Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (14)

Глава 13
Живият замък

Праткъс виждаше, че полуорките до него залитат и като обезумял ги подсили с думи и молитви. Призова своя бог да благослови съюзниците му и изпрати вълни от лечебна магия, да излекува раните им.

Въпреки това те продължаваха да залитат. Арраян изстрелваше експлозии от разрушителни магически енергии, но репертоарът й бързо намаляваше и много от магическите й атаки не бяха нищо повече от номера, слаби заклинания, които създаваха повече неудобство на врага, отколкото да го наранят. Никой не можеше да постави под съмнение решителността и храбростта на Олгерхан, застанал непоклатим като скала срещу неспирния поток на реката от гаргойли — поне в началото.

Постепенно едрият полуорк заприлича повече на пясъчна могила, напукваща се и отслабваща, сякаш плътността му намаляваше.

Нещо не беше наред и Праткъс го знаеше. Или двойката не беше и наполовина толкова страховита, колкото изглеждаше първоначално, или силите им се изчерпваха прекалено бързо.

Гаргойлите изглежда също го усетиха. Атакуваха по-яростно и по-директно и Праткъс отстъпи назад, когато един прелетя над Олгерхан. Забавеният му удар не успя да го пресрещне и гаргойлът се спусна към свещеника.

Праткъс вдигна ръце, за да се предпази, очаквайки да бъде съборен, но забеляза, че гаргойлът се изви странно, след което го направи още веднъж. Когато джуджето се дръпна настрани, създанието не реагира, а продължи в същата посока и се заби с лице в земята.

Очите на Праткъс се разшириха, когато забеляза перата на две стрели, стърчащи от тялото на мъртвия гаргойл. Джуджето се покатери до северния ръб на хълма и видя двамата липсващи спътници, които се биеха яростно. Елъри пазеше фланга на Мариаброн, могъщата й брадва сечеше във въздуха, отнасяйки протегнатите крайници на всеки гаргойл, който се приближеше твърде близо. Защитен от жената войн, Мариаброн, легендарният Скиталец от Вааса, използваше лъка си по смъртоносен начин, изпращайки стрела след стрела в нощното небе, като почти всяка улучваше целта си и се забиваше в тялото на кръжащ гаргойл.

— Трябвате ми! — изкрещя надолу Праткъс. Двамата герои чуха призива и незабавно се спуснаха към джуджето.

Дори това движение бе съвършено координирано, Елъри обикаляше около Мариаброн, защитавайки гърба и фланговете му, докато лъкът на рейнджъра свистеше светкавично и ликвидираше всеки враг, изпречил се на пътя им.

Присъединиха се към Праткъс съвсем навреме, защото Олгерхан бе на крачка от припадък. Полуоркът бе паднал на едно коляно и едва успяваше да се защити от един гаргойл, който вероятно щеше да го убие, ако стрелата на Мариаброн не го бе поразила в гърлото.

Арраян, чиито магии бяха свършили, стоеше зад едрия полуорк с нож в ръка. Размахваше го диво, но всяко нейно движение беше нестабилно и прекомерно, всеки замах отваряше дупка в защитата й, която всеки новак би могъл да използва.

Елъри скочи до Арраян точно когато един гаргойл се хвърли към жената с широко разперени ръце, за да я хване в смъртоносна прегръдка.

Инерцията му бе спряна, когато след един широк размах брадвата на жената войн се заби дълбоко в гърдите му.

Арраян залитна назад с писък и падна на земята.

Елъри забеляза приближаването на второ създание и се опита отчаяно да освободи брадвата си, но тя се оказа заклещена в едно от ребрата на мъртвото създание.

Елъри протегна щита си, за да парира, но знаеше, че е уязвима.

Писъкът на гаргойла обаче не бе победоносен, а по-скоро знак за болка и изненада, когато две стрели се забиха в гърдите му.

Елъри успя да погледне назад и да кимне в знак на благодарност на Мариаброн.

Рейнджърът не видя това, защото вече набелязваше следващата си мишена, с опъната тетива и стрела, готова да полети.

Зад него Праткъс въздъхна облекчено.

Атрогейт не успя да стигне до сферата навреме и Ентрери наблюдаваше безпомощно как четирите гаргойла изчезват в мрака. Незабавно избухна какофония от вой и писъци, смесващи се в зловеща песен на смъртта.

— Джарлаксъл — прошепна Ентрери и осъзна отново, че е сам.

— Определено правят голяма бъркотия — отбеляза познат глас и Ентрери почти изскочи от обувките си, когато забеляза мрачния елф.

Джарлаксъл държеше тънък металически жезъл с рубин на върха. Протегна го, произнесе една дума и малко огнено топче полетя към кълбото мрак.

Ентрери забеляза ъгъла на огненото зърно и му се стори, че мрачният елф го мята към Атрогейт. Ентрери си помисли да предупреди ревящото джудже, но знаеше, че викът му няма да отклони решителния войн.

Зърното изчезна в мрака.

Както и джуджето.

Огнена експлозия освети нощта, изригвайки от сферата и когато приключи, мракът беше изчезнал, а шест гаргойла тлееха на земята.

Атрогейт излетя от другата страна, оставяйки зад себе си струйки дим и поток цветисти ругатни.

— Корав дребосък — отбеляза Джарлаксъл.

— Толкова по-жалко — отвърна Ентрери.

От другата страна Кантан бе подал глава от междупространствения джоб и наблюдаваше случващото се с голям интерес. Видя как Елъри и Мариаброн се притекоха на помощ на джуджето свещеник и двамата полуорки и бе разсеян от рева на Атрогейт — този винаги ревеше! — когато джуджето се засили към сферата от мрак.

Кантан знаеше, че това е сфера на мрачен елф и ако Джарлаксъл бе вътре, магьосникът можеше само да се надява, че гаргойлите ще приключат набързо с него.

Обичайна гледка, обикновено излизаща от неговите пръсти, навлезе в полезрението му точно отдясно и той бързо се обърна натам, за да види мрачния елф, застанал до Ентрери с жезъл в ръка.

Поглед обратно накара Кантан да трепне за грубия си съюзник, но това беше по-скоро инстинктивна реакция, а не проява на съчувствие към джуджето.

Атрогейт, естествено, премина през огненото кълбо, димящ и псуващ.

Кантан не му обърна никакво внимание, защото погледът му се върна към Джарлаксъл. Какъв беше този мрачен елф? И кой бе смъртоносният му партньор, застанал насред купчина мъртви гаргойли? Магьосникът не се самозаблуждаваше, че не е впечатлен. Кантан бе служил на Кнеликт дълги години, а в йерархията на Цитаделата на убийците оцеляването бе равносилно на това никога да не подценяваш нито враговете, нито приятелите си.

— Защо си тук, мрачни елфе? — прошепна Кантан в нощта.

В този момент Джарлаксъл се завъртя към него и очевидно го забеляза, защото докосна в поздрав периферията на широкополата си шапка.

Кантан прехапа устна и тихо се прокле за грешката си.

Трябваше да си направи заклинание за невидимост преди да подаде глава.

Подозираше обаче, че мрачният елф щеше да го види така или иначе.

Въздъхна безпомощно и сграбчи въжето, превъртайки се така, че да се приземи на крака. Един поглед наоколо му подсказа, че битката е свършила и гаргойлите са унищожени, затова с изщракване на пръстите той освободи междупространствения джоб.

— Замъкът е жив — каза Олгерхан.

Беше се превил в кръста, пъшкаше и дишаше тежко и за останалите изглеждаше така, сякаш едва има сили да се задържи прав на крака и да не падне на колене.

До него Арраян постави ръка на рамото му, макар да изглеждаше не по-малко изцедена.

— И дори в този момент още гаргойли… растат — каза старият Уингхам, който се изкачваше по северния склон на хълма. — На бойниците, имам предвид. Още докато тази група излиташе в нощта, други започнаха да се оформят на освободените места.

— Е, това е прекрасен обрат — отбеляза Кантан.

— Трябва да разрушим замъка — заяви Праткъс. — По волята на Морадин, подобна мерзост не трябва да съществува! Макар да предполагам, че Думатоин ще иска да разбере как магията на туй място твори такива неща.

— Висока стена от желязо и камъни — каза Мариаброн. — Да го съборим? Палишчук разполага ли с възможности да предприеме подобно начинание?

От тона му стана ясно, че въпросът е риторичен.

— Имаме късмет, че тази група полетя в нашата посока — каза Уингхам. — Какви ли опустошения можеха да нанесат на нищо неподозиращите обитатели на Палишчук?

— Неподозиращи, но не за дълго — съгласи се рейнджърът. — Ще подготвим защитата им.

— Или бягството — изхили се Атрогейт.

— Ако трябва, крал Гарет ще изпрати армия — каза Елъри. — Праткъс е прав, подобна мерзост не трябва да съществува — Ах, но няма ли да сме глупаци да нападаме бронирана костенурка през черупката й? — попита Джарлаксъл и всички се обърнаха към него, Ентрери също го стрелна с поглед.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Атрогейт.

— Имам някакъв опит с тези постройки на Зенги — призна мрачният елф. — Двамата с моя другар победихме подобна кула, макар и естествено много по-малка, в покрайнините на Хелиогабалус.

При тези думи Атрогейт повдигна вежди.

— Вие сте били част от това? Няколко дни преди вие — ние да потеглим с кервана за прохода Кървав камък? Онзи оглушителен тътен на изток?

— Аха, добро ми джудже — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери съкрушихме кулата и злите й слуги.

— Буахаха!

Ентрери само поклати глава, когато Джарлаксъл дълбоко се поклони.

— Пътят към победата — каза мрачният елф, щом се изправи — е отвътре. Пропълзяване през твърдата черупка към мекия корем.

— Мек? Ето това е дума — отбеляза очевидно разтревоженият и изпълнен с подозрения Ентрери и когато Джарлаксъл погледна към него, видя, че приятелят му не е много доволен. Нито пък особено изпълнен с доверие. Тъмните му очи запращаха стрели по елфа.

— Слушаме, уважаеми елфе — подкани го Мариаброн.

— Замъкът има крал — живителна сила, която го държи цял — обясни Джарлаксъл, макар естествено да нямаше представа дали е нацелил, или не.

Със сигурност кулата в Хелиогабалус се бе срутила, когато камъкът бе измъкнат от книгата и сестрите му бяха казали, че убийството на лича е щяло да свърши същото, но в действителност нямаше нищо повече от предположение по отношение на много по-голямата структура — и ако постройката беше толкова по-голяма, тогава какво оставаше за „краля“ й?

— Ако унищожим тази живителна сила, кулата — замъкът — ще се разпадне — продължи мрачният елф. — Всичко, което ще остане, ще е купчина камъни и метал за ковачите и каменоделците.

Забеляза, че докато довършваше думите си, Арраян и Олгерхан се размърдаха притеснено.

Това бе красноречиво.

— Може би ще е по-добре да предупредим крал Гарет — отвърна изпълненият със съмнения Мариаброн.

— Уингхам може да изпрати вестоносци от Палишчук, които да се погрижат за това — заяви командир Елъри. — За момента нашият път е ясен — през черупката към меката вътрешност.

— Така казваш ти — изфуча Атрогейт.

— Така е, добро ми джудже — каза Елъри. — Ще вляза в замъка на зазоряване. — Тя си пое въздух и огледа всички наред. — Доведох ви тук точно заради подобна възможност. Сега врагът се разкри пред нас. Палишчук не може да чака вестта да стигне до село Кървав камък и тепърва да се събира армия. Така че влизам. Няма да заповядвам на никого да ме последва, но…

— Естествено, че няма да се налага — прекъсна я Джарлаксъл и когато всички очи отново се обърнаха към него, дълбоко се поклони. — Тръгнахме на път точно заради такава възможност и ще бъдем край теб.

Край себе си Джарлаксъл можеше да почувства как погледът на Ентрери го пробожда.

— Буахаха! — изрева отново Атрогейт.

— Да, разбира се, трябва да проучим това по-подробно — каза Кантан.

— В името на Думатоин! — обади се Праткъс.

— Тогава всички вие — отбеляза Уингхам — заедно с Арраян и Олгерхан, ще унищожите това бедствие. В това съм сигурен.

— Тях двамата? — попита Атрогейт и изсумтя.

— Те представляват най-доброто от Палишчук — отвърна Уингхам.

— Тогава накарай целия проклет град да избяга сега и си спести проблемите!

— Полека, уважаемо джудже — каза Кантан.

— Ще прекараме повече време да влачим тези двамата, отколкото да ловим врагове — измърмори Атрогейт. — Не съм…

— Стига, уважаемо джудже — каза Кантан.

Арраян се дръпна от Олгерхан, за да се изправи пред ядосаното джудже.

— Няма да се провалим в това — каза тя.

— Ба! — изсумтя Атрогейт и се обърна.

— Двама заместници за нас — прошепна Ентрери на Джарлаксъл, докато отиваха към постелките си.

— Разбира се, не би искал да пропуснеш това голямо приключение.

— През цялото време си знаел за това — обвини го убиецът. — Сестрите са ни изпратили тук точно с тази цел.

— Вече го обсъждахме — отвърна мрачният елф. — Очевидно библиотеката се е появила и пред нас се разкрива приключение.

— Кулата, която победихме, не би станала дори караулно за тази постройка — предупреди Ентрери. — И личът беше свръх възможностите ни.

— Личът е унищожен.

— Както и ръкавицата ми.

Джарлаксъл спря да върви и се взря в приятеля си за известно време.

— Добър аргумент — съгласи се накрая, — но не се притеснявай, ще намерим начин.

— Това ли беше най-добрият отговор, който можа да измислиш?

— Винаги намираме начин.

— И предполагам, че винаги ще намираме?

— Разбира се.

— До последния път. Ще има само един последен път.

Джарлаксъл обмисли това за момент.

После сви рамене.

 

 

— Когато тези двамата паднат, ще ми осигурят меко място, върху което да стъпя с ботуша си — измърмори Атрогейт, седнал върху разкъсания плат, останал от палатката на Кантан.

Продължи с непрестанното си мърморене, но магьосникът не го слушаше. Очите на Кантан бяха съсредоточени на отсрещната страна, където Уингхам стоеше с Арраян и Олгерхан.

Нещо с тези двамата не беше наред.

— Какво? Какво? — попита джуджето, очевидно разбрало, че не му се обръща внимание и бе открито недоволно от това.

Кантан направи бърза магия и полупрозрачна форма, подобна на ухо, се появи във въздуха пред него.

Той подухна и тя се понесе напред, плъзгайки се към разговора в северната част на лагера. Жената, Арраян, се отдалечи, оставяйки Уингхам сам с грубоватия Олгерхан.

И с Кантан, макар Уингхам да не го знаеше.

— Знаеш каква е сделката ни — каза старият полуорк с гробовен тон.

— Знам.

— Не трябва да стига твърде далеч — каза Уингхам. — Не може да има забавяния, не бива да задържаш ръката си, ако е нужен смъртоносен удар.

— Знам! — изръмжа едрият полуорк.

— Олгерхан, аз съм също толкова наранен от тази възможност, колкото и ти — каза Уингхам. — Това не е нито мой избор, нито мое желание. Следваме единствения възможен път или всичко вече е загубено.

Гласът му заглъхна и Олгерхан задържа отговора си, тъй като Арраян се върна обратно при тях.

— Интересно — промърмори Кантан.

— Какво? Какво? — измуча Атрогейт.

— Нищо, най-вероятно — каза магьосникът и се обърна с лице към приятеля си. Хвърли още един поглед назад и добави. — Или пък всичко.

С наведено надолу лице, качулка на главата и вързани зад гърба ръце, Нюнги бе изгубил всяка надежда.

Примирен със съдбата си, вече дори не викаше.

Но после нечия ръка сграбчи качулката и внимателно я отметна и старият мъдрец се оказа очи в очи с приятеля си.

— Колко дни? — промълви през сухите си напукани устни.

— Само два — отвърна Уингхам. — Опитах се да те освободя по-рано, но Олгерхан…

Той завърши с въздишка и вдигна китките си, от които все още висеше срязано въже.

— Младият ти приятел е полудял!

— Защитава момичето.

— Твоята племенница — нямаше как да пропусне обвинението в тона.

Уингхам изгледа Нюнги сурово, но само за момент, после мина отзад и започна да го развързва.

— Просто да убиеш…

— Не е убийство, щом сама си го е навлякла на главата.

— Неволно.

— Няма значение. Ще поставиш града в опасност заради едно момиче? — попита мъдрецът.

Уингхам отново вдигна китките си, но Нюнги бе твърде хитър, за да се хване на това.

— Играеш опасна игра, Уингхам.

Уингхам въздъхна и отвърна:

— Играта започна преди да знам за опасностите и щом нещата се задвижиха, пред нас нямаше друг път.

— Можеше да убиеш момичето и да се приключи.

Уингхам си поех дъх за момент.

— Ела — подкани стария си приятел. — Трябва да подготвим града.

— Къде е момичето?

— От Ваасанската порта дойдоха герои.

— Къде е момичето?

— Отиде в замъка.

Очите на Нюнги се разшириха и сякаш щеше да се строполи.

— С командир Елъри, племенницата на Гарет Драконоубиец — обясни Уингхам — и с Мариаброн Скиталеца.

Нюнги продължи да се взира, после кимна и попита:

— Олгерхан с нея ли е?

— С инструкции да не позволява на постройката да я вземе. На всяка цена.

Старият мъдрец обмисли чутото.

— Твърде опасно — реши с поклащане на глава и тръгна покрай Уингхам.

— Накъде така?

— Не каза ли, че трябва да подготвяме града? Но да го подготвим за какво? За защита или за бягство?

— По малко и от двете, опасявам се — призна Уингхам.