Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (12)

Уанай

Лемолемо, едва опомнил се от удара с пистолета, прекосяваше площада на Манаус, подкрепян от Алваро, с вързани на гръб ръце, пред известната в целия свят опера, построена по време на разцвета, а, сега дори без певци. Край него шумеше с неспирната си глъчка маскарадът. В тълпата се блъскаха облечени в картонени брони конквистадори, украсени с диадеми от туканови пера инки, жреци, богове, сирени, палячовци и тореадори. Кънтяха музики, ехтяха смехове.

Не! Не беше площадът на Манаус. Някъде другаде беше. В някакъв древен град. Само дето Лемолемо не можеше да си го припомни. Или не, не беше и Лемолемо. Беше Уанай. Стоеше сред площада с вързани ръце и крака. И очакваше смъртта си. Уиляк уму Тупак Уалпа, първожрецът на Инти, го бе осъдил на смърт. Не искаше да му прости, че бе опитал да му отнеме прекрасната като луната Килеи.

Уанай стоеше между двама воини с бронзови мечове, облечени в плътни брони от памучна прежда, с нависнали над веждите им бронзови шлемове като кондорски глави. А зад него и встрани от него стърчаха неподвижни като каменни изваяния стражите. Напреде му, замръзнали в тържествена неподвижност, се бяха подредили жреците по своя сан и по ранга на боговете, на които прислужваха: най-отпред жреците на Слънчевия бог Инти, далечния прадядо на божествения сапаинка; след тях жреците на вселенския създател Виракоча; на Мамакилеи — луната, жена на Слънцето; на Иляпа — бога на гръмотевицата; на Пакамама — богинята на земята и земеделието; на Мамакоча — морската богиня; Мамасаро — на царевицата; Сангай — на огъня, на войната, на дъжда, на болестите, на смъртта…

Отстрани пък, насядали по каменните стъпала на огромния амфитеатър, се взираха замаяни пред очакваното зрелище хилядите жители на Куско, златната столица на Тауантинсую — Царството на четирите съединени страни, поданиците на всемогъщия сапа инка, сина на Слънцето.

Уанай гледаше твърдо пред себе си. Не се боеше от смъртта. Знаеше, след смъртта щеше да се пресели в полетата на Инти, където е мястото на всички каляуайхи — лечители. За да бъде щастлив животът в полетата на Инти, хората имат нужда от здраве. Само каляуайхи можеха да осигурят щастливото здраве и в отвъдния живот. Защото само те познаваха свойствата на дивите билки.

Уанай не се боеше. Само му беше тъжно. Жалеше за младостта и силата си, за потоците, за долините, за безбрежното небе, за Килеи.

Отгоре, отвъд каменната грамада на амфитеатъра Кенко, се простираше златният град — непристъпният, ограден с каменни стени, с каменните си сгради, с обширния площад, застлан с огромни плочи. А там, в средата, се извишаваше Кориканча. Кориканча — това не е един храм, това е съзвездие от храмове, като букет от планински цветя, като шепа скъпоценни камъни, между дворците на царските родственици, дългоухите безделници. И сред тях, сред тези разкошни храмове и дворци, като божествен диамант блестеше храмът на Слънцето, опасан със златен корниз, застлан със злато. И по стените му окачени златни дискове, начело с царския диск, символа на животворящото слънце. Вътре, покрай стените, положени върху златните си тронове, спяха вечния си сън балсамираните мумии на божествените сапа инки, редили и управлявали Тауантинсую от нейното създаване до най-светлия й разцвет. Най-отпред древният Майко Капак, роден от утробата на планината Тампо Токко едновременно с още трима свои братя и четири сестри, строителят на Слънчевия храм. До него — синът му Синчи Року. И внукът му Виракоча, едноименник на бога Виракоча. И Пачакути. И неуморимият воин Тупак Юпанки. И десетият сапа инка Уайна Капак, бащата на несговорните синове Уаскар и Атауалпа. И на първожреца Тупак Уалпа. Безброй синове имаше Уайна Капак от безбройните си жени и наложници: законни, полузаконни и незаконни.

При Уайна Капак предишният уиляк уму, върховният жрец, пусна слуха за брадатите чужденци, подобни на бога Виракоча, които щели да заличат от лицето на земята Тауантинсую. Пусна го, за да сплаши инката, да издейства нови облаги за жреците, които единствени имаха власт да изпросят от боговете закрила срещу идващото зло. Ала не направи добре сметките си. Уайна Капак само махна с ръка. „Щом така е писано — рече той. — Защо да му се противим?“ И умря…

Алваро да Иса избута пленника си в лодката, накара го да седне на носа, а той хвана дръжката на мотора. Дръпна връвта и запали. Лодката се измъкна бързо покрай струпаните пред кея канута, плаващи домове и корабчета. Заплава към средата на реката и оттам се спусна по течението нататък, където черните води на Рио Негро се вливаха в мътножълтата Амазонка.

Пистолеросът стискаше ръкохватката и не снемаше поглед от лицето на Лемолемо, който седеше насреща му неподвижен, вцепенен като дървена статуя, с широко отворени, ала невиждащи очи. Не забеляза, че редом с тях в същата посока се стрелкаше едно друго тяло, пъргаво като торпила. Не забеляза делфина, който не можеше да се нарадва, че отново бе намерил приятеля си.

— Какво става, Лемолемо? — запита той.

Индианецът трепна.

— Няма Лемолемо — пошепна той. — Има Уанай.

Алваро съобрази начаса:

— Къде си сега, Уанай?

— В Куско — „Пъпът на света“. Уанай, каляуайхата, е осъден на смърт. И ще го обесят с главата надолу пред входа на Кориканча.

Наистина щяха да го бесят. Споменът беше мъглив, неясен, разпокъсан, изпълнен с пролуки, с пространни празнини, които съзнанието допълваше машинално, подреждаше разхвърляните следи от миналия живот в стройна последователност тъй както, след като се събуди, човек подрежда в будно състояние безредните приумици на сънищата.

Ето, завързаха краката му. Като истински син на своята раса, Уанай беше приел безропотно съдбата си. А палачите му не бързаха. Ритуалът пред екзекуцията беше дълъг. Много молитви и заклинания щяха да произнесат жреците, за да изпросят малко жалост от безжалостните сърца на жестоките си богове. Защото престъплението на осъдения беше тежко. Много молитви бяха нужни да умилостивят Инти, чиято невеста Килеи бе осквернил Уанай.

И никой не се запитваше коя беше Килеи; никой не искаше да знае, че преди да бъде отвлечена от родния й дом и затворена зад стените на Слънчевия храм, Килеи беше отредена за жена на Уанай. За беда Тупак Уалпа, първожрецът на Инти, братът на Атауалпа, бе съзрял прелестната девойка и я бе пожелал. А каквото пожелае един от семейството на инките, един дългоух безделник, както ги наричаше шепнешком народът, трябваше да стане. Дългоухите, „тия отгоре“, владеят всичко: и имота, и живота, и честта на „тия отдолу“, както Инти владее над целия свят. Защото дългоухите са потомци на Инти, Вездесъщия.

Храмовите стражи бяха отвлекли красивата девойка от бащиния й дом, за да я откарат в храма на Слънцето, при другите девици на Слънцето. Обрекли я бяха за слънчева невеста. Ала народът знаеше — не за услада на бога живееха неговите девици в храма му, в разкошните дворци и в приказната градина между тях, в която на златни дървета висяха златни плодове, шумоляха златни листа и цветове, чирикаха златни птички. А за друго — да услаждат живота на дългоухите лентяи, жреците на Слънцето. За услада в земния живот на първожреца пък бе отредена прелестната Килеи.

Когато я отвличали, лечителят Уанай беше на север с войската, която трябваше да спре стъпилите върху свещената земя Тауантинсую бледолици чужденци. Невиждани чужденци, с лица, обрасли с дълги косми; страшни хора, които яздели някакви още по-страшни чудовища, а железните им умета вместо отровни стрели издухвали с гръм огнена смърт. Чужденците бяха завзели Тумбес, морската врата на Тауантинсую. И тумбесци ги бяха приели дружески. Очакваха ги с надежда и жителите на остров Пуна. На тях разчитаха и каратите, чиято столица беше Кито; и чибчите на север; и аймара, които населяваха Колясую — Студената страна, във високите андийски плата; и тупинамба; и дивите горски жители, които пъшкаха под гнета на инките.

Тежка беше участта на покорените народи. С жестокост и кръв бяха ги завладели войнствените инки, с още по-настървена жестокост и с потоци кръв ги държаха в робство до днес. Инките нареждаха кой какво да сее, къде да живее, за кого да се ожени. За най-малко провинение, за опит да се отклонят от ангарията, за кражба на кочан царевица, дори за една случайно изтървана лоша дума спрямо „тия отгоре“ нещастниците биваха наказвани със смърт. Всяка седмица народът биваше събиран на площадите, за да гледа смъртните наказания — и за развлечение, и за назидание. Осъдените биваха хвърляни в кладенците на мълчанието, биваха убивани с камъни и тояги или обесвани за косите над пропастите. А имаше от какво да пъшкат злочестите поданици. Не свършваха царските и храмовите тегоби. Та нали и пътищата, които служат векове наред; и крепостните стени, разрушавани при всяко вражо нашествие, при всеки вътрешен бунт; и неизброимите храмове, които се намножаваха всяка година ведно с намножаването на жреците; и дворците на инкските родственици, които също се намножаваха всяка година — нали всичко, което представляваше цивилизацията на Тауантинсую, се изграждаше от ръцете на „тия отдолу“, които нямаха никакви права, а само задължения. Не стигаше хлябът за изхранване тяхната многобройна челяд. Та нали каквото родяха нивиците им, създадени с техните ръце върху каменистите тераси с донесена от долините пръст: царевица, картофи, киноа, пипер — се делеше на три: за сапа инка, който трябваше да хрантути всичките си родственици и войската си; за върховния жрец, който го разпределяше между храмовете и жреците на всички божества; и само остатъкът — за тези, които работеха, които сееха, копаеха и беряха. Та нали все от същия този народ грабеха синовете му, за да ги правят свои войници или часки — пощенски бегачи, които пренасят кипусите със заповедите на „тия отгоре“; извличаха дъщерите му за „слънчеви невести“ или за тъкачки в царските и храмовите тъкачници, за слугини в дворците и за харемите на „тия отгоре“.

Каляуайхите не принадлежаха нито към „тия отгоре“, нито към „тия отдолу“. Те бяха лечители — нито воини, които крепят потисническата инкска власт чрез мечовете си; нито жреци, които я крепят като посредници с боговете. Не бяха и копачи, не бяха занаятчии. Те лекуваха и „тия отгоре“, и „тия отдолу“. Само че за да не ги разбират „тия отдолу“, за да не ги разбират и собствените им жени, те също така като истинските дългоухи говореха на езика „рума сими“, което значи „човешка реч“. За инките само техният език беше човешка реч. Чуждите, дори обикновеният „кечуа“, към която племенна група бяха и инките, представляваха неразбран дивашки брътвеж. Като инките и каляуайхите ползваха сложната възлова писменост на кипусите. И само в тайните племенни светилища и в недостъпните пещери, известни на родовите първенци, все още пазеха изписаните с древните инкски йероглифи памучни платнища, върху които бяха запечатали за вечни времена историята на племето си и знанията, открити през векове и запазени за векове напред. Ала достъпът до тия памучни книги беше ограничен за малцина. Защото всяка писменост, освен кипуса, беше забранена под страх на смъртно наказание в инкската държава. Боеше се сапа инка, бояха се всички отгоре от знанието, от мисълта, от мъдростта. Защото знанието е враг на всяко насилие и неправда. Затова насилието и неправдата искаха да унищожат знанието. И бяха използвали зловещия случай. Когато страшен мор бе опустошил страната, оракулът бе предал волята на Инти: „Да се забрани писмеността!“ И всички отгоре се бяха юрнали да изпълнят тая божествена повеля, която толкова им допадаше. Уанай знаеше, че само в храма на Слънцето се пазеха няколко инкски платна — запис на тяхната история. Ала там имаше достъп само великият Инка. И жреците пазители. Много години след това един жрец, загрижен да опази знанието за поколенията, бе създал и истинска азбука. „Тия отгоре“ не му бяха простили — бяха го изгорили жив, за да умилостивят Сангай — бога на огъня.

И там, на север, в отряда, който пазеше прохода срещу брадатите, дойде часка — бързоходец с кипус: „Да не се влиза в бой. Да се отстъпва.“

А когато останаха насаме с Уанай, бързоходецът му пошушна, че стражите от Храма на Слънцето са отвлекли Килеи. Уанай побесня. До тая вест само виждаше неправдата. Но някак отвисоко. След тая вест вече я преживя. Досега смяташе, че като лечител няма и той да се сблъска с неправдата. От днес разбра, че всеки, какъвто и да бъде, е прост роб пред насилието на инките. Набираното недоволство в гърдите му при личната му мъка избухна като пожар в кампата. Дотук беше дошъл, носен върху раменете на четири роба. Тръгна назад пеша, като прост бързоходец. По-право избяга. И като беглец от войската денем се криеше из планинските селца — айлю, където всички живееха общо, работеха общо, пазеха добивите си в общи хамбари и ги ползваха общо. Денем пътищата бяха задръстени от кервани с натоварени лами и припкащи по всички посоки часки с кипуси в торбите си, от отреди, облечени в бяло-червени туники воини, които водеха навързани голи хора, заловени из горите и докарвани в Тауантинсую като роби. Той заобикаляше пощенските станции, където се сменяваха бързоходците, и войнишките застави, които проверяваха всеки пътник…

Лемолемо седеше на бака, мълчалив и неподвижен, с невиждащ, устремен в далечината поглед. Пътуваха вече два дни, а от безсмислените му отговори Алваро все не можеше да откопчи нищо, никакво сведение за това, което сега единствено го интересуваше.

— Къде е златото? — питаше настойчиво той.

И Лемолемо отговаряше по един и същ начин:

— В храма на Слънцето. В другите храмове. В дворците.

— А ти къде отиваш? — не спираше Алваро.

— Към храма на Слънцето.

— Какво ще търсиш там?

Лемолемо снижаваше до шепот гласа си — и без това отмалял от всичко, което беше преживял, след като в съзнанието му бе присадено чуждото съзнание:

— Там е Килеи. Уанай трябва да я спаси! Да я измъкне от мръсните лапи на Тупак Уалпа.

Алваро се досещаше за кого става дума. Защото в несвързания брътвеж на пленника си, понякога приличен на бълнуване, беше доловил и други срещани някъде имена: Атауалпа, Уайна Капак, брадатите бледолици, огнедишащите умета.

Тъй ден, два, три. И все това, все същото — все мъката на някогашния Уанай по някогашната Килеи, която мъка най-малко засягаше Алваро. Вече почваше да се колебае — дали пък не грешеше нещо, дали замразеният инка въобще е знаел нещо за съкровището на Атауалпа, дали намереният кипус означаваше това, което му се искаше на Алваро, дали не си губеше напразно времето, дали не беше поел напразно големия риск?

А Лемолемо отново млъкваше, отправяше поглед в далечината, затваряше се в себе си. Потъваше изцяло в чуждия спомен…

Уанай успя да стигне до Куско. Успя да се промъкне незабелязан през градската врата, пазена от войници и съгледвачи. Успя да се укрие при братята си каляуайхи. С тяхна помощ предаде чрез една болна слънчева девица на Килеи къде ще я чака. И на уречения час тя се измъкна през страничната вратичка на храма. Всичко беше уговорено — и къщичката, в която щяха да се крият през нощта до отварянето на градската порта; и дрехите, с които щяха да се преоблекат, за да минат незабелязани покрай доносниците; и пътеките, по които щяха да се измъкнат, за да заобиколят главния път; и айлютата, в които щяха да нощуват; и пещерата, в която щяха да се укриват, докато бягството им се забравеше.

А всички знаеха какъв тежък риск поемаха. Суров закон охраняваше девиците на Слънцето. Забранено им бе дори да се срещат с обикновените смъртни. Само за една разменена дума нарушителят биваше убиван. Жреците не допускаха други да вкусват от плодовете, които бяха отредили единствено за себе си.

Напразна излезе дързостта на Уанай. Напразни отидоха всичките му усилия и самоотвержеността на другарите му. Старателен доносник бе зърнал страхливо измъкващата се девойка, бе я проследил до скривалището й и тутакси бе отвел там храмовата стража. Върнаха обратно заловената бегълка. Не я осъдиха на смърт, не я закопаха жива в земята, не избиха целия й род, както повеляваше законът. Първожрецът на Инти не желаеше да се лиши от такава хубост. Пуснаха слуха, че не е бягала, а е била отвлечена насила. Войниците изгориха къщата, в която ги намериха, и убиха стопаните й. А Уанай отведоха при първожреца и Тупак Уалпа го осъди на смърт — да бъде бичуван сред площада и после обесен на храмовата порта, та тъй да изкупи страшния си грях пред Инти.

Най-страшното наказание тогава беше друго. Пещерата Санкай, до Куско. Пълна с пуми, ягуари, змии и скорпиони. Там хвърляха най-опасните държавни престъпници. И въпреки всичко — там все имаше някаква надежда. Който останеше жив два дни в пещерата, биваше признаван за невинен. Макар че никой не бе чувал някой някога да е излизал оттам. Но нали надеждата съществуваше? За Уанай сега нямаше никаква надежда. Щеше да бъде обесен. Дори законът не допускаше пощада…

— Уанай, къде си сега? — запита Алваро, изгубил напълно търпение при мълчанието му.

Лемолемо не отвърна. Все още виждаше вратата на Слънчевия храм с преметнатото през корниза въже. И струпаната, очакваща зрелища тълпа…

С еднообразен пукот лодката се носеше срещу течението нагоре, към далечната родина на Уанай, където Алваро откарваше пленника си, очаквайки от него да му покаже най-сетне жадуваното съкровище. Отляво бавно пъплеше горската стена, надвиснала като зелена скала. Отдясно пък се губеше в омарата на далечината водният простор. От едната страна — речната бездна, от другата — горската бездна, по-тайнствена и недостъпна от всяка друга бездна. А редом с лодката, следваща я неотстъпно, продължаваше да подскача упоритата иния без помисъл да я напусне. Алваро няколко пъти посягаше да я простреля с пистолета си, отегчен от досадната й близост, но все отпускаше цевта. Не от суеверие — знаеше, че никой няма да ослепее, ако убие делфин. Не стреляше, защото се боеше, че гърмежът ще се чуе надалеч и ще привлече насам човешкото любопитство. А сега той се пазеше най-много от любопитството. Не се съмняваше, че Жоао ще даде мило за драго, та да го намери.

Облаци от мухи и мушици се виеха над главите им. И хапеха на дъжд. Ето, това беше екора. Ухапването й не е болезнено, ала от снесените яйца в човешката кожа после се излюпват личинки, които правят незарастващи рани. Тези пък, ихените, нанасят тежки рани. А от пиуме, дори само от попълзяването му, ръката се подува. Трябваше да се пази непрекъснато, да си удря шамари по врата, по лицето и по ръцете.

От запад бавно настъпваше черна облачна завеса, осветявана навремени от зеленикавите сияния на мълниите. Алваро отклони лодката към брега да се укрие от приближаващата буря. Ала видя неколцина индианци, които мигновено се шмугнаха в храстите. Това го смути. Отново обърна към реката.

Тогава стихията връхлетя. Небето почерня, затисна света. Избухналият като взрив вятър се хвърли върху гората, разлюля я като земетресение. Затрещяха прекършените от внезапния напор горски великани. Разхвърчаха се отчупени клони и вейки. Мълниите затрещяха в неспирна канонада, блясъкът им се сля в непрекъснат блясък като ден. Дъждът плисна из ведро, тъй както вали по тия места. По реката се надигнаха огромни вълни, които подхванаха моторницата върху разпенените си гребени…

Такава буря избухна и в Куско. Неочаквано. Белоснежните върхове се омотаха набързо в черни наметала, по които като гигантски брилянти засвяткаха разноцветни мълнии. Вятърът се срина върху града като въздушна пряспа. Надигна сламените покриви на каменните къщи и човешките пончоси, та ги понесе към долината. Плисна дъждът, който за няколко мига се превърна в непрогледна снежна виелица. Уплашен, народът се пръсна, изпокри се на завет кой където свари. Смутиха се и стражите, ослепени от шибащите в очите им снежни порои…

Лодката на Алваро се мяташе лудо сред водната пяна, обезсилена и безпомощна, с угаснал мотор. Пистолеросът едва се удържаше в нея, вкопчан с две ръце о седалката. Затова не направи нищо, никакъв опит да попречи, нито чу как Лемолемо изсвири, нито пък видя как при неговия призив инията се стрелна към лодката и как се остави покорно на индианеца да я възседне…

И Уанай там, в древния Куско, разбрал, че палачите са го пуснали, се изправи. Преди да прецени какво му предстои, усети, че някой сряза въжетата му. Той се обърна изумен.

— Веднъж ти спаси живота ми — опита да надвика бурята войникът, който го бе освободил. — Ей затова! А сега бягай!

И Уанай избяга. Блъскан от стихията, изранен, премръзнал така полугол, приготвен за бесилката, прекоси града, измъкна се през опустялата градска порта и се отправи към планината.

А там, изправен върху една разтърсвана от бурите скала, той се обърна назад с вдигнат юмрук.

— Тупак Уалпа, ще ти отмъстя! Помни!

После продължи да тича през бурята с удесеторени от гняв и омраза сили.

Вече знаеше къде отива — там, при брадатите бледолици хора. За да им предложи силите и уменията си. При враговете на дългоухите тунеядци. За да се върне после с тях в Куско. Да освободи с тяхна помощ Килеи. Да отмъсти…