири съня преднина. Длъжен беше да го навакса, да настигне осквернителя, преди да се е качил на някоя ръмжаща пирога, преди да се е измъкнал към далечния свят, където в човешкия мравуняк отделният човек се губи.

— Алфонзо! — извика той.

Индианецът, който бе навлязъл в реката да бие риба с копие, го чу. Загреба към брега. Аруява го пресрещна.

— Каляуайха има нужда от твоето кану — рече той.

И серингейросът, като истински индианец, не можа да откаже. Така и Аруява се сдоби с лодка, както преди това Лемолемо, за да догони спасения по чудо пистолерос.

И както Лемолемо проследи Алваро, като разпитваше всички срещнати червенокожи, така и Аруява се спусна подир своята жертва, преследвайки я по петите — от колибата на белия каучеро, където пристигна два дни, след като Жоао беше убил невинния индианец, до градчето, в което Алваро го напи и заряза. Догонваше го упорито. И може би щеше да го настигне нейде по пътя, ако някакъв клон на потънал дънер от желязно дърво не бе пробил дъното на прогнилото кану. Цял ден изгуби, докато запуши пробойната. А когато пак се спусна по реката, Жоао бе получил преднина с още един ден.

Въпреки това не се отказа от преследването. Нямаше право.