Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (18)

Съкровището на инките

Изправен пред побеснелия от гняв конквистадор, Уанай мълчеше упорито. Въпреки заплахите, въпреки боя с бичове, въпреки разпъванията върху колело, въпреки нажежените щипци, които късаха парчета димяща плът от тялото му.

Писаро се убеди за последен път какво може да издържи решеният на смърт индианец. А той съвсем не желаеше смъртта му. Щеше му се само да го уплаши, да прекърши волята му. Умреше ли Уанай, с него щеше да умре и тайната. А нему беше нужна тая тайна, затова му беше нужен и Уанай.

И заговори кротко, убедително, тъй както той умееше, когато пожелаеше:

— Защо се погубваш, Уанай? Защо измъчваш и мен? От всичко най мразя насилието. Ти го знаеш, аз съм човек на споразумението. Защо не се споразумеем ние двамата? Както преди, преди твоя твърдоглав отказ…

Уанай, изтощен от мъченията, озлобен, мълчеше.

— Спомни си! — добави Писаро. — Ти си християнин. Като християнин си длъжен да помогнеш на Христовото войнство, което носи спасение на душите за всички езичници. Така, помагайки нам, ти ще помогнеш и на твоите братя.

„Християнин!“ — помисли си Уанай. И злобата му още повече нарасна. На идване беше чул и това. Испанците осъдили на изгаряне един жрец, който хвърлил златото от храма си в езерото, вместо да им го предаде. Увещавали го да приеме християнството, за да отиде в рая. А той запитал: „Има ли там християни?“ Отговорили му, че тъкмо там е тяхното място. И той отвърнал решително: „Тогава предпочитам в ада!“

И Уанай вече искаше да попадне в ада, там, където няма християни, макар че и той беше един от тях. Разбрал беше, че богът на милосърдието съвсем не е милосърден. Предишните богове на Уанай бяха поне честни богове. Богът на войната беше наистина бог на войната, богът на смъртта — наистина на смъртта. Не бяха лъжливи, коварни богове.

Писаро, сякаш не забелязал свирепия му поглед и мълчанието му, пак запита:

— Ще ми кажеш ли най-сетне?

И Уанай изведнъж реши, планът за отмъщението му узря мигновено:

— Ще кажа — отвърна той, — ако освободиш племето ми.

Когато вече я нямаше Килеи, му бе останало само това — племето на каляуайхите. Не можа да спаси Килеи, поне тях да спасеше… И после — отмъщението, неговото отмъщение, на Уанай.

Испанецът замълча, преди да отговори:

— Добре! Само ми кажи къде е златото!

Каляуайха размисляше трескаво, доуточняваше плана си. Свободата на племето му заслужаваше тоя откуп, дори ако трябваше да го заплати. Но той не мислеше да го плаща. И още нещо. Налагаше му се да бърза. Писаро бе сложил вече червената превръзка върху челото на Манко. Коронясал го бе за Върховен инка в Кориканча, сред мумиите на дедите му. А срещу каква цена — това Уанай не знаеше. Изгубил бе вяра в инките. Ами ако Манко намислеше друго — той да сключи някаква сделка с Писаро. Какъвто и да бъдеше, честен или нечестен Манко, Уанай трябваше да го превари.

И той зададе въпроса си:

— Кога ще ги пуснеш?

— Веднага!

— Тогава и аз веднага ще поведа дружината ти. Към златото.

Уанай беше решил какво да прави. Нямаше друг изход. Всичко беше ясно. Сгрешил бе. И беше виновен. Не само пред племето си, а пред всички червенокожи. Защото повярва на брадатите. Това беше страшна вина. Не се изкупваше лесно тя. Само с кръв. С много мъка. С много страдания.

За инките златото служи за жертвоприношения на боговете. За брадатите то е самият бог, върховният им бог. Ако няма злато, те ще останат без бог. Ей това щеше да извърши Уанай — щеше да ги лиши от бога им. Колкото е повече златото, толкова нараства и алчността им. А тяхната сила е тяхната алчност. Като няма злато, настървението им щеше да се притъпи, щяха да изгубят силата си. Уанай сгреши, като подведе Атауалпа — Атауалпа също сгреши, като им показа какво има. Сега Уанай щеше да го скрие, за да не ги примамва повече. Да го скрие така, че да не го намерят никога. И никога да не помислят да го търсят. Така да изкупи вината си. А после, когато отведе племето на каляуайха, когато изпълни това, което бе решил сега, Уанай щеше да се върне, за да се опълчи и той редом с Манко или който и да бъде друг срещу жестоките чужденци, за да изпълни дълга си докрай, за да им отмъсти за всичко, което бяха сторили на племето му. И на него самия…

Писаро сдържа обещанието си. Пък защо да не го сдържи. Не само от каляуайхи, годен беше да се лиши от всички индиоси, само да получи златото им. Заповяда да ги съберат на площада. И там Уанай им съобщи радостната вест, че са свободни. Каза им, че той ще ги поведе към селвата. И който иска да бъде по-далеч от брадатите, нека тръгне с него. Половината склониха. Останалите не се решиха. Бояха се от джунглата. И Титикака, старата им родина, все още беше далеч от бледолиците. Те тръгнаха към Титикака.

Уанай, обладан от нетърпелива злоба, едва сдържаше вика, който напираше в гърлото му:

— Който бял тръгне за златото на инките, ще умре!

А мълчеше, сдържаше гневния си порив.

Той изчака определения от Писаро отряд, та да го поведе. Тогава до него приближи Педро де Лерма, един испански офицер, когото младият каляуайха бе изтръгнал от ноктите на смъртта пред Кахамалка и когото пък Писаро не понасяше.

— Уанай! — пошепна му той. — Ти ми спаси живота. Затова съм длъжен да те предупредя. Солдатите, които ще дойдат с теб, имат заповед да те убият, щом ги отведеш до целта.

Водачът на отряда приближи да чуе какво си говорят. И де Лерма побърза да се отдалечи.

Уанай не каза нищо. Лицето му дори не трепна. Тази новина го освобождаваше от последното колебание. Вече с чиста съвест можеше да изпълни намерението си. Както във всяка битка: или те, или той.

Испанците, които щяха да тръгнат с него, също бяха готови. Писаро едва бе успял да удържи войниците си, да ги възпре. Половината му войска бе изявила готовност да тръгне с каляуайха. Куско беше разграбен. Храмове, дворци — доопоскани. Не бе останало ни зрънце злато или сребро. При делбата на досегашната плячка всеки пехотинец бе получил по тринадесет кила злато, а конниците — по двадесет и четири. В Испания това щеше да представлява нечувано богатство, ала тук, в Тауантинсую, благородният метал бе изгубил цената си. Както и благородното потекло. Щом като командир на всички, на аристократи и прости войници, беше Франсиско Писаро, някогашният свинар. Една бутилка вино и един чифт обуща струваха половин кило злато. Средно хубав кон — дванадесет килограма.

Това още повече разпалваше алчността на конквистадорите. Разпалваше я и комарът. При игра на зарове се губеха и печелеха цели състояния. Сиеро де Легисано, за една нощ проигра златното слънце на Кориканча. Легисано искаше сам, без разрешение, да се вмъкне в отряда, та стана нужда да го отстранят насила изпратените от Писаро стражи. Всички смятаха, че тези, които бе отредил командирът им за експедицията, са негови любимци, истински щастливци. Никой не им беше споменал дори къде и за какво отиват. Ала те не бяха глупаци. Уверени бяха, че Писаро не би отделил част от силите си, и без това недостатъчни, за празни работи. Мнозина вече се ровеха из селвата и из непристъпните Андийски висини в напразни опити да открият тайнствения град Паитити, в който живеел обсипаният със златен прах владетел. Всички, без някой да им го е казал, бяха сигурни, че Уанай ще ги води не другаде, а към най-богатата страна на света, където, ограден от войнствените амазонки, царува Ел Дорадо. Имаше легенда — някакъв инкски младеж тръгнал за амазонките, а се върнал побелял старец. Толкова било далече. Само това ги смущаваше — далечината. Но заради злато те бяха преплавали океана. Нима щяха да ги уплашат планини и гори?

А Уанай ги оглеждаше със смръщени очи.

— След време ще ги съжалявате!

Най-сетне тръгнаха. Уанай и испанците — на носилки, останалите, каляуайхи — пеша. А след тях — носачите, прегърбени под тежките товари. Останалите в града испанци подмятаха завистливи закачки към ощастливените си другари. Жителите на Куско ръмжаха през стиснати зъби: „Предател!“

А Уанай сякаш не ги чуваше. Спокоен беше, с очистена съвест. Взетото решение бе облекчило измъчената му душа. Никой бледолик нямаше да достигне жив целта, никой нямаше да се върне назад. Главният бог на бледолиците щеше да бъде обезсилен.

Той водеше уверено своето племе към джунглата. Нямаше по-сигурно място за тях. В пазвата му лежеше кипусът на Атауалпа, още не изгубил своята мощ. Оставените в пещерата инкски войници щяха да допуснат там само тогова, който им покажеше всесилния кипус. Каляуайхите щяха да останат там, край пещерата, докато Уанай се върнеше отново, след като заедно с инка Манко прогонеше брадатите от родната страна. И тоя кипус отново щеше да бъде знакът, по който сънародниците му, дори години след това, дори потомците им, щяха да познаят, че е дошъл освободителят. И да му се подчинят.

За това щеше да мисли после. Сега имаше само една цел — да се отърве от испанците, да ги унищожи без следа, та Писаро никога да не научи какво ги е сполетяло. И тяхната неизвестна участ да стряска враговете, докато продължават да тъпчат родната земя. А имаше толкова възможности за това. Уанай само трябваше да избере една от тях. Или не — можеше да опита всяка от тях. Селвата беше пълна с отровни плодове, които брадатите не познаваха. Колко му струваше да ги излъже, че това са вълшебните плодове на здравето и живота? Можеше да блъсне саловете из водопадите — та нали всяка река тук е препречена от прагове и въртопи. Дори и да не искаше, достатъчно беше да забрави само една малка подробност от пътя и да ги натика в някоя игапо, заблатена гора. При най-малкия му знак ловците на глави можеха да ги избият с отровните си стрели и после да украсят колибите си с изсушени и смалени брадати главички. А ако и така по някаква причина не успееше, можеше да ги натика в пещерата, където тяхната алчност щеше да заслепи очите им. Тогава на него щеше да му остане само да затръшне зад тях тайния каменен блок. И да ги погребе живи.

Не стана нужда от това. Сам богът на болестите, срещу когото каляуайхите се бореха, откак се помни племето им, им помогна. Предпочете своите, макар и противници, пред чужденците. Едва навлезли в селвата, в блатистите разливи на реката, и бледолиците почнаха да боледуват. Треската, жестоката горска треска, ги поваляше един подир друг. Само за няколко дни гордата, надменна дружина се превърна в орда полуживи страдалци, която бележеше пътя си с трупове. А индианците не боледуваха. Всеки от тях носеше скрита торбичка с кора от хининово дърво, налющена още горе, в подножията на планината. Накрая оцелелите испанци се досетиха. Командирът им извика Уанай и му рече:

— Дай ни от тоя цяр, с който се пазите от треската!

— Нямам никакъв цяр! — отсече Уанай.

— А защо вашите не мрат?

— Защото са си у дома. И горските духове ги познават.

Испанецът го шибна с бича през устата.

— Не ме залъгвай, червена маймуно! Ами давай лекарството!

Уанай млъкна. Не отговори. Тогава командирът изкрещя към неколцината солдати, които още се държаха на крака:

— Накарайте това псе да проговори! Вържете го под мравешкото дърво!

Успели бяха да научат и това. Усвояваха начаса всичко, с което можеха да причиняват страдание.

И когато го мъкнеха към зловещото дърво, Уанай му подвикна през рамо:

— Само аз знам къде ви водя. Писаро после ще ви пита за мен.

Това беше вярно. Испанецът махна с ръка:

— Зарежете тоя! Вържете другите им главатари!

И наистина вързаха главния каляуайха, и тогова, по име Рауни, ведно с шестима от помощниците му. Мравките ги облазиха тозчас.

— Ще кажете ли пък вие? — ревеше, омаломощен от треската, капитанът.

А те мълчаха. Само Рауни се обърна към множеството. И се закани:

— Проклет да бъде тоя, който издаде нещо!

И съплеменниците му, някои от които се бяха разколебали и бяха готови да издадат тайната, за да не гледат мъките им, решително стиснаха устни.

А не дръзваха да посегнат с оръжие на мъчителите. Каляуайхите и тогава нямаха право да убиват. Каляуайхите тогава нямаха воини. Тяхната сила беше тяхното знание. Още не бяха почувствали нужда от воини, които да ги бранят.

Рауни додаде:

— Братя, тия ще измрат. Богът на болестите ги е белязал за свой жертвен принос. Но аз клетва ви заклинам. Не прощавайте на бледолиците. Връщайте им със същата мярка, с която те отмериха на нас.

Не довърши. Без стон изпусна дъх, пресели се при прадедите, последван от шестимата си братя по участ…

Лемолемо процеди през зъби:

— Белите ще умрат! Ще умрат!

Алваро да Иса и Жоао спряха. Няколко пъти вече Лемолемо, който ги водеше като в полусън, ги заплашваше така с пророчески зловещ глас. И те неволно потреперваха, защото не можеха да си обяснят бълнуване ли беше това, или осъзната закана.

Пътували бяха цяла нощ. Отначало с лодката на Лемолемо, която едва ги удържаше. И затова накрай се отказаха от нея, след като един кайман едва не ги преобърна с опашка. Продължиха по сухо, като привързаха към обущата си по няколко светещи бръмбари кикую. Така ги научи Лемолемо. Хем осветяваха пътя си, хем се пазеха от змиите. Жоао знаеше. След като си послужат с тия светулки, индиосите ги връщат там, откъдето са ги взели. Не ги ли върнат, очакват от малките светещи бръмбарчета, които имат тайнствена сила, да им отмъстят жестоко.

С тия светулки тримата сега навлизаха в пещерата. Тяхната немигаща светлина огряваше тесния проход. Всъщност то не беше и проход. То беше плетеница от ниски тунели, цял лабиринт, в който Лемолемо се оправяше самоуверено, воден от невидима свръхестествена сила.

— Бледолици! — пошепна той. — Скоро ще умрете!

Алваро опря пистолета в голия му гръб.

— Върви! И не дрънкай глупости!

Индианецът продължи пътя си. Никой не разбра колко време се бяха мъкнали из тия объркани дупки, из тия скални плетеници — не разбираха дори дали вървяха напред, или се въртяха на място.

Изведнъж сводът над главите им изчезна, вдигна се над височината, до която достигаха сиянията на живите им фенерчета. А напреде им от черния мрак изплава като видение, като приказен сън, търсеното съкровище. С всяка нова крачка се открояваше нова златна купчина, нова грамада. И в най-дръзките си мечти Алваро не си бе представял неизмеримостта на богатството, сред което бе попаднал. То не беше подреждано, не е имало време за това, то беше само трупано, нахвърляно едно връз друго, за да се намери място за следващия товар, който е напирал отвън. Няколкометрови златни статуи, сребърни свещници, чаши, кани и подноси, тържествени одежди; туники, обсипани със златни копчета; плащове, украсени със скъпоценни камъни; златни и сребърни листове, откъртени от облицовките на храмовете; погребални маски, огърлици, брошки и гривни. И всички те като че ли не отразяваха лъчите на светулките, ами те самите грееха с някаква своя недействителна светлина, излъчваха чудни златни сияния, сякаш златни изпарения бяха изпълнили подземието и замрежваха погледа.

Алваро усещаше как сърцето му учестяваше пулса си при тая гледка, как устата му се задъхваше, как се разтреперваше цялото му тяло.

Напреде му се издигаха огромни платна, изписани с особени рисунки върху разноцветни квадрати. Дали това не бяха инкските писмена, чудната история на инкската държава? Ако бе така, те самите струваха повече от собствената си тежест в диаманти.

Вече не можеше да се владее, вдигаше някоя купа, опиваше се от тежестта й, грабваше попадналия пред очите му наниз, премяташе го от ръка в ръка, разбъркваше с пръсти насипания в сребърни съдини златен пясък, галеше златните изваяния на инкските божества. И му идеше да скача, да вика, да тържествува, да пее. Защото бе успял, защото най-сетне тая скъперница съдбата го бе погледнала благосклонно. И всичко това щеше да бъде негово, щеше да даде здраве на заразеното, обречено на сплуване тяло. Наслада за тялото. И безсмъртие за душата му. Щеше…

Той неволно погледна спътниците си. И радостните искрици в очите му изчезнаха, загасени от избликналата сянка на омразата. Алваро беше открил сам мъртвия инка, сам бе взел серума от учения — следователно богатството принадлежеше само нему. С никого другиго не искаше да дели. Нямаше право да дели голямата си цел. Лемолемо не беше опасен — не знаеше цената на златото. Опасен беше Жоао. Ето го, сякаш полудял от алчна радост, той гребеше цели шепи скъпоценности и се посипваше с тях, като не спираше да си говори сам, да пее, да крещи:

— Познаха, те познаха! Гледачките! Ето го златото, в което Жоао ще се рови! Ето го!

Метисът беше негодник, способен на всяка низост. Способен още тук да му забие ножа в гърба. Тъкмо от него Алваро беше длъжен да се отърве колкото може по-рано, по неговия девиз. Ако искаше да победи, сега Алваро трябваше да го превари, да стреля пръв. Ала все не намираше сгодния момент. И нужната смелост. Пък златото привличаше с магнетична мощ и неговите очи, замайваше, сякаш упояваше цялото му съзнание.

Тогава видяха скорпионите. И то не ония познати скорпиончета, не по-големи от кутретата им, а — други, невиждани, огромни, два пъти, три пъти по-големи. И то не един скорпион, не два, а цели пълчища, хилядни легиони, които изпълзяваха от тъмните ъгли и бавно, дебнешком настъпваха, обграждаха тези, които бяха нарушили покоя им. Въздухът се изпълваше с някаква кисела смрад, задавящ дъх — може би от непроветрения през вековете въздух, от някакви гниещи трупове, от тора на гнездящите високо над главите им птици гуахара и прилепи, от изцедената отрова през жилата на скорпионите. Хората усещаха, че дробовете им не могат да усвоят поетия въздух, че се задушават.

Тогава Лемолемо, облян в пот и задъхан, прошепна:

— Никой, който е видял съкровищата на Атауалпа, няма да излезе жив оттук!

Алваро да Иса, уплашен, измъчен, с пулс, който блъскаше в челото му, вдигна пистолета, готов вече да натисне спусъка. Да даде отдушник на ниските страсти, които бяха впили нокти в душата му.

Ала Жоао го превари. Отклони цевта му.

— Ти луд ли си? Та нали само той знае пътя. Кой ще ни изведе после?

И Алваро против волята си прибра пистолета, докато индианецът не спираше да се заканва:

— Ще умрете! Ще умрете!

Скорпионите продължаваха да прииждат, сякаш извираха от мрака, обсаждаха ги в плътен шумолящ пръстен, който нарастваше всяка минута. Нарастваше, настъпваше не множество прости членестоноги, а цяло наводнение от злост и отрова. Хората неволно се отдръпнаха, забравиха златото, богатството. Назад, още по-назад! Изведнъж камъкът, върху който бе стъпил Лемолемо, се разклати и нещастният индианец пропадна с вик на ужас надолу. Чу се плисък на вода. И толкова!

— Лемолемо! — извика подире му Жоао.

И нищо! Никакъв отговор!

— Ами сега? — изпъшка кабокло. — Как ще се измъкнем оттук, Алваро?

Скорпионите се бяха престрашили съвсем, лазеха по обущата им, пробягваха по панталоните им. Още ги разучаваха. Не забиваха смъртоносните си жила.

Жоао не можеше да издържи до тоя миг, когато тия жила щяха да се впият в тялото му. Той видя вляво друга вода. И плосък камък сред нея. Празен, без скорпиони. Нямаше време да размисля. Жоао действаше. Повече по инстинкт. Също и сега. Скочи, без да размисля. Закрепи се върху камъка. И с радост откри, че скорпионите наистина не могат да го достигнат. Отдъхна си. Поне засега се намираше в безопасност. Можеше по-спокойно да размисли — как да се измъква. Ала и тоя път не му остана време за това. Алваро беше по-голям страхливец от него. И по-голям негодник. Той постъпи така не само по инстинкт, но и с разум, с умисъл. Подхвърли се над водата и като докосна с крака камъка, блъсна с ръце метиса във водата. После зае неговото място. Не погледна какво стана с него. Защото не можа да откъсне поглед от злокобното гъмжило, което се размърда по брега тревожно, разочаровано, изгубило неочаквано жертвите си. Загледа ги като хипнотизиран, вцепенен от ужас.

А Жоао, понесен от течението, размаха ръце. Докосна каменната стена, опита да се покатери по нея. Не успя. Изхлузи се и пак цопна във водата. Ала не се отказа. Черната бездна под него му вдъхваше ужас. Подхвана се отново. И отново. Все напразно.

Най-сетне упоритостта му надделя. Той успя да докопа някаква по-здрава издадина. Залови се за нея. С последно усилие се измъкна върху скалата. В ръката му продължаваха да мъждукат измокрените светулки. Дори и мъртви, известно време те светят. Смяташе, че се е отървал от скорпионите. Но не! Не беше. Намериха го и тук. Нападнаха го отново — бавно, уверено и настойчиво. Той отстъпи крачка назад, втора, трета. Повече нямаше къде. Стената препречваше пътя му. А не можеше и напред. Там дебнеха противните, смъртоносни гадини. Всъщност какво търсеха те? Скорпионите жилят само когато бъдат настъпени, когато бъдат заплашени. Каква беше тази нападателност, тая необяснима стръв за убийство?

Нямаше време да дири причината, да си изяснява — всеки миг някое закривено нокътче можеше да се впие в кожата му, да впръска отровата си. От един скорпион, колкото и едър да беше, Жоао нямаше да умре. Но от няколко, от цял легион…

Трябваше да се спасява, поне да направи опит за спасение. Отдръпна се още по-назад, понечи да се покатери по отвесната стена. Но къде всъщност? Беше попаднал пак в задънен тунел. Главата му се удари о ниския свод. Ала не се отказа. Кракът му, както диреше по-висока опора, случайно натисна нещо, което не го удържа, поддаде се под тежестта му, хлътна навътре. И нещастникът се изхлузи надолу. Не падна върху освирепялото гъмжило, защото в същото време дъното на пещерата се поклати и бавно се отмести встрани. През зиналия отвор плисна блясъкът на тропическия ден. Заслепени от светлината, скорпионите се отдръпнаха назад като лъскава черна вълна.

Дива радост сграбчи сърцето на Жоао. Светлина — това значеше спасение, значеше свобода, живот. Значеше и богатство. А с богатство светът щеше да му принадлежи — с всичките си блага, с лукса, с момичетата. И с охолно семейство, с много деца. И със сигурност, обезпеченост, уважение…

Той пристъпи крачка напред, но тозчас отскочи обратно. Насреща му, на двадесетина разкрача пред пещерата, опънали лъковете, стояха в заплашителен полукръг туземците. А в очите им, в нашарените със синьо и червено лица се четеше непоколебима решителност. Сурова, безпощадна присъда.

Мозъкът му премисляше бързо, преценяваше. Нима щеше да бъде победен, когато се смяташе победител? Не, нямаше да се даде! Сан Жоао, помогни! Мадоно, смили се! Трябваше да се справи и с тая опасност, както с много други. Трябваше да се сбъдне предсказанието!

И се сети — кипусът! Оная връв с ресните! Само тя щеше да ги укроти. Но тя остана у Алваро, там, насред подземния поток.

Жоао трябваше да се върне, да вземе връвта, да я размаха пред диваците. Тогава те пак щяха да отстъпят, както тая сутрин, можеше дори да ги склони и друго, да му станат носачи. Защото сам с Алваро не би могъл да отнесе повече от два товара. А какво са два товара пред онова, което щеше да остане тука?

Страхът от диваците, алчността — бяха по-силни от страха пред скорпионите. И той го преодоля. Тичешком, вдигайки високо крака, прегази гадното гъмжило и достигна потока.

— Алваро! — извика той.

Не довърши. Обезумял от ужас пред пъплещите отровни твари, пред обграждащата го отвред заплашителна тъмнина, в тая подземна дупка без изход, в тоя жесток капан, със замъглен от сляпа алчност поглед, Алваро, почти без да размисля, вдигна пистолета. Допуснал бе, че Жоао се връща да му отмъсти за това, че го бе блъснал във водата; да го отстрани от пътя си, та да няма друг, с когото да дели. В последния миг в съзнанието му изплава мисълта, която метисът повтаряше често — правилото в живота му: „Стреляй пръв!“ Трябваше да превари, нямаше право да изчаква. И той натисна спусъка.

Гърмежът проехтя като мълния под нависналия свод. Забоботи, удесеторен от близкото ехо.

Жоао, хванал се за корема, сгърчен от болка, отстъпи назад да намери опора. Но не свари да се задържи. Блъсна се в струпаната златна и сребърна посъда. Разтърсена от неговия тласък, камарата се срина със звън отгоре му, затрупа го цял. От главата до нозете.

Последното, което зърнаха очите му, преди да ги обхване вечният мрак, беше това — грамада от злато, която го засипваше, която го затискаше с неимоверната си тежест, с тежестта на златото. За тая тежест бе мечтал цял живот. И ето, усещаше я с цялото си същество. Предсказанието се сбъдна — пред смъртта си се ровеше в злато… Злато… Злато…

Една триметрова статуя се катурна през потока, достигна камъка, върху който трепереше Алваро, потресен от станалото, и с цялата си тежина премаза краката му. Алваро не изгуби съзнание от болката. Нямаше право. Трябваше да се бори, трябваше да се измъкне. Опитваше да изпълзи. А не можеше. Златото го бе приковало към скалата, не го изпускаше. По инкската статуя като по мост пропълзяха скорпионите, облазиха го. Отмъкнаха нанякъде светулките от ръцете му. Настана пълен мрак. И сякаш тоя мрак ставаше още по-зловещ от стоновете на умиращия метис, при допира на хилядите шумолящи телца. Алваро се задушаваше в мръсния въздух на пещерата, от смрадта на изцежданата отрова.

Все по-слаби, по-безболезнени му изглеждаха опарванията на смъртоносните жила, все по-малко боляха счупените крака. Обгръщаше го някаква неподозирана лекота.

И губеше съзнание…

Алваро Бентес да Иса потъваше в мрака на небитието, изчезваше с цялата си стръв за живот, с дръзките си мечти: за здраве, за сила, за могъщество. Стопяваше се непостигнат образът на безсмъртния властник, на свръхчовека, на свръхгения… Превръщаше се в нищо…