Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (2)

Глава 1
Отрядът

Парисъс, импилтурийката, се намръщи, когато червенобрадото джудже стегна превръзката върху ранената й ръка.

— По-добре да си дошъл, за да ми кажеш, че сте решили да доставите останалата част от наградата ни — обърна се към войника, който стоеше насреща й в другата част на малката стая, където свещеникът бе направил параклиса си.

Външният й вид, с широки рамене и късо подстригана, разрошена руса коса, придаваше заплаха към думите й. Всеки, който бе виждал Парисъс да върти широкия си меч, би казал, че чувството за опасност е уместно.

Мъжът, привлекателен по един суров начин, с гъста черна коса и брада и с кожа, потъмняла от прекараното под слънцето време, изглеждаше доста развеселен.

— Не се смей, Дейвис Енг — отвърна придружителката й, полуелфка, много по-дребничка от Парисъс.

Тя присви поглед и после свирепо разшири очи — и наистина, тези очи бяха всявали страх в много врагове.

Светлосини, почти сиви, очите на Калихай бяха последната гледка за толкова много противници. Тези очи!

Така наситени, че караха мнозина да пренебрегват суровия белег на дясната й буза, където я бе закачила пиратска кука и почти бе разкъсала лицето й, прокарвайки нащърбена линия от бузата през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Очите й изглеждаха още по-изумителни заради контраста с дългата черна коса и ъгловатите елфически черти на лицето, което, ако не беше белегът, би било изключително красиво.

Дейвис Енг се изкиска.

— Какво мислиш, Праткъс? — попита той джуджето свещеник. — Тази нейна малка рана изглежда достатъчно неприятна, като да е била нанесена от гигант.

— Това е ухото на гигант! — изръмжа насреща му Парисъс.

— Дребно е за гигант — отвърна Дейвис Енг и се разрови из кесията на колана си, за да извади откъснато ухо и да го задържи пред очите си. — Бих казал, че е дребно за огре, но може и да ме убедите да ви дам парите за наградата за огре.

— Или пък мога да я одера от кожата ти — обади се Калихай.

— С ноктите си, надявам се — отвърна войникът и джуджето се изсмя.

Парисъс го удари по главата, което, естествено, само го накара да се разсмее още по-силно.

— Всеки десет дни все същата игра — отбеляза Праткъс и дори намусената Калихай не можа да не се изкикоти на думите му.

И наистина на всеки десет дни, когато идваше време за плащане на наградите, Дейвис Енг, тя и Парисъс играеха своята дребна игра, спореха за бройката уши — на гоблини, орки, бъгбеъри, хобгоблини и гиганти, — които успешното дуо ловци бяха доставили до Ваасанската порта.

— Само игра, защото този смята да си прибере част от парите на Елъри — каза Калихай.

— Командир Елъри — поправи я Дейвис Енг и тонът му стана по-сериозен.

— Или това, или не може да брои — отвърна Парисъс и изстена, когато Праткъс стегна превръзката на мястото й. — Или не може да различи огре от гигант. Да, това ще да е, предполагам, понеже не е стъпвал извън Дамара от години.

— Воювал съм достатъчно — заспори мъжът.

— През войната с краля вещер ли? — сопна се Парисъс. — Тогава си бил дете.

— Вааса не е и наполовина толкова неопитомена, колкото е била след падането на краля вещер — каза Дейвис Енг. — Когато за пръв път се присъединих към Армията на Кървав камък, из хълмовете изобилстваха всякакви чудовища. Ако крал Гарет бе сметнал за необходимо да плаща награда през тези първи месеци, съкровищницата му без съмнение щеше да е опразнена.

— Убивал ли си гиганти? — попита Калихай и мъжът я изгледа гневно. — Сигурен ли си, че не са били огрета?

Или дори гоблини?

Това предизвика нова вълна смях от Праткъс.

— Ба, този винаги е имал проблем с измерването на нещата — добави Парисъс. — Така твърдят в кръчмата на Желязната глава и в „Калните ботуши и кървавите остриета“. Но смятам, че той не е последователен, защото, ако сега мери, както е мерил тогава, то трябва да е убеден, че сме му дали ухото на титан!

Праткъс се изсмя и разтресе и Парисъс изпъшка, защото той неволно изви превръзката.

Калихай също се смееше и след малко дори Дейвис Енг се присъедини. В края на краищата никога не бе успявал да устои на тези двете.

— Тогава ще го нарека гигант — предаде се той. Бебе гигант.

— В списъците с наградите не забелязах нищо за възраст — каза Калихай, когато Дейвис Енг започна да отброява монетите.

— Убийството си е убийство — съгласи се Енг.

— През последните няколко десетдневки проявяваш особен интерес към печалбите ни — отбеляза Калихай. — Има ли някаква причина?

Праткъс започна да се подхилва и това бе знак за жените. Парисъс измъкна ръката си от неговата и го изгледа заплашително.

— Какво знаеш?

Праткъс погледна към Дейвис Енг, който също се засмя, и кимна.

— Приятелката ти е надминала Атрогейт — обясни джуджето свещеник и погледна към Калихай. — Той ще се върне след няколко десетдневки и няма да е доволен, че времето, прекарано надалеч, го е поставило зад Калихай по спечелени награди.

Погледите, които си размениха Парисъс и Калихай, бяха по-скоро притеснени, отколкото горди. Беше ли тази чест наистина желана, имайки предвид характера на Атрогейт и всеизвестните му връзки с Цитаделата на убийците?

— А ти, Парисъс, бързо се приближаваш към джуджето — добави Дейвис Енг.

Той хвърли на Калихай малка торба със сребро и каза:

— Ще се разпени и разкашля и ще обикаля вбесено, щом се върне. Ще съчини глупави стихчета за вас двете.

След което ще излезе навън и ще избие половината чудовища във Вааса само за да ви постави на място. Вероятно ще наеме каруци, за да успее да пренесе ушите.

Никоя от жените не се усмихна.

— Ах, но тези двете могат да се мерят с Атрогейт — добави Праткъс.

Дейвис Енг се разсмя и Калихай направи същото.

Парисъс се присъедини миг по-късно. Можеше ли някой наистина да се мери с Атрогейт?

— В него гори огън, който не съм виждала никога у подобните му — призна Калихай. — И никога не тича по-бързо, дори ако види стотина врагове пред себе си.

— Но ние сме там, точно зад него, и аз също смятам да го задмина — каза Парисъс, най-сетне позволявайки на гордостта си да заговори. — Когато познатите ни ловци погледнат таблата пред Желязната глава, ще видят имената на Парисъс и Калихай, изписани най-отгоре!

— Калихай и Парисъс — поправи я полуелфката.

Дейвис Енг и Праткъс избухнаха в смях.

— Само защото проявихме великодушие при последното убийство — отвърна Дейвис Енг.

— Беше гигант! — отвърнаха и двете жени едновременно.

— След това — отвърна войникът. — И двете щяхте да сте мъртви преди да стигнете до стената, ако Командир Елъри не бе излетяла навън. Само това би трябвало да анулира наградата.

— Така твърдиш ти, кожодер такъв! — изрева предизвикателно Калихай. — Бяхме победили гоблините.

Вашият човек искаше да усети вкуса на битката. Него трябваше да спасява Елъри.

— Командир Елъри — долетя глас от вратата и четирите глави се обърнаха към жената, която с достолепие влезе в стаята.

Праткъс се опита да изглежда сериозен и да покаже респект, но от устата му продължаваха да излизат хихикания, докато стискаше здраво, за да стегне превръзката на Парисъс.

— Командир Елъри — каза с уважение Калихай и се поклони леко в извинение. — Титла, напълно заслужена, макар да изглежда, че всички титли излизат трудно от устните ми. Моля за извинение, командир Елъри, Лейди Драконоубиец.

— Предвид случая, неблагоразумието ти няма значение — отвърна Елъри, опитвайки се да не се изчерви от ласкателната употреба на презимето й — Драконоубиец, име, широко известно из всички земи на Кървав камък.

Технически последното й име беше Пейдопеър, макар Драконоубиец да го предхождаше непосредствено, и употребата от страна на полуелфката на по-известното фамилно име беше определено най-големият комплимент, който можеше да се направи на Елъри. Тя беше висока и слаба, но у нея нямаше нищо крехко, защото бе участвала в много битки и въртеше тежката си брадва от дете. Очите й бяха раздалечени и яркосини, кожата потъмняла, но все още деликатна и изпъстрена с множество лунички по носа. Последните не вредяха на красотата й, а напротив, подсилваха я, добавяйки нещо момичешко в лицето, изпълнено с енергия и сила.

— Исках да добавя това към наградата — тя извади малка кесия от колана си и я хвърли на Калихай. — Допълнителна награда за героичната ви работа от Армията на Кървав камък.

— Обсъждахме дали Атрогейт ще е доволен, когато се завърне — обясни Дейвис Енг и това предизвика усмивка на лицето на Елъри.

— Предполагам, че няма да приеме понижаването в догонващ толкова добре, колкото Мариаброн прие възхода на Атрогейт.

— При цялото ми уважение към Атрогейт — отбеляза Парисъс, — Мариаброн Скиталеца има повече убийства във Вааса отколкото трима ни заедно.

— Трудно може да се спори по този въпрос, макар рейнджърът да не приема награда и да не търси одобрение — отбеляза Дейвис Енг и начинът, по който изрече думите, не остави съмнение, че слага граница между Мариаброн Скиталеца, легендарно име в цяла Дамара, и двете жени.

— Мариаброн е изградил репутацията и състоянието си в първите няколко години след падането на Зенги — добави Елъри. — Щом крал Гарет го забеляза и му даде рицарско звание, нямаше много смисъл да продължи да се състезава за Ваасанските награди. Вероятно нашите две приятелки тук и Атрогейт скоро ще бъдат удостоени с подобна чест.

— Атрогейт, посветен в рицарство от крал Гарет? — изрече Дейвис Енг.

Праткъс се задъхваше толкова шумно в опит да удържи смеха си от абсурдния образ, който извикаха тези думи, че за малко не се прекатури.

— Е, вероятно не и него — съгласи се Елъри, за тяхно удоволствие.

 

 

Нещо не беше наред, не миришеше както трябва.

Лицето му свидетелстваше за тежката работа, за битките от над двадесет години. Въпреки това все още бе хубав, с кафявите си несресани кичури и разчорлена брада. Кафявите му очи сияеха с блясъка на младостта, по-подходящ за мъж, наполовина на неговите години, а усмивката му бе едновременно заповедническа и палава, усмивка, която може да разтопи една жена на място, и която скитащият войн често бе прилагал. Беше се издигнал в редиците на Армията на Кървав камък през годините на войната с краля вещер и бе надминал дори това признание с освобождаването си от официална служба при крал Гарет след падането на Зенги.

Наричаха го Мариаброн Скиталеца, име, известно на почти всеки мъж, жена и дете в Дамара. Име, всяващо страх и омраза в чудовищата на Вааса. Защото краят на службата му в Армията на Кървав камък бе само началото на службата му в името на крал Гарет и жителите на двете държави, известни заедно като земите на Кървав камък. Мариаброн се бе подвизавал по северните склонове на прохода Кървав камък, който свързваше Вааса и Дамара през надвисналите Галенски планини.

Служил бе като неуморен телохранител на работниците, които бяха построили огромната Ваасанска порта.

Повече от всеки друг, дори повече от мъжете и жените от обкръжението на самия крал Гарет, Мариаброн Скиталеца бе работил за опитомяването на дивата Вааса.

Напредъкът бе бавен, много, много бавен и Мариаброн се съмняваше, че докато е жив, ще успее да види Вааса наистина цивилизована. Но въпросът не бе в края на пътуването. Не можеше да поправи всички злини на света, но можеше да помогне на събратята си да поемат по правилната пътека, която евентуално ще доведе до това.

Но нещо не миришеше както трябва. Някакво усещане във въздуха, някакво шесто чувство подсказваше на рейнджъра, че скоро може да предстоят тежки изпитания.

Трябва да е заради повикването на Уингхам, осъзна той, защото кога преди се бе случвало полуоркът да призове някого при себе си? Всичко, свързано с Уингхам — Странния Уингхам, както го наричаха и както с гордост сам се зовеше, — предизвикваше подозрение, разбира се, от любопитния, а не от зловредния вид. Но какво можеше да е, чудеше се Мариаброн? Какво усещане се носеше по вятъра и затъмняваше небето на Вааса? Каква зла поличба бе усетил несъзнателно с крайчеца на окото си?

— Остаряваш и ставаш боязлив — скара се на себе си.

Мариаброн често говореше на себе си, защото често бе сам. Не искаше партньор нито в лова, нито в живота, освен ако не бе временна уговорка, топло, меко тяло край него в топло, меко легло. Отговорностите му бяха отвъд собствените му желания. Виденията и стремежите му бяха вкоренени в надеждите на цяла нация, не в желанията на един човек.

Рейнджърът въздъхна и заслони очите си от изгряващото слънце, за да се вгледа на изток през калните Ваасански поля. Лятото бе дошло в пустошта, макар бризът все още да хапеше. Много от по-скотските чудовища, гигантите и огретата, бяха мигрирали на север, за да ловуват стадата лосове. Когато по-страховитите врагове скитаха наоколо, по-дребните хуманоидни раси предимно орки и гоблини — стояха настрана, дълбоко в пещерите или високо сред скалите.

Докато обмисляше това, Мариаброн остави погледа си да се отклони наляво, на юг, към огромната стена-крепост, известна като Ваасанската порта.

Огромната й подвижна решетка бе вдигната и рейнджърът виждаше тъмните точици, които представляваха авантюристи, потеглящи на сутрешен лов.

Вече се говореше за строежа на още укрепени кули на север от великата порта, защото броят на чудовищата намаляваше и ловците на глави вече не можеха да бъдат сигурни за златото и среброто си.

Всичко се движеше точно както крал Гарет бе планирал и искал. Вааса щеше да бъде опитомена, миля след миля, и двете нации щяха да се слеят като едно цяло в Кървав камък.

Но нещо държеше Мариаброн нащрек. Някакво чувство го предупреждаваше дълбоко в недрата на ума му, че мракът не се е махнал изцяло от дивата земя на Вааса.

— Призивът на Уингхам е виновен за всичко — реши той, върна се обратно в закътаната долчинка и започна да прибира екипировката си.

 

 

Няколко мига по-късно командир Елъри крачеше по огромната стена, представляваща Ваасанската порта. Едва познаваше двете жени, Калихай и Парисъс, които се бяха издигнали толкова нависоко сред редиците на ловците на глави, и в интерес на истината, не харесваше особено дребната, Калихай. Елъри знаеше, че нравът на полуелфката бе понесъл отпечатъка на времето също като красивото й някога лице. Въпреки това Калихай можеше да се сражава редом с най-добрите бойци на портата и да се надпива с тях, а и Елъри трябваше да признае пред себе си, че самата тя ликуваше тайно, че жена е заела най-високата позиция на таблото с наградите.

Всички се бяха шегували с реакцията на Атрогейт, но Елъри разбираше, че това всъщност не е шега.

Познаваше го добре, макар малцина да осъзнаваха, че двамата са изградили взаимноизгодно партньорство, и знаеше, че джуджето не приема добре това да бъде надминато, независимо от гръмотевичния му смях.

Но всички похвали бяха за Калихай, а скоро и за Парисъс, помисли си племенницата на Гарет Драконоубиец. Както и да се чувстваше по отношение на по-дребничката жена — а в интерес на истината, по-едрата също беше малко груба за вкуса на Елъри, — тя, Атрогейт, и всички останали във Ваасанската порта трябваше да признаят храбростта им. Калихай и Парисъс бяха добри войни и още по-добри ловци. Чудовищата бяха намалели край Ваасанската порта, но тези двете изглежда винаги успяваха да открият още гоблини или орки за убиване. Рядко се случваше Калихай и Парисъс да напуснат крепостта и да не се завърнат с торба уши.

И да, на Елъри й допадаше, че двойка жени, част от малкото във Ваасанската порта, бяха постигнали толкова много. Знаеше от личен опит колко трудно е за една жена, дори когато е джудже, да се издигне в патриархалните редове на войнската каста, независимо дали неформално като ловец на глави, или формално в Армията на Кървав камък. Беше спечелила ранга си на командир с постоянство. Беше се борила за всяко повишение и всяка трудна задача. Беше спечелила могъщата си брадва от ръцете на огрето, което я размахваше, а перото на шлема си бе заслужила единствено и само чрез делата си.

Но винаги съществуваха онези гласове, шепоти в крайчеца на съзнанието й, хора, настояващи под сурдинка, че наследството на жената, гордееща се с имената на Трант и особено на Драконоубиец, са причина за възхода й.

Елъри се придвижи по северното крило на Великата стена, подпря се на каменните перила и погледна към пустошта на Вааса. Беше служила под командването на много мъже в Армията на Кървав камък, които не бяха виждали и половината битки, в които тя бе участвала и печелила. Беше служила под командването на много мъже, които не знаеха как да водят патрул или да поставят подходящите часовои и периметър около вечерен лагер. Беше служила под командването на много мъже, чиито войници често оставаха без запаси в резултат на лошо планиране.

Въпреки това тези съмняващи се гласове оставаха, шепнеха в главата й и туптяха в сърцето й.