Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (6)

Две грешки

Още отдалеч се чу сирената на гайолата и не след дълго тя се зададе иззад завоя, размахала забързана двете си плавателни колела като плувец, който с последни сили гребе към брега. Завъртя се тромаво в голяма дъга и бавно, предпазливо опря в дървения кей, подобна на чудновата трикатна етажерка, претрупана с хора и товари. Гайола всъщност значи клетка. Матросът на трапа изблъска назад тълпата, която напираше към палубите. Разчисти пътя за пасажерите, които слизаха на брега. Впрочем слизаха не само тези, за които пътуването беше свършило. Слизаха всички годни за работа. Тук, на тая спирка, трябваше да насекат дърва и да накосят сено. Дървата бяха нужни за парните котли, а сеното — за мършавите телета на най-горната палуба, които бяха предназначени за готварницата. Корабите предпочитат да си носят месото живо, отколкото да харчат пари за скъпи хладилници. А пътниците отдавна се бяха примирили с тоя обичай. Нима капитанът, кормчията, огнярят, кокът и двамата редови моряци, колкото беше целият екипаж, трябваше да зарежат задълженията си и да се заловят с коситба и сечене? Те бяха седмина. Нямаше да им стигне цяла седмица за работа, която множеството щеше да претупа за няколко часа.

Направиха отстъпка само на доктор Павлов. Познаваха го. Пък и да не го познаваха, достатъчно им бе да видят смарагдовия му пръстен, за да му засвидетелстват уважението си.

В селвата лицето му бе позагрубяло, помургавяло. Въпреки това той все си оставаше повече подобен на дребен чиновник след отпуска на море, нерешителен и плах, отколкото на всеотдаен учен.

Докторът се възползва от оказаната му привилегия само за да пренесе на сигурно място багажа си, от който най-голяма цена имаше термосът с местна вода. В тая вода се криеше разковничето на успеха или неуспеха му. От нейния състав зависеше дали Павлов щеше да продължи опитите си, или позорно да се откаже от тях. И никой не можеше да допусне какви непоправими промени биха настанали в тая вода, ако се прегрее, оставена на открито върху пристана.

Докторът веднага се настани в каютата си на втората палуба, където бяха командната кабина и барът и където отсядаха пътниците от по-първа ръка. С него се качи и Лемолемо, за случая облечен с дочени панталони и риза. Качи се и начаса се намъкна в каютата на доктора. Да не бие в очи. Тази предпазливост не беше излишна. И Лемолемо, и Павлов се опасяваха, че някой от спасените пистолероси или техните господари не биха се поколебали да премахнат един опасен свидетел. Решили бяха така — Лемолемо да слезе по реката там, където сам пожелае. И да се прибере при своите. Индианецът не рачи да издаде къде живее племето му. Павлов го разбра добре. След всичко преживяно никоя предпазливост не беше излишна. Затова не настоя повече. Лемолемо беше отсякъл: „Няма смисъл! Меднокожите ще се пазят сами. Ако те не се опазят, никой бял не може да им помогне.“

Най-сетне секачите и косачите се прибраха. След като натовариха дървата и сеното, корабът се отлепи от скелето, насочи се към средата на реката, спусна се по течението.

Стефан Павлов понечи да си легне. Преуморен беше. Неспокоен и нетърпелив. Какво щеше да покаже анализът? Щеше ли да потвърди хипотезата му? Или, обратно, да я срине без остатък?

Пък не само личната грижа. И общочовешката. Прав ли беше да премълчи? Не трябваше ли да се вслуша в гласа на съвестта си и да разгласи на целия свят престъпленията на тъй наречените пистолероси? Имаше ли право заради спокойствието си да мълчи, което беше равносилно на съучастничество?

На вратата се почука.

— Моля ви! — извика някой отвън. — Един сеньор припадна. Ако обичате…

Доктор Павлов не познаваше Алваро Бентес да Иса. Но още щом го видя, прецени: Алваро се отличаваше от пъстрата сбирщина, сред която бе попаднал, както с държането, така и с говора си. Няма що! Докторът тутакси скочи на крака. Излезе навън, спусна се по стръмната стълба на долната палуба, където беше мястото на бедняците. И там, прекрачвайки натрупаните един връз друг вързопи и налягалите хора, най-сетне се добра до болния. Че какви ли хора нямаше тук, какви ли цветове на кожата? И въгленочерни негри, и сивокожи мулати, и медночервени индианци, и мургави кабоклоси, и пъстро облечени креоли — отрупани с украшения, с китари и хармоники и блеснали в усмихнатите им уста златни зъби. Задавяше го острият дъх на ром, на пушек, на гниещи плодове и потни тела. На вълни лъхаше топлият мирис на тор от горната палуба, където преживяха предназначените за клане добичета.

Оказа се малария. Всички уж вземаха хинин, ама не всички се опазваха. Повечето серингейроси бяха болни, тресеше ги редовно. Но се държаха, тракаха зъби и в треската намираха сили да се шегуват със себе си. Малцина не издържаха, като този. Ако това се бе случило в джунглата, навярно серингейросите щяха да се окажат с един по-малко. Този бе имал късмет. Инжекцията на доктор Павлов го оправи, като по чудо. Нещастникът отвори очи.

— Както ми е олекнало — усмихна се той, — да има някой, та да ми подаде чаша кашаса.

Докторът поклати глава.

— Кашаса, не! Само вода.

И една ръка с чаша вода се протегна към пребледнелите устни.

— Пий, братле!

Доктор Павлов видя, че и тоя път пак Алваро предложи услугите си. Учуди го не толкова услужливостта му, на тоя свят има толкова услужливи хора, а способността му бързо да се приспособява и по говор, и по държане към събеседниците си. Безспорно симпатичен младеж. Безспорно образован. Но какво диреше тук, сред тая маса от неграмотни каучукосъбирачи и ловци?

Внезапно ученият трепна. Зърна втвърденото петно между веждите му. Опитното му око тозчас отличи безпощадния жиг на болестта. Наведе се към ухото му.

— Сеньоре — пошепна му той. — Казвали ли са ви нещо за това?

И го посочи с пръст.

Когато за пръв път се срещна с прокажен, не можа да спи цяла седмица. Десет пъти ми ръцете си със сапуни и перманганати. После свикна. Всъщност ако тая болест беше толкова прилепчива, то значеше цяла Амазония да е прокажена — тъй като никой от никого не се пазеше.

Алваро посърна.

— Знам го, сеньор доктор. Една примитивна организация на материята с латинското название „микобактериум лепре“ опитва да размести атомите в молекулите на друга по-съвършена организация, наречена Алваро.

Доктор Павлов го изгледа съчувствено. Не се бе излъгал в неговата интелигентност. След толкова дългия си престой сред неуките индианци, макар че ги бе обикнал поради непосредствеността и простодушието им, бе зажаднял за среща с по-културен човек — с по-близки до неговите мисли и преживявания.

Доволен беше и Алваро. И той изпитваше удоволствие от разговора с чуждестранния лекар. А имаше и друго. Чужденците обикновено имат много пари. Чужденците са луди по индиански сувенири: антична керамика, каменни сечива, лъкове и стрели. Луди пари дават за всяка отломка, останала от времето на инкската държава. Ако този доктор беше от ония, които разполагаха с пари, това щеше да се окаже от полза за Алваро. Защото Алваро пък вместо пари притежаваше стока, която струваше много повече от всичко предлагано досега. Алваро имаше на разположение цял инка, напълно запазен, с облекло, с оръжия, с украшения. Етнографите, археолозите, антрополозите биха се изпребили да се доберат до неговия инка. Ала Алваро знаеше цената на откритието си. И ако не беше тая проклета болест, щеше да чака, колкото е нужно, за да получи цената, която заслужава. Сега, уви, трябваше да бърза. Нали от това бързане, понеже беше останал съвсем без пари, продаде, дето се казва, на безценица златната гривна от ръката на мъртвеца. Сега всъщност беше тръгнал да дири едного, за когото беше подочул, че е във връзка с бандата пласьори на разни индиански антики. А беше уверен, че тая банда щеше да му остави най-много една пета от истинската стойност. Колко по-изгодно щеше да бъде той самият да си намери купувача.

Гайолата се плъзгаше по течението, помъкнала цялото множество и човешката глъчка със себе си, по-близо до десния бряг, който пъплеше бавно назад еднообразен и отегчителен — една безкрайна плетеница от дървета, палми, лиани и изсъхнали дънери, докато левият бряг едва се провиждаше в далечината, замрежен от водните изпарения. Лявата вълна, вдигната от корабния нос, се губеше някъде навътре, заличена от накъдрения талвег, а дясната настъпваше бавно и уверено към брега, за да се плисне шумно в гъстата стена на тръстиката.

След дълго замисляне доктор Павлов запита:

— Защо не се лекувате?

Алваро слъга набързо:

— Запазил съм си мястото в лепрозориума. Ала преди това ми се наложи да извърша една сделка. Затова…

Сега беше моментът.

— Не познавам вашите интереси — додаде той. — Аз обаче се занимавам с индианското минало. Инкската държава, прединкския период…

Павлов неволно се усмихна. Мнозина се занимаваха: любители, археолози, авантюристи, прости иманяри.

— За всеки културен човек — рече той, — особено ваш сънародник, тези увлечения са оправдани.

— Моето не е увлечение. Аз имам постижения.

— А публикации?

— Не съм ги публикувал. Само ги притежавам. И мога да ги преотстъпя.

Роден психолог, Алваро мигновено усети сянката в очите на събеседника си, който бе доловил търговския намек.

— Как да ви обясня? Вие ме виждате. Материално притеснен. Такъв е нашият свят. Вчера си имал, днес нямаш. А аз трябва да получа парите за лепрозориума.

Когато поискаше, можеше да бъде трогателно откровен:

— Заради това, заради здравето съм принуден. Иначе сам щях… Но няма да крия. Вие сте честен човек. Ще ви се доверя… Открих трупа на някогашен инкски първенец. С дрехите, с оръжието, с накитите му. И с един кипус в ръка…

— Намерили сте труп? Но тук органичната материя изгнива за часове.

— Не тук, а другаде. В Андите. Замръзнал труп. Напълно запазен, сякаш заспал. И чака някой да го стопли, да го събуди. За да му разкаже всичко, което знае. За своето време, за държавата си, за заровените богатства…

И без това беше страшно задушно. Такава влажност, че в дробовете вместо въздух нахлуваше някаква лепкава маса. Павлов усети как му става още по-задушно. През съзнанието му прелитна, сякаш го прониза с огнен шиш, нелепа, натрапчива мисъл: „Ами ако този мозък наистина заговори? Ако серумът, изготвен от него, бъде впръскан в друг мозък и чрез чуждата уста заговори?“

Тутакси сподави тая мисъл. Стисна зъби. Сега имаше друга цел. Трябваше да завърши онова, което бе започнал — да открие тайнственото свойство на водата. Нима цял живот щеше да се прехвърля от задача към задача, без да доведе нито една докрай, като пеперуда по цветята? И против волята си рече:

— Защо не уведомите властите?

Алваро го изгледа с трагично учудване.

— Защото имам нужда от пари!

Наистина Павлов все забравяше това. Забравяше какво значат парите. Тук всяко нещо се оценява в пари, всяко нещо струва пари. И здравето. А този човек искаше да живее. И имаше право да живее. Въпреки това не можа да потисне укора в думите си:

— А вашето чувство за отговорност пред обществото?

— А чувството за отговорност на обществото пред мен? — възрази живо Алваро. — Какво прави за мен то?

Павлов не отговори. Не беше този първият интелигент, с когото се срещаше в тая страна и който говореше така.

— Чувства! — добави с горчивина Алваро. — Електромагнитни смущения, паразитни биотокове, спъващи нормалните функции на организма.

Край кораба премина в луда гонитба стадо речни делфини. Преминаха с шумно пръхтене, завъртяха се няколко пъти и се стрелнаха напред.

Алваро ги посочи с поглед.

— Тук говорят, че убийството на буфео носи нещастие. А който яде от месото му, на туй отгоре заболява от проказа. Аз не съм ял…

Гайолата рязко изви на запад. Напреде й се изпречи остър скалист нос. Целият кораб притихна. И Алваро сложи пръст на устните си.

— Бабини деветини! — пошепна той. — Но тукашните хора са суеверни. Смятат, че има омагьосани места по реката. Ако заговорят, ще се образува водовъртеж. Преди две години тук загина един кораб.

Замълча и Павлов. Не обичаше да се надсмива на чуждото невежество. Тежък беше животът им. Затова.

Мълча, докато отминаха прокълнатото място, докато глъчката на палубата отново се оживи.

— С вас пътува някакъв индианец — подметна Алваро, колкото да поднови прекъснатия разговор. Не предполагаше как щеше да го развълнува полученият отговор.

— Индианец, вярно. Жертва на пистолеросите. Чували ли сте за тях?

— Чувал съм… Наистина! — заекна Алваро.

Без да забележи промяната в гласа му, Павлов добави:

— Не мога да си обясня. Обяснете ми го вие! Как е възможно това — към края на нашия век, в страна като Бразилия, която претендира, че е преодоляла расовите предразсъдъци?

Алваро беше успял да се овладее:

— В Амазония, не само в Бразилия, и в Боливия, и в Еквадор, и в Перу, е възможно всичко. С тази фраза смайваме света, с нея оправдаваме всяко свое безобразие.

Павлов се хвана за последната му дума:

— Безобразие е слабо казано. Но аз няма да мълча. Едновременно с проучването си ще публикувам всичко, което съм научил. Публикацията даже е готова. В чантата ми е.

— Не ви препоръчвам — най-съчувствено го посъветва Алваро. — Те са силни. Ще си изпатите.

А в същото време взе решението си. Трябваше да се добере до тая чанта. На всяка цена.

Сепна ги внезапно избухналата врява. Всички се надвесиха над десния борд. Корабът се разклати. Разместиха се сандъци и кошове. Капитанът се спусна сред тълпата с викове и псувни да я разгонва. За щастие гайолата не се обърна, а хората си разотидоха, защото вече нямаше какво да гледат. Някакъв мулат бе ритнал едно куче, което завирало муцуна в торбата му. Уплашено, то не бе премерило стъпките си и бе паднало в реката. За по-малко от минута пиранхите го бяха оглозгали. Когато Павлов и Алваро погледнаха надолу, него го нямаше. Само няколко кървави петна върху блесналата повърхност и бясно мятащите се плоски риби подсказваха за трагедията, която се бе разиграла.

— Човекът наруши биологичното им равновесие — рече Алваро. — Изтребва кайманите заради кожите им. Останали без главните си неприятели, пиранхите се намножават.

Неусетно се свечери. Над пламналата повърхност на реката се разгоря най-прекрасният залез.

— Никой импресионист не би могъл да създаде такива багри — подметна Алваро, поддал се на омаята от красотата.

Над горските корони откъм запад бавно пъплеха мрачни облачни валма сред нимби от разноцветни сияния. Те нарастваха и се раздуваха бързо, докато накрай погълнаха в черните си утроби нажеженото слънчево кълбо. Притъмня съвсем. Жаравата над реката угасна, покри се с черна лъскава пепел. Моряците запалиха фенерите, но само след минута върху кораба налетяха облаци пото — крилати мравки, които се нахвърлиха върху налягалите на осветените пространства нещастници. А ухапванията на пото са страшно болезнени. Смъдят по няколко дни наред. Няма що, отново угасиха фенерите, докато отминат царството на крилатите пълчища.

Тези дни имаше пълнолуние и капитанът разчиташе на него. Да продължи плаването си и нощем. Настъпилият мрак го принуди да се откаже от намерението си. Вече се канеше да пусне котва някъде до брега, когато блесна първата мълния. Последва я втора, трета. Запламтя цялото небе. Нямаше смисъл да спира. Светкавиците осветяваха като фарове пътя му. Тътенът им не смущаваше никого. Та какво значи в Амазония една гръмотевична буря повече? Скоро по мачтите затрептяха бледите огънчета на свети Хелм. По-малодушните взеха да се кръстят, ала капитанът не се уплаши и от това предзнаменование. Беше стар речен вълк.

И тогава, изведнъж, без никакво предупреждение, връхлетя бурята. Сякаш се срина отгоре им. И не с вой на вятъра, не с фучене, а с гръм. Дърветата по брега взеха да се чупят като тресчици, да се сриват с корените си и с цели острови суша в реката. Водната повърхност закипя, разпени се и по нея се надигнаха големи вълни, които все по-бързо нарастваха, връхлитаха, подхвърляха лудо кораба на всички страни.

Капитанът разбра. Нямаше право да рискува. Той даде заповед и рулевият зави надясно, вкара кораба в едно по-тихо заливче. Там вълните, макар че не представляваха опасност, все още имаха достатъчно сила да предизвикат морска болест в повечето пасажери. Прибра се в каютата си и доктор Павлов. И без това беше време за сън.

Ала не му било писано да спи тая нощ. Най-първо трябваше да оправи Лемолемо, който се бе почувствал зле още при първото люлеене и сега лежеше проснат като дрипа в койката си. Дадените успокоителни лекарства не му действаха. Макар и кален воин, той едва сдържаше стенанията си при непрекъснатите спазми в стомаха.

На вратата се почука настойчиво. Беше отново Алваро да Иса.

— Сеньор доктор — извини се той отвън. — Много сте нужен. Един нещастник е зле. Навярно сърдечна криза. От морската болест.

Докторът слезе на палубата, където се убеди, че наистина положението на болния беше опасно. Налагаше се да изчака над него, докато се увери, че инжекцията е подействала добре. Тъй не усети кога се измъкна Алваро.

На два скока креолът се изкачи на горната палуба. Застана разколебан пред каютата. Сеньор доктор беше казал, че индианецът му лежи вътре, смазан от морската болест. И все пак… А не биваше да се бави повече. Българинът можеше да се върне всяка минута.

Лемолемо сам ускори развръзката. Почувствал непреодолима нужда да излезе навън, на въздух, той отвори вратата и пристъпи към парапета, като едва се удържаше на крака, опрян в стената при непрестанното люшкане на палубата. Вече минаваше покрай спотаилия се пистолерос, когато една по-ярка мълния освети лицето му. И за беда Лемолемо го позна. Че как да не го познае? Та нали целия ден преди оная злополучна нощ той и Аруява следиха от брега лодките на пистолеросите? Опознаха всички до един.

Би трябвало да се овладее, да не се издава, да се направи, че не го е видял. И после да разправи всичко на белия каляуайха. За беда тоя път сгреши. Поддаде се на избухналата ярост, макар че едва се държеше на крака от изтощение.

— Намерих ли те най-сетне! — изхриптя той задъхан.

И скочи отгоре му.

— Който е осквернил Свещената пещера, трябва да умре!

Надцени се. Алваро въобще не бе мислил да го убива. Той дори не допускаше, че някой би могъл да познае в него участник в оная злополучна експедиция. При това мразеше убийството. За разлика от Жоао. Защото беше убеден, че убийството е най-опасното средство за уреждане на всеки спор. Нали заради убийство теглеше сега?

Ала нямаше избор. В юридическата наука има едно правило — крайната необходимост. От крайна необходимост той блъсна индианеца. Блъсна го с такава неподозирана сила, че оня отлетя назад и се прекатури през борда. Във воя на бурята не се чу нито ужасеният му вик, нито плясъкът от падането му.

Алваро се надвеси от перилата. И не видя нищо. Беше улучил някакво кратко замиране на мълниите. Когато след секунда ярко светване огря реката, от врага му нямаше ни следа. Или бе потънал като камък към дъното, или бе попаднал в нечии зъби. „Може би още по-добре! — успокои се сам Алваро. — Един свидетел по-малко!“

И бързо се намъкна в отворената каюта. Напипа оставената на масичката чанта, след което се спусна долу, мушна я в своя багаж и чак тогава изтича при Павлов.

Беше скроил лъжата си.

— Сеньор доктор — пошепна му той в ухото. — Вашият индиос избяга.

Павлов се изправи рязко.

— Как така избягал?

— Проверете сам! Но ми се стори, че излезе от вашата каюта, за да скочи в едно кану, което го чакаше до борда.

Павлов забърза към горната палуба, последван от пистолероса. Влетя в каютата. Огледа я. Наистина беше празна.

— Излезе — обясняваше Алваро, вдъхновен от способността си да импровизира при нужда. — Наведе се през борда и извика. Тогава от брега се отдели едно кану. Приближи до тайолата. Индианецът се върна отново в каютата и взе чантата ви. Тогава скочи в лодката.

— Но той беше смазан от морската болест.

— Колко му е да я симулира?

Павлов погледна празната маса. После излетя навън. Приведе се през борда. Извика:

— Лемолемо! Лемолемо!

Бурята затихваше. Не фучеше така, не трещеше. Би могъл да се чуе човешки вик. А не чу нищо. При светванията на отминаващите мълнии се виждаше само пустата речна повърхност и стаената над брега джунгла. Нищо — ни човек, ни кану.

Павлов се върна в каютата. Хвана челото си.

— Да избяга, разбирам — рече той накрая. — Искал е да скрие местонахождението на племето си. Прав или не, не се е доверявал и на мен. Ама чантата… Защо му е чантата?

— Може би някакви дрънкулки, стъкълца, ампулки…

— Нищо интересно за него. Само статията. И някои бележки по моето откритие…

Алваро усети радостно трепване в сърцето си. Бележки — за откритие. Те поне струват пари.

Ала Павлов охлади мигновено радостта му.

— Всъщност те не могат да ползват никого. Само мен. Главното е тук, в главата ми. Там са нахвърляни само някои цифрови бележки. За количества, без означение на наименованията… Всичко е тъй тайнствено…

Алваро прие покровителствен тон.

— Вие сте чужденец. Не познавате местните хора.

— Живял съм цяла година сред тях.

— Не е достатъчно. Те съвсем не са тайнствени, загадъчни, както ги украсяват някои. Вярвайте ми! Те само още не са научили законите на логиката и на морала. Ръководят се единствено от хрумванията си. Като децата, като животните, ако щете. И понеже ние не можем да следваме техния алогичен мисловен път, те ни изглеждат тайнствени. Както способността им да понасят болка наричаме геройство. А то всъщност е само по-слаба нервна чувствителност. Естествена за примитивни хора…

Доктор Павлов безспорно не можеше да се съгласи с такива съждения, които противоречаха и на здравия му разум, и на убежденията му. Но не влезе в спор, както обикновено правеше. Беше слисан.

— Защо му е била чантата?

— Защо пък да не допуснем, че е пратеник на някого? С цел.

— Невъзможно! — махна с ръка Павлов. — Срещата ни с него беше тъй драматична, че изключва всякаква предварителна подготовка.

Тогава Алваро сметна, че е дошъл удобният момент да запита за най-главното.

— Впрочем в какво се състои проучването ви?

— Засега в областта на догадките. Само ще ви загатна за какво става дума. Елините имали богиня на паметта Мнемозина, майката на деветте музи. В действителност майка на всяко умение и на всяко изкуство.

— Вие сте поет, сеньор доктор! — Симпатягата показваше дарбата си. Умееше да се харесва.

— Няма по-голяма поезия от стремежа към познанието. А древните са имали усет, интуиция някаква. И ето за нас, днешните учени, Мнемозина — богинята на паметта, — това е рибонуклеиновата киселина. Познато ли ви е това име?

— Струва ми се, да. Достатъчно е популяризирано вече. Нуклеиновите киселини са сложни органични съединения, съдържащи се главно в клетъчното ядро. Известни ми са и инициалите им: РНК — рибонуклеинова киселина, ДНК — дезоксирибонуклеинова киселина.

— Още по-добре! — усмихна се Павлов. — Значи ще се разберем по-леко. Много опити потвърждават моите думи. Ралф Джерард инжектирал опитни животни с вещества, които пречат да се синтезира РНК, и те скоро забравяли наученото. И, обратно, при внасяне стимулатори за синтез на РНК животните се поддавали на по-бързо обучение.

Алваро не се стърпя.

— Намерили сте средство за засилване паметта?

— Нещо повече. Нещо, което понякога ме плаши. Сега то е в зародиш. Но в бъдеще може да играе огромна, невъобразима роля. За добро, а може би и за зло. Нещо в тая насока постигна Питър Харпър от Съсекския университет. Но той отказа да го публикува. Прекрати изследванията си. Убеден беше, че откритието му най-първо ще се озове в ръцете на тираните, че те първи ще злоупотребят с него.

Никога не се бе разприказвал така. Какво го подтикна към подобна откровеност сега — морската ли болест, която бе замътила и неговата глава, или потресата от неочакваното бягство и недоверието на Лемолемо?

— Питър Харпър твърди, а и аз, както и мнозина други, съм убеден в това. Смятам, че от мозъка може да се изолират вещества, предизвикващи всички емоции. И като него съм убеден, че някой диктатор някога би могъл да инжектира с безволие поданиците, а при нужда — с неукротима войнственост. И Харпър, и аз смятаме теоретически възможно да се инжектира цялата памет от един индивид в друг.

Алваро затаи дъх. Не промълви ни дума. Ученият при най-малкия непредпазлив жест можеше да млъкне, да не се доизкаже. Можеше да усети, че пристъпва границата на разумната откровеност.

Доктор Павлов продължи:

— И рибонуклеиновите, и дезоксирибонуклеиновите киселини са сложни молекулярни устройства, подобни на ресни, по които като възли са наредени запомнящите устройства на клетката.

Алваро схващаше бързо. А може би тъкмо това се въртеше сега в мисълта му.

— Като кипус!

— Точно така! — възхити се Павлов от сполучливото сравнение. — Като кипус, по който възлите при ДНК са гените, символите на наследствената памет, а при РНК — енграмите, символите на обикновената памет. Нуклеиновите киселини са пазителите на информацията в организма. ДНК — това е химическият главнокомандващ на организма, предаден му в наследство от родителите. С най-едрата от всички биологически молекули, като великан всред тях. Една лъжичка ДНК съдържа информация колкото електронноизчислителна машина с обем четиристотин кубически километра, колкото една планина. РНК са по-малки и по-прости молекули. Те изпълняват заповедите на ДНК. В крайна сметка те синтезират белтъците — и запомнящите устройства. Впръскаме ли в изследваното животно пиромицин — антибиотик, който спира образуването на белтъците, — и животното престава да запомня. Всяко изкривяване в ресните на тези кипуси води до непоправими промени. Струва ми се, че съм открил стабилизатор, който не позволява подобни деформации.

Павлов спря.

— Да не ви отегчавам?

— Ни най-малко. То е толкова интересно.

— Мнемозина не е безсмъртна. Ензимът рибонуклеаза разпада РНК на ниско молекулярни вещества. Рибонуклеазата е убийцата на Мнемозина. За беда тя се намира в целия организъм. Не само в храносмилателната система. Във всяка клетка, и в кръвта. Опитите го потвърждават. Плъхове, обучени да се ориентират в сложен лабиринт, скоро забравят пътя, щом бъдат инжектирани с рибонуклеаза. Затова впръсканият в мозъците на животните серум от други животни не предава цялата информация, а само малка част, следи от нея. Само това, което е останало неразрушено от ензима.

От възбуда той се бе задъхал.

— Аз намерих агента, по-право ще ми се да съм го намерил. Агентът, макар още неидентифициран, който спира дейността на рибонуклеазата. И РНК с цялата съдържаща се в нея информация достига неувредена до нервната система. Обезоръжавам убийцата на Мнемозина. Надявам се, че вече ще мога да прелея цялото паметово съдържание от един мозък в друг.

Не! Не беше само от морската болест. Защото люлеенето почти бе престанало. Гайолата едва се поклащаше на борд. Павлов не можа да се овладее. Той отвори вратата и излезе на палубата. Стисна с ръце парапета. След като бурята бе престанала, облаците се бяха изтеглили на запад. Изплувала зад тях, луната огряваше с приказния си светлик разиграната повърхност. Откъм близкия бряг бучеше прибоят на още неутихналите вълни.

Алваро също беше развълнуван. И неговото сърце биеше лудо. А мисълта му преценяваше трескаво. Възможно ли беше това? Или бе просто бълнуване на един луд? Имаше ли право да му вярва? Имаше ли право той самият да храни някаква надежда, да свързва себе си, своята безценна находка с това, което бе чул?

Най-сетне проговори:

— Сеньор доктор. Знаете ли, че нас сам бог ни е събрал? Вие — с вашето откритие, а аз — с моето. Испанците не са могли да отнесат всичкото злато на Перу. По-голямата част е скрита. Дали това е сторил Атауалпа, или внукът му — не е важно. Може би то е претопено в една огромна буца и оставено на някой непристъпен връх. Може би, превърнато в огромен златен диск, е хвърлено в Титикака. Може би са го отнесли в град Паитити, чиито улици били павирани с чисто злато. Стените били от сребро, а стълбите от оникс. Може би е скрито на съвсем друго място.

Той приближи лице до лицето на учения.

— Чуйте ме! Вие можете да прелеете съдържанието на един мозък в друг. Аз пък мога да ви дам тоя мозък, чието съдържание навярно струва милиони, милиарди. Ако съгласуваме своите усилия, ние бихме успели да разгадаем вековната тайна на инкското съкровище. Ще станем богати, най-богатите хора в света. И моето лекуване ще изглежда играчка тогава. Съгласен ли сте, сеньор доктор?

Павлов се сепна. Извърна се рязко.

— Не ме ли чухте? — запита Алваро.

— Чух ви.

— Е, какво ще отговорите?

Какво да отговори? Мисълта за богатството не го блазнеше. Има хора, какъвто беше и той, които нямат такава нагласа, хора, лишени от алчност. С такъв морал, с такова възпитание. Но другото, виж, от другото не можеше да се откаже. Да притежава паметта на един древен инка. Навярно съвременник на Писаро и Атауалпа. Какво ли би могъл да научи от тая памет, ако я инжектира на себе си? Да види чудните нрави на тоя легендарен народ, да опознае бита му, да вникне в загадките на душата му, да си обясни необяснимите причини за гибелта му под напора на шепа безскрупулни конквистадори, да научи писмеността му. Преданията твърдят, че е съществувала такава писменост — пиктографско или йероглифно писмо. Един подобен народ, с такава цивилизация, с такава организация, не можеше да разчита на съобщения и знания, пренасяни с шнурове и възли.

Разумът му опитваше да го възпре, да охлади огъня, който се разгаряше в гърдите му. Съзнаваше, че греши. Предчувстваше, че ще плаща тая грешка. А не можеше да устои. Изкушението беше преголямо. Нима цял живот щеше да се мята от една идея към друга, от една задача към друга, без да завърши започнатото? Нима професор Константинов и тоя път щеше да излезе прав?

И въпреки това, въпреки здравия разум, сякаш против волята си, сякаш хипнотизиран от виденията на всичко, което го очакваше да преживее, без да си даде сметка за последиците от това, поддал се на порива си, той пошепна:

— Съгласен съм!