Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (10)

Повторно спасени

Целия ден и цялата нощ Лемолемо не дремна, обърнал очи към джунглата. От реката не се боеше така — поне през деня кайманите не дръзваха да нападат на сушата. Очакваше нападението на черния ягуар, който не би се отказал от човешко месо, попаднал на този гладен остров. Вчера, престрашил се, изгарящ от нетърпение да разбере какво прави, Лемолемо го бе потърсил и го бе видял легнал на една полянка да ближе раните си от схватката с огромните влечуги. Ала не посмя да го доближи повече, не дръзна да провери доколко тежки са тия рани. Убеден беше само, че така осакатен, не е годен да хване друго животно. Нужна му беше бавно подвижна плячка — например човек. Затова Лемолемо трябваше да бъде непрекъснато нащрек.

В същото време му се налагаше и той да се храни, да довърши и сала си. Иначе беше осъден да загине на пустия остров я в зъбите на ягуара, я на жакаре, крокодилите. Ако се намираха плодни дървета, би могъл да преживее някак. А то — почти нищо. Опита зърната на маймунското какао. Не задоволиха глада му. Пък и противни бяха на вкус. Волю-неволю трябваше да дири някакви животинки. Ала и личинките бяха малко. Случайно намери в една хралупа четири яйца на игуана. Изсърба ги сурови. Хвана един червен охлюв, по-голям от юмрука му, както снасяше яйцата си, подобни на меки гълъбови яйца. Изгълта ги начаса, ала охлюва остави. Не можеше да го изяде суров, жилав, като втвърдения сок на каучуковото дърво. Зарадва се най-много на пчелния кошер в една ниска хралупа. Тия пчели не жилят, но за сметка на това хапят не по-малко болезнено. Докато успее да разкърти глинената преграда, с която насекомите бяха стеснили прелката си, докато измъкне ухаещите пити, разгневените пчели облепиха цялото му тяло. Не се знае какъв щеше да бъде изходът от борбата, ако ловецът не се бе хвърлил във водата, без да мисли за жакаре. През деня те не са така опасни. Съплеменниците му често се къпят на двадесетина крачки от излегналите се влечуги. Само внимават едно — да не ги изпуснат от поглед нито за миг. Видят ли ги, че се размърдат, мигновено изтичват на брега. А от пиранхи сега не се боеше, докато наблизо имаше крокодил. И докато в реката подскачаше бото — делфинът.

Денят настъпваше. Мъглата, която беше легнала върху реката, се разсейваше бавно, разкъсана на дълги повлекла, зад които ту изплаваха, ту отново се забулваха гората и реката. Беше застудяло. Разтреперан от сутрешния хлад, Лемолемо се потопи във водата. Нейната топлина посгря премръзналото му тяло. Ала не се застоя много в нея. Мъглата отново придойде и затисна света, сякаш го затрупа с пух от капоково дърво. Прикрит от нея, някои по-дързък кайман би могъл да се приближи незабелязано.

Лемолемо продължи прекъснатата си работа. Приготвил беше основните трупи. Оставаше му само да ги овърже с лиани. А без остър нож лианите се късат трудно. Нужно е много умение, за да се открие мястото, където се е загнездил червей или дървесината е загнила, поразена от болест, за да се усуче тъкмо на това място, да се разнищи и после да се разкъса жила по жила. И не всички лиани стават за работа. Някои се късат по-леко, но те не държат здраво. Други пък са отровни. От тях по ръцете се надигат болезнени мехури, които траят по цели седмици.

Внезапно Лемолемо трепна. Дочу тревожния крясък на тукан. Туканът вика така само на човек и звяр. Замръзна на мястото си, вперил поглед в мъглата, която бе омотала дървесните дънери. Короните им сякаш плуваха над някакво странно езеро от бяла пяна. Виждаха се треперещите маймуни и прелитащите, лениви от мъглата птици. Туканът с неговата чудовищна човка подскачаше от клон на клон и продължаваше да надава тревожните си предупреждения. Ала човекът знаеше, опасността идваше не от клоните, тя пълзеше отдолу, по земята, в най-гъстия слой на мъглата. Дебнеше го. Провираше се през тревите безшумно, като змия. Навярно вече се готвеше за решителния скок. Пропусне ли, не гони. Затова пък рядко пропуска. Имаше само една надежда — че и звярът не го вижда, че и нему пречи мъглата. Който от двамата забележеше пръв врага, той имаше по-големи изгледи за успех. От зоркостта на погледа, от търпението зависеше всичко. Друг път, с другари, с копия в ръка, Лемолемо не се боеше от ягуари. Племето на Лемолемо умееше да се справя с всякакви хищници. Най-сигурно се убива ягуар с уме, през което се издухва стрела, намазана с кураре. И най-лекото одраскване е смъртоносно. Сигурно поразява и отровна стрела, отправена с лък. И добре примерено в сърцето копие. Дори при единоборство между сам човек и ягуар човекът ще има известна надежда за победа, ако омотае лявата си ръка с парцал, който да му служи като щит, докато с ножа в дясната ръка нанесе смъртоносната рана. Но така безоръжен, изходът от борбата не можеше да се предвиди. Затова Лемолемо трябваше да отстъпва, да бяга, да печели време — докато довърши сала си.

Врагът не го остави да размисля дълго. Изскочи от мъглата и пристъпи напред, уверен в безпомощността на жертвата си. Тогава индианецът омота с гъвкави лиани лявата си ръка. После с дясната грабна един як кол и го вдигна над главата си. Беше слушал и това. Някога неговият дядо беше извършил такъв подвиг — пречупил гръбнака на ягуар с мощен удар. Защо да не успее и внукът така, както е успял дядото? И то внук, не по-дребен, не по-слаб, над когото Инти бдеше. Инти, който го бе запазил досега, щеше да го пази и в бъдеще.

Хищникът стоеше насреща му, прилепнал към земята, и се преструваше, че не го гледа. Ала Лемолемо знаеше. Не издържеше ли, отклонеше ли за миг поглед встрани, звярът мигновено щеше да се метне отгоре му. Без да сваля очи от врага си, той опита да отстъпи. Пък отде да знае, може би ягуарът не бе тръгнал на лов нарочно за него, може би се бяха срещнали случайно…

Непредпазливо настъпил влажна съчка, човекът се подхлъзна. Политна, без да падне. И звярът мигновено скочи отгоре му. Но нали беше нахапан от кайманите — не премери скока си. Лемолемо свари да изпречи срещу острите нокти омотаната си ръка, а с другата да нанесе страшен удар по носа му. Ягуарът отскочи с болезнено изръмжаване. Но веднага след това, още по-озлобен, пристъпи отново. Подушили вероятната плячка, кайманите изпълзяха на брега, готови да се намесят при подялбата й.

Нямаше изход. Към гората пътят му беше препречен от ягуара, към реката — от крокодилите. Лемолемо се покачи върху падналия във водата дънер, от който вчера бе ловил риба. Врагът го последва начаса, запълзя подире му. В очите му индианецът прочете кръвожадната решителност. А нямаше къде повече да отстъпва. Длъжен бе да приеме боя.

Лемолемо трябваше да свали врага си във водата. На всяка цена. Той напрегна сили, замахна. И изгуби равновесие. Политна. В следния миг пльосна по гръб.

Дори не опита да изплува. Нямаше смисъл. Инти беше вдигнал десница от него, бе го изоставил. Нищо не може да се направи срещу волята на Инти. Ето, без да се замисля, без да прецени заплашващата го опасност, премалял от глад, ягуарът се хвърли подир него. Но в същото време, чули двойния писък, кайманите свърнаха насам. По водната повърхност се понесоха бързо по два чифта грозни издатъци.

Когато и боговете са против, на човека не остава нищо друго, освен да се примири. Да мре…

И тоя път не умря. Тялото му отново изплува над повърхността, повдигнато от друго мощно тяло, понесе се към средата на реката. Тоя път Лемолемо не се учуди, когато позна пратеника на Инти. А щом Инти е решил, значи Лемолемо трябва да живее! Той обкрачи здраво делфинския гръб, приведе се ниско над главата му и извика:

— Да бъде благословен Инти!

Инията ускори своя бяг. Разсече като хвърлено копие обръча на настъпващите каймани, които, след като бяха изпуснали едната, по-лесно достъпната плячка, се скупчиха върху бързащия да се измъкне на брега ягуар. Разкъса и втория обръч, на побеснелите пиранхи, които при близостта на делфина се пръснаха безредно към дълбините.

Мъглата бързо се разсейваше, раздраните бели повлекла се хлъзгаха по реката и се изтегляха като разбита армия срещу течението, подгонени от властващия над Амазонка източен вятър. Водната повърхност, разиграна в хиляди дипли, заискряше в безброй огънчета под блясъка на отбуленото слънце.

Делфинът отново свърна надясно. Неговото животинско съзнание беше схванало простата истина, че новият му другар не беше воден жител, че му беше нужна суша. Трябваше да го отнесе на сушата. Дотук стигаше способността му да преценява. Не можа да го свърже с другото, не го разбираше дори — че там, на сушата, също има врагове, опасни хищници, които дебнат човека.

Тоя път Лемолемо искаше друго. Защо трябваше да отива пак на острова — за да довърши сала си? Та нали вече имаше под себе си превоз, по-сигурен от всеки сал? И по-бърз. При това изпратен от Инти. Защо да не се възползва от благосклонността на Инти? Защо да не продължи надолу върху гърба на бото? И да догони ръмжащата пирога, с белия каляуайха и с омразния пистолерос. Да разправи всичко на белия си брат, да убие осквернителя на Свещената пещера. Ако той не стореше това, нямаше кой друг да го стори. Нямаше кой да изкупи греха. Тогава Инти щеше да накаже племето. Иля Тику, богинята на сътворението, щеше да отрече своето творение. Великата Змия — Амару, щеше да изпие водите на реката, а Сангай — богът на огъня, щеше да обгори целия свят, щеше да превърне в пепел и дим цялата селва, ведно с мъжете, с жените и децата на племето. Нима можеше да остави ненаказан виновника и племето да загине — той, синът на вожда Тасулинги, любимецът на Инти?

Наведе се и потупа делфина по главата, опита да му посочи накъде желае да го отведе. И делфинът разбра. Свърна послушно към талвега, продължи надолу. Слънцето се издигаше бързо по небосвода, ала въздухът все още беше студен. Лемолемо, плискан от водните пръски и духан от хладния вятър, се изхлузи встрани във водата, потопи се до гуша и заплува редом с делфина, прегърнал го здраво за мощния врат, който неусетно преминаваше в стоманено пъргавото тяло.

Плува така не много, докато отминаха острова му. И когато усети, че се е посгрял достатъчно, отново го възседна. Продължи пътуването си ободрен, освежен, с тържествуваща радост в гърдите. Той знаеше, индианците и делфините са приятели отдавна. Делфините — бото, гонят рибата към лодките, където хората я бият с копия. Но случай, подобен на този, не познаваше. Никой не беше чувал човек да язди делфин. Понякога бото изнасяли труповете на удавниците към брега. Но да изнасят живи хора…

Отдолу, по реката, се зададе малко кану. Някакъв кабокло, дребен търговец, натоварил го до борда с разни дреболии, гребеше лениво срещу течението. Внезапно той съзря делфина и странния му ездач. Лицето му се удължи. Нещастникът се прекръсти, след което бързо загреба към брега, където заряза лодката и ужасен се шмугна в гъсталака.

Лемолемо продължи невероятното си пътешествие. Ликуваше. Вече беше убеден. Инти го бе отредил за велики дела. Не подозираше още какво точно ще му възложи, но каквото и да бъдеше то, Лемолемо щеше да го осъществи. Когото обичаха боговете, му предлагаха подобни чудодейни странствания: или върху гърба на пираруку към речните дълбини, или върху крилата на кондора нагоре, към селенията на Слънчевия бог.

Реката течеше лениво, като ту се стесняваше, притисната от надигналите се гористи гърбици на сушата, ту се разливаше в блатисти низини, ту се разкъсваше на множество ръкави, оградили безброй острови. От семките на крайречните гори надничаха боязливо тапири, пулеха се глупаво капибари, побягваха уплашени пекари. Смутени от плисъка на делфинската опашка, крокодилите бързаха да потънат в дълбините, опразваха пътя им. На едно паднало във водата полуизгнило дърво лежеше омотана в чудовищен възел като причудливо усукан мъртъв пън огромна анаконда, а по съседните клони висяха като окачени да съхнат множество малки анаконди, решили да се погреят на слънце под майчината си закрила. Малко по-надолу огромен червен кайман беше захапал през средата друг по-малък кайман — кайкучи, и се мъчеше да го докопа за гърлото, без да го изпусне, като бавно преместваше нататък челюстите си.

Най-сетне Лемолемо забеляза на брега индианска колиба. Зърна и стопанина й, който се прибираше от лов с кануто си, върху което бе натоварил уловената двуметрова пираруку. Той потупа с ръка делфина си и го насочи към брега. Индианецът, смаян, изтърва веслото. Водата пое лодката му и я понесе навътре. Клетникът вече се канеше да скочи, за да се спасява с плуване, когато Лемолемо улови веслото му и му го подаде. Човекът вече бе успял да дойде на себе си. Бе разчел отличителната татуировка на Лемолемо, бе познал в него каляуайхата. А у каляуайхите всичко е чудновато. За тях всичко е възможно. Те не са обикновени хора. Никой не знае къде живеят те, как се размножават, откъде идват и къде отиват. Ако случайно някой каляуайха умре на път, идва друг каляуайха, намазва трупа му с билкова отвара и го отнася нанякъде с кануто си. Защо тогава да не яздят и делфини?

Разбраха се бързо. От него Лемолемо научи кога бе минала по реката гайолата, на чийто борд се намираха тези, които търсеше. Научи и какъв е курсът й, на кои места спира и коя е крайната й спирка. После получи от индианеца и кануто му. Каляуайха има право да вземе всичко, каквото поиска. Всъщност никой не взема нищо. Само понякога, при крайна нужда. Както сега. Но индианецът знаеше. Кануто пак щеше да се върне при него. Някоя сутрин щеше да го намери пред колибата си.

Лемолемо, успял най-сетне да се нахрани добре с печена риба, взел със себе си най-необходимото за пътуване по реката, взел и сечивата за добиване огън, отново тръгна — но сега вече с лодка. Смяташе, че бото трябва да се прибере при Оногова, който го е пратил. Но не. Не се прибра, пое редом с лодката. Значи още му беше нужен. Имаше още опасности по пътя му. И Инти оставяше пратеника си да бди над него.

Нещо повече. Бото се грижеше и за прехраната му. Още не навлязъл в талвега, Лемолемо видя делфина, който подаваше глава до борда. Наведе се изумен. В устата му пърхаше уловена риба, предлагана най-великодушно. Човекът я взе, а бото тозчас му предложи втора. Щеше да препълни лодката с уловена риба, ако приятелят му не се сети да я изхвърля обратно във водата. Тогава чак делфинът разбра и прекъсна риболова.

Пътуваха така още няколко дни. Понякога Лемолемо спираше при крайречните индианци да научи нещо повече за движението на гайолата и отново тръгваше, следван неотлъчно от делфина. За да издържи на това упорито преследване, дъвчеше непрекъснато листа на кока, които му даваха бодрост, неизчерпаема сила.

Въпреки това не успя да настигне кораба, не можа да се пребори с неговото метално сърце.

Така най-сетне една привечер наближи Манаус. Лемолемо и друг път бе идвал тук в своите странствания. Не се смути и сега. Пристана до една плаваща къща. Там живееше чист индианец, още непримесен с белите, още тачещ обичаите на дедите, макар че живееше при белите. От него разбра къде бе отседнал белият каляуайха. В Манаус има малко лекари. И пристигането на нов лекар се разчуваше бързо.

Лемолемо не остана в гостоприемния дом. Тръгна начаса да дири белия си брат. А това за него не беше лесно. Беше започнал карнавал, един от малкото празници, на който се радват всички: бедни и богати, бели и черни, и червени, деца и старци. Маски, пъстри облекла, музика, викове, песни, смехове и танци. Трудно можеше да си пробие път в шумната, закачлива тълпа. За да влезе в дома на доктор Павлов, се принуди да мине през задния двор, където бяха затворени с ниска дървена оградка определените за кухнята костенурки, все едно живи консерви.

Надникна през прозореца. И изтръпна. Видя вързания учен и изправения над него пистолерос. Индианците не губят самообладание, подготвени са още от деца да посрещат мъжествено всяко изпитание на съдбата. Тоя път Лемолемо не успя да се овладее. Не допусна, че Алваро да Иса го бе видял в отсрещното огледало как наднича през прозореца и се бе приготвил да го посрещне. Лемолемо измъкна ножа и пристъпи към вратата. После с рязък замах я отвори и връхлетя вътре. Но в следния миг се строполи в безсъзнание на пода, ударен в тила с дръжката на пистолета от скрития зад вратата креол.

Стреснат от неочаквания шум, доктор Павлов отвори очи. Огледа се в недоумение. Усети, че ръцете и краката му са вързани. Алваро не го остави да се чуди дълго:

— Извинете ме, сеньор доктор! Нямам друг изход. Видях вашата непреклонност. Затова си позволих да постъпя тъй неучтиво.

— Какво ще правите? — запита възмутен Павлов.

Алваро се сети в същия миг:

— Ще въведа серума в туземеца. Та той да ми разправи всичко. Той да ме отведе.

В предишните им разговори ученият му бе обяснил най-лекомислено цялата манипулация. И бившият студент по медицина я бе схванал напълно.

— А тъй може би е по-добре — добави той. — Двата индиански мозъка ще се разберат по-лесно. Могат да постигнат нужната синхронност.

Павлов напъна мускули в напразен опит да се освободи от стегнатите шнурове.

— Забранявам! — извика той, задъхан от ярост. — Нямате право! Това е престъпление. И ще отговаряте…

Алваро се усмихна горчиво:

— Нека това да е най-тежкото престъпление, за което ще отговарям!