Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (7)

Серингейрос

Аруява пак се излъга. Жоао, останал на плаващия остров, който се разпадаше бързо сред акулското гъмжило, съвсем не мислеше да умира. Жилаво беше тялото му, корава — душата му. Можеше да се скрие под ноктите и пак да не излезе. Има хора, които при първата трудност се предават, отказват се от всякаква съпротива. В треската Жоао си припомняше ту една, ту друга случка от миналото си. Малко беше радостта в живота му. Повече мъка, тегло, каквото малцина могат да претеглят. Повечето като него изкапаха по пътя. Той оцеля. Веднъж, когато бягаха от враждебна банда закупчици на каучук, лодката им се преобърна. Двама изплуваха на едно пусто островче. Останаха там една седмица. Ех, гладуваха наистина, ама все се намираше нещо, ту костенурчени яйца, ту жаба, ту рак. И вода в изобилие — цяла река. А другарят му умря. От страх без съмнение. Заслабна, отпусна се, стопи се.

Ала Жоао нямаше намерение да умира от страх. И сега, в тая каша, в която бе затънал с двата крака. Не за пръв път смъртта го хващаше за крачолите и го теглеше надолу, в дупката. Ала той винаги успяваше да я изрита. Щеше да се измъкне и сега, макар и трескав, макар и ранен, върху това разпадащо се островче. Не помисляше дори да преплува до брега — тъй изтощен, с тоя зловещ ескорт от акули. Щеше да се измъкне и тоя път, както винаги досега. Предсказанията не лъжат. Очакваше го голямо тегло, но накрая щеше да забогатее. И то не как да е, там някак да свързва двата края, ами в злато щеше да се рови. В камари от злато. На Мигел Едноокия например бяха предсказали да се пази от плитка вода. И той наистина се удави — в една локва, в която се бе пльоснал пиян-залян. Франсиско пък, на когото пророкуваха смърт от отрова и заради това заряза змиеловството, се отрови с гъби. И само те ли? Цяла върволица отдавна умрели хора се източи пред очите му. Един след друг, един след друг…

Той се сепна. Ясно, бълнуваше. Главата му бучеше. Болеше тъй, сякаш я стягаше нажежен обръч. Сърцето бъхтеше пресилено, ще речеш, изпълнило цялото му тяло. Учестеният му пулс топуркаше лудо в челото, в тила, в ръцете, в краката.

Усети, че сушата под него потъваше все по-бързо и краката му вече бяха залети от водата. Покрай тях подскачаха някакви плоски риби с издути чела и страшни зъбати челюсти. Леден ужас стегна сърцето му. Пиранхи! Акулите бяха изчезнали, ала пиранхите не му изглеждаха по-желани съседи. С мъчително усилие, той изпълзя на по-устойчиво място. Но беше сигурен, че това е временно спасение. Чуваше как опората под него проскърцва, пращи от разкъсващите се корени, които я държаха!

Не! Нямаше да загине! Щом като не можеше да преплува до брега, трябваше да попречи на това разпадане. А как? Не беше ли и това някакво ново бълнуване, нова приумица на трескавия му мозък?

Жоао изхлузи брезентената си риза и бавно, търпеливо, стиснал ножа с треперещи от треската пръсти, я насече на ивици. Навърза ги една за друга, след което ги усука в здрава връв. После пълзешком, завъртайки се като часовникова стрелка, опита да опаше с връвта разнищващите се корени и буци пръст. От миризмата на капналата кръв пиранхите полудяха, заподскачаха настървено, защракаха челюсти. Водата завря в бесен въртеж от пръски и люспести гърбове. Раненият едва успяваше да опази отмалелите си пръсти от неспирните атаки на налитащите челюсти.

Внезапно с лек пукот връвта се скъса. Наистина как биха могли да издържат тия усукани парцалчета на този мощен натиск? Жоао посегна в последния миг, улови връвта. Но преди да я издърпа докрай, изгуби съзнание.

Колко ли време бе лежал така, безпомощно проснат върху тая несигурна опора? Събуди го остра болка в прасеца. Той мръдна крака си, от който отскочи малка пиранха с късче месо в челюстта си. Кабокло бързо се сви върху тясната повърхност, колкото един леген, останала още незалята от водата. Озърна се безпомощно. Наоколо само вода. И глутница хищни риби, които подскачат наоколо, побеснели от мириса на кръвта му.

Или не! Не само той. И още нещо. И един откъртен отнейде дънер, който се носеше плавно по течението редом с потъващото островче. Надеждата отново се прокрадна в сърцето му. Виж, това можеше. Той нямаше да се разпадне, нямаше да потъне. Само че как да се добере до него? Да чака ли, докато го доближи сам?

Дънерът нито се приближаваше, нито се отдалечаваше. Движеше се редом с него, сякаш привързан с невидимо въже.

Как да се добере? С весла? Да направи весла? Но от какво? От тънките вейки ли? А не би ли могъл друго?

Той завърза връвта като примка и я метна към дънера. Не достигна. Опита пак, и пак. Ала не спря. Почти ослепял от треската, продължи да хвърля нататък примитивното си ласо.

Най-сетне сполучи. Повече усети, отколкото да види как въжето се заплете в един клон. Задъхан от радост, нещастникът почна да притегля връвта. Бавно, едва уловимо. Защото, ако напънеше повече, можеше да я скъса.

Накрай, след минути ли, след часове ли, след дни или векове, дънерът опря пред него. Неизчерпаеми са запасите на човека. Ето и сега, отново намери сили да изпълзи нататък и да се прехвърли върху прогнилия, наяден от червеите дънер. Нагласи се между щръкналите над водата разчаталени коренаци и отново падна в несвяст.

Не му било отредено да намери и тоя малък покой. Може би само след минута се свести, натопен до половина във водата. Измъченото му тяло и тоя път откри сили за новата борба. Той запълзя нагоре, измъкна се от водата, опита да изпревари превъртането на дървото. Не можа да се отпусне. Всеки път, когато успееше да се покатери до сухо, дънерът отново се превърташе. Въпреки всичко, въпреки неизтощимата си енергия, въпреки вярата в щастливата си звезда, Жоао вече губеше последните си сили в неравния двубой с тая сатанинска въртележка…

Тогава усети как някакви жилести ръце го поемат и издърпват в една лодка. Това беше последното, което запомни. И се отпусна. Напълно. Изчерпал бе всичко, което би могъл да получи човек от своя организъм.

Когато отново отвори очи, той се видя легнал в някакъв хамак, опънат в проста раздърпана колиба сред джунглата. През отвора се виждаше дрипав брадясал мъж, който въртеше кол с каучукова бола над димящото огнище. Ясно, серингейросът, който опушваше каучука си. С лявата ръка въртеше кола, а с дясната гребеше с лъжица латекс от тенекиеното казанче и го обливаше търпеливо.

Жоао го позна: Мигел, наследствен серингейрос, роден в джунглата. Беше купувал от него бедната му стока.

— Ей, приятелю! — опита да го извика Жоао. Но от гърлото му излезе само безсилно шушнене.

Серингейросът го чу. Без да прекъсва работата си, отвърна:

— Сега мълчи! Не се ли виждаш как си закъсал!

Говореше на езика „лингва герал“, тая странна смесица от португалски и индиански думи, на която се разбират всички в Амазония.

— Има ли диваци наоколо? — запита Жоао.

— Че къде ги няма? Ама са укротени.

— Няма укротени. Укротяват се само когато умрат.

Мигел хвърли бърз поглед към него. Гледай го ти! Кабокло пък как говори? И му рече:

— Потрай сега! Докато привърша. После ще ти дам някоя билка. Против треската.

И докато не опуши всичкото събрано каучуково мляко, повече не промълви нито дума. Жоао също замълча. Погледът му зашари наоколо. Колиба, като повечето колиби на каучукосъбирачите. От клони и листа. По-жалка от хижите на най-дивите индианци. Всеки серингейрос се надява този да бъде последният му сезон. За това не си дава труд да си стегне по-свястно жилище. Няма време, няма и сили. И всеки сезон става предпоследен. И серингейросът все не може да се измъкне от мизерията си, все не сварва да се наплати на боса, остава до края на живота си в пущинака. Защото, ако опита да бяга, господарят ще го настигне с кучета, с хеликоптери.

Свирукаха щурци и цикади. Из сухите листа шумоляха стоножки, паяци и бръмбари. По пода пробягваха цели легиони едри тропически хлебарки. По тавана пълзяха гущери и гонеха непредпазливите насекоми. В дъното, до подпряната пушка, съскаше с изправена глава дебела боа и го гледаше с немигащи зеници. Жоао, то се знае, не се уплаши. Не за пръв път попадаше в такова жилище. Мнозина, и индианци, и заселници, държат домашни змии да ги пазят от гризачи и отровни влечуги.

Вече се бе стъмнило съвсем, когато Мигел свърши работата си и търкулна новата топка в ъгъла, до боата. После взе една кратуна с някакво питие и го поднесе на госта си. Жоао знаеше, серингейросите бяха усвоили от туземците много техни здравни знания. Затова му се довери. И скоро заспа.

Събуди се преди зазоряване, когато домакинът му тръгваше да нарязва каучуковите дървета, натоварен с цял чувал гърненца, в които се събира сокът. С мачет и фенер.

С досада Жоао отмахна от лицето си няколко гигантски дървеници, големи колкото обикновени хлебарки. Знаеше, някои хора привличат повече тия гадини. За беда той беше от тях.

Когато отново отвори очи, светлината беше заляла света. Чирикаха оглушително птички. Из въздуха танцуваха огромни пеперуди агеронии, които щракат като гърмящи змии. Боата спеше, свита в дъното, а в сянката под покрива жужеше облак от досадни мухи, които облепваха лицето, ръцете, босите му крака.

От просечената в зеленината пътека излезе серингейросът, който се връщаше от нощната си работа. Беше нарязал хевеените дървета, беше поставил гърненцата и сега му оставаше само да изчака, докато се събере латексът.

— Пфу! — изръмжа той, като се стовари по турски направо на земята под хамака на Жоао. — Право думат хората: бог е сътворил земята, а Сатаната — Амазонията!

После се обърна към госта си:

— Огладня ли вече?

— Огладнях я! — отвърна Жоао. — Откога ме държиш гладен?

— Намерих те преди седмица. Все спа досега.

Поседя още малко, после стъкна огъня и постави котлето.

— Ще пируваме с фароко.

Жоао знаеше. Фароко — това е най-желаното ястие на серингейросите: маниоково брашно със сушено месо.

Мигел добави:

— Ако ми беше дошъл на гости преди двадесет години, щях да те посрещна другояче. Тогава, когато с банкноти си палехме лулите и си лъскахме ботушите, когато се къпехме в шампанско, когато и ние давахме бакшиши на келнерите, а бебетата си залъгвахме със златни дрънкалки. Когато се разхождахме с автомобили по шосето на Манаус, все около него. Че къде другаде можеше да стигне шосето от Манаус? Наоколо е само джунгла. И река.

След като изядоха фарокото, Мигел предложи на госта си и тютюн. От оня, дето го продават по Амазония, усукан на въжета. На метър. Отряза му няколко сантиметра и ги натика в лулата му. После му я запали.

— Ако видиш диваци наоколо — рече по едно време Жоао, — да ми кажеш!

Неспокоен беше, не бе забравил безпощадната хайка.

Не можа да изпуши докрай лулата, отново му притъмня.

Когато се свести, пак беше сам. С боата, която бе изпълзяла пред колибата и нагълтваше една уловена отровна змия жарарака. Мигел навярно събираше изтеклия от дърветата каучуков сок.

При залез серингейросът се върна, стъкми набързо вечерята, тоя път ежедневното си ядене — фасул и ориз, даде на Жоао пак от билката, после двамата изпушиха още по една лула.

И седна до огнището да опушва каучука.

Преди разсъмване, още по тъмно, пак тръгна да насече дърветата в участъка си. След това събра чашките, опуши латекса. Още ден, два, три. Неделя, две. Жоао чувстваше, че оздравява, ама някак бавно. Едва успяваше да изпълзи пред колибата, за да се погрее малко на слънце, по-далеч от дървениците и хлебарките. Недоволен беше от това Жоао. Макар че не го признаваше и пред себе си, боеше се от индианците, умираше от страх. Не бе успял да забрави преживения ужас. Въпреки самоувереността си, въпреки щастливите предсказания.

И тоя ден, докато чакаше домакина да се върне от нощната си обиколка, той седеше пред колибата. И оглеждаше гората. Маймуните по клоните крещяха тъй, както крещят подир човек. Ако беше Мигел, значи нещо се бе случило. Иначе не би се върнал тъй скоро. Ами ако не е Мигел, ами ако е някой от ония…

Той влезе в колибата. С пушката в ръце надзърна навън през отвора. И изтръпна. Отсреща, в храстите, се спотайваше туземец. Без да му мисли много, защото винаги стреляше пръв, Жоао натисна спусъка. Това беше неговата сила. Едновременно с гърмежа се чу и стонът на убития.

Убиецът дори не погледна жертвата си, а излетя навън, към реката, скочи в лодката на Мигел, положи пушката между краката си и натисна веслата. Силите му отново се бяха върнали, както винаги, когато му потрябваха. Не се замисли, че оставяше благодетеля си безоръжен в джунглата, при това и без лодка. Жоао не беше крадец. Но сега се отнасяше за друго, за живота му. Когато става дума за живота му, всичко друго губи значение. Ако успееше да се спаси, той щеше да плати и пушката, и лодката…

Спусна се по течението. По-далеч от убития индианец, по-далеч от мястото на засадата, по-далеч от враговете му. Пък и силите му не достигаха за гребане срещу течението. Така можеше да отпусне веслата, да се отпусне и той върху пейката, а лодката сама да го отнася към целта. Греблата му бяха повече нужни да я управляват, да я откарва вечер на сушата, да я предпазва от плаващи острови и дървета.

Когато огладня, приближи брега, за да застреля едно тапирче. Опече го още там и изяде от него колкото можа. Останалото хвърли. Щеше да се развали до утре. Когато свърши вечерята си, нощта вече беше настъпила. За по-безопасно се нагласи за сън в лодката, като я върза за един паднал в реката дънер.

Вече заспиваше, когато дочу някакво пръхтене. Какво ли можеше да бъде? Дали пък сирена? Но не. Сирените не пръхтят. Те пеят и с песента си увличат мъжете в дълбините. Или пък боуини, гигантската змия, не обикновената сукуружу — анакондата, а Господарят на водите. Той понякога може да се превърне и на кораб, от който срещнатите други кораби потъват, а хората полудяват. Или пък Курупири? Единият му крак е човешки, другият ягуарски. Отнема разума на тоя, който само го погледне.

Жоао надзърна през борда. И тозчас въздъхна облекчено. Във водата се плискаха няколко амазонски делфини. Дори да са омагьосани, делфините не са опасни за мъжете. Само за жените. Защото се превръщат на хубави момци и увличат срещнатите наивнички към дъното.

После заспа. На заранта продължи пътя си. Все така, без никакви произшествия. Тук капибара, там костенурка — все успяваше да засити глада си. Пътува дълго, дни наред. Видеше ли хора или лодки към брега, не се отбиваше нататък. Все още се предпазваше. Накрай се убеди, никой не го преследваше вече. Може би и оня туземец край колибата на Мигел. Когато си помисли за това, му стана някак противно от себе си, ала махна с ръка. По-добре един невинен мъртъв, отколкото един истински враг жив.

Веднъж преяде с риба тъй, че до другата заран лежа в дъното на лодката. Беше видял раздвижване по реката, сякаш вятърът се бе усилил внезапно и бе развълнувал повърхността. Цели камари риби бягаха към плитчината, някои дори се хвърляха и върху пясъчния плаж. Гонеха ги делфините бото.

Когато накрай престана да брои дните, внезапно зад един завой видя градчето. Всъщност какво градче беше и то — двадесетина къщурки, покрити с гофрирана ламарина, църква и затвор около един прашен площад с няколко кръчми — кафенета, един полицейски участък и един публичен дом, обкръжени от стотина прогнили бараки. Из междините, предназначени за дворове и улички, сновяха свини и кокошки. По покривите бяха накацали лешояди, които дебнеха да докопат първи изхвърлените направо от прозорците боклуци.

Жоао върза лодката за дървения кей и тръгна към познатото му кафене. Ритна вратата с крак — някогашното му самочувствие на безнаказаност отново се бе върнало. В тъмното помещение край непокритите маси седяха няколко души, които спореха разгорещено пред чаши с кашаса. Радиото върху тезгяха току-що беше предало резултата от последния мач. Жоао не ги погледна, а седна на една празна маса. Известно му беше: когато бразилец говори за футбол, не го прекъсвай. Няма да ти отговори, а може да извади ножа. Ако изпуснеш лоша дума за отбора му или за любимия футболист, рискуваш живота си. Футболното поражение тук се приема като национална катастрофа. Повечето бразилци не знаят кой е президентът на страната, но всеки ще ти изброи футболните звезди.

Най-сетне разговорът поутихна. Тогава кръчмарят зърна новия посетител. Напусна клиентите си и тръгна към него.

— Жоао! — извика той. — Да те благослови Богородица! Откъде довтаса?

Още неколцина, като чуха името му, скочиха да се здрависват с него. Жоао се усмихна самодоволно. Навред имаше приятели. Защото всички знаеха колко бързо вади пистолета и камата. Насядаха край него. Без да му е заръчано, стопанинът донесе нова кашаса. Заговориха шумно.

По едно време кръчмарят го бутна с лакът, даде му знак с око. И Жоао стана, вмъкна се в страничната стаичка.

— Слушай! — рече кръчмарят. — Нали с тебе беше тръгнал един загладен кариока…

Жоао трепна.

— Какво има?

— Той е тук. С още петима. Отиват някъде. А се носят слухове. Бил намерил съкровище. Продал някаква златна гривна. Старовремска.

— Къде е сега? — прекъсна го Жоао.

— Навярно на кея. Ама и за мен да има нещо. Стягат лодката за път.

Пистолеросът не го изчака да довърши, а излетя навън. Тичешком се втурна към реката. Значи и Алваро се е отървал! Браво на това момче! Ще стане човек. Ядът му отдавна се бе изпарил. Жоао сам се познаваше, сам си се надсмиваше. В момента, когато е ядосан, може да те застреля, без да му мигне окото. Бърза да превари, стреля, хвърля ножа. Но мине ли час-два, забравя. Все едно, нищо не е било.

И сега не се замисли дори честно ли беше постъпил Алваро тогава, като го изостави ранен в реката. Всъщност за него нямаше честно и нечестно, нравствено и безнравствено, добра и зло. Съществуваше само нуждата на момента. Ако имаше оръжие тогава, без колебание щеше да го застреля. Защото така го изискваше моментът. Сега не го изискваше. Останало беше само едно — приятното чувство, че бе срещнал отново Алваро, един от малцината, които кога да е му бяха ставали симпатични.

Наистина го намери при моторната лодка с петима дрипави кабоклоси, които стягаха денковете и ги нареждаха под опънатия над кърмата тент.

— Алваро! — извика отдалеч пистолеросът, като се втурна насреща му. — Негоднико!

От изненада Симпатягата изтърва бидона, който държеше. Погледна изумен. Та нали с очите си го видя, като пльосна във водата, ударен от куршум! Възкръснал ли бе? После в очите му заискри страхът. Ами ако е дошъл да отмъщава, че не го изчака?

Кабокло вече го прегръщаше.

— Голям негодник си! Хесус-Мария! Не вярвах, че пак ще се срещнем, слава на Богородица!

Издърпа го настрана, натисна го да седне на един денк и се отпусна до него.

— Разправяй сега! Къде си тръгнал? Какво ще дириш?

Алваро заекна. Не беше подготвен за тоя разпит.

— Нищо! Малко пътешествие.

Жоао го прекъсна:

— Намерил си имане. Знам. Златото на индианския цар. За него ли отиваш?

— Ами! — сви устни Алваро. — Никакво злато.

— А гривната?

— И това ли знаеш? Намерих само една. И я продадох. Нищо повече.

— Сега закъде си се запътил?

Алваро замълча. Премисляше. Най-сетне заговори. Изглежда, бе измислил.

— Намерих един замръзнал индианец — пошушна той в ухото му. — Ама никому ни дума!

Кабокло, то се знае, го изгледа недоверчиво.

— Истина ти казвам! — добави Алваро. — Заледен труп. Отпреди векове. И един учен ме праща да донеса мозъка му.

— Защо му е потрябвал човешки мозък?

— Знам ли? Важното е да плаща. Опити някакви ще прави.

Нима щеше да излезе такъв глупак, че да му признае какво очакваше от тоя заледен мозък? Нима щеше да му разкаже за укритото злато на Атауалпа, за кипуса със златната бучка, за пренасянето на памет от един човек в друг? И после да не се отърве от него…

Ала кабокло не мислеше да го оставя на мира. Не искаше да се разделя с него.

— Ще дойда с теб! — отсече той. — И без това нямам друга работа.

Алваро тоя път не му отказа направо.

— Добре! — рече той. — Щом настояваш. Ама малко плаща оня учен. Стиснат е.

— Нищо!

Креолът стана.

— Тогава да се почерпим! Хайде в кафенето!

Отидоха, седнаха, поръчаха. И нали Жоао отдавна не бе слагал кашаса в уста, нали беше радостен, че пак се бе върнал при хората, че бе открил приятеля си, че бе намерил и някаква работа — пресуши няколко чаши наведнъж. Алваро не се скъпеше. Поръчваше още, като го тупаше по рамото. И май че се въздържаше от пиене. Ала Жоао не обръщаше внимание на такива дреболии. Който иска — да пие, който не ще — да не пие. Негова си работа.

Когато се събуди, той потърка с две ръце натежалото си чело. Болеше, та щеше да се пръсне.

— Алваро! — извика той. — Ела тук, негоднико!

Влезе едно момче индианче.

— Къде е моят нехранимайко? — извика Жоао.

Момчето сви рамене.

— Сеньорът замина.

— Къде е заминал? — скочи кабокло.

— Още снощи. С лодката. Не каза накъде.

Жоао изтрезня начаса. Излетя към реката. Наистина моторницата липсваше. Беше заминала. И приятелят му — с нея.

— Ах, разбойнико! — изръмжа Жоао. — Ще бягаш! А защо ще бягаш? Значи наистина си набарал нещо. И не искаш да делиш.

Вдигна юмрук към реката.

— Но ще те настигна! Кълна се в светия кръст! Щеш не щеш, ще делим…