Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (9)

Глава 8
Ездата на Мариаброн

Арраян трябваше да спре и да обмисли обстойно въпроса преди да отговори. Къде бе оставила книгата? Жената се почувства като глупачка.

Как беше възможно да изгуби от поглед нещо толкова могъщо? Как бе възможно дори да не си спомня къде го е оставила? Мислите й се върнаха назад към предишната вечер, когато се бе престрашила да започне да чете книгата. Спомняше си, че бе направила всяка известна й дефанзивна магия, създавайки сложна мрежа от защити срещу потенциално разрушителната магия, която Зенги бе поставил върху книгата.

Погледна обратно към масата в средата на стаята и знаеше, че бе отворила томчето точно там.

Усещане за необятност нахлу в спомените й, чувство за мощ, за магия и физическа сила — твърде голяма, че да бъде удържана вътре.

— Отнесох я навън — каза тя, обръщайки се към Уингхам и Мариаброн. — Извън това място.

— Оставила си я някъде отвъд контрола си? — нахока я Уингхам, а гласът му бе изпълнен с неверие. Скочи от мястото си, защото тялото му бе твърде превъзбудено, за да остане в стола. — Предмет с такава сила?

Мариаброн постави ръка на рамото на Уингхам в опит да го успокои.

— Книгата е извън къщата — обърна се той към Арраян. — Някъде в Палишчук?

Арраян обмисли въпроса и отчаяно се опита да прерови паметта си. Хвърли поглед към Олгерхан, защото се нуждаеше от непоклатимата му подкрепа.

— Не — отвърна тя, но беше по-скоро чувство, отколкото увереност. — Извън града. Градът беше… твърде малък.

Уингхам се отпусна обратно на стола си и за момент изглеждаше сякаш се бори да си поеме въздух.

— Твърде малък? Какво си създала?

Арраян можеше единствено да се взира в него.

Спомняше си, че бе напуснала къщата с книгата под мишница, но споменът бе смътен, сякаш се бе движила в някакъв сън. Нима наистина е било сън?

— Напускала ли си къщата с книгата след завръщането си от пътешествието? — попита Мариаброн.

Жената поклати отрицателно глава.

— Някакъв спомен накъде си ходила? — настоя рейнджърът. — На север? На юг към кервана на Уингхам?

— Не, не към чичо Уингхам — отвърна Арраян без колебание.

Уингхам и Мариаброн се спогледаха.

— Палишчук има само две порти, отворени през по-голямата част от времето — каза Мариаброн. — Южна и северна.

— Щом не е на юг, значи… — недоизрече Уингхам.

Мариаброн се изправи пръв и подкани останалите да го последват. Олгерхан моментално застана до Арраян и й предложи шал, с който да предпази отслабналото си тяло от студения вятър.

— Как можах да съм толкова глупава? — прошепна жената на едрия полуорк, но Олгерхан можеше единствено да се усмихне насреща й, тъй като нямаше конкретни отговори.

— Може би магията на книгата е била отвъд твоя контрол — отвърна Мариаброн. — Чувал съм за подобни неща и преди. Дори великият Кейн, при цялата си дисциплина и сила на волята, е бил почти унищожен от Жезъла на Оркус.

— Жезълът е бил божествен артефакт — припомни му Арраян.

— Не подценявай силата на Зенги — каза Мариаброн. — Може да не беше бог, но определено не беше и смъртен.

Пое си въздух и погледна в очите на притеснената жена.

— Не се страхувай. Ще намерим книгата и всичко ще бъде наред.

В късния следобед градът беше тих, а повечето от обитателите бяха на юг при цирка на Уингхам. Четиримата не видяха почти никого по пътя си към северната порта. Щом стигнаха дотам, Мариаброн се наведе ниско пред Арраян и я подкани да вдигне единия си крак.

Огледа ботуша й, след което разучи отпечатъка, който бе оставила. Направи знак на останалите да изчакат и отиде до портата, след което започна да оглежда наоколо и да изучава следите, оставени по калната почва.

— Излязла си и си се върнала по един и същ път — каза той на Арраян. Рейнджърът посочи на североизток към близките сенки на Великия ледник, внушителната замръзнала река, която бе надвиснала пред тях. — Малцина други са минавали през тази порта през последните няколко дни. Не би трябвало да е трудно да последваме следите ти.

Наистина не беше, защото точно извън пространството на портата отпечатъците от стъпките на Арраян, и двата чифта, стояха самотни върху разтопената от лятото тундра. Това, което бе изненадващо за Мариаброн и всички останали обаче, бе колко далече от града ги отведоха следите на Арраян. Великият ледник се извисяваше все по-внушителен и по-внушителен, докато вървяха на североизток и на север. Градът се смали зад гърбовете им и нощта се спусна, донасяйки по-студен и хапещ вятър. Въздухът обещаваше, че лятото, както и всички предишни лета толкова на север, ще е кратко и скоро ще свърши. Рязка промяна във времето щеше да смрази земята за няколко дни. След това щеше да остане твърда за три четвърти от годината и дори по-дълго. Не беше нечувано лятното топене да продължи по-малко от месец.

— Не е чудно, че беше толкова изтощена — каза Уингхам на Арраян малко по-късно, когато бяха отхвърлили много мили.

Жената успя само да го погледне безпомощно. Нямаше спомен, че е била толкова надалеч от града и едва си спомняше, че е напускала дома си.

Четиримата стигнаха до хребет, който гледаше надолу към обширна долина. Имаше малка горичка в ниското надолу по хълма пред тях и група от няколко големи камъка от дясната страна.

Арраян ахна:

— Там!

Тя посочи към камъните и спомените мигновено я заляха.

Мариаброн, който използваше факла, за да вижда следите, също се канеше да избере тази посока.

— Никой друг не е идвал насам — потвърди рейнджърът. — Да вървим да приберем книгата, така че да мога да я занеса на крал Гарет.

Арраян и Олгерхан мярнаха кратък проблясък на шок по лицето на Уингхам при това заявление, но за своя чест хитрият търговец не почна да разисква въпроса.

Мариаброн с факла в ръка беше първият, който заобиколи най-близкия голям скален блок. Останалите за малко не се блъснаха в гърба му, когато също минаха зад ъгъла, защото рейнджърът бе спрял. Когато се наредиха около него, за да видят гледката, бързо разбраха.

Защото там се намираше книгата на Зенги, поддържана във въздуха на нивото на кръста от чифт каменносиви пипала, които се извиваха от страните й и се спускаха надолу и в земята. Книгата бе отворена и няколко страници бяха прелистени. Четиримата гледаха смаяно, докато червените образи на различни магически руни се издигаха от отворената страница и се разсейваха в трептящия въздух над книгата.

— Какво си направила? — попита Уингхам.

Мариаброн внимателно се приближи.

— Книгата се чете сама — отбеляза Олгерхан и макар така изречено заявлението да звучеше глупаво, втори поглед към нея изглежда потвърждаваше прямото наблюдение на простичкия полуорк.

— Какво е това? — попита Уингхам, когато светлината от факлата на Мариаброн падна отвъд книгата и разкри редица квадратни сиви камъни, надигащи се от тундрата.

— Каменни основи — отвърна Арраян.

Четиримата си размениха нервни погледи, после подскочиха, когато във въздуха над книгата се появи призрачна ръка и бавно отгърна една страница.

— Книгата отразява собствените си дуеомери — каза Арраян. — Въвежда в действие магията, която Зенги е заложил в страниците й.

— Ти си била просто катализатор — добави Уингхам, кимайки сякаш нещата започваха да му се изясняват. — Взела е част от живителната ти сила и сега я използва, за да подпомогне плановете на Зенги.

— Какви планове? — попита Олгерхан.

— Магията беше от школата на сътворението — отвърна Арраян.

— И създава постройка — добави Мариаброн, докато изминаваше разстоянието до каменните основи. — Нещо голямо и страховито.

— Замъка Опасни — промърмори Уингхам и другите трима го погледнаха сериозно притеснени, защото това име все още не беше достатъчно забравено в съзнанието на района, че изричането му да се приема спокойно.

— Все още не знаем нищо подобно — напомни му Мариаброн. — Само че книгата създава някаква постройка.

Такива артефакти не са непознати. Чували сте за делата на Доерн, естествено?

Арраян кимна. Легендарният магьосник Доерн отдавна бе усъвършенствал метод за създаване на дребни междупространствени кули, които авантюристите да могат да призовават, за да се предпазят от опасностите и трудностите на открития път.

— Възможно е Зенги да е създал този том, може би с други като него, така че командирите му да могат да изграждат защитими крепости без нуждата от мускули, инструменти, припаси и време — заразсъждава Мариаброн, приближавайки се още по-близо до забележителната книга. — Уингхам, възможно е племенницата ти Арраян да не е направила нищо повече от това да си построи впечатляващ нов дом.

Уингхам също се приближи към книгата и отблизо издигащите се и изчезващи руни се виждаха още поясно. Отделни разпознаваеми знаци станаха видими.

Уингхам започна да размахва ръка над силовото поле над отворената книга.

И малкото останала коса на стария полуорк щръкна и той изписка и полетя назад и към земята. Другите трима се озоваха моментално при него, а Арраян му помогна да седне.

— Изглежда книгата на Зенги се защитава — отбеляза Мариаброн.

— Защитава се докато прави какво? — попита Уингхам със зъби, тракащи от разтърсването.

Четиримата си размениха притеснени погледи.

— Мисля, че е време да потегля към Ваасанската порта — каза Мариаброн.

— Крайно време — съгласи се Арраян.

Мариаброн и Уингхам оставиха Арраян и Олгерхан в дома на жената и след това преминаха през южната порта на Палишчук и отидоха до фургоните на Уингхам.

— Конят ми е на конюшня в града — протестира неколкократно Мариаброн, но Уингхам продължи да игнорира мисълта и думите.

— Просто ме последвай — нареди му. — За доброто на всички ни.

Когато стигнаха до фургона на Уингхам старият полуорк забързано влезе вътре и се върна почти веднага с малка кесийка.

— Обсидианов жребец — обясни той, бръкна в кожената кесийка и извади малка обсидианова фигурка, представляваща слаб почти като скелет кон с разширени ноздри. — Призовава кошмар, който ще препуска неуморно — или поне докато магията се изтощи, но това би трябвало да е дълго, след като звярът те отнесе до Ваасанската порта.

— Кошмар? — долетя предпазливият отговор. — Създание от долните равнини?

— Да, да, разбира се, но контролирано от магията на камъка. Ще си в достатъчна безопасност, могъщи рейнджъре.

Мариаброн предпазливо взе камъка и го задържа в шепата си.

— Просто кажи „Черен огън“ — каза му Уингхам.

— Чере… — започна Мариаброн, но Уингхам го прекъсна бързо, поставяйки пръст върху устните му.

— Не го изричай, когато държиш камъка, освен ако не си готов сам да бъдеш язден — каза старият полуорк с усмивка. — И моля те, не призовавай адски жребец в лагера ми. Мразя, когато прогонва купувачите.

— И изяжда поне няколко, убеден съм.

— Темпераментен звяр — потвърди Уингхам.

Мариаброн докосна с пръст челото си в поздрав и понечи да тръгне, но Уингхам го сграбчи за ръката.

— Моля за дискретност — обърна се с молба старият полуорк.

Мариаброн го изгледа продължително.

— Да омаловажа участието на Арраян?

— Тя го започна — каза Уингхам и погледна обратно към града, сякаш все още можеше да зърне Арраян. — Може би го храни със собствената си живителна сила. Всичко това може да се отрази лошо на бедното момиче, а тя няма вина.

Отново Мариаброн се спря, за да проучи приятеля си.

— Лесната победа с цената на живота й? — попита и преди Уингхам да успее да отговори, добави: — Изпитанията на Зенги често ни изправяха пред морални дилеми. Може пък да е възможно да победим тази постройка, при това лесно, но с цената на невинна жертва.

— И с цената на душите ни, задето сме извършили жертвоприношението — каза Уингхам.

Мариаброн се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Ще се върна бързо.

Уингхам отново погледна на север, сякаш очакваше да види гигантски замък, надвиснал над северната стена на града.

— Това ще е мъдро — прошепна той.

На юг от кръга фургони Мариаброн вдигна обсидиановия жребец с две шепи.

— Черен огън — прошепна, поставяйки фигурката на земята и почти извика, когато камъкът изригна в танцуващи черни и лилави пламъци.

Преди да успее да се отдръпне достатъчно от пламъците обаче, осъзна, че те не изгарят плътта му.

Пламъците проблеснаха по-нависоко. Мариаброн наблюдаваше омагьосан.

Извисиха се до огромни размери, плющейки във вечерния бриз, и постепенно приеха формата на кон, копие на фигурката с реални размери. Пламъците угаснаха, издигайки се във въздуха като огромна топка, която се разнесе в нищото и остави след себе си нещо, което приличаше на димящ кон. Неясните краища на струйките дим се разсеяха и пред рейнджъра застана по-плътно създание. Червените му очи го гледаха с омраза, от пламналите му ноздри изскачаха кълбета парлив дим, а изпод копитата му излизаха черни пламъци, щом тропнеше по земята.

— Черен огън — каза Мариаброн, издишвайки дълбоко и се насили да се успокои.

Припомни си, че мисията е спешна и се приближи преднамерено бавно и нащрек с ръка върху дръжката на Баюрел, известният му дълъг меч, плътно, дебело острие, омагьосано със специална омраза срещу гиганти и подобните им.

Мариаброн преглътна тежко, когато застана отстрани на кошмара. Предпазливо се протегна към гривата на създанието, която изглеждаше сякаш не е нищо повече от жив черен огън. Сграбчи я здраво, щом почувства, че е плътна и с едно плавно движение се метна на гърба на коня. Черен огън не губи време и веднага се изправи на задни крака и издиша малко пламъци, но Мариаброн не беше новак и се задържа на гърба му.

Скоро галопираше с огнения жребец на юг. Сенките на Галенските планини бяха от лявата му страна, град Палишчук и Великият ледник бързо изоставаха назад. Обикновено пътуването отнемаше пет дни, но кошмарът не се нуждаеше от почивка и не спираше да галопира. Миля след миля оставаха зад гърба на рейнджъра. Не обърна внимание на опасностите встрани от пътя — гоблински лагерен огън или тропота на йети от тундрата, — а просто наведе глава и остави на жребеца да го пренесе покрай тях.

След няколко часа ръцете и краката на Мариаброн го боляха от напрежението, но всичко, което трябваше да направи, бе да извика в ума си образа на магическата книга и постройката, която градеше, да си представи опасността, която можеше да представлява творението на краля вещер, за да превъзмогне болката и да се задържи на седлото.

Скоро обаче установи, че преценката на Уингхам е леко оптимистична, защото почувства отслабването на магията в ездитното си животно, когато източното небе започна да се разведрява с настъпването на зората. Добре запознат с пущинаците, Мариаброн спря жребеца и огледа околността, преценявайки бързо подходящите места за лагер. Почти веднага, след като слезе от гърба на създанието, кошмарът се превърна в трептящи пламъци и изчезна напълно.

Мариаброн прибра обсидиановата фигурка от земята и прецени тежестта й в ръката си. Изглеждаше му по-лека, изцедена от плътност, но дори както си стоеше и се чудеше, почувства лека промяна, когато теглото й се увеличи и магията започна да се събира. По този начин фигурката щеше да му каже кога отново може да призове силите й.

Рейнджърът разузна района, наслади се на вечеря от сух хляб и осолено месо и се настани, за да получи част от така нужния му сън.

Събуди се малко след пладне и веднага отиде при фигурката. Не се бе възстановила напълно, осъзна той, но разбираше безусловно, че наистина може да призове кошмара, ако иска. Той отстъпи назад и огледа района по-внимателно на ясната дневна светлина. Погледна на север и на юг и прецени напредъка си. Беше покрил почти половината разстояние до Ваасанската порта за една нощ езда — три пъти повече от разстоянието, което би очаквал от жив кон предвид трудния терен, дори ако бе яздил през деня.

Мариаброн кимна, погледна към фигурката и я прибра в кесията. Устоя на твърдоглавото желание да тръгне пеша към Ваасанската порта и вместо това се насили да си почине още малко, да хапне втори път и да премине през режим на внимателно протягане и подготовка на мускулите за още една вечер езда. Преди последните лъчи на слънцето да се скрият зад Ваасанската равнина на запад рейнджърът отново беше на гърба на адския жребец и яздеше усилено на юг.

Стигна до голямата крепост малко преди следващото зазоряване, отново без произшествия.

Разпознаван и винаги приветствай от стражите от Армията на Кървав камък, Мариаброн се озова на закуска с почитаемия генерал Данауей Бриджстоун Трант, брат на великия барон Трант, който бе стоял до крал Гарет по време на войната с краля вещер. Издигнал се предимно заради семейната репутация, а не толкова заради делата си, Данауей изпълняваше ролята едновременно на военен командир и кмет на еклектичната общност на Ваасанската порта и Скиталческата равнина.

Обикновено надменен и държащ се с превъзходство, Данауей не използваше подобни преструвки в разговорите си с Мариаброн Скиталеца. Славата на рейнджъра го бе направила повече от достоен да закусва с почитаемия генерал, вярваше Данауей, а това бе чест, която той пазеше за много малко хора.

Що се отнасяше до него, макар никога да не бе разбирал нуждата от повече от един прибор за хранене, Мариаброн знаеше как да играе играта на благородниците. Известният войн, често наричан Опитомителя на Вааса, бе вечерял неведнъж с крал Гарет и лейди Кристин в техния Двор в село Кървав камък и във втория им дворец в Хелиогабалус. Никога не бе харесвал претенциите и удостояването с благороднически титли, но разбираше практичността, дори нуждата от подобно класово разслоение в област, разделяна толкова дълго от конфликти.

Освен това разбираше, че подвизите му са го поставили в позиция да продължи да облагородява региона, както в този същия момент, когато преразказваше случилото се в Палишчук на пълничкия остаряващ генерал. След като разказа в подробности, Данауей повика племенницата си Елъри, за да се присъедини към тях.

Данауей въздъхна дълбоко и примирено и драматично размаха ръце, щом Мариаброн приключи с разказа си.

— Страхувам се, че проклятието на Зенги ще витае през целия ми живот и този на децата ми и на техните деца — каза той. — Тези дразнители не са необичайни, както изглежда.

— Нека се молим да не е нищо повече от дразнител — каза Мариаброн.

— Изминавали сме този път многократно — припомни му Данауей и ако беше притеснен, не го показа изобщо. — Трябва ли да ти напомням за статуята на величествен дракон, която нарасна до огромни размери в блатото северно от Дармшал и… какво? Потъна в блатото, ако не се лъжа.

— И да не забравяме обсипания със скъпоценни камъни колан, който бе открит от онзи беден младеж на северните склонове на Галенските планини — продължи генералът. — Да, откъде би могъл да знае, че обикновеният сив камък, около който бе открил колана и лекомислено бе захвърлил настрани, след като го бе закопчал, всъщност е магическият спусък за двадесет и петте омагьосани с огнени кълбета рубини, вложени в колана?

Ако не бяха свидетелите — неговите другари авантюристи, които го наблюдавали от близкия хребет — можеше никога да не узнаем, че е ставало дума за реликва от Зенги. От горкия човек не бе останало достатъчно, че да го разпознаят.

— Всъщност не беше останало нищо — добави Елъри.

Смесица от емоции обгърнаха Мариаброн докато слушаше изброяването на Данауей. Не искаше да омаловажава потенциалната опасност, растяща на север от Палишчук, но, от друга страна, бе някак облекчен да си припомни тези други инциденти от наследството на Зенги, макар няколко от тях да бяха трагични. Защото никой от инцидентите не бе предвещавал бедствие с огромни мащаби, завръщане на Зенги или мрака, който бе покривал земите на Кървав камък само допреди единадесет години.

— Страхувам се, че това не е дребно заклинание, нито пък е нещо, което дълго ще остане незабелязано.

Крал Гарет трябва да действа, и то бързо — каза рейнджърът.

Данауей изпусна още една твърде драматична въздишка, хвърли жален поглед на Елъри и рече:

— Събери отряд и отидете до Палишчук заедно с Мариаброн.

— Само войници ли? — отвърна жената без следа от страх или съмнение в силния си спокоен глас.

— Както искаш — отвърна генералът.

Елъри кимна и погледна към рейнджъра с нескрито любопитство.

— Може да те придружа лично — каза тя и предизвика изненадан поглед у чичо си. — Във всеки случай измина твърде много време, откакто за последно бях в Палишчук, а не съм виждала и трупата на Уингхам повече от година.

— Компанията ви ще е повече от добре дошла, командире — отвърна Мариаброн — но ще помоля за повече подкрепления.

Данауей го прекъсна.

— Не вярваш, че ще позволя на командира на милицията на Ваасанската порта да пътува до сянката на Великия ледник сама, нали?

Мариаброн залитна назад, сякаш наранен, макар естествено всичко да бе само игра.

— Скиталеца — каза закачливо Данауей. — Това не е титла, която се печели лесно, а ти си я заслужил десетократно според всички разкази.

— Уважаеми генерале, репутацията на Мариаброн… — започна да се намесва Елъри. Очевидно не схващаше закачката.

Данауей я спря с вдигната ръка.

— Скиталеца — повтори той — е титла на женкар, па макар и почтен. Но не това ме притеснява, моя скъпа Елъри. Не се тревожа от това, че може да си в леглото на Мариаброн или който и да е мъж. В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

— Не, Скиталеца е също и забележка за характера на този авантюрист — продължи Данауей, без да обръща внимание на киселото изражение на Елъри. — Мариаброн е скаутът, който влиза в леговището на дракона, за да задоволи любопитството си. Крал Гарет без съмнение би използвал младия Мариаброн, за да открие Зенги, с тази разлика, че глупакът щеше да влезе направо в леговището му и да го попита за името му. Безстрашен до глупост, а, Мариаброн?

— Липсата на увереност не е черта, която харесвам.

Данауей се разсмя дрезгаво и се обърна към Елъри.

— Вземи със себе си малък, но силен отряд, моля те.

Има слухове за много леговища на дракони в района на Палишчук.

Елъри го изгледа продължително и сурово, сякаш се опитваше да открие смисъла във всичко това.

— Имам предвид няколко, войници и други — каза тя и Мариаброн кимна доволно.

С още една усмивка, насочена към Данауей, и поклон той се оттегли, за да си почине преди ездата обратно на север. Настани се в специалната стая, която винаги стоеше подготвена за него, в края на коридора, в който се помещаваха командирите на гарнизона. Заспа с надеждата, че небрежното отношение на Данауей към постройката е основателно.

Въпреки това сънят му бе неспокоен, защото в сърцето си Мариаброн подозираше, че този път останката от Зенги може би е нещо повече.

В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

Елъри не можа да попречи на едно потрепване да стегне чертите й при това изказване, защото все още не бе вярно — и можеше никога да не стане, знаеше тя, макар че много други като Данауей очевидно не знаеха.

Мнозина от членовете на семейството й и благородниците очакваха деня, в който щеше да демонстрира първото си чудо, може би като докосне и излекува някой ранен. Никой от тях не се съмняваше, че ще се случи скоро, защото жената имаше чиста репутация и бе от потекло на свещени войни.

Другите приятели на Елъри, естествено, знаеха по-добре.

Щом се отдалечи от генерала, тя пристъпи от крак на крак, издавайки нервността си.

 

 

— Ако е необходимо, мога да го победя — каза на слабия мъж, който стоеше в сенките на острия ъгъл на стената. — Прецених уменията му и далеч не е толкова страховит, колкото се притесняваше.

— И вярваш, че можеш да го убиеш?

— Нима не си ме обучил точно в това изкуство? — отвърна жената. — Един удар, фатален? Едно движение, неспасяемо?

— Той е по-добър — долетя тънкият глас на слабия мъж, драскащ и хриптящ звук, но странно плътен в уверения си и смъртоносно равен тон.

Елъри кимна и призна:

— Наистина малцина биха издържали срещу него дълго време.

— Но Елъри е сред тези малцина?

— Не твърдя това — отвърна тя, опитвайки се да не звучи разтърсена. След което напомни, сякаш на себе си, а не на слабия мъж. — Брадвата ми ми служи добре, служи добре на крал Гарет, служи добре и на тебе.

Това предизвика смях, отново придружен с хрипове, но изпълнен с увереност — напълно заслужена увереност, както добре знаеше Елъри.

— Невероятна последователност на службата — отбеляза той.

Можеше да види самодоволната му усмивка, показваща се наполовина от сенките.

— Не си ли съгласна? — попита слабият мъж и Елъри също се усмихна, осъзнала хумора и иронията.

Малцина биха видели логиката в последното й изказване, осъзна тя, защото малцина осъзнаваха нюансите на политиката и особено в Дамара и Вааса.

— Кажи го ясно — подкани я слабият мъж. — Ако изникне нужда, убедена ли си, че можеш да победиш мрачния елф, Джарлаксъл?

Жената се изпъна от обвинителния тон. Вече не поглеждаше нервно, а се взираше гневно в своя събеседник.

— Той има слабост — каза тя. — Видях я и мога да я използвам. Да. Няма да е в състояние да победи онова, което си ме научил да правя.

— Винаги си била добра ученичка — отвърна мършавият мъж.

Окуражена, Елъри се поклони на комплимента.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — продължи мъжът. — Но те са трудна за разчитане двойка, този мрачен елф и приятелят му човек.

— Пътуват заедно и се бият рамо до рамо и въпреки това изглежда човекът презира тъмнокожия — съгласи се Елъри. — Но там не виждам слабост, която бихме могли да използваме — добави тя, щом видя как събеседникът й сякаш се разведри от възможността. — Удар срещу единия е удар срещу двамата.

Мършавият се спря за кратко, за да възприеме това обяснение и тя не бе сигурна, че е съгласен.

— Рейнджърът е лесен за разпалване — каза той, сменяйки темата. — Дори и след двадесет години ловуване из Ваасанските пущинаци, Мариаброн лесно се вълнуваше.

— Това, което е открил, е реликва от Зенги. Мнозина биха го счели за причина за вълнение.

— Вярваш ли в това?

— Уингхам вярва, или поне така твърди Мариаброн, и очевидно не с цел да направи сделка, иначе този опортюнистичен полуорк щеше да е продал артефакта тихомълком.

Това накара мършавия мъж да се облегне по-дълбоко в сенките и мракът погълна почти цялата му крехка фигура. Той опъна ръцете си напред, а тънките му пръсти почукваха едни в други.

— Уингхам не е глупак — предупреди сенчестата фигура.

— Най-малкото разбира от магия — отвърна Елъри. — Склонна съм да повярвам на преценката му за това.

— Значи Зенги е оставил книга — промърмори мъжът. — Могъща книга.

— Според Мариаброн е книга на сътворението.

— Ще идеш в Палишчук.

— Ще ида.

— С ескорт по свой избор?

— Разбира се. Мариаброн ще поведе малка група на сутринта.

— Знаеш ли кого да избереш?

Елъри дори не се опита да скрие изненадата си, когато каза:

— Искаш място в кервана?

Мършавият мъж потупа още няколко пъти пръстите си едни в други и Елъри видя как кима в сенките.

 

 

— Подвизите ви не са останали незабелязани — каза Елъри на Джарлаксъл същата вечер, когато се видяха в „Калните ботуши и кървавите остриета“.

— Ако беше така, щях да съм дълбоко наранен — отвърна мрачният елф, вдигна чашата си в поздрав и намигна похотливо.

Въпреки желанието си Елъри се изчерви и Джарлаксъл си помисли, че червената й коса само подчертава внезапно появилия се цвят по бузите й.

— Утре потеглям за Палишчук — каза тя, овладявайки се.

— Чувал съм за това място, Палишчук — полуорки, нали?

— Да, но доста цивилизовани.

— Трябва да отпразнуваме отпътуването ти.

— Нашето отпътуване.

Това хвана мрачния елф неподготвен, но той естествено, не го показа.

— Събирам група за пътуването — обясни тя. — Твоите подвизи не останаха незабелязани.

— Нито пък бяха постигнати индивидуално.

— Приятелят ти също е поканен.

Докато говореше за Ентрери и двамата се обърнаха, за да погледнат мъжа, който стоеше до бара с халба ейл, затопляща се на тезгяха пред него. Типичната му подигравателна усмивка бе скрита зад хладно изражение.

Носеше сивото си наметало преметнато през едното рамо, разкривайки хубавата бяла риза, подарена му от Илнезара преди пътешествието до Ваасанската порта, и обсипаната с камъни дръжка на известната кама, висяща в ножницата на бедрото му. Джарлаксъл и Елъри успяха да уловят уважителното разстояние, на което се държаха хората около Ентрери, като по този начин му оставяха повече лично пространство, отколкото на всеки друг около бара.

— Той притежава това качество — размисли на глас Джарлаксъл.

Продължи да се любува на Ентрери дори когато Елъри го погледна за обяснение. Но мрачният елф не си направи труда да произнесе на глас наблюденията си.

Ентрери далеч не беше най-едрият мъж в кръчмата и не се бе отнасял агресивно с никого, но бе очевидно, че околните можеха да почувстват силата и уменията му.

Трябва да са очите му, предположи Джарлаксъл, защото погледът му говореше за пълна концентрация — вероятно най-доброто качество на истинския войн.

— Ще тръгне ли? — мрачният елф чу въпроса на Елъри и от тона й му стана ясно, че явно не го произнася за пръв път.

— Той ми е приятел — отвърна Джарлаксъл, сякаш това описание уреждаше въпроса. — Няма да ме остави да се впусна в опасности самичък.

— Значи си съгласен?

Джарлаксъл се обърна към нея и се ухили порочно.

— Само ако обещаеш, че няма да мръзна на нощния вятър.

Елъри отвърна на усмивката му и остави питието си на масата край тях.

— На зазоряване — инструктира го и понечи да си тръгне.

Джарлаксъл я сграбчи за ръката.

— Но на мен ми е студено.

— Още не сме на път — отвърна тя.

Елъри се изплъзна от хватката му, пресече стаята и излезе от кръчмата.

Джарлаксъл продължи да се усмихва, докато оглеждаше извивките й. В мига, щом се скри от очите му, той прехвърли погледа си на Ентрери и въздъхна, защото знаеше, че мъжът както винаги ще се противопостави на убеждаването му. Щеше да е дълга вечер.

 

 

Елъри изглеждаше великолепно в блестящите си доспехи, с щит, привързан на гърба, и брадва, закачена отстрани. Яздеше едър дорест жребец и се движеше начело на керван от два фургона. Мариаброн яздеше до нея, възседнал червеникавокафяв кон. Двама войници, едри и гневни на вид мъже, яздеха конете си в задната част на колоната. Единият от тях беше чиновникът по наградите Дейвис Енг, а другият бе по-възрастен мъж със сива коса.

Двете жени, каращи първия фургон, не бяха от Армията на Кървав камък, а наемници от местната кръчма.

Джарлаксъл познаваше едната като Парисъс от Импилтур, жена с едър кокал, кръгло лице и късо подрязана руса коса. Двамата с Ентрери често я бяха чували да се хвали с подвизите си и изглежда жената имаше много високо мнение за себе си.

Другата нямаше как да е непозната на Джарлаксъл, защото името й стоеше на върха на списъка с наградите.

Наричаше се Калихай и беше полуелфка с дълга черна коса и красиво, ъгловато лице — с изключение на суровия белег, минаващ от едната буза през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Когато извика на командир Елъри, че е готова да тръгва, Джарлаксъл и Ентрери — изненадани да открият, че са натоварени да карат втория фургон, — чуха отличимо фъфлене, несъмнено причинено от белега върху устните й.

— Ба! — долетя мърморене отстрани. — Задръжте конете, проклети тъпаци. Пръхтя и пухтя и кръвта ми ще пламне!

Всички погледи се обърнаха към едно джудже, което се довлачи през краткото разстояние от портата.

Мускулестите му ръце бяха голи и се свиваха и разпускаха в ритъм с решителните му крачки, а черната му брада се развяваше на две дълги плитки. На гърба си имаше закачени на кръст два странно изглеждащи боздугани, чиито дръжки се издигаха нагоре и настрани отвъд задната част на рошавата му глава. Всеки завършваше с метална топка с шипове, като и двете се люлееха на веригите си в ритъм, подобен на размахването на ръцете. И докато това беше достатъчно нормално, то материалът, от който бяха изработени оръжията, проблясваше в матово и почти прозрачно сиво. Наричаше се стъклостомана, магическо творение с редки и могъщи свойства.

— Молиш ме да дойда и аз съм съгласен, но после не ме чакаш, а аз съм прекрасен? Ба!

— Извинения, добри ми Атрогейт — отвърна командир Елъри. — Помислих, че може би си променил решението си.

— Ба! — изсумтя в отговор Атрогейт.

Той отиде от задната страна на фургона, извади от колана си торба и я метна вътре, което накара второто вече настанило се джудже да се дръпне настрани. После се хвана с две ръце и се превъртя и претърколи вътре и зае мястото до мършав мъж, който изглеждаше така, сякаш ще се счупи.

Джарлаксъл наблюдаваше сцената с известно любопитство и си мислеше как би било обичайно джуджето да избере мястото до другото джудже, което оставаше празно. В задната част на фургона, която лесно можеше да побере шестима, имаше само трима пътници.

— Познават се — подхвърли мрачният елф на Ентрери, имайки предвид джуджето и мъжа.

— И това ти се струва интересно? — долетя саркастичният отговор.

Джарлаксъл отвърна с едно „Хм“ и насочи вниманието си към конете и юздите.

Ентрери го изгледа любопитно, после отново размисли за противното джудже и кльощавия мъж. По-рано Джарлаксъл беше разсъждавал, че мъжът най-вероятно е маг, който трябваше да помогне в разгадаването на мистерията на онова, което щяха да видят в северния град Палишчук.

Но джуджето не беше от мъдреците, нито пък изглеждаше особено заинтересовано от интелектуалните въпроси. Ако двамата с мъжа се познаваха, както бе преценил Джарлаксъл, то може би у него имаше нещо повече, отколкото предполагаха.

— Той е магьосник — каза тихо Ентрери.

Джарлаксъл погледна към убиеца, който изглежда сякаш не забелязваше движението от свиването и разпускането на дясната си ръка, върху която до неотдавна бе носил омагьосаната ръкавица, която вървеше с меча.

Побеждаващата магии ръкавица бе загубена за него, и вероятно на Ентрери му бе хрумнало, имайки предвид магьосника, че преди пътешествието да е свършило може да му се прииска да я бе носил. Макар мъжът да не бе направил нищо, с което да покаже, че представлява заплаха за Ентрери, убиецът никога не се бе чувствал и нямаше да се почувства спокоен край магьосници.

Той не ги разбираше.

Не искаше да ги разбира.

Обикновено просто искаше да ги убие.

Елъри направи знак на всички и двамата с Мариаброн подкараха бавно конете си на север. Фургоните трополяха след тях, а другите двама войници изостанаха, така че да минат отстрани на фургона със запасите, предвождай от Джарлаксъл и Ентрери.

Джарлаксъл, естествено, започна да говори за заобикалящия ги пейзаж и да разказва истории за подобни места, които бе посещавал от време на време. Ентрери, разбира се, го игнорира, предпочитайки да се съсредоточи върху другите деветима, които пътуваха с тях.

През по-голямата част от живота си Артемис Ентрери бе живял като самотен авантюрист, платен убиец, който разчиташе само на себе си и на инстинктите си.

Чувстваше явен дискомфорт в компанията и със сигурност се чудеше как мрачният елф бе успял да го убеди да дойде.

Може би преди всичко се чудеше защо Джарлаксъл бе поискал да дойде.