Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (15)

Осуетеното жертвоприношение

На границата воините, които бяха заловили доктор Павлов, предадоха пленника си и тежко ранения каляуайха на Тасулинговата стража. Смениха се само носачите и охраната, продължиха по отъпканата пътека, редовно просичана с мачетите.

В селището вече бяха готови за посрещането още преди вестителят да дойде и да ги предупреди. Опитомените птици жакубини кудкудякаха и бягаха напред-назад от няколко часа насам, предупреждаваха за идващия отряд.

Павлов си бе представял другояче тая среща. Обградил я бе с някаква тайнственост. Очаквал бе да види някой каменен град в джунглата, като оня търсен от полковник Фосет — последна издънка на легендарната Атлантида или поне на инкската държава. И сега гледаше почти разочарован простото индианско поселение, в което бе попаднал. Както повечето туземни села, и това беше оградено с плантации от захарна тръст, банани, царевица, маниока, пипер и овощни дървета, отрупани с плодове: подобните на круши пуе и кума, пама — приличаща на вишна, пурума като грозде и прасковена палма. И колибите му бяха като всички колиби наоколо — един тръстиков покрив, подпрян на няколко кола, по които бяха окачени спалните хамаци. И мъжете бяха като всички други хора в джунглата — с малка престилчица от рафия на бедрата и с пера в косите. Всички събрани на сянка. Защото индианците не издържат на жегата като негрите. И оръжието им беше като всички индиански оръжия: умета, лъкове и стрели от желязно дърво, копия и прашки. А децата бяха вързали един огромен паяк птицеяд през корема и го развеждаха така като кученце на каишка.

В колибите и около тях гъмжеше от опитомени животни: папагали, тукани, маймуни, а в дървените оградки зад колибите се приличаха на слънце складираните за лоши дни живи костенурки и каймани. По гредите висяха ту някоя боа, ту домашна мусурана. В изплетените от лико клетки чирикаха вместо канарчета големи колкото палци щурци танана.

Жените, украсени с огърлици от коралови змии, кърмеха редом с децата си и малките на маймуни и пекари. Всяка продължаваше прекъснатото си занимание. Едни правеха гуарана, замайващата напитка, други изстискваха отровния сок от маниоката, която после щяха да пекат на тънки питки, а със сока мъжете щяха да тровят рибата и да мажат върховете на стрелите. Всички клечаха невъзмутимо пред праговете си. Те никога не сядат на земята, защото там пълзят всякакви опасни гадини.

Вързаха Павлов за кола сред селския площад. После тръбачите надуха бойните рогове. Войните, в пълно бойно снаряжение, нашарени с племенните знаци, обградиха осъдения.

Тогава от хижата на жреца, която беше табу за жените, излязоха първенците на племето начело с вожда Тасулинги. Бойците отстъпиха почтително, за да им сторят път.

Последен се появи Уаюкума, главният жрец. Заигра магическия танц, който му придаваше ясновидска сила. И когато най-сетне, замаян от бясното въртене, се отпусна обезсилен на земята, той заговори:

— Аз виждам! Виждам! Идват бледолици! Те носят смърт! Те дирят Свещената пещера.

Устата му се запени от възбуда:

— Който е дошъл неканен в селото на Тасулинги, заслужава смърт!

Тълпата изрева дружно:

— Смърт!

— Бледоликият идваше насам с осквернителя, който бе тръгнал да изтреби племето на каляуайха и който изби много воини на каляуайха. А ягуарът ягуар дири, ягуарът с ягуар се събира. Когато срещнеш ягуар, питаш ли се дали този е по-добър от онзи, който вчера отмъкна детето ти?… Затова заслужава смърт.

Излезе и Тасулинги. Изчакал да стихне множеството, той отсече:

— Право казва Уаюкума. Бледоликият заслужава смърт. Затова го осъждам на смърт! В жертва на лъчезарния, на вечния и животворящ Инти.

Павлов не разбра ни дума от произнесените речи на тайнствения мъжки език, който не разбираха нито жените, нито децата в племето. Досети се за отредената му участ по заплашителните жестове и грозните крясъци на тълпата. Няколко пъти опита да заговори с тях на езика кечуа, доколкото го владееше, ала не получи никакъв отговор. Чак тогава се уплаши. Осъзна безпомощността си. Чувал бе, че индианците не държат пленници. Или ги смятат врагове и ги убиват, или ги признават за приятели и ги пускат да си ходят. Сам се наруга наум. За всичко в живота си беше виновен все той самият. За всичко. Така и сега — как можа тъй лекомислено да се хвърли в тая авантюра? Как можа?

Сякаш цял живот не бе успял с постъпките си да надрасне петнадесетгодишния юноша. Такова противоречиво съжителство — общопризната свръхсериозност в работата и момчешко лекомислие в личния живот; такава всеобхващаща задълбоченост при научните занимания и почти никаква предвидливост, що се отнася до личните му дела.

Няколко воини го отвързаха от кола и поведоха извън село, следвани от всички мъже. Омотаха го с въжета към жертвеното дърво ташизейро. И отстъпиха назад. Защото отгоре тозчас се изсипа рой зли мравки, които се нахвърлиха върху обречената жертва.

Павлов изкрещя от ужас и болки. Но бързо се овладя. Чел ли бе, слушал ли бе само — туземците се спасявали от хищните мравки, като заставали неподвижно. Та нали по същия начин и пчеларите се предпазват от разгневените пчели? Стегна мускулите си, стисна зъби, замря въпреки мъчителните ухапвания на полазилите по тялото му пълчища като огнена мантия.

Тогава видя Лемолемо, който се прибираше в дома си. Никой не изрази нито с вик, нито с дума изненада или радост. Дори и баща му. Той само прекъсна бойния танец. Прекъсна го за секунда. После отново се хвърли в играта редом с върховния жрец и главния каляуайха.

Павлов не можа да сдържи вика си. Нямаше друга надежда.

— Лемолемо! — и повтори. — Лемолемо!

Индианецът се сепна. Тоя път не успя да се овладее. Наруши обичая, забрави задължението си като воин и син на вожд. С два скока се намери до него, сряза въжетата му и го изтегли настрана. Обля го с едно гърне гуарана, от което замаяните мравки изоставиха плячката си.

Чак тогава се досети какво е сторил и се просна в краката на баща си.

— Прости ми! — рече той. — Ако Лемолемо се бе забавил, щеше да бъде късно.

Тасулинги запита строго:

— Даваш ли си отчет какво стори? Известно ли ти е, че бледоликият е осъден?

— Аз зная — рече той все така прострян на земята. — Нека да знае и Тасулинги. И цялото племе. Бледоликият не е враг на меднокожите. Бледоликият е също лечител, бял каляуайха. И е приятел на Лемолемо.

После набързо разправи на всички какво бе сторил за него Павлов. Речта му беше искрена и убедителна. При всяка негова дума множеството кимаше в знак на съгласие, повтаряше думите му. И накрай, когато Лемолемо описа как пистолеросът Алваро е вързал доктора, самият Тасулинги вдигна ръце.

— Ясно е! — рече той. — Врагът на нашия враг е наш приятел. Нека белият бъде свободен. Но да си иде веднага, преди да е видял Свещената пещера, преди да е пожелал да я види. Тогава никой не би могъл да го спаси: ни Лемолемо, ни Тасулинги.

Тълпата се разотиде, отстъпи по-далеч от дървото, около което сновяха настървено излъганите мравки, преди да се приберат в гнездата си из клоните.

Лемолемо се поклони на Павлов:

— Аз ти дължах един живот, мой старши брате. Ето, връщам ти го!

И го поведе към колибата си да го нагости преди отпътуването му. Чак тогава видя Аруява, положен върху носилката в колибата на главния каляуайха, заобиколен от най-вещите знахари.

Лемолемо пристъпи напред, клекна до носилката. Аруява го позна.

— Лемолемо! — пошепна. — Брате! Помогнете ми! Нека Уаюкума помоли Инти да удължи живота ми! Само два дни живот и сила искам още. Колкото да догоня бледоликия убиец. Да изпълня присъдата. И после да умра. Спокоен, че съм изкупил греха си.

Лемолемо замълча замислен. Дълбоки бразди издълбаха лицето му. Тежко решение му предстоеше. И той реши. Той беше каляуайха. Нямаше съмнение — Аруява умираше, гаснеше бързо. Можеше ли да го остави да умре така, измъчен, отчаян, обезверен? Не беше ли по-добре другото? Да му даде последна утеха, покой пред смъртта. Белите също лъжеха, но лъжеха за зло. Той щеше да излъже за добро.

И рече с пресъхнали устни:

— Аруява, бледоликият убиец е заловен. Воините го водят насам. Скоро ще го поставим под ташизейро. Можеш спокойно да идеш при прадедите.

Умиращият го изгледа с широко отворени очи. Съмнението скоро изчезна от зениците му. Тъй е устроена човешката душа. Вярва това, което желае. И той повярва приятелската лъжа.

Устните му пошепнаха едва чуто:

— Благодаря ти, Инти!

И притихна. Върху лицето му замръзна доволна усмивка.

Павлов бързаше. Останал бе само да изслуша разказа на Лемолемо. И от него научи как се бе спасил той от плена на Алваро, като се бе хвърлил в развълнуваната река и се бе качил върху гърба на делфина. И как делфинът го бе отнесъл на брега, където и сега продължаваше да обикаля неспокойно. Разправи му и другото. Павлов бе разбрал, че Алваро е негодник, прикрит зад благоприлична външност. Уверен беше, че и Жоао е не по-малък негодник. Ала това, което научи сега, го потресе. Наемният убиец винаги го бе отвращавал. А тъкмо това му разправи Лемолемо, като му описа цялата злополучна експедиция на пистолеросите и всичко, което знаеше за миналите им подвизи.

Павлов, все тъй разпален и невъздържан както винаги, отново почувства, че го овладява познатият неудържим порив. Петнадесетгодишният романтик у него се събуди отново, видял някаква нова цел, нова задача, за която заслужаваше да се бори. Единствен той познаваше двамата оцелели бандити, единствен той беше длъжен да ги обезвреди, да ги изправи пред съда, за да получат онова, което заслужаваха. Нямаше право да мълчи повече.

И още нещо. Длъжен беше да намери Алваро и за друго. Да си вземе серума. Нямаше право да остави такава мощ в ръцете на един престъпник. Това пък беше гласът на честния учен.

Смятаха, че не се разделят завинаги. Уговориха се така — когато стане нужда, Павлов да каже на първия срещнат истински индианец, че търси каляуайха Лемолемо. И само след две недели Лемолемо щеше да дойде — като свидетел, като приятел, като другар.

Ученият запаса пистолета, метна пушката през рамо и скочи в пирогата, която му даде Лемолемо. Двамата гребци, които щяха да го придружат до пристанището, където щеше да се качи на кораба, му превързаха очите. Тасулинги предпочете да е сигурен. Дори добър човек, дори и приятел, по-добре беше никой да не знае пътя към племето. И към Свещената пещера, която беше длъжен да опази.

Гребците размахаха веслата и лодката се плъзна леко по водата. Донякъде Павлов чуваше глъчката по брега, после тя изостана назад, сля се с обичайните шумове на джунглата.

Гребците си припяваха за бодрост еднообразна песен. А докторът мълчеше. Първо — не знаеше дали ще му отговорят, и, второ, по-важното — не му се говореше. Смазали го бяха неуспехите — един подир друг. И то в науката, в неговата област. Какво ли щеше да постигне с това, което захващаше сега — в съвсем непривична за него задача. Да лови престъпници! Не беше ли това най-нелепата му авантюра?

Пътуваха дълго. По смяната на горските шумове, по нарасналата жар на слънцето, той прецени, че беше минало пладне. А индианците не спираха — нито за отдих, нито за храна. Само от време на време по мънкащото им пеене той се досещаше, че са лапнали нов лист кола — да притъпят и глада, и жаждата, и умората.

Внезапно отсечен изстрел процепи привичния шум на джунглата. Птиците и маймуните млъкнаха изведнъж, ала цикадите продължиха още по-настървено убийственото си скрибуцане.

Павлов отмахна рязко превръзката от очите си. И съгледа как гребецът насреща му безшумно се свлече върху седалката с кървава струйка по челото. На брега не се виждаше никой — ни индианец, ни европеец; ни отляво, ни отдясно. Докторът мигновено грабна своята пушка. И тогава над реката проехтя нов изстрел. Вторият гребец се изправи конвулсивно, после се катурна извън борда.

Шумата на левия бряг се размърда и там се появи Жоао, доволен, усмихнат.

— Сеньор доктор! — провикна се той. — Аз съм, Жоао.

Ученият загреба бързо нататък.

Пъргавата двуметрова игуана, скрила се преди това във водата, уплашена от гърмежите, сега пък побягна да се спасява от лодката към брега. Стрелна се като зелена мълния сред трезвите и изчезна нагоре по стъблото на палмата рафия. Отровна черна лабария се шмугна през гъсталака на водните лилии.

Лодката се вряза сред водния хиацинт, покрил като теменужен килим плитчината, над която трептяха с брилянтени криле едри водни кончета. И там, когато дъното й се потътра по пясъка, Павлов вдигна пушката.

— Горе ръцете! — заповяда той. — Хвърляй оръжието!

Също като в криминалните филми.

— Какво те прихвана, бе докторе? — изгледа го изумен метисът.

— Горе ръцете! — натърти Павлов, макар че зрелият учен в него все не можеше да се пригоди към необичайното поведение, което му диктуваше петнадесетгодишният двойник.

И Жоао се подчини, прочел в очите му неочаквана решителност. Захвърли пистолета на земята.

— И без това не ми трябва. Свърших патроните.

Павлов извика заплашително:

— Арестувам те!

А сам усети как всичко излиза изкуствено, някак театрално. Не му подхождаше тая роля, виждаше. Но нямаше как.

— За какво, бе докторе?

— За убийство!

Кабокло вдигна рамене.

— Ама работа! Аз го спасявам от диваците. Пък той…

— Не само заради тия индианци. За тях ще отговаряш отделно. Главно заради пистолеросите!

— Охо! — изръмжа Жоао слисан. — И това ли знаеш?

— И това! За което заслужаваш електрически стол.

— Тогава много знаеш! А не бива. За теб беше по-добре да не знаеш!

— Мълчи! — сряза го Павлов. — И влизай в лодката!

Жоао тръгна привидно покорно нататък. В очите му проблесна насмешливо пламъче. Той огледа бързо околността. Най-първо видя мъхестата палма. Легендата разправя, че някога тя била инкска принцеса. Уви, не можеше да му помогне, макар и принцеса. Но, виж, палмата пашиуба можеше. Кокилестите й корени бяха осеяни с остри шипове, раните от които трудно заздравяват.

Павлов усети леко опарване по ръката. И погледна. Видя, че по тялото му бяха полазили рой червени пиявици. Замахна да ги отръска.

Ей този миг бе изчакал настървено Жоао. Като оцелот. И го използва като оцелот. Метна се светкавично с главата напред. Допускаше, че един учен не умее да борави както трябва с оръжие. И бе познал. Преди Павлов да разбере какво става, преди да гръмне, кабокло го блъсна в гърдите и го отхвърли назад. Ако не се бе подхлъзнал случайно в притаилата се жаба, докторът щеше да се наниже върху острите бодли на пашиубата. Това подхлъзване го спаси от смърт, най-малко от мъчителни рани. Не можа да го спаси от другото. Жоао се метна отгоре му и стовари тежкия си юмрук в слепоочието му.

Когато дойде в съзнание, Павлов се видя с вързани ръце, овесен на едно въже над водната повърхност. С голи нозе. Другият край на въжето, преметнат през един водоравен клон, държеше метисът, застанал отсреща на малката суша, издадена сред водата.

— Значи тъй! — подвикна му Жоао усмихнат. — Заслужавал съм електрически стол, така ли?

Павлов не отговори. Осъзнал бе напълно, че се бе захванал с нещо, за което бе напълно негоден.

— Аз не разполагам с електрически стол — рече кабокло. — Затова пък имам нещо не по-малко жестоко… Имам аримна. Знаеш ли какво е аримна?

Павлов го знаеше. Тъй някои индианци наричат тембладора, електрическата змиорка. И погледна надолу. В прозрачната вода се гънеха няколко десетки змийски тела с различна дължина — от метър до три метра. При всяка извивка под тъмномаслинените им гърбове просветваха оранжевите им кореми.

Жоао поотпусна въжето и пленникът му докосна с ходила водата. В същия миг болезнена тръпка разтърси тялото му, сви сухожилията му. Ясно, змиорките вече бяха раздразнени и бързаха да го атакуват отдалеч.

Кабокло придърпа жертвата си нагоре.

— Не е роден тоя, който ще постави Жоао на електрическия стол. Още по-малко някакво си докторче. На мене ми е писана друго — злато. Сред камари от злато ще се рови Жоао, преди да умре.

Павлов го слушаше мълчаливо. Какво друго му оставаше?

Метисът добави:

— Сглупил си, докторе! Не е трябвало да слушаш дивака. Защото заради туй ще трябва да умреш.

Ученият вече бе разбрал. И гласът, и погледът на пистолероса издаваха решението му. Щеше да го убие, без да му мигне окото. От страх да не бъде издаден. Страхът по начало ражда жестокостта. А Павлов сам си заслужи тая участ. Всяка грешка се плаща, по-евтино или по-скъпо. Тая последната трябваше да плати с живота си. Каза, каквото му хрумна най-първо:

— Ще ме убиеш, нищо по-лесно от това. Но после ще отговаряш и за моето убийство.

— Ще отговарям, ако някой разбере. Всички ще мислят, че си станал жертва на дивите индиоси.

— Всяко престъпление накрай бива наказано.

Павлов сам почувства наивността на последните си думи. Прозвучаха му като черковна проповед.

Кабокло въобще не им обърна внимание.

— Преди това — рече той — искам да ми кажеш нещо.

Какво ли щеше да го пита? Павлов неволно вдигна поглед нагоре към шумнатия горски склоп. Прелитаха огромни сини пеперуди морфо, крещяха шарени ара, чукаше като детска картечница златожълт кълвач. Отсреща, в клоните, беше увиснал като ленивец дървесен мравояд, понесъл на гръб малкото си. Покрай главата му се въртеше колибри, което приличаше досущ на пеперудка сфинкс. А по земята през гъстия плаун пълзеше стадо риби. Това бяха дораси, които, види се, бягаха от навлезлите в залива змиорки. По суша те могат да изминават до двадесетина километра. Сам се учуди, че пред надвисналата над главата му опасност беше в състояние да забелязва такива дреболии.

Жоао разклати въжето и то се впи още по-болезнено в китките му.

— Казвай! — изсумтя той. — Защо гониш Алваро?

— Ти знаеш, защото ми открадна серума…

— Е?

— Този, в когото се впръска, може да полудее.

— Какво те е еня това?

— Как какво? Имам съвест…

— Я остави тези мисионерски приказки! Има нещо друго. Страх те е, че Алваро ще грабне богатството.

Павлов погледна надолу. Над водата ту една, ту друга змиорка подаваше глава, вдъхваше шумно въздух и се гмуркаше надолу за още няколко минути, докато отново почувстваше нужда от кислород. Иначе щеше да се задуши. Това е тембладорът — риба, която може да се удави.

Измъченият простена от болка:

— Няма никакво богатство…

Но Жоао сви устни в насмешлива гримаса:

— Тая не минава, докторе!

— Вярвай ми, нищо няма!

— Има, има! Симпатягата не се захваща с работа без сигурна печалба. И ти ще ми разправиш всичко. Премълчиш ли, знай, не само от електрически стол се умира. И от това…

Той разклати въжето.

— Припомни си! Защото…

— Друго не знам! — извика Павлов, задъхан, омаломощен от мъчението.

— Ще се подсетиш! — засмя се самодоволно метисът и отпусна въжето.

Краката на жертвата му се натопиха във водата. Електрическият ток прониза цялото тяло, разтърси го. Сърцето му забъхта пресилено. Една гъвкава сянка се стрелна нагоре, докосна го леко. И електрическият удар го блъсна с цялата си сила. Сгърчи дробовете му. Всичките му мускули затрептяха конвулсивно, опънаха се, като че ли в следния миг щяха да се скъсат. Очите му щяха да изскочат от орбитите си. Притъмня му.

Когато погледът му отново се проясни, Павлов се видя все така увиснал над водата, а мъчителят му го изчакваше търпеливо да дойде в съзнание. Беше вързал въжето за една палма. Изглежда, отдавна го чакаше.

— Е? — изръмжа той. — Припомни ли си вече?

И да искаше, пленникът не би могъл да отговори. Чувстваше страшна отпадналост, сякаш цялото му тяло беше смазано под преса. Остри болки стягаха челото му, а езикът му като че ли беше попарен с вряла вода.

— Отговаряй! — изкрещя Жоао. — Иначе…

Не успя да изпълни заканата си. Очите му, окръглени от ужас, се устремиха насреща в храстите. После той посегна към пушката на Павлов, която лежеше на пет крачки от него. Не свари да я вземе. Ягуарът вече скачаше.

Пъргав като звяр, Жоао успя да се отклони от нападението. Превари го. Метна се в лодката, посегна към веслата. Ала звярът не се отказа от преследването. С втори скок, също тъй необяснимо непохватен, се хвърли и той в лодката, разклати я, та едва не я обърна. През борда й нахлу вода.

Усетил се несигурен върху това разлюляно късче суша, ягуарът притихна, опитвайки да запази и той равновесие като уплашения насреща му човек.

Течението подхвана пълната лодка и я повлече надолу. Така я видя Павлов, увиснал над змиорките — с човека на кърмата и пъстрия хищник върху полупотъналия й бак как се скрива зад гористия нос.